Владимир Шчербаков
През бездната

Навсякъде пясък. Като червено брашно, керемидено червен прах, досадна каша. Ако отидете поне веднъж на Марс, ще подберете по-подходящо сравнение. А на мене сега не ми е до сравнения. От няколко минути се чува чукане. Откъде?

Отгоре се виждаше само равно червеникаво поле, после се появиха трапчинки, ровове. Аз дръпнах еластичната ръчка — заработи спирачният двигател. Отляво беше се проточила верига червеникаво-кафяви скали, в подножието на които струеше река — прашен светещ дим. Черни обелиски и барелефи, мрачни самотни пики в мълчаливото небе стърчаха като татуирани ръце на гиганти. Звънящото слънце блестеше с виолетови огньове по камъните. Какво е това — следи от гибел, надгробни могили или гробници? Сега аз се намирам на самото дъно на кратера. Забелязах го още от сто километра височина. Оттам, отгоре той приличаше на вишнева настилка върху светла покривка. Отблизо това съвсем не е така. Никакви ясни очертания. Неговите склонове ми закриват хоризонта. Хоризонт… Бих ли могъл да кажа какво е това марсиански хоризонт… Навсякъде пясък — във въздуха, под краката. Отваряш капака на уреда и очакваш, че вътре вместо индикатор и термоелемент ще намериш прах.

Поглеждам нагоре. Земята не се вижда. В посоката, където би трябвало да бъде, над склона на котловината, се кълбеше дим. Тази червена мътилка се стели като мъгла.

За минута даже забравям какво ме беше довело в този кратер. Аз отново гледам на североизток. Светлото петънце най-после се показва през оранжевата пелена. Аз имам много сериозно основание да се вглеждам в него по-внимателно. Това петънце, тази святкаща точица — това е Земята. Аз, знаете ли, мислено увеличавам Земята до нормалните човешки размери. Аз като че ли погледнах моя град отстрани и видях тухлената къща, светлата стая, в нея трима души, единият от които… Пак чука.

Аз чух чукането, когато от любопитство започнах да се спускам по склона, за да огледам котловината. Направих три крачки надолу и веднага чух: чук, чук, чук. Отначало приличаше на голям будилник със секундарник. Чукането се чуваше непрекъснато. Сега стана по-високо. Трак, трак — като че ли удрят с дърво по вълнообразен лист метал. Някакво, делнично отегчително чукане. Аз не бих казал, че това е метален звук, не — изглежда, че не е метал. Най-вероятно е…

Неволно пред очите ми изведнъж се появява фантастична картина: стрелбище с исполински размери и спокойни гиганти. Те забиват в мишените куршум след куршум от огромни пушки. Лицата им са червеникави при отблясъците на светлината. Аз различавам очите им, бръчките на съсредоточеност. От черните цеви избухват червени пламъци. Не, това е само моя фантазия. Ето го кратера, котловината — пясъчно дъно, червеникави склонове, пред мен прах и зад мен прах, само прах и нищо повече няма, нищо.

Трак, трак, трак — раздаде се напред по-тихо и по-предпазливо.

В такива случаи космонавтът е длъжен да поиска инструкции от ракетата или от Земята. Някой може да си помисли, че оттам веднага ще изпратят отговор: ето, моля ви се, каква е причината, ето кой (или какво) чука, не се вълнувайте. Нищо подобно — знам това. Най-често предават нещо от рода на: „Измерете параметрите, силата, честотата. Оттеглете се бавно към ракетата, без да губите обзора“. Или: „Вземете необходимите предпазни мерки, спрете се. Чакайте по-нататъшни инструкции“.

Аз вървя бавно към центъра на котловината. Върху западния склон вече падна гъста, непрогледна сянка. Срещу мене пълзи нейният край. Трак, трак — тихо прозвуча от бавно приближаващата се тъмнина. Аз виждам черно петно. Отпред, на разстояние двадесет крачки. Аз се приближавам, бавно се приближавам към него… Нищо не мога да различа: просто лежи петно и толкова. Спирам се. Сега виждам как пясъкът на съвсем тънка струйка тече към това петно и като че ли се разтваря в него. Съвсем тъмно е. Инстинктивно търся с ръка: копче, къде си ти? Натиснах, блесна лъчът на фенера. Червената пясъчна струя пада в дълбока дупка. Това е отвор надолу, пред мене е наклонен коридор и там, там чука този часовник, оттам се чува звукът.

Отначало не се вижда нищо. Вглеждам се — купчини изсипващ се пясък, тунел с неравни, нащърбени сводове, камъни, чакъл, сенки, пукнатини. Тунелът съвсем полегато се спуска надолу. Навътре се вижда черно петно. Светлината на фенера не е достатъчна, за да освети всичко докрай. И изведнъж петното започва да се приближава към мене. То се движи към мене. Не, нищо подобно, просто кой знае защо моят фенер гасне. Лъчът отслабва. Къде са резервите клеми? Превключвам фенера на резерва. Прикачвам волтметъра, стрелката подскача и запълзява назад. Е, да, да предположим, аз и без това знам, че напрежението е паднало. А останалото — влажността, температурата, предавачът — всичко е в ред; радиометърът… до него е трудно да достигна… Трябва да кажа това на професора… И защо смятат, че индикацията по слух не е подходяща за нашите цели? Ето, свалих капака. А, ясно! Йонизация! Трябва да се оттеглям, по-скоро да се оттеглям. Вървя назад „без да губя обзора“, като непрекъснато наблюдавам тъмното петно. То се отдалечава, скрива се зад дюната. Всичко е в ред. И тогава чукането се разнася зад гърба ми. Нищо не се вижда. Изведнъж чувам тих женски глас. Обръщам се, пясъчните хълмове някъде изчезват, разливат се. Протягам ръка — само празнина. След това се натъквам на нещо твърдо. Аз не виждам ръцете си. Нищо няма. Женският глас става по-висок, аз различавам думите, аз го познах. Звездите започват да гаснат една след друга, отначало слабите, след това по-силните. Аз като слепец шаря с ръце, но сега — кой знае защо, наоколо е светло. За последен път виждам входа на марсианския тунел, и там вътре нещо пламва, огромни силуети се мярват в дълбочината. Аз държа нещо в ръка… стиснал съм го в юмрука си… Поднасям го към очите си — цигара…

— Е, събудете се, Волд — професор Невадаго стои пред мене и държи в ръката си запалена клечка кибрит.

Анна е също тук, до него. Тя бързо-бързо му говори нещо. Освобождава главата и ръцете ми от предавачите.

— Всичко е наред, Волд. „Космонавтът“ е в безопасност, а вие как сте? Как се чувствувате? Та това не е шега — да посетите Марс, па макар и само мислено — професорът сякаш се извинява за своя въпрос.

Аз запушвам и поглеждам Анна.

— Какво е това чукане, професоре?

— Това не е чукане, Волд. Това е времето. — Професорът ме поглежда, като прикрива с ръка нещо подобно на нервна гримаса. — Вие бяхте тук и там — на Марс, едновременно. Вие се раздвоихте. Създадоха се два различни хода на биологическото време — вашето и на вашето второ „аз“ — космонавта. Получи се нещо като покриване на кинокадри. Собствено, това би могло да се предвиди и да се вземат мерки, но… — Професорът свали за минута кафявите очила и изведнъж се състари с десет години. Цялото му голямо чело се покри с виновни бръчици.

— Волд, разкажете по-скоро какво видяхте там! — Анна се възползува от паузата. — Всичко истина ли е? Там не са ли само пясъци и пустини, Волд?

— Почакайте, Анна — професорът се намръщи по навик — та той, навярно е уморен. Кажете… хм, кажете, Волд, Вие в състояние ли сте да разкажете сега всичко? Още сега, а? В състояние ли сте?

— Да — казвам аз и започвам: „Навсякъде пясък. Като червено брашно, керемиденочервен прах…“.