Александър Силецки
Безнадежно

Звездолетът звънко избуча с двигателите, наклони се, потрепна за последен път и зарови нос в мократа пръст.

Те бяха на неизвестната планета.

— Ох, ох, ох — въздъхна командирът Хи. — Заседнахме на този край. Но нищо: нали всички сме живи и здрави. Това е важното.

И той ликуващо запя:

„Долетяхме, долетяхме,

ние сме юнаци —

да се приземим успяхме —

и светът за нас ще заговори…“

Влезе звездният лоцман и доложи:

— По дяволите, капитане, не ще можем да излетим. Носът на кораба гледа към земята, а не към небето. Аз вдигам ръце — няма какво да се мисли.

— Извикай щурмана и двамата пилоти! — заповяда Хи.

Влязоха още трима души.

— Зелена дюля — изхленчи щурманът Пак — здравата заседнахме, капитане.

— Пилоти, какво ще кажете вие? — навъси се командирът.

— Проклетата бледна гъба затули бялата гъба — мрачно отвърна вместо двамата първият пилот. — Безнадеждно.

— Ясно — като помисли, каза Хи. — Трябва да излезем от кораба и да преценим обстановката.

Те излязоха.

А наоколо светът бе вълшебен и неправдоподобно голям. Залян от ослепителна слънчева светлина, той искреше, пълен с оглушителен шум. От всички страни се извисяваха грамадни зелени дървета. Те започваха някъде далеко в низината и се простираха високо нагоре, подпирайки небето. На фона на техните кафеникави стволове, всеки от които не можеше да се обиколи вероятно и за час, се очертаваха някакви непонятни кубове разноцветни паралелепипеди с дупки по стените и съвсем необясними плодове на непознатата планета, невиждано грамадни, оглушително шумящи, от които изригваха ураганни ветрове. От време на време ветровете поднасяха към дупките във вид на голямо кълбо ту някакви си странно лошо миришещи предмети — зелени, дълги, мокри — ту непонятно твърди тела, — блестящи, прозрачни, с причудлива форма каквато не можеше да се срещне в никой друг кът на Вселената. От тяхната вътрешност изтичаше прозрачна течност или нещо подобно, което се пенеше и шумеше. Обстановката бе поразяваща.

„Какво означава това“? — на езика на всички стоеше един и същ въпрос.

— Погледнете — досети се веднага щурманът Пак, — нашият звездолет е заседнал отведнъж върху такова блестящо тяло. То има на върха си дупка и звездолетът я е запушил. Какво да правим?

— Проклетата бледна гъба… като че ли — започна първият пилот, но млъкна.

— Хвала на Великия тороид! — възкликна капитан Хи. — Ликувайте всички! Аз знам как ще стане. Ние сме по-важните и нашият живот е по-скъп, отколкото всякаква планета на Вселената. Няма какво да се жали планета. И затова заповядвам: да я взривим и по този начин да разчистим пространството пред носа на нашия звездолет. Това е единственият изход. На работа, братя!

Закипя работа. Необходимо беше да се създаде защитно и унищожаващо поле, да се прокарат взривни канали, да се затворят херметически всички люкове и накрая да се пресметнат всички възможни варианти и различни степени за освобождаване злополучния нос на звездолета.

Целият екипаж се разпръсна по планетата. В ракетата, дежурен до уредите, остана само щурманът Пак.

За едно денонощие всичко беше свършено. Изморени, но доволни, хората от екипажа се връщаха към ракетата. Внезапно те се спряха.

— По дяволите, капитане — пошепна потресен звездният лоцман. — Това, което виждам, не може да бъде.

— Отровната гъба се е строшила на две — подсмръкна с нос първият пилот. Ние сме спасени, капитане.

— И планетата също — сурово добави Хи. — Квадрат на синьото небе!

Точно пред тях, на сто крачки от ракетата им стоеше още един, точно такъв — звездолет. На неговите обшивки, извехтели от времето се виждаха точно такива драсканици, вдлъбнатини и дупки. Даже задната врата, раззинала се насреща, висеше по същия начин върху една ръждива панта. Но което беше най-поразителното — звездолетът можеше да излети! Неговият нос, тъмносив нос, гледаше точно в небето, а не в земята!

— Хей, братя! — изрева щурманът Пак и се търкулна по корабната стълба надолу, изтича към космонавтите. — Дюля зелена, ох, ох, лобода — изхлипа той от умиление. — Аз видях всичко, аз ще ви разкажа. Това е невероятно. Послушайте само:

— Седях си до прозореца и скучаех. Изведнъж, гледам — в ствола на съседното дърво нещо проблесна. След това се появи син кристал. Той бързо растеше. Аз се изплаших и ми се искаше да стрелям по него с всички оръдия. Нима това е малко. Но докато се канех, той се превърна в стояща, изправена ракета. Нашата ракета, братя!

— Капитане! — засия звездният лоцман. — Тъкмо това говорех преди един час — че в лявото ми ухо като че ли нещо стреля. За щастие, за хубаво е било.

— Ясно — като помисли каза Хи. — Всичко е ясно. Планетата иска да отлетим. Тя се бои от нас. Затова ни е построила и звездолета. Няма и за кого друг. Как мислиш ти, верни Пак?

— Тя, работата е ясна, само е „тя“ — промърмори щурманът.

— И все пак не ми се вярва, тук нещо не е така — почеса се по ухото капитан Хи. — А ако случайно не е „тя“.

— Разбира се, че не е „тя“ — потвърди щурманът Пак. — Та това е „той“. Трябва да отидем и да погледнем.

И отидоха.

Да, звездолетът беше точно такъв. Даже прекалено много същият. Това ги и смущаваше. Те се изкачиха по корабната стълба и чуха познатото скриптене, също като в родната ракета. Влязоха в коридора и на стените се разлюляха старите паяжини, съвсем както в тяхната ракета. Място за съмнение нямаше — това бе техният звездолет!

— Спасени сме — просълзи се Хи и всички други също се просълзиха.

Те приближиха към пулта и се спряха. На вратата висеше табелка: „Вход за външни лица забранен“. Такова обявление в тяхната ракета никога не е имало… „Как така?“ — помислиха всички и веднага разтвориха вратите.

— Хе, кой е там — извика, без да се обръща в креслото командирът Хи. — Излизайте вън, след пет минути ще стартираме.

— Как така? Ами ние? — попита командирът Хи, стоешком пред вратата.

— А кои сте вие? — екипажът стана от креслата.

— Ние сме екипажът на този звездолет — отвърна щурманът Пак. — А вие?

— Ние… също.

За минута те се вглеждаха един в друг мълчаливо. Всичко това беше странно, даже повече от странно.

— У, геврек без дупка — кипна капитан Хи. — Дяволска планета! За да я напуснем, тя ни създаде звездолет, а ето, че нас ни поставя на второ място, като добавка?! С пирон по водата!…

— Добре — каза накрая Хи II. — Ние трябва да летим.

— И ние трябва да летим — каза Хи I. — Всички трябва да летят.

— Тогава да полетим заедно! — възкликна звездният лоцман.

— Зелена дюля — въздъхна щурманът Пак — не стига мястото.

— Хвала на Великия тороид — каза унило Хи I — ликувайте всички. Аз знам как да стане. Трябва всички да седнем и да помислим… Все нещичко ще измислим.

И те мислиха точно пет дни, но нищо не измислиха.

— Можем да направим така — предложи първият пилот — нека те излетят, а ние след като взривим планетата да излетим след тях, а?

— Та аз имам жена — отвърна Пак I. — Или искаш тя да има двама мъже?

— Нищо няма да излезе — въздъхна звездният лоцман II. — Няма енергия в мрежата. Батериите се изтощиха. Капитанът заповяда цяла нощ да гори осветлението, за да бъде по-светло, когато мислеха и ето че батериите свършиха.

— Не, капитанът е глупак, и нашият и вашият — шепнеха Пак I и Пак II. — А двамата те такава глупост ще изтърсят, че и да летим не ще ни се иска.

— Проклетата бледна гъба затули бялата гъба — дълбокомислено процеди първият пилот. И уморено добави:

— Безнадеждно!…