Рей Бредбъри
Илла (Марсиански хроники — 1999 г.)

Те живееха на планетата Марс, в къща с кристални колони, на брега на пресъхнало море и сутрин можеше да се види как мисис К. яде златни плодове, растящи на кристалните стени, или почиства, разсипвайки с шепи магнитен прах, който горещият вятър отнасяше заедно със сметта. Привечер, когато древното море беше неподвижно и знойно и винените дървета в двора бяха като вцепенени, и старинният марсиански градец в далечината опустяваше, и никой не излизаше на улицата, можеше да се види мистер К. в неговата стая, където той четеше металическа книга, плъзгайки пръсти по изпъкналите йероглифи като по струни на арфа. И книгата пееше под неговата ръка, с напевния глас на древността разказваше за онова време, когато морето застилаше брега с алена мъгла и древните отиваха на бой, въоръжени с рояци металически стършели и електрически паяци.

Мистер и мисис К. преживяха двадесет години на брега на мъртвото море и техните бащи и деди също живяха в този дом, който подобно на цвете се обръщаше, за да следи слънцето ето вече десет века.

Мистер и мисис К. съвсем не бяха стари. Те имаха чистата мургава кожа на истински марсианци, жълти очи като златни монети, тихи и мелодични гласове. По-рано те обичаха да рисуват картини с химически пламък, обичаха да плават в каналите по това време на годината, когато винените дървета ги напълваха със зелена влага, а след това до разсъмване да разговарят под сините светещи портрети в стаята за беседи.

Сега вече те не бяха щастливи.

В тази сутрин мисис К. стоеше между колоните като изваяна от жълт восък, прислушвайки се в зноя на безплодните пясъци, загледана някъде в далечината.

Нещо трябваше да се случи.

Тя чакаше.

Тя гледаше синьото марсианско небе така, като че ли то можеше ей сега да се напрегне, да се свие и да изхвърли на пясъка бляскащо чудо.

Но всичко си оставаше както преди.

Изморена от очакване, тя безцелно заброди между мъгливите колони. Чуваше се как мъжът й без умора свири на книгата си; древните напеви не омръзваха на пръстите му.

Тя помисли без вълнение: той би могъл някога да подари и на нея, както е бивало преди, също толкова време, прегръщайки я и докосвайки се до нея като до малка арфа, както се докосва до своите невъзможни книги.

Уви. Бракът прави даже младите хора стари, отдавна познати…

Тя се отпусна в креслото, което веднага само̀ прие формата на нейната фигура. Тя силно, нервно замижа.

И сънят се яви.

Мургавите пръсти трепнаха, метнаха се нагоре, ловейки въздуха. Миг по-късно тя се изправи изплашено в креслото, дишайки прекъслечно.

Тя бързо обгърна с поглед стаята, сякаш се надяваше да види някого. Разочарование: между колоните беше пусто.

В триъгълната врата се показа нейният съпруг.

— Ти викаше ли ме?

— Не! — почти изкрещя тя.

— Стори ми се, че ти викаше.

— Наистина ли? Аз съм задрямала и сънувах!

— Денем? Това с тебе не се случва често.

Очите й говореха, че тя е смаяна от съня.

— Странно, много странно — промърмори тя. — Този сън…

— Е? — той явно бързаше да се върне при книгата.

— Присъни ми се мъж.

— Мъж?

— Висок мъж, шест фута и един дюйм.

— Що за глупост: това е великан. Урод.

— Кой знае защо — тя бавно подбираше думите, — но той не ми се стори изрод. Въпреки високия си ръст. И той — ах, аз зная, че това ще ти се стори глупаво — той имаше сини очи.

— Сини очи! — извика мистер К. — О, богове! Какво ще ти се присъни следващия път? Може би ще кажеш черни коси?

— Как отгатна?! — удиви се тя.

— Просто назовах най-малко правдоподобния цвят — сухо отвърна той.

— Да, черни коси! — извика тя. — И много бяла кожа. Напълно необикновен мъж! Той имаше странна дреха, спусна се от небето и ласкаво говори с мен.

Тя се усмихваше.

— От небето — каква глупост!

— Той долетя в металическа машина, която святкаше на слънцето — спомни си мисис К. Тя си затвори очите, за да възпроизведе видението. — Присъни ми се небето и нещо блесна като подхвърлена във въздуха монета, после стана по-голямо и по-голямо и плавно се спусна на земята — това беше дълъг сребрист кораб, кръгъл, чужд кораб. После отстрани се отвори врата и излезна този висок мъж.

— Ако работеше повечко, нямаше да сънуваш такива глупашки сънища.

— А на мен той ми се хареса — отвърна тя. — Никога не съм подозирала, че имам такова въображение. Черна коса, сини очи, бяла кожа! Какъв странен мъж — и все пак, много красив.

— Самовнушение.

— Ти не си добър. Аз съвсем не го измислих нарочно, той сам ми се яви, когато задрямах. Даже не приличаше на сън. Така неочаквано, необикновено… Той ме погледна и ми каза: „Аз прелетях с този кораб от третата планета. Наричам се Наталиен Йорк…“

— Нелепо име — възрази съпругът. — Такива въобще няма.

— Разбира се, нелепо, нали това беше сън — съгласи се тя покорно. — Той каза още: „Това е първият полет през Космоса. Ние сме само двама в кораба — аз и моят другар Берт.“

— Още едно нелепо име.

— Той каза: „Ние сме от градовете на Земята, така се нарича нашата планета“ — продължаваше мисис К. — Това са негови думи. Така каза — Земя. И той говореше не на нашия език. Но аз по някакъв начин го разбрах. На ум. Телепатия, очевидно.

Мистер К. се отвърна. Гласът й го спря.

— Илл! — тихо го повика тя. — Ти никога ли не си се замислял… е… има ли хора на третата планета?

— На третата планета животът е невъзможен — търпеливо разясни съпругът й. — Нашите учени установиха, че в тамошната атмосфера има твърде много кислород.

— А колко чудесно щеше да бъде, ако там живееха хора! И умееха да пътешествуват през Космоса на някакви особени кораби.

— Ето какво, Илла. Ти отлично знаеш, аз ненавиждам това сантиментална дърдорене. По-добре е да се заемем с работа.

Наближаваше вечерта, когато тя, пристъпвайки между колоните, запя. Един и същ мотив, отново и отново.

— Що за песен е това — кресна накрая съпругът, като се приближи към огнената маса.

— Не знам.

Тя повдигна очите си към него, удивлявайки се сама на себе си. Озадачено поднесе ръката си към устата.

Слънцето залязваше и с угасването на дневната светлина домът се затваряше, като огромно цвете. Между колоните подухна ветрец, на огнената маса горещо клокочеше сребриста лава. Вятърът докосваше керемиденочервените коси на мисис К., шепнейки й тихо на ухото. Тя стоеше мълчаливо, устремила замъгления поглед на златистите си очи далече към бледожълтата гладка шир на морското дъно, като че ли си спомняше нещо.

С очи си тост произнеси

и с поглед ще отвърна —

запя Илла тихо, бавно, нежно,

Или на чашата ръба ти целуни —

и вино ми не трябва.

Тя повтори мелодията вече без думи, със затворени очи. Накрая тя млъкна.

Мелодията беше прекрасна.

— За пръв път чувам тази песен. Ти сама ли я съчини? — строго запита той, като я гледаше изпитателно.

— Не. Да. Наистина, не зная! — Тя беше смутена. — Аз даже не разбирам думите, това е друг език.

— Какъв език?

Тя машинално хвърляше късове месо в кипящата лава.

— Не зная. — След миг месото беше готово, тя го извади от огъня и го подаде на мъжа си на чиния. — Ах, навярно аз просто съм измислила цялата тази глупост, това е всичко. Сама не разбирам защо!

Той нищо не каза. Тя отново започна да напява странната песен. Тогава той скочи от стола и гневно се запъти към вратата.

По-късно той дояде вечерята сам.

Като стана от масата, той се протегна, погледна я и прозявайки се, предложи:

— Да отпътуване с огнените птици в града да се поразвлечем?

— Ти сериозно ли говориш? — запита тя. — Да не си заболял?

— А какво странно има тук?

— Ние вече половин година никъде не сме ходили!

— Според мен това не е лоша мисъл.

— Как изведнъж стана така грижлив?

— Е, стига — извика той с недоволство. — Ще дойдеш ли или няма?

Тя погледна сивата пустиня. Две бели луни изгряха на хоризонта. Прохладната вода гладеше пръстите на краката. Лека тръпка премина по тялото й. Повече от всичко друго на нея й се искаше да остане тук, да седи тихо, беззвучно, неподвижно, докато не стане това, което тя чакаше цял ден, това, което не трябваше да стане и все пак можеше, можеше да се случи… Душата трепна от нежното докосване на песента.

— Аз…

— Ето твоя шал. — Той подаде шишето. — Колко месеца никъде не сме излизали.

— Ако не се смятат твоите пътувания до Кси-Сити два пъти в седмицата. — Тя избягваше да го гледа.

— По работа — каза той.

— По работа — прошепна тя.

От шишето пръсна течност, превърна се в синя мъгла и трептейки се обви около врата й.

На равния прохладен пясък, блещукайки като разпилени въгленчета, чакаха огнените птици. Надуван от нощния вятър, белият балдахин плющеше във въздуха, привързан с множество зелени ленти за птиците.

Илла легна под балдахина и по заповед на нейния мъж пламтящите птици се устремиха към тъмното небе. Лентите се опънаха, балдахинът литна във въздуха.

Тя не гледаше мяркащите се долу древни мъртви градове, къщите като че ли изрязани от слонова кост, не гледаше древните канали, напълнени с пустота и мечти. Те прелитаха над пресъхналите реки и сухи езера като лунен лъч, като горяща факла.

Тя гледаше само небето.

Мъжът й каза нещо.

Тя гледаше небето.

— Ти чуваш ли какво казвам?

— Какво?

Той шумно въздъхна.

— Би могла да бъдеш по-внимателна.

— Замислих се.

— Никога не съм знаел, че си такава любителка на природата. Днес ти просто не откъсваш очи от небето — каза той.

— То е много красиво.

— Знаеш ли какво мислих — бавно продължи съпругът. — Защо да не позвъним днес на Халла? Да се уговорим, че ще отидем само за една седмица, не повече! — при тях в Сините планини. Това не е ли добра идея…

— Сините планини! — тя се хвана с една ръка за края на балдахина и рязко се обърна към него.

— Аз само предлагам.

— И кога мислиш да пътуваме? — нервно запита тя.

— Ами може да се тръгне дори утре сутринта — подчертано небрежно подхвърли той. — Сама знаеш: по-рано започваш, по-скоро…

— Но ние никога не сме отивали толкова рано!

— Е, тази година по изключение… — Той пак се усмихна. — За нас е полезно да променим обстановката. Да поживеем в тишина, в покой. С една дума, сама разбираш. Ти нали нямаш други планове? Отиваме, решено?

Тя въздъхна, побави се, след това отговори:

— Не.

— Какво? — възклицанието му изплаши птиците. Балдахинът трепна.

— Не — твърдо каза тя. — Аз няма да тръгна.

Той я погледна. Разговорът беше свършен. Тя се отвърна.

Птиците летяха напред — сякаш десет хиляди, гонени от вятъра въгленчета.

 

 

На разсъмване слънцето прониза с лъчите си кристалните колони и разтопи мъглата, на която лежеше спящата Илла. Цяла нощ тя се рееше над пода, сякаш плавайки на мекото легло от мъгла, която се изля от стените, щом като Илла полегна. Цяла нощ тя спа на тази недвижима река, също като малка лодка всред безмълвен поток. Сега мъглата се изпаряваше и накрая реката спадна, като остави Илла на брега на пробуждането. Тя отвори очи.

Над нея стоеше мъжът й. Изглеждаше, че той стои тук, наблюдавайки я вече не един час. Кой знае защо, Илла не можеше да го гледа в очите.

— Ти отново сънува онзи сън! — каза той. — Ти разговаряше и не ми даваше да заспя. Непременно трябва да отидеш при лекар.

— Нищо няма да ми се случи.

— Ти много говореше насън!

— Да? — тя бързо седна.

В стаята беше студено. Сивата утринна светлина открои чертите на Илла.

— Какво сънува?

Тя мълчеше, припомняйки си.

— Корабът. Той отново се спусна от небето, от него излезна високият човек и заговори с мене. Той се шегуваше, смееше се и на мене ми беше хубаво.

Мистер К. докосна с ръка колоната. Обвити с пара струйки топла вода прогониха студа от стаята. Лицето на мистер К. беше безстрастно.

— А след това — продължи тя — този мъж, който има такова странно име — Натаниел Йорк, — каза, че аз съм прекрасна и… ме целуна.

— Ха! — извика мъжът и се обърна, стискайки зъби.

— Но всичко това е само сън. — На нея й стана весело.

— По-добре мълчи за твоите глупави женски сънища!

— Ти се държиш като дете. — Тя се отпусна на последните късчета химическа мъгла. Миг след това тихо се разсмя. — Спомних си още нещо — призна тя.

— Какво, казвай какво! — кресна мъжът.

— Илл, ти си толкова раздразнителен!

— Говори! — настоя той. — Ти не трябва да имаш тайни от мене!

Над нея се надвеси мрачното му, сурово лице.

— Аз никога не съм те виждала такъв — отвърна Илла; на нея й беше и страшно, и забавно. — Нищо такова нямаше, просто този Натаниел Йорк каза… с една дума, той ми каза, че ще ме вземе на своя кораб, ще ме издигне в небесата и ще ме вземе със себе си на своята планета. Разбира се, това са глупости.

— Точно така, глупости! — той едва овладя гласа си. — Ти да се беше послушала от страна: кокетничиш с него, разговаряш с него, пееше с него и така цяла нощ. О, богове! Послушай се само!

— Илл!

— Кога ще кацне? Къде ще се спусне на проклетия си кораб?

— Илл, не повишавай глас.

— По дяволите моя глас! — в гнева си той се наклони над нея. — В този твой сън… — той стисна китката й — корабът кацна в Зелената долина, нали? Отговаряй!

— Е, в долината…

— Кацна днес привечер, нали? — не преставаше той.

— Да, да, струва ми се, така. Но това е само сън!

— Добре — той сърдито отблъсна ръката й. — Хубаво е, че не лъжеш! Аз чух всичко, което ти говореше насън, всяка дума. Ти сама назова и долината, и времето.

Тежко дишайки, той се залута между колоните, сякаш ослепен от мълния. Постепенно дишането му се успокои. Тя не откъсваше очи от него. Може би е подлудял! Накрая стана и се приближи към него.

— Илл — прошепна тя.

— Нищо, нищо…

— Ти си болен.

— Не — той уморено, насила се усмихна. — Детинщини само и толкова. Прости ми, скъпа. — Той грубовато я погали. — Преуморил съм се от работа. Извинявай. Ще отида да полегна…

— Ти така избухна.

— Сега всичко премина. Премина. Да забравим за това. Да, аз вчера чух анекдот за Уел и искам да ти го разкажа. Ти ще приготвиш закуската, а аз ще ти разкажа анекдота, а за това повече няма да говорим, нали?

— Това беше само сън.

— Разбира се… — той машинално я целуна по бузата.

— Само сън.

 

 

По пладне слънцето сипеше жар и очертанията на планините струяха в неговите лъчи.

— Ти няма ли да отидеш в града? — запита Илла.

— В града? — веждите му леко се повдигнаха.

— Ти винаги отиваш в този ден. — Тя поправи цветната клетка на поставката. Цветята се размърдаха и разтвориха гладни жълти уста.

Той рязко затвори книгата.

— Не. Много е горещо. И късно.

— Ето какво — тя завърши работата си и тръгна към вратата. — Аз скоро ще се върна.

— Почакай. Ти къде отиваш?

Тя беше вече на вратата.

— При Пао. Тя ме покани.

— Днес?

— Сто години не съм я виждала. То не е далече.

— В Зелената долина, ако не се лъжа?

— Да, да, на две крачки оттук и аз съм решила… — тя много бързаше.

— Извини ме — каза той, като я догонваше с вид на крайна загриженост. — Аз съвсем забравих: днес поканих у нас д-р Нлле.

— Доктор Нлле! — тя прекрачи към вратата.

Той я хвана за лакътя и решително я дръпна в стаята.

— Да.

— Ами Пао?…

— Пао ще почака, Илла. Ние трябва да приемем Нлле.

— Аз само за няколко минути…

— Не, Илла.

— Не?

Той отрицателно поклати глава.

— Не. При това до тях е много далече. Трябва да се върви през цялата Зелена долина, зад големия канал, след това надолу… И днеска е много, много горещо и на доктор Нлле ще му бъде приятно да те види. Добре?

Тя не отговори. На нея й се искаше да се отскубне и да избяга. Искаше й се да вика. Но тя само седеше в креслото, като че ли хваната в клопка, и с окаменяло лице разглеждаше своите пръсти, като ги мърдаше бавно.

— Илла — процеди той, — ти ще останеш в къщи, ясно?

— Да — каза тя след дълго мълчание. — Ще остана.

— Цял ден?

Гласът й звучеше глухо:

— Цял ден.

 

 

Часовете минаваха, а доктор Нлле все не се появяваше.

Изглеждаше, че мъжът на Илла не е много учуден от това.

Привечер, промърморвайки нещо, той се приближи към стенния шкаф и извади зловещо оръжие — дълга жълтеникава тръба с нагънат мях и спусък накрая.

Той се обърна — на лицето му имаше маска, лишена от всякакъв израз, изкована от сребрист метал, маска, която той винаги слагаше, когато искаше да скрие своите чувства; маска, чиито изпъкналости и вдлъбнатини отговаряха точно на хлътналите му страни, на брадичката и челото. Проблясквайки с маската, той държеше в ръцете си своето страшно оръжие и го разглеждаше. То непрекъснато бръмчеше — оръжие, способно с вой да изригне пълчища златни пчели. Страшния златни пчели, които жилят, убиват със своята отрова и падат мъртви като семена на пясък.

— Къде отиваш? — запита тя.

— Какво? — той прислушваше меха и зловещото бръмчене. — Щом доктор Нлле закъснява, да има да взема, няма да го чакам. Ще отида малко на лов. Скоро ще се върна. А ти остани тука и няма да мърдаш никъде, ясно? — Сребристата маска блесна.

— Да.

— И кажи на доктор Нлле, че аз ще дойда. Само малко ще половувам.

Триъгълната врата се затвори. Неговите крачки се отдалечиха надолу по склона.

Тя гледаше как мъжът й се отдалечаваше в слънчевата далечина, докато той не изчезна. След това се върна към своята работа: да почиства с магнитния прах, да събира пресни плодове от кристалните стени. Тя работеше усърдно и сръчно, но понякога я овладяваше някаква отмала и тя се улавяше, че напява тази странна, неизлизаща от ума й песен и поглежда към небето през кристалните колони.

Тя затаи дъх и замря в очакване.

Приближава се…

Всеки момент това ще се случи.

Има такива дни, когато чуваш приближаването на бурята, а наоколо е напрегната тишина, и изведнъж едва забележимо се променя налягането — това дихание на бурята, летяща над планетата, тайна сянка, порив, мираж. Въздухът притиска ушите и ти си опънат като струна в очакване на надигащата се буря. Обхваща те трепет. Небето е в петна, небето е цвете, облаците се сгъстяват, планините изглеждат метални. Цветята в клетките тихичко въздишат, предупреждавайки. Косите на главата едва потрепват. Някъде в къщи пее часовник: „Време е, време е, време е, време е…“ Така тихо, нежно, като че ли капеща на кадифе вода.

И изведнъж — буря! Електрическо избухване и отгоре като непрогледна стена се сгромолясват всепоглъщащите вълни на черния прибой и гръмовната чернота.

Така беше и сега. Приближаваше се буря, макар небето да беше ясно. Назряваше мълния, макар да нямаше облаци.

Илла бродеше по стаите на притихналия летен дом. Всеки миг от небето можеше да падне мълния, да се чуе грохот на гръм, кълба дим, безмълвие, стъпки по пътеката, чукане на кристалната врата — и тя като стрела ще се хвърли насреща…

„Побъркана Илла — мислено се усмихна тя. — Що за мисли тревожат твоя празен ум?“

И изведнъж това стана.

Порив на горещ въздух, сякаш наблизо прелетя могъщ пламък. Вихрен, стремителен звук. В небето блясък, святкане на метал.

Илла изкрещя.

Тя затича между колоните, разтвори вратата. Погледна към планината. Но там вече нямаше нищо…

Искаше да се спусне надолу по склона, но се сепна. Тя е длъжна да бъде тук, никъде да не отива. Докторът трябва да дойде всяка минута и мъжът й ще се разсърди, ако тя избяга.

Тя се спря на вратата, дишайки често, протегнала напред ръка.

Опита се да разгледа нещо там, където се простираше Зелената долина, но нищо не видя.

„Побъркана — тя се върна в стаята. — Това всичко е твоя фантазия. Нищо нямаше. Просто птица, листче, вятър или риба в канала. Седни. Ела на себе си.“

Тя седна.

Изстрел.

Ясен, отчетлив, зловещ звук.

Тя трепна.

Изстрелът се дочу отдалече. Един. Далечно бръмчене на бързи пчели. Един изстрел. А след него втори, отчетлив, хладен, далечен.

Тя отново трепна и, без да разбере защо, скочи на крака, крещейки и нежелаейки да прекъсне този вик. Стремително изтича по стаята към вратата и отново я разтвори.

Ехото заглъхваше, отдалечавайки се надалече, надалече…

Замлъкна.

Няколко минути тя постоя на двора бледа.

Накрая бавно пристъпвайки, отпуснала глава, тя заброди през оградените с колони стаи от една в друга, ръцете й машинално пипаха предметите, устните й трепереха. В сгъстяващия се мрак на винената стая на нея й се прииска да поседи сама. Тя чакаше. После взе кехлибарена чаша и започна да я трие с края на шала.

И ето отдалече се дочуха стъпки, скърцане на дребни камъчета под крака.

Тя се надигна, застана в средата на тихата стая.

Чашата падна от ръцете й, разби се на парчета.

Стъпките нерешително се забавиха пред къщата.

Да заговори? Да извика: „Влез, влез де!“?

Тя се устреми напред.

Ето стъпките са вече пред входа. Някой натиска бравата.

Тя се усмихна на вратата.

Вратата се отвори. Усмивката избяга от лицето й.

Това беше нейният мъж. Сребристата маска мътно пробляскваше.

Той влезна и само за миг задържа погледа си върху нея. С рязко движение отвори меха на своето оръжие, изтърси две мъртви пчели, чу как те шляпнаха на пода, смачка ги с крак и постави изпразненото оръжие в ъгъла на стаята, а Илла, като се наведе, безуспешно се опитваше да събере парчетата от разбитата чаша.

— Какво прави? — запита тя.

— Нищо — отвърна той, като стоеше с гръб към нея. Свали маската си.

— Оръжието… Аз чух как ти стреля. Два пъти.

— Ловувах, това е всичко. Понякой път ти се приисква да отидеш на лов… Доктор Нлле не дойде ли?

— Не.

— Почакай — той противно щракна с пръсти. — А, разбира се, сега си спомних. Ние се уговорихме с него за утре. Съвсем съм се объркал.

Те седнаха на масата. Тя гледане своята чиния, но ръцете й не докосваха яденето.

— Какво се е случило? — запита той, без да вдига очи, като хвърляше късчета месо в кипящата лава.

— Не знам. Не ми се яде — каза тя.

— Защо?

— Не знам, просто не ми се иска.

В небето се яви вятър; слънцето залязваше. Стаята изведнъж стана малка и хладна.

— Опитвам се да си спомня — произнесе тя в тишината на стаята, поглеждайки в златистите очи на своя хладен, безупречно спретнат мъж.

— Какво да си спомниш? — той бавно пиеше вино.

— Песента. Тази красива, чудесна песен. — Тя затвори очи и започна да тананика, но песента не излизаше. — Забравила съм я. А на мен не зная защо не ми се иска да я забравям. Иска ми се да я помня винаги. — Тя плавно размаха ръце, сякаш ритъмът на движението можеше да й помогне. След това се облегна в креслото. — Не мога да си спомня.

Тя заплака.

— Защо плачеш? — запита той.

— Не знам, не знам, не мога да се владея. Тъжно ми е и аз не знам защо, плача — не зная защо, но плача.

Дланите й стиснаха слепоочията, плещите потрепваха.

— До утре всичко ще премине — каза той.

Тя не по гледаше, гледаше само голата пустиня и ярките звезди, разсипани по черното небе, а отдалече достигаше засилващият се глас на вятъра и хладният плясък на водата в дългите канали. Тя затвори очи, треперейки с цялото си тяло.

— Да — повтори тя, — до утре всичко ще премине.