Владимир Имперл
Корабът се завърна без екипаж

Операторът на свръхдалечния лазерен радар пръв забеляза кораба, който преди петнадесет години бе отлетял в далечен изследователски път. Операторът не издържа вълнението, което го обзе, и със силен глас започна да вика в своя мегафон:

— Внимание, внимание! Говори наблюдател №2, Джим Бартон. Космическият кораб „Неустрашимий“ се връща от петнадесетгодишното си пътешествие. Координатите на кораба са: ХП–03-ИН–07. Ще кацне след около три часа.

Известно време беше тихо. След това от високоговорителя долетя гласът на главния дежурен на космодрума:

— Ало, Бартон! Проверете данните и наблюдавайте „Неустрашимий“! Щом се доближи достатъчно, влезте във връзка с него!

— Разбрах нареждането ви.

Джим продължи да наблюдава кораба с голям интерес. Внимателно контролираше неговия полет и записваше всички данни. Погледна измервателния уред и констатира, че скоростта на кораба е 0,95 от светлинната скорост. Изглежда, че всичко е в ред. Изведнъж забеляза ярък лъч, който блесна по посока на Земята. За Джим бе ясно, че в този момент на кораба са включили в действие спирачните двигатели. Когато светлината изгасна, той отново погледна уредите. Бързината чувствително се намали. Така от време на време се появяваше огненият лъч и скоростта на кораба спадаше. Процесът на спирането се извършваше безупречно.

* * *

Обаче както Бартон, така и всички други на космодрума не подозираха, че ги очакваше най-голяма изненада. След няколко опита Джим успя да се свърже с „Неустрашимий“. Дълго трябваше да чака за отговор, понеже корабът беше все още доста далеко. Неговото повикване уредите превръщаха в сигнали, които можеха да отиват много далече, но които все пак нямаха скорост, по-голяма от скоростта на светлината.

— Ало, „Неустрашимий“! Говори Бартон от Седмия космодрум на Земята. Продължавайте да летите по същия курс. Курсът е добър. Следете спирачната система и намаляването на скоростта. Досега всичко върви добре. Ало, „Неустрашимий“! Говори ви…

Той говореше непрекъснато и винаги добавяше по нещо ново, някои данни или някое нареждане. Най-после, след продължително изчакване, се чу глас, който идваше от кораба.

— Ало, Земя. Ало, Земя! Говори пилотът Ник Фултън. Говоря от магнетофонната лента. Подгответе всичко за прехващане на кораба без екипажа. Нито един от нас четиримата вече не съществува. Корабът се командва от електронния мозък…

Известно време Джим работеше като автомат. В главата му сякаш беше застинало изречението: „Нито един от нас четиримата вече не съществува“. Как е възможно това? Къде са? Къде са пропаднали? Как корабът се връща сам в базата?

* * *

На космодрума настъпи тревога. Взети бяха всички мерки за сигурност и пълна готовност. Кацането бе извършено твърде внимателно и с голяма предпазливост. Електронният мозък действуваше безупречно и с голяма точност и сигурност изпълни своята роля по поддържането на връзката и по управлението на самото кацане.

Сега корабът стоеше уединен на една от по-далечните стартови писти. Никой не излизаше от него.

Когато приключиха с предпазните мерки, към кораба се запъти група специалисти. Електронният мозък отвори входната врата на кораба и групата влезе вътре.

Двигателите на кораба бяха загасени. Светеше само едно зелено око — знак, че електронният мозък работи. В пилотската кабина нямаше никой.

Влязоха в друго помещение, в кабината за отдих. Когато запалиха лампата, застанаха като вкаменени. На леглата, здраво привързани, лежаха четири безжизнени тела. Но това не бяха трупове на възрастни хора, а на деца, най-малкото от които не можеше да има повече от осем години, а най-голямото — петнадесет. Най-после д-р Пит се доближи до единия от тях. На гърдите му намери прикрепена бележка, на която бе написано: „Тед Флин астрофизик“.

— Невъзможно! Та Флин беше на 27 години, когато тръгна с този кораб, а сега прилича на момче… Как е възможно това? — питаше се лекарят на глас, напълно объркан.

— Наистина невероятно! Ето тук пише: „Ник Фултън, пилот. Корабният дневник се намира в касетата“.

Ник беше на 30 години, когато излетя в Космоса, а пред тях лежеше четиринадесетгодишен младеж. Как е възможно това?

— Щастие за нас в това нещастие е, че са изключили кислорода и така са се запазили от разпадане. Това може да ни бъде от огромна полза при изучаване на случая. А сега да потърсим корабния дневник. Той сигурно ще ни даде отговор на много от въпросите — каза майор Джекобс.

Намериха дневника и като огледаха внимателно целия кораб, запътиха се обратно към сградата на управлението.

* * *

„… Летим десет години вече, изчислявайки времето по земните мащаби. Изтъквам това, понеже чествуваме този малък юбилей. Всички сме добре и се радваме, че се завръщаме към къщи…“

„… Решихме се да посетим една малко необикновена планета. Предполагам, че не е нанесена на нашите карти. На това ни склони Тед Флин. Като астрофизик, него го интересуват някои явления, които според него стават на тази планета. Нарекохме я «Флин 3»…“

„… Става нещо необикновено. Когато доближихме «Флин 3», някаква сила ни сграбчи и ни притегли по-близо към планетата. Сега летим около нея като луди и корабът все повече увеличава скоростта си. Флин казва, че това са някакви необикновени и много силни магнитни полета, които той в момента унесено изследва. Обаче аз съм загрижен. Корабът премина границата на скоростта на светлината, а скоростта расте и по-нататък. Какво ще стане с нас, ако това продължава все така?…“

„… Ура! Спасени сме! Най-после се освободихме от онази страшна планета. Флин казва, че сме били достигнали такава скорост, при която, навлизайки в по-слаби полета, сме излетели от там като куршум. И все пак ме безпокои тази голяма скорост. Ако може да се вярва на уредите, ние летим с 1,8 от светлинната скорост. Възможно ли е това?…“

„… Нещо е започнало да става с нас. Колкото повече гледам моите другари, те ми се струват все по-млади. Често наблюдавам и самия себе си в огледалото и забелязвам някои промени в мен. Имам някакво особено чувство, което и сам не мога да си обясня.“

„… Сега вече всички знаем, че с нас става нещо необикновено. Имаме впечатление, че нашите години текат обратно, и то много бързо. Дали за това е виновна голямата скорост или проклетата планета, не мога да си обясня. Тед е станал страшно младолик. Същинско момче. Мисля, че е загубил много и от своите познания.

И аз, и другите също сме станали много по-млади. Страхувам се да не забравя как се управлява корабът…“

„… Намалих скоростта до 0.95 от светлинната скорост. Това обаче не се отрази на нашето състояние. Продължаваме да ставаме все по-млади. Всички сме загрижени…“

„… Днес завърших с подготовката и включих автоматическото управление на кораба. Занапред електронният мозък ще води нашия кораб към Земята. Обаче ние съвсем скоро ще престанем да съществуваме и «Неустрашимий» ще кацне сам на Земята. За всичко това нито дума не съм споменал на моите другари. Впрочем Тед вече е почти дете и с него не може дори да се говори сериозно. Джек също се е вдетинил…“

„… Сега само се страхувам някое от тези деца да не направи някаква глупост и да вземе да развали нещо от системата за управление на кораба. Станал съм на около петнадесет години и от дневника научавам какво се е случило. Иначе всичко забравям. Мисля, че е крайно време да направя нещо за сигурното завръщане на кораба на Земята. Сега това е единствената ми мисъл…“

„… Реших на всички да дам силна доза приспиващо средство и да изключа кислорода. Само така корабът ще бъде предпазен от нас, защото и аз ставам съвсем дете…“

„… Всички сме изпили «лекарството». Разбира се, те и не сънуват какво ги чака. И тримата лежат в кабината и спят. Погледнах още веднъж пулта за управление, но нищо не посмях да пипна. Сега толкова малко разбирам от всичко това! Ето и аз вече се унасям в сън…“

* * *

Професор Хилтон, главен психолог на Центъра, още дълго време гледаше в този необикновен дневник, макар че вече отдавна беше привършил с четенето. Всичко беше невероятно и все пак пред него лежеше дневникът, писан от ръката на Фултън. Тук бяха и четирите изсушени трупа и лентата на измервателния уред, която показваше, че повече от три месеца корабът се е движил със скорост 1,8 от скоростта на светлината.

Хилтон стоя дълго време, потънал в размисъл, докато най-после промълви:

— Кой знае колко време ще измине, докато хората успеят да разгадаят какво се е случило с четиримата от кораба „Неустрашимий“. Трябва да им бъдем благодарни, че откриха пред нас едно неизвестно и твърде важно явление, плащайки това с цената на живота си.