Иля Варшавски
Решавай се, пилот!

Климов днес се чувствуваше отвратително. От сърцето към гърлото му се надигаше тежка, горчива буца, врата му се схващаше, боляха го всички стави.

„Само това ми липсваше, да легна болен!“

Той прегледа разписанието на товарните рейсове и се запъти към чакалнята.

В бара още нямаше много хора. Една съпружеска двойка американци пиеха коктейл. Ако се съди по чудноватите им костюми с много копчета и обувки с дебели подметки, те бяха туристи. Някакъв човек разглеждаше списания.

Ружена — в бяла престилка със запретнати ръкави, правеше магии с миксера.

— Здравей, Витя! — каза тя, като измъкваше тапата от една бутилка с ярък етикет. — Ти днес не изглеждаш добре. Искаш ли коняк?

Климов присви очи и преглътна слюнката си. Чашка коняк — ето това е, което му трябва сега.

— Не бива — каза той, сядайки на табуретката, — нали съм резерва. Дай ми, моля ти се, кафе и то не много силно!

— Нищо ново?

— Не. Какво може да има… в моето положение?

Той взе протегнатата чашка и я постави пред себе си, като разсипа половината по плочата на бара.

Ружена побутна захарта към него.

— Не бива така, мили. Ти си съвсем болен. Време е да захвърлиш всичко това. Не бива да лъжеш сам себе си. Космосът изстисква човека до последните му сили. Аз познавах хора, които към тридесет и петата си година вече бяха за никъде, а пък ти…

— Да, от това няма къде да се скриеш.

Американецът повдигна глава и цъкна с език. На вратата стоеше марсинка, небрежно наметната със шарф от скъпи кожи. Огромните черни очи и матовото лице покоряваха със загадъчната си красота.

— Бутилка мискет, кримски — подхвърли тя провлечено на космически жаргон и се отправи към масичката до прозореца.

— Е, аз тръгвам — каза Климов, — трябва да отида и в диспечерската.

— Аз се сменям в дванадесет. Ела да ме вземеш и да ме изпратиш до вкъщи. Може би ще останеш — добави тя тихо — завинаги?

— Ще мина — каза Климов — ако се освободя.

„Ако се освободя — помисли той. — Що за глупост! От какво ще се освобождаваш, пилоте, от втория резерв? Ти днес ще бъдеш свободен, както и вчера, както преди месец и както си свободен вече три години. Тебе никой, никъде и никога няма да те прати. Тука те търпят от състрадание, защото знаят, че ти не можеш да не идваш тук всеки ден, с надежда да уловиш своя единствен шанс. Идваш, надявайки се на чудо, но чудеса се случват само в приказките.“

Той още веднъж премина през чакалнята и седна в едно дълбоко ниско кресло под високоговорителя. Поредният автобус докара голяма група пътници и чакалнята се изпълни с оживена тълпа.

Климов машинално взе от масата плана на туристическите рейсове и зачете:

„Редовни рейсове до Луната. Пълна безопасност на полетите. По пътя пасажерите се обслужват от квалифицирани екскурзоводи-космолози. Туристическите лайнери се управляват от най-опитните пилоти.“

„Най-опитните — помисли той. — Всеки от тях е ходил още с къси панталони, когато аз направих своя първи рейс до Луната. А сега… Най-опитните!

Че какво пък, изглежда, че трябва да свърша с тази комедия. Ружена е права. Сега, пилоте, ти ще отидеш в диспечерската и ще кажеш, че утре… След това ще отидеш да вземеш Ружена и повече няма да има нито това мъчително очакване на чудото, нито вечната самота. Защо ти пазиш своята самота, пилоте? За делото на което служиш? За тебе повече няма място там. Сега тебе те смениха най-опитните, тези, които още като сополиви хлапета носеха на ученическите си куртки значки с твоя портрет. Е, решавай се, пилоте!“

* * *

Диспечерът — девойка в съвсем новичка униформа, със значката на Космическата академия на гърдите си, го измери с острия поглед на сивите си очи.

— Вие защо не сте на мястото си? Току-що закараха в болницата втория пилот от нула шестнадесет. Освен вас, друг никого няма в резерва. За три дни — дванадесет извънпланови рейса. Ще можете ли да летите?

„Ето го твоят единствен шанс, пилоте!“

— Ще мога!

— Бягайте по-скоро в санитарната част. Вашето досие е вече там. Първият пилот е Питчард. Ще го намерите в пилотската стая. Стартът е след 40 минути. Щастлив полет!

— Благодаря!

Климов затвори вратата зад себе си и се облегна на стената.

„Нула шестнадесети, редовния за Марс. Бягайте по-скоро в санчастта. Не, няма го майсторът! Нека да бягат най-опитните. Те не получават сърцебиене“.

Той пое дълбоко въздух няколко пъти и се заизкачва по стълбата, като се спираше на всяко стъпало.

* * *

— Фамилия?

— Климов. Втори пилот от нула шестнадесети.

— Съблечете се!

Той започна да разкопчава китела си с непослушни пръсти.

— По гащета.

Десет оборота, двадесет, тридесет… сто. Колкото по-бързи са завъртанията на центрофугата, толкова по-бавни и по-слаби са ударите на сърцето. Невъобразима тежест наляга стомаха, притиска белите дробове. Тъпи, тежки удари чукат по тила. Устата жадно гълта въздуха. Сто и двадесет. Пред очите бясно се въртят огнени кръгове, повдига му се и буца застава в гърлото. Сто и тридесет, непоносима болка в гръбнака. Сто тридесет и пет. О, чудо! Безтегловност. Той лети в свободен полет. Черна бездна осеяна със звезди — сини, червени виолетови. Какво блаженство! Ако само толкова не стискаше мундщукът на кислородния апарат. Кой ли дръвник е измислил тези нови скафандри…

— Спокойно, Климов! Гълтайте, гълтайте — лекарят измъкна лъжичката от устата му и погледна часовника като проверяваше пулса му.

— На колко сте години?

— Там пише… петдесет и две.

— Вие отдавна имате право на пенсия. За какъв дявол…

— Не мога.

— Глупости! — той се приближи към масата и отвори личното му дело. — От моя страна би било престъпление да Ви разреша да летите. Няма какво да се прави, братко, възрастта си е възраст. Колко години летите?

— Тридесет… от тях три — в резерва.

— Ето, виждате ли — той прелистваше летателната му книжка — две аварии за последните пет години, а преди това… Почакайте! Та Вие да не сте самия Виктор Климов?!

— Самият той.

Лекарят тихичко подсвирна.

„Решавай се, пилот! Това е последният ти шанс.“

— Един рейс. Много Ви моля…

— С кого летите?

— Първи пилот е Притчард.

— Добре — той се побави за миг и със замах постави подписа си на пътния лист — ще му кажа да Ви щади. Особено на претоварванията. Щастлив полет!

— Благодаря!

— Един момент! Нали помните уговорката ни? Последен рейс. Ето Ви таблетки. Без особена нужда не ги вземайте. И тъй, помнете!

— Помня!

* * *

— Извинете. Вие ли сте Притчард?

Широкоплещестият мъжага, който се справяше с половинкилограмов бифтек, повдигна червенокосата си глава.

— Да.

— Виктор Климов. Назначен съм при Вас втори пилот.

Притчард го погледна изпод вежди. Уважение, примесено наполовина със съжаление. Най-опитните винаги го гледаха с такъв поглед.

— Много ми е приятно! Седнете. Какво ще ядете?

— Благодаря. Аз никога не ям преди полет.

— Напразно. Може би кафе?

— Аз вече пих.

Първият пилот дъвчеше мълчаливо.

„Началство, помисли Климов, сукалче, а началство“.

— Вие летели ли сте на кораби от шестата серия?

Климов се забърка.

— Въобще не ми се е случвало, но съм минал курсове за преподготовка.

— Великолепно. — В гласа на Притчард имаше всичко друго, освен възторг. — Стартът е в двадесет и три часа и тридесет минути — каза той отмествайки чинията си. — Сега ще разрешат на пътниците да заемат местата си. Аз ще отида да оформя документите, а Вие дотогава проверете товаренето на багажа.

Климов се отби в бара.

— Аз ще летя на нула шестнадесети.

— Ох, Витя — радостното изражение на лицето на Ружена бързо се смени с тревожно. — Та нима ще можеш в такова състояние?

— Глупости. Лекарят каза, че съм напълно във форма.

— Е, поздравявам те! — Тя се наведе през бара и несръчно го целуна по бузата. — Ще те чакам!

Товарното отделение на кораба беше натъпкано докрай. Климов пълзешком се промъкна в кърмовата част. Изглеждаше, че всичко е в ред. Можеше да отиде в кабината.

Първият пилот беше вече на местото си. Климов седна в своето кресло и притегна коланите. Притчард го погледна въпросително.

— Всичко е в ред, но на мен ми се струва, че товарът е над допустимия за кораби от тази класа.

— Не се безпокойте. Има разрешение от инспекцията.

На вратата се показа стюардесата.

— Готово! Двадесет и шест пътника.

— О, кей!

Притчард включи микрофона, но изведнъж премисли и отново щракна ключа.

— Слушайте, Климов. Вие сте опитен астролетец. Още в академията съм изучавал вашите полети. Няма защо да се стеснявате от мен… Лекарят ме предупреди… Може би, ще вземете стартова наркоза?

— Глупости. Аз се чувствувам отлично.

— Както искате. — Той се наведе към микрофона. — Аз съм нула шестнадесети. Моля старт.

— Нула шестнадесети, давам старт! — се чу от високоговорителя. — Пет,… четири,… три… две… едно… старт!

Стрелката на показателя на ускорението бавно се помръдна от мястото си, и нерешително спря за миг, после стремително се заиздига.

Климов почувствува погледа на Притчард и се усмихна със слаба, измъчена усмивка. След това като почака малко, измъкне таблетка и я пъхна в устата си с ръка, натежала като олово.

Първият пилот внимателно следеше таблото с приборите.

Взимането на допинг при излитане и кацане беше категорично забранено от устава.

Таблетката подействува мигновено. Сега вибрацията и налягането не изглеждаха така мъчителни.

Притчард придвижи малката ръчка на пулта. Стрелката на показателя на претоварването започна да пада.

— Аз съм нула шестнадесети — каза той в микрофона. — Стартът е благополучен, вземам курс към станцията за зареждане.

— Чувам Ви, нула шестнадесети — отговори глас. — Стартът е благополучен, станцията е готова да Ви приеме.

Планово спиране, две избухвания от бордовите дюзи и корабът увисна в магнитната примка на станцията за зареждане.

„Ловко го направи — помисли Климов — виж ти, най-опитния!“

Притчард отвърза коланите.

— Слушайте, Климов. Зареждането ще продължи около три часа. При излитането Вие абсолютно не сте ми нужен. Набиране на втора космическа — това не е шега. Отивайте да спите. Вземете две таблетки приспивателно. След двадесет часа ще ме смените.

— Да, но…

— Изпълнявайте нареждането! При такава автоматика аз мога да подремна и тук.

Климов премина в малката каюта на екипажа и като свали обувките си, легна на дивана. На нощната масичка имаше кутийка с приспивателно.

„Изпълнявайте нареждането…“

Той въздъхна и една след друга взе две таблетки.

„Но все пак на тебе здравата ти потръгна, пилоте“ — поусмихна се той, като се завързваше със спалните ремъци.

Климов се събуди от странно подтискащо чувство на тревога. Няколко минути той лежа по гръб, със затворени очи, безсилен да се пребори с действието на приспивателното. Погледна часовника си. — „Дявол да го вземе! Успах се!“ Бяха минали тридесет и шест часа от момента, когато Притчард го беше изпратил в каютата. „Проспах дежурството. Позор!“ Нямаше що да се каже, много добре започва неговата служба на нула шестнадесети!

След малко Климов беше вече в кабината.

— Извинете ме, Притчард. Аз зная, че това е безобразие, за което няма оправдание.

— Оставете, Климов. Аз се радвам, че Вие се наспахте хубаво. Корабът е в курс. Можете да дремете и тук, в креслото, а аз ще полегна. Кога да Ви сменя?

— Когато искате. На мене ми се струва, че аз се наспах за цял живот.

— Добре, — първият пилот погледна часовника си — аз, може би, също ще взема таблетка.

* * *

… Няма нищо по-спокойно от дежурството в свободния полет. Климов се излегна в креслото и притвори очи, като се вслушваше в монотонното почукване на курсографа. И ето, той отново е в Космоса. Сега, вероятно за дълго. Пилотите, назначени от резервите, рядко биват сваляни след първия рейс. Във всеки случай, няколко рейса са му осигурени, а след това…

Два взрива един след друг разтърсиха корпуса на кораба. Изгасна светлината. В тъмното Климов напипа бутона за аварийното осветление и кабината се освети от оскъдната светлина на малката лампа, закрепена над таблото.

Във внезапно настъпилата тишина чукането на часовия механизъм на курсографа приличаше на удари от камбанен звън за тревога. На подвижната крива линия за посоката на движението се виждаше минимално изместване. От това кривата едва забележимо се отклоняваше на ляво. Това беше достатъчно, за да пролети корабът покрай целта на милиони километри. Нужно е незабавно да се оправи курсът. Две-три избухвания от бордовите дюзи и тънката крива на книжната лента отново ще легне по средата на червената черта, изчислена с прецизна точност от електронните машини на земята. Той натисна педала на маневрения двигател на левия борд… Тишина…

Магнитните подметки вече не се привличаха от пода и той премина по пътеката със странни подскачания, изпратен от разтревожените погледи на пътниците.

Между вратата, водеща в преддверието и комингса на преградната стена имаше скреж. Климов прилепи ухото си към изолацията на вратата и чу тънко свистене. Там, зад тази врата беше огромната пустота, наричана Космос. Той погледна буталото на автоматичната клапа, поставена на тръбата, по която от възстановителната станция се подаваше въздух в кабината. Клапата беше затворена. Това можеше да означава само едно: спукване на тръбопровода.

— Нещо сериозно ли има? — запита американецът.

— Не. Микрометеорит проби обшивката и повреди електрическата инсталация. След два часа всичко ще бъде поправено. Вероятно само обедът ще се забави.

Разбира се. Нали всички продоволствени запаси се намират там, зад тази врата.

„Два часа — той хвърли поглед на анероида. — Налягането в кабината беше с пет милиметра под нормалното. След два часа те ще започнат да се задъхват, докато има запас в аварийните бутилки с кислород…“

— Два часа и всичко ще бъде наред — повтори той, отправяйки се към кабината.

Първият пилот спеше и не можеше по никакъв начин да бъде събуден, преди да премине действието на приспивателното.

„Е, решавай се, пилот!“

Всъщност, нямаше какво да се решава. В бутилките оставаше кислород за около четири часа. Нужно беше или, като затвори херметически вратата от кабината към преддверието да излезне навън през аварийния люк и да се опита да проникне в кърмовото отделение или… Двадесет и шест пътника…

Скафандърът е в шкафа. Малко е големичък, но няма какво да се прави. Той заметна ръката си на гърба, за да затвори ключалката на шлема и почувствува режеща болка в лявата половина на гърдите си. Не трябва да прави резки движения. Сега да закрепи на гърдите си кислородния апарат и да пристегне към колана си кабела. Да не забрави маневрения пистолет. Проклятие! Нито кабелът, нито пистолетът са на мястото си. Очевидно, цялото снаряжение за излизане в Космоса се пазеше в кърмовото отделение. Добре, друг изход няма. Той провери херметичността на шлема и започна да отвинтва затвора на аварийния люк.

Стремителна струя притиска тялото към полуотворения люк. С трясък се пукнаха лампите на осветлението. Черната пластмаса на пулта се покри бързо с дебел слой скреж.

Той хвърли поглед към вратата, водеща към кабината и разтвори люка.

Неведнъж през своя дълъг живот на космонавт Климов беше напуснал кабината през време на полет и винаги при това той изпитваше с нищо несравнимото усещане на величието на Космоса. Обаче сега не му беше до възвишени емоции. Тънък плътен слой лед се напласти по шарнирите и не му позволяваше да затвори люка. Като се опря с крака на обшивката, той с всичка сила го дръпна към себе си.

— По дяволите! — неочаквано капакът се измести и Климов, като се премяташе през глава, започна стремително да се отдалечава от кораба. Той изпъна ръцете и краката си. Въртенето се забави малко, но черната бездна между него и нула шестнадесети непрекъснато се увеличаваше.

„Люкът!!! Никой не знае, че люкът е отворен. Дори ако Притчард се събуди преди да се е свършил кислородът в кабината… Достатъчно е само да разтворят вратата…“

В отчаяние той махаше с ръце и крака, свиваше се на топка и със скок изпъваше безпомощното си тяло.

„Само ако имах маневрен пистолет… Има ли смисъл да мислиш за това, което нямаш… Кислородът!“

Той завъртя ръчната за загряване на бутилката с кислород в крайно положение и като изчака подходящ момент, отвори рязко вентила за продухване…

„Стоп!… Още веднъж… Стоп!“

Все по-близко е грамадата на кораба, все по-малко е налягането на кислорода в бутилката.

„Достатъчно! — Протегнатите пръсти почти се допират до спасителното въже. — Нима ще мине покрай него?! Последен път! Ето!“

Сега той здраво стиска металическото въже. Капакът на люка е съвсем до него. Той поставя ключалката и като стиска зъби от напрежение, затяга с всичка сила маховика. Само дано стигне кислородът!

Като опипва бавно с ръце, Климов се движи покрай кораба. Аха! Ето я, зеещата дупка с разкъсани краища! Той с труд се провира вътре. Така и предполагах! Избухнали са тези дяволски сандъчета в преддверието. Той се навежда и при светлината на фенерчето от шлема открива дупка, колкото юмрук, в тръбопровода, който подава възобновен въздух в кабината. Краищата й са заледени. Сноп от бели снежинки се издига нагоре като фонтан. Слава богу! Възобновителната станция работи. Той се приближава до вратата, която води в машинното отделение и поставя ръце на нея. Едва уловимата вибрация от работещия компресор прилича на биенето на сърцето.

Трябва да се бърза. И без това много ценно време беше загубено в Космоса. Отначало трябва да сложи лепенка на тръбата, след това ще се заеме с кабела. Кръпка на обшивката — после…

* * *

— Витя! — Ружена вече е свалила престилката. Костюм от мек сив плат плътно обгръщаше стройната й фигура. — Да вървим, мили! Нула шестнадесети вече излетя за Марс. Сега до сутринта няма да има нищо. Ние все още ще успеем да вземем автобуса. Погледни, на какво приличаш! Да тръгваме! Ще вземеш душ, ще пиеш чай с малини. Утре аз имам почивен ден, цял ден ще си лежиш в леглото.

„Решавай се, пилот!“

— Не — каза той плъзгайки поглед по разписанието на рейсовете — трябва да бъда тук за отлитането на редовния рейс към Луната. Та нали съм резерв — малко ли неща могат да се случат.