Владимир Шчербаков
Завръщането на Сухарьов

Пролог

Отстрана можеше да изглежда, че човекът спокойно спи, излегнат в креслото, така безгрижно беше лицето му, ритмично дишането и естествена позата. Но след минута-две се раздаваше тревожен сигнал. Човекът бавно се пробуждаше, устремяваше се към екрана и с видимо усилие се взираше в мяркащите се точки: корабът преминаваше през метеорен облак.

Възпалените, зачервени очи по-добре от всякакви думи говореха колко заблуждаващо е първото впечатление. След това той тежко се отпускаше в креслото и успяваше да потъне в кошмарна дрямка, преди отново да се е раздал неумолимият сигнал.

Три или четири денонощия — той вече не помнеше точно колко — почти не беше затварял очи, защото сигналът звънеше непрекъснато. Да, може би вече пето денонощие, откакто беше излезнал от строя автощурманът. Дано само да издържи до края… да смени повредените части. А ако най-напред все пак си отспи?

Той не можеше даже приблизително да каже колко време беше минало, когато електрическият импулс го събуди за последен път…

Мажорен акорд

Странното чувство не напускаше Сухарьов: зелените квадрати на нивите, реките и белоснежните постройки на ракетодрума неочаквано изплуваха иззад облаците, всичко това той видя като че ли нарисувано на платно от ръката на майстор, който е вдъхнал в него живот. Той не вярваше, че всичко ще се свърши още сега, в тази минута.

Удар на амортизатора — и той почувствува леко прилошаване.

До подвижната стълба спря автомобил. Волд видя жена. Вълнисти кестеняви коси, радостно, открито лице, стройни крака. Анна. Светлият пролетен въздух беше пълен със звуци: чуваха се далечни сигнали на транспорта, човешки гласове, чуруликане на птици, встрани нещо металическо бръмчеше и звънтеше — за десет години той беше отвикнал от това.

Тя затича срещу него. Той така си стоеше, леко олюлявайки се на най-горното стъпало на стълбата: пролетният вятър и мирисът на трева го опияняваха.

Нейните токчета бързо-бързо зачукаха по стълбата. „Волд… скъпи…“ — тя трудно изговаряше думите. Едва тогава той забеляза, че нейните очи бяха пълни със сълзи. Той искаше да каже нещо, но само гледаше и гледаше…

Странната хипотеза на професор Невадаго

Професор Невадаго сухо поздрави, покани Волд в кабинета си и без излишни думи пристъпи към работа.

— Важни подробности. Собствено казано, ние вече имаме работна хипотеза, колкото и необикновена да ви изглежда. Но дребните неща винаги са убедителни, особено в този случай… Да… Вие казвате, че в момента на пробуждането си сте се хвърлили към екрана. Екранът е бил празен. Че какво пък, възможно е, това е напълно реално… Нима на вас нищо не ви направи впечатление, освен тази пластинка? Е? — Невадаго очаквателно устреми поглед към събеседника си.

— Не. Нищо. Разбира се, нищо повече, та нали аз бих ви казал за това по-рано. Освен чувството на лека слабост и виенето на свят, за което аз вече ви говорих. Не, всичко беше както обикновено. Аз се събудих и полетът продължаваше. След това намерих в джоба си ето това — и Волд докосна пластинката, лежаща на масата — тя така ме заинтересува, че аз съобщих за нея…

— Е, добре — Невадаго се наведе над масата, скри плочката и внимателно загледа Волд под очилата си. — Добре. Сега слушайте внимателно, защото… защото все едно вие трябва да узнаете това. Ракетата е била пробита от метеори на няколко места. — Професорът помълча, като усилваше без да иска ефекта от последната фраза. Неговите очи внимателно изучаваха събеседника, а ръката му се протегна към табакерата. — Ракетата е била надупчена като решето, а се върна съвсем здрава. Как ще обясните този парадокс?… Вие сега ще повярвате това, което казвам, Волд. Ние намерихме следи от ремонт. Това е било много трудно, почти невероятно… над нея са поработили бижутери — девет пробойни, помисли си само… Не, не, слушайте спокойно, Волд, аз ще ви разкажа всичко по ред. Все едно, вие трябва да знаете… Разбира се, осемте пробива са се появили вследствие на първия. Първият метеор е извадил от строя някои прибори, а след това се е започнало… Удар след удар. Представям се как е изглеждало това… Но вие, Волд, в това време, съгласно моята хипотеза, вече не сте съществували. Вие сте бил мъртъв.

Невадаго вежливо побутна табакерата към събеседника си, предпазвайки го от излишни въпроси с хладен и умен поглед.

— Вие не сте съществували — замислено повтори той, — разбира се, аз допускам, че това е само моя хипотеза, но иначе не би могло да бъде. Не е можело, Волд — повтори той спокойно. — А след това, когато пилотът се е събудил и ракетата цяла-целеничка е тръгнала по първоначалния курс, това вече не е бил същия пилот. И не същата ракета. Ракетата е била ремонтирана, както вече ви казах, а пилотът… спокойно, Волд, това не е бълнуване, вие трябва да знаете това… а пилотът с бил подменен с абсолютно точно негово копие. Вие не сте Волд и най-трудното от всичко е да го повярвате вие самият. И в същото време вие сте точно същият този Волд, който ужасно много е искал да спи в този проклет облак — трудно е да повярваме в това…

Всичко, което Волд чу от професора, той засега смяташе за някакво недоразумение, макар да беше далеч от мисълта, че един от двамата се е побъркал.

— Ето копие от протокола за обследване на ракетата след завръщането й. Не бързайте, прегледайте го внимателно, особено изводите. Аз няма да ви преча.

Професорът се отдалечи към библиотеката. Волд прелистваше протоколите. Химическият анализ, структурният анализ — всички в нормите. Уморяване на метала… диаграмите… корпуса на ракетата и на него петна… Волд преброи девет петна — зони с абсолютно същия състав, но с малко отклонение във физическите показатели… Да, това са пломби — може да се побъркаш. Стойките и уредите — и отново петна на диаграмите — следи от ремонт.

— Слушайте — тихо извика Волд на професора, — успяхте ли да узнаете що за дяволия намерих тогава в джоба си? Защото всичко започна с плочката, доколкото разбирам?

— Не бъдете наивен, Волд. Ние съвсем не знаем какво е това. Виждате ли, трудно е да се отгатне предназначението на този предмет. Най-вероятно тя е останала у вас случайно — не биха могли да я оставят преднамерено. Това би било в разрез с всичко останало, Волд. Това не би съответствувало на тяхната основна задача. Да, девет пробойни и пилотът… Творците са пожелали да останат неизвестни. Волд, мога да ви уверя, че никога нито една човешка ръка не е държала подобен предмет. Нито една. Никога. Защо? Удаде ни се да изследваме много малък външен участък от плочката, микрон на микрон. Неговите атоми са наредени като тухли. Най-различни атоми. Странен архитектурен строеж от елементи, съединени по закона на някакъв сложен код. Ние попаднахме на следи, Волд, и вие сте длъжен да ни помогнете, щом вече така ви е провървяло.

— Невероятно, професоре… Би трябвало да имате факти… доказателства?… Или в този случай това не е задължително?

— Никакви. Нищо освен това, което вече ви казах — поправи се професорът като помисли. Той замълча и дълга мачка угасналата цигара.

— Що за облак беше този, Волд? — изведнъж запита той рязко, без предисловия — т.е. аз искам да попитам, що за метеори бяха това? Конфигурация, тегло, макар и съвсем приблизително?

— Не зная. Но нима това е толкова важно, професоре?

— Откъде да знам, откъде да знам… — тихо промърмори професор Невадаго. — Ние просто не можем да се поставим на тяхно място, а те… впрочем, да не фантазираме.

… Тъмнината създаваше илюзия на самота. Волд вървеше и мислено продължаваше разговора. Съвършено неочаквано у него се появи убеждението, че в разсъжденията на професора има слабо звено. Но какво? Неприятният металически глас на професора отново и отново спореше с него, убеждаваше, успокояваше… Да, той е прав. Факти. Логика. Неопровержими заключения. Значи, всичко е било така? Слабото звено не се намираше. Но откъде все пак тази необяснима увереност в неговото съществуване?… Откъде?

„Аз съм Волд. Аз отлично помня как беше всичко — вече за кой ли път мислено се опитваше да спори с професора. — Аз заспах и след това се събудих. Всичко беше в ред. Аз се чувствувах отлично. Аз помня всичко, защото съм Волд Сухарьов и никой друг…“

Реалистичен финал

Те вървяха по алеята, която приличаше на коридор: отляво и отдясно подрязани храсти, малко по-далече редици от дървета със заплетени в короните си ярки звезди. Изведнъж в паметта му отново изплуваха живите очи на професора, които го разглеждаха внимателно над масивните кафяви очила.

— Изглежда, Анн, че думата „хипотеза“ трябва да се замени с думата „реалност“. Аз мисля, че Невадаго…

— Недей — меко го прекъсна тя, — не мога повече да чувам това ужасно име. Всичко е в ред, повярвай ми.

— Но, Анн, това прилича на истина.

Тя изведнъж се спря, обърна се към него, погали с ръка лицето му.

— Глупчо, глупчо — бързо заговори тя, — в твоите разсъждения въобще няма логика. Нима мислиш, че аз ще повярвам на това, дори и то наистина да е станало? Е, кажи? Нима така мислиш?