Артър Кларк
Зелените пръсти

Много съжалявам, че не ми се удаде случай да се запозная по-отблизо с Владимир Суров; сега вече е късно. Невисок, мълчалив човек, който добре разбираше, но недостатъчно свободно говореше английски — ето такъв съм го запомнил. Колкото пъти отивах на „Циолковски“, той винаги седеше в някой ъгъл, правейки записки или гледайки през микроскопа. Въпреки неговата затвореност членовете на екипажа се обръщаха към него с любов и уважение. Трудовете на Суров по отглеждането на растения зад Полярния кръг го направиха най-известния ботаник в Съветския съюз.

Един от най-видните защитници на теорията, че на Луната може би има растителност, беше президентът на Академията на науките на СССР. Поради своята напреднала възраст, той не можеше да участвува лично в експедицията и президентът взе най-разумното решение: изпрати Владимир Суров.

Даже и най-упоритите скептици, които решително твърдяха, че на Луната не може да има никакъв живот, несъмнено биха били радостни да се убедят в своята неправота. И се убедиха — пет години по-късно, когато Ричардс и Шенън направиха своето поразително откритие на огромната, обградена с вал равнина Ератосфен. Но това беше вече после, а тогава изглеждаше, че Суров е прилетял напразно.

Обаче той не падаше духом, трудеше се така прилежно, както и всички останали: изучаваше образци от почви и се грижеше за малката хидропонна градинка. Малките херметически парници, където Суров отглеждаше своите зеленчуци и нискостъблени плодни дървета, станаха за нас оазис, който неудържимо привлече погледите ни, веднага щом ни омръзна обкръжаващата ни огромна пустиня.

В положението на началника има много отрицателни страни и моите преки служебни задължения много рядко ми позволяваха да се занимавам с изследвания. Възможно е именно затова да помня така добре всяко мое излизане, помня и единствената си среща със Суров. Веднъж с нашия геофизик Хендерсън измервахме магнитното поле на около две мили източно от базата и на връщане вече на средата на пътя за в къщи, на миля от нас в района на съветската база, забелязах някаква движеща се фигура. Нагласих бинокъла отвътре на хермошлема и се загледах внимателно. Разбира се, човек в скафандър и отблизо не можеш да познаеш, но по номера и цвета на скафандъра може да се определи с кого сте се срещнали.

— Кой е този? — запита Хендерсън.

— Син скафандър, номер три… Очевидно е Суров. Но тук има нещо неясно: той е сам.

При лунните проучвания едва ли не първото правило гласи: не бива никъде да ходиш сам. Всичко може да се случи… И това, което за двама не е страшно, може да се окаже гибелно за сам. Да допуснем, че се появи мъничка дупчица на гърба на вашия скафандър — как ще я запушите? Смешно? А такива неща са се случвали.

— Може би с неговия другар се е случила беда и Суров е тръгнал за помощ — предположи Хендерсън. — Да го повикам?

Аз поклатих глава. Суров очевидно не бързаше. Той беше ходил някъде сам и сега се връщаше на „Циолковски“, без да бърза. Дори Краснин да не е прав, че пуска хората си да излизат по един, все пак беше неудобно да се намесваме в неговите работи. А ако Суров просто е нарушил правилата — все пак не е моя работа да съобщавам за това.

В следващите два месеца моите хора често виждаха далече от базата самотната фигура на Суров, но той винаги се отбиваше встрани, ако някой от тях се опиташе да го приближи. Внимателните разпити ми помогнаха да си изясня, че недостигът на хора беше принудил командира Краснин да направи някои отстъпки от правилата. Но с какво се занимаваше Суров, аз не узнах; можех ли да подозирам, че неговият началник също не знае?

Когато чух в слушалките сигнала за тревога, предаден от руснаците, първата ми мисъл беше: „Така си и знаех.“ Всяка от трите експедиции вече неведнъж се налагаше да изпраща в помощ на хората си спасителни отряди, но за пръв път загубилият се човек не отговаряше на повикванията от кораба. След краткото радиосъвещание по всички посоки на базата бързо се отправиха спасители.

Аз отново вървях с Хендерсън: естествено ние се отправихме към тази страна, където веднъж видяхме Суров. И докато се катерихме по хълма, аз за пръв път помислих, че може би руският учен се е занимавал там с опити, които е пазил в тайна даже от своите другари.

Хендерсън пръв го видя и веднага извика за помощ. Уви, беше твърде късно: Суров лежеше по очи в спаднал нагънат скафандър, с пробит пластмасов хермошлем.

Когато пристигна командирът Краснин, ние всички още разглеждахме необикновения предмет, който Суров беше изучавал в предсмъртните си минути. От камъка, вкоренил се в него с множество тънки пипалца, стърчеше покрит със зеленикава кожица, от която излизаха множество пръстовидни израстъци, овал с трифутова височина. Да, да, вкоренил се: това беше растение. Малко по-далече стояха още две по-малки, изглежда загинали, защото бяха потъмнели и изсъхнали.

„Излиза че на Луната все пак има живот!“ — казах си аз. Но тук заговори Краснин и аз разбрах, че истината е много по-удивителна.

— Бедният Владимир! — произнесе той. — Ние знаехме, че е гений. И все пак се надсмяхме, когато ни разказа за своята мечта. И ето че е решил тайно да завърши своя най-велик труд… Той победи със своята хибридна пшеница Арктика, но това беше само начало: той донесе живот на Луната. И смърт…

Аз бях поразен, това изглеждаше чудно. Сега вече целият свят знае историята на „Суровския кактус“. Записките на учения разказаха всичко, в тях бяха описани многогодишните опити, как той отглеждал растение с плътна кожеста обвивка, за която не е страшен вакуумът. Дългите корени, отделящи киселина, позволяват на растението да се прихваща на такива скали, където даже лишеят не би намерил храна. А след това ние видяхме как се осъществи мечтата на Суров: „кактусът“ с неговото име преобрази огромни площи от каменистата пустиня на Луната и прокара пътя за другите растения, които сега хранят всички жители на лунните бази.

… Краснин се наведе над тялото на другаря си и леко го повдигна. Попипа разбития му хермошлем и поклати глава.

— Какво се е случило? — запита той. — Може да се помисли, че е виновно растението, но нали това изглежда невероятно.

Като че ли мислеше на глас, заговори Хендерсън:

— Струва ми се, че аз зная отговора. Нали Суров отглеждаше растение за лунните условия, значи трябвало е да помисли как то ще се размножава. Необходимо е растението за изхвърля семената си много далече и на всички страни. На Земята семената се разнасят от птиците, насекомите, животните, които тук липсват…

Прекъсна го моят вик. Нещо със сила звънко удари в металическия пояс на моя скафандър. А до моите крака лежеше семка, която по големина и по вид напомняше костилка от слива. На няколко ярда ние намерихме втора, същата, която беше пробила хермошлема на Суров. Той, разбира се, е знаел, че семената са били узрели, но в бързината е забравил с какво го заплашва това. Спомнете си за слабата гравитация на Луната; аз сам видях как зелените „пръсти“ на „кактуса“ мятаха семената си на четвърт миля. Творението на Суров беше го „застреляло“ в упор.