Бен Бова
Консервирани червеи

Царствена! Това бе единствената дума, която й прилягаше…

Репортерката я гледаше втренчено, с неподправено възхищение, по-скоро благоговеене. Елверда Апачета бе стройна, дългокрака, представителна, великолепна, възвишена, интелигентна — величествена. Именно тази дума напираше на устните на журналистката. Не че скулпторката бе облечена великолепно: тя носеше само изтъркан костюм — комбинезон в избеляло сиво. Впечатлението идваше от поведението, стойката, държането… и преди всичко от лицето й. Лицето издаваше и подчертаваше благородството в нея. То бе лице на аристократ, на кралица на инките, медночервено, изразително, с изваяни скули и чело, със силен нос, типичен за андските жители. Очите й — тъмни бадеми, с бездънна дълбочина — не пропускаха нищо. Като че ли проникваха до дъното на душата човешка, а в тях гореше една особена светлина, която издаваше наслада от живота. В гъстата й черна коса проблясваха сребърни нишчици. Дали това бе от възрастта? Или от излагането на космическите лъчения? Репортерката не знаеше. Косата бе изящно прибрана в сребърна мрежа. Единственото друго украшение бе тежка сребърна гривна, в която вероятно бе скрит телекомуникатор.

— Да, познавах Сам добре — отговори тя на първия и не особено удачен въпрос, зададен от репортерката. Гласът й бе гърлен, тонът нисък. Говореше английски в знак на внимание и любезност към журналистката, обаче в акцента й безсъмнено се долавяха фонетични нотки, типични за говора на високопланинските жители на Андите. — Всъщност много добре.

Репортерката носеше обичайния си коралово червен комбинезон от изкуствена коприна. На левия гръден джоб блестеше емблемата на „Солар Нетуърк“ — представяща стилизирани слънчеви изригвания. На колана си имаше миниатюрно звукозаписващо устройство. Сама се чудеше на страхопочитанието, което неволно изпитваше към Елверда Апачета. Тази жена бе прочута не само като първия космически скулптор, а и като най-добрия ваятел. И въпреки това журналистката бе интервюирала и други личности, които бяха било много известни, било много могъщи, било много талантливи или много корумпирани. Никой от тях нямаше такова неповторимо излъчване. Еднакво ли бе влиянието на тази кралица на инките върху всички хора? Как ли я бе възприел Сам Гън?

Двете жени седяха в един от факултетните салони на Интерпланетарния космически университет. Това бе малко, тихо помещение, обзаведено с много вкус, Килими с топли, „земни“ цветове покриваха и пода, и стените. Идеално място за интервю. Трябва да е струвало цяло състояние да се донесат всички тези стилови и скъпи неща от Земята до тук, мислеше си журналистката.

Салонът бе една от секциите на ИКУ — част от станция, която се въртеше с бързина, достатъчна да симулира лунната гравитация. Мястото бе избрано като компромис между навиците на Елверда Апачета, свикнала с ниски стойности на притеглянето, и повтарящите се пристъпи на световъртеж на репортерката, непривикнала с безтегловността. Въпреки това последната избягваше да гледа през единствения прозорец на салона, от който се откриваше разкошна гледка: на всеки няколко минути пред него бавно преминаваше великолепният син глобус на Земята, а след това отново се появяваше огромната черна бездънна празнота на космическото пространство.

Скулпторката се бе отпуснала с присъщо на кралица величие в голямото кресло с високо облегало, обгърната от пухкавата псевдовълна на дебелата тапицерия. От цялото й тяло се излъчваше царствеността на монарх, който раздава правосъдие или оказва милости само с едно леко повдигане на веждите си. Седнала срещу нея в канапето, репортерката се чувстваше дребна и неугледна, въпреки факта, че нейният комбинезон бе съвсем нов, докато този на Апачета бе износен почти до скъсване.

— Носят се слухове, че вие и Сам сте били… — тя се поколеба за частица от секундата — … е, любовници.

Скулпторката се усмихна тъжно.

— Обичах Сам лудо. И по онова време вярвах, че и той ме обича. Обаче сега, след всички тези години… — усмивката й за учудване на интервюиращата стана някак си по-нежна — … не знам, не съм сигурна.

* * *

— Тогава бяхме много по-млади — каза Елверда Апачета — реакциите ни по-прибързани, страстите далеч по-спонтанни. При най-дребната провокация избухвах; най-малкият проблем ме вбесяваше.

Може би си спомняте, че се бях пренесла изцяло на онзи астероид. Бях живяла там сама почти три години. Даже и необходимите ми припаси пристигаха с непилотирани апарати. Така и се учудих, когато някакъв транспортен кораб се отби и влезе в орбита на неколкостотин метра от моя астероид.

Аз така си го наричах — моя. Според междупланетарните закони никой не можеше да го притежава. Обаче нямаше и забрана против скулптурната ми работа върху него. Ейтън 1994 ЕА — това бе името, което му бяха дали астрономите. То означаваше, че е 105-ят астероид, открит през 1994 г. сред групата Ейтън. Астрономите са много точни в работата си, и в наименованията, естествено, обаче съвсем не и романтични.

Наричах астероида „Куипу-Камайок“, което означава „Помнещият“. Бях решила да извая върху него историята на моя народ. Идеята не бе просто романтична, тя бе изцяло поетична. Да не забравяме, че ние сме живели в планините още от незапомнени времена, Дори и името на моя народ, както и моето собствено — Апачета — означават група вълшебни, магически камъни. А по онова време моите сънародници напущаха древните си планински села, разпиляваха се из градовете, губеха племенната си принадлежност и облик в безличния и нов за тях свят на фабриките и електронните удоволствия. Някой бе длъжен да запише историята им така, че тя да остане за поколенията, да се помни завинаги.

Когато за пръв път научих за онзи астероид, бях още в университета на Ла Пас. Веднага почувствах, че той е моята съдба, моето предопределение. Дори сигнатурата, която астрономите му бяха дали — Ейтън 1994 ЕА — символизираше моето име Елверда Апачета. Това бе за мен предзнаменование. Не съм суеверна, разбира се, и по принцип не вярвам нито в поличби, нито в знамения. Обаче чувствах, че бях предопределена да извая историята на моя народ върху Ейтън 1994 ЕА и да я превърна в паметта на една изчезваща раса.

Куипу-Камайок бе огромен камък, изпъстрен с метални жили; една плаваща в Космоса планина с дължина почти един километър. Орбитата му бе малко по-близо до Слънцето, отколкото тази на Земята. Затова почти веднъж годишно той се приближаваше достатъчно до Земята и бе удобно да се стигне до него с полет, който не отнемаше повече от седмица — така че тази подробност улесняваше снабдяването ми с всичко необходимо.

Както казах, бях изненадана, когато кораб с трансферни товари влезе в орбита около моя астероид, вместо очаквания от мен автоматичен апарат. Бях още повече изненадана, когато някой си се прехвърли на астероида с реактивен „стол“ и без дори да ме попита за разрешение, се насочи към моето жилище. Живеех в „работилницата“, както сама си я наричах — малък купол, който съдържаше скулптурната ми техника и инструменти и всички необходими инсталации за живот на астероида, както и личните ми принадлежности — дрехи, спални чували и разни други дреболии.

— Кой е? — обадих се по телекомуникатора. Фокусирах образа на екрана и го увеличих. Въпреки това не успях да различа нищо съществено освен белия скафандър и кръглия шлем. Фигурата бе „кацнала“ върху реактивното устройство, което приличаше на стол без крака.

— Името ми е Сам Гън. Нося някои неща за вас на кораба.

Внезапно се усетих, че съм съвсем гола. Бидейки непрекъснато сама, бях почти загубила навика да мисля за облеклото си. Първата ми реакция бе гняв.

— Тогава изпратете припасите и си вървете по пътя. Нямам време за посетители.

Той се засмя. Това ме изненада. После каза:

— Това не е светско посещение. Упълномощен съм да ви предам официален документ. Това трябва да стане лично. Нали знаете какви са юристите.

— Не, не знам, И не искам да знам. — Обаче, без да се усещам, се устремих към шкафа с дрехите и започнах да ровя за някой по-приличен комбинезон.

Сега си давам сметка, че правилното действие от моя страна в онзи момент е било да заключа входния люк и да не му разрешавам да влезе. Това би забавило съдебните претенции срещу мен. Но само би ги забавило, разбира се, а не предотвратило изцяло. Може би пък това, че разреших на Сам да влезе в жилището, да влезе в живота ми, да е било най-доброто, което съм могла да направя тогава.

Когато чух съсъка на въздуха в хидравличните помпи на люка, бях вече нахлузила набързо стар дочен комбинезон. А в момента, в който затварях ципа към яката, самата врата вече се открехваше.

Сам сякаш се „гмурна“ в помещението, сваленият му набързо шлем вече висеше и плаваше в безтегловното пространство. Той бе дребен, на ръст не бе дори и 170 см, макар и до последния си дъх да бе твърдял, че е висок сто седемдесет и седем сантиметра. Което бе глупаво. Самата аз бях поне с три сантиметра по-висока от него.

Помислих си, че би ми било трудно да „уловя“ лицето му в скулптурна форма. Чертите му бяха прекадено оживени и подвижни за камъка, а дори и за глината, ако трябваше да бъдем справедливи. В лицето му имаше нещо леко неравномерно: едната му страна не бе идеално симетрична на другата. Това го правеше да изглежда малко „извън центъра“, така да се каже, „накриво“. Този образ съвсем отговаряше и на характера му.

Очите му можеха да бъдат сини или сиви, или даже зелени, в зависимост от осветлението. Устата му бе извънредно подвижна: притежаваше поне хиляда различни усмивки; почти винаги говореше; мълчанието му бе чуждо. Представете си: късо подстригана светлокестенява коса, на места червеникави кичурчета. Кръгло лице, с лек „дисбаланс“ наляво. Леко изкривен чип нос, изглежда, счупен, може би повече от веднъж. Тук-там лунички. Будещ обща асоциация за типичния Norte Americano от литературата; Хъкълбери Фин, пораснал, възмъжал, запазил нещо детско.

Висеше там, сякаш в рамката на отворения люк, краката му, обути в специални астронавтски боти, бяха на няколко сантиметра над стоманената решетка на пода. Гледаше ме втренчено.

Внезапно почувствах огромно притеснение. Жилището ми бе разхвърляно, всичко бе наопаки. Помещение, натъпкано с какви ли не боклуци. Апаратура и компютърни конзоли, разпилени навсякъде, различни комуникационни кабели, навити като змии във въздуха, висящи като лиани в джунглата на безпорядъка и безтегловността. Самото ми легло-люлка изглеждаше като че ли през него е минал ураган; цялата малка купола бе изпълнена с плаващи във въздуха джунджурии. Жилище на отшелник, който три години не е виждал себеподобните. Зная, че бях съвсем измършавяла. Като скелет. Не можех да си спомня къде съм оставила последното си червило. А косата ми сигурно е изглеждала ужасно — разпиляна, несресана.

— Господи, колко сте красива! — каза Сам. По-скоро го прошепна като че ли със страхопочитание. — Богиня, изваяна от бронз!

Незабавно го възненавидях.

— Значи имате някакъв официален документ за мен? — запитах колкото се може с по-студен глас. Нямах и най-малката идея какъв би могъл да бъде той. Може би нещо от университета в Ла Пас. Вероятно за новата стипендия, за която бях подала молба.

— Мм, о, да… — Изглежда, Сам не можеше да се съсредоточи, изглеждаше полузамаян. — Аз, мм, не го нося със себе си. Остана на кораба…

— Казахте ми, че го носите със себе си.

— Не — отговори ми, окопитвайки се видимо. — Казах, че съм упълномощен да ви го предам лично. Той е на кораба ми.

Гледах го гневно. Как си позволяваше да нарушава неприкосновеността на жилището ми по този начин? Да прекъсва работата ми? Моето изкуство?

Окото му дори не мигна! Не се смути. Фактически дори лицето му просветна.

— Защо не заповядате да обядвате с мен? Искам да кажа, с нас? С мен и моя екипаж.

Рязко отказах. И въпреки това, без да знам как стана, няколко часа по-късно бях на път към намиращия се в орбита кораб. Возех се на задната седалка на управляван от него реактивен космически скутер-тандем, с който той за втори път дойде специално да ме вземе. Докато се върна със скутера, аз се бях изкъпала и преоблякла. Бях си намерила даже светложълт златист шал, който завързах на кръста на най-приличния ми зелен комбинезон. Имах и друг ешарп — също в тон. С него прибрах косата си. В оскъдния въздух на скафандъра чувствах натрапчивото ухание на парфюма, с който се бях напръскала обилно. Учудващо е как бързо можете да намерите неща, отдавна смятани от самите вас за загубени, особено когато имате необходимата мотивировка!

Каква бе моята мотивировка? Причината съвсем не бе в получаването на някакъв си документ. Внезапното пристигане на Сам събуди в мен мъчителното усещане, че много отдавна съм била ужасно сама.

Не бе ми дотежавала самотата така, както в момента, когато той подчерта този аспект, и то по начина, по който го направи. Първата ми реакция, разбира се, бе гневна. Но как бих могла да продължа да се гневя на човек, който толкова очевидно бе запленен от така наречената ми красота?

Астероидът оставаше в сянка, тъй като се движехме към кораба. Затова не можехме да видим фигурите, които бях издълбала върху него. Той се бе надвесил над нас, закривайки Слънцето, също като някаква огромна черна и надупчена планина, тъмна и някак си зловеща. Сам поддържаше оживен разговор чрез вградената в скафандрите радиоапаратура. Разпитваше ме за работата ми, за това какво и как го правя, други неща, но през цялото време говореше само той.

Корабът му се казваше „Адам Смит“ — име, което не значеше нищо за мен. Изглеждаше както всеки друг обикновен транспортен кораб, тромав, възгрозен, с паякообразни стабилизаторни „крака“ и мехуроподобни прозрачни куполи, които покриваха пилотската кабина и спалните модули.

Когато обаче наближихме, оказа се, че корабът на Сам е много голям. Дори огромен. Не бях виждала толкова масивен космически апарат досега.

— Единственият от този вид в цялата Слънчева система — съгласи се с наблюдението ми Сам. И весело добави: — Аз съм поръчал да ми построят още три такива. Ще обхвана здраво товарно-транспортния бизнес.

Той продължи да бъбри в този стил. Между другото като че ли случайно подхвърли, че е главният собственик на орбиталния туристически комплекс — хотелите, наречени „Изглед към земята“.

— Всяка стая има изглед към планетата. Прекрасно е!

— Да, мога да си представя.

— Страхотно място за меден месец! — обяви по едно време Сам. — Или пък поне за един уикенд. Човек не може да има реална представа за живота, ако никога не се е любил в безтегловност.

Замълчах и не казах нито дума до края на краткото ни пътуване до кораба. Нямах никакво желание да отговарям на сексуалните му увертюри. Независимо дали ги поднасяше изкусно. Или нахално.

Обедът бе съвсем приятен. Бяхме петима, малко стеснени в каюткомпанията, която бе и трапезария. Да се готви в безтегловност не е голямо майсторство, обаче да поднесеш храна, която да изглежда апетитно и да не „отлита“ във въздуха при първия допир на вилицата, това е наистина изкуство. Сам изпълняваше този „фокус“ с помощта на чинии с кристално прозрачни гъвкави пластмасови покрития, които се отваряха и затваряха като капаци. Пикантно подправено телешко със спагети. Нищо повече. Разкошно вино. Разбира се, поднесено в крушоподобни затворени съдове, от които се пие чрез „изстискване“.

Екипажът му се състоеше от трима души. Единствената жена бе инженер по комуникациите и бе омъжена за главния механик. Бе закръглена блондинка на около тридесетина години, която си бе позволила да напълнее малко повече от нормалното. Микеланджело би бил възхитен от едрото тяло и възпълните й крака. По модерните стандарти обаче тя не би минала за голяма хубавица. Пък и какво толкова — съпругът й, също като нея русоляв, бе не по-слабоват.

Установен факт е, че хората, прекарали повече време в условия, близки до безтегловните, или напълняват отвратително много, или пък обратното — остават едва ли не кожа и кости, както изглеждах и аз. Физиолозите имат и научни термини за това: „агравитни ектоморфи“ и „агравитни ендоморфи“. Сам, естествено, не влизаше в нито една от тези категории. Той си бе Сам — неудържимо уникален!

Без да искам, инстинктивно усетих, че не ми харесват и двамата понапълнели инженери, но после си спомних за малките топчести „венероподобни“ фигурки, изваяни от дребни скални късове от предисторическите народи. Онези оставени ни от тях изкусно издялани форми съвсем не бяха събуждали лоши чувства в мен.

Третият член на екипажа бе специалист по полезния товар, длъгнест, с тъмна кожа, мълчалив биолог. Млад и доста симпатичен. Правеше впечатление на кротък човек, но от онези, които наричат „тиха вода“. Макар че изглеждаше строен, съвсем не бе слаб. В разговора разбрах, че сегашният рейс е първата му мисия в Космоса, а той е убеден, че тя ще бъде и последната.

— Какъв товар носите? — попитах аз.

Преди биологът да успее да отговори, Сам подхвърли:

— Червеи.

За малко не изпуснах вилицата си. Като че ли навитите на вилицата спагети оживяха, загърчиха се. Внушение, разбира се.

— Червеи… — повторих.

Кимайки усмихнато, Сам промърмори:

— Не сте ли чували за Сектата на моралистите, които строят резерват?

Поклатих глава. Та нали до мен не бяха достигали никакви новини за човешката раса вече три години.

— Религиозна група — обясни Сам. — Решили, че Земята е прекалено грешна за тях, така че сега строят свой собствен Рай — самоподдържащ се, самоизхранващ се изкуствен свят някъде в орбита около Слънцето. Също като вашия астероид.

— И на тях ли са им нужни червеи? — запитах.

— За почвата — потвърди биологът.

Преди да успея да задам следващия си въпрос, Сам поясни:

— Те пренасят хиляди тонове почва от Луната, главно за защита против радиацията. Не желаят да им се раждат двуглави моралистчета, нали разбирате. А същевременно се усетиха, че след като внасят толкова много земя, могат да я използват и за земеделие.

— Обаче лунната почва е безплодна — каза биологът.

— Аха. Но има изобилие от хранителни вещества в нея; съдържа всички онези химикали, от които се нуждаят посевите. Обаче в нея наистина не се въдят нито червеи като земните, нито бръмбари, никакви буболечки или охлюви, или каквито и да са там хлъзгави и плъзгави гадинки, които оживяват земната почва.

— А те от това ли се нуждаят?

— Ами да. Ако искат да обработват лунната почва. Иначе трябва да се занимават с хидропоника, а религията им забранява това.

Изслушвайки думите на Сам, се обърнах към биолога, за да видя дали ще потвърди казаното. Той кимна с глава в знак на съгласие. Двамата инженери не следяха разговора ни. Бяха заети с храната си, която поглъщаха лакомо.

— Днес няма много бизнесмени в областта на карго транспорта, които могат да пренесат десет тона червеи и други гадинки по разни орбити — заяви Сам с гордост. — Сключих договор за това с моралистите почти без каквато и да е конкуренция. Дяволски доходно при това, е, разбира се, при положение, че им доставя червеите живи.

— Живи са — увери го биологът.

— Това е първият полет от общо шест доставки за сектата — каза Сам и отново се обърна към телешкото и гарнитурата. — Само червеи.

Почувствах, че се усмихвам.

— Винаги ли предавате доставките лично?

— О, не. — Сам ловко нави спагетите на вилицата си под капака. — Реших, че тъй като това е първият полет, по-добре би било да присъствам лично и да контролирам нещата. Аз съм пълноправен астронавт и пилот, не знам дали знаете това.

— Не, не знам.

— Да. Освен това такива задачи ми помагат да се отделя за малко от хотела и административната работа. Приятелчето ми Омар може да ръководи хотела, докато ме няма. А, той дори го ръководи и когато съм там!

— Тогава Вие с какво се занимавате?

Той ми се усмихна.

— Оглеждам се за нови възможности в различни видове бизнес. Търся нови светове, нови цивилизации. Смело отивам там, където никой преди това не е ходил.

Обаждайки се с уста, пълна с вкусното телешко, биологът промърмори:

— Тича подир жените. — Обаче от сериозния израз на лицето му не разбрах дали се шегува, или не.

— И сега носите десет тона червеи — казах.

— Точно така. И пощата.

— О, да. Моето писмо.

— Горе е. В каютата ми, при мостика.

Тук вече не му се усмихнах. Ако си е мислил, че ще ме замъкне в каютата си и в „безтегловната“ си люлка, много се е излъгал. Точно това си помислих. Бях отпила глътка-две от виното; след три години живот на отшелник внимавах да не се изложа, да не сглупя нещо. Желаех да се покажа неуязвима, недосегаема…

Фактически Сам бе истински джентълмен. Почти. След обеда се разходихме от столовата по коридора към командния модул. Таванът бе съвсем нисък и трябваше да се навеждам леко, за да вървя безпрепятствено, но Сам си вървеше съвсем пъргаво и спокойно и през целия път безспирно си говореше за червеите, моралистите и техния изкуствен рай — резервати, простиращи се из вътрешната част на Слънчевата система, както и за това как щял да спечели милиарди, пренасяйки им специализирани товари.

Каютата му не бе нищо повече от мъничка кабинка със спална люлка, закачена за едната стена. Тя бе практически малко повече от ниша, вградена в командния модул. През прозорците на мостика се виждаше моят астероид, „плаващ“ в пространството. Зад него Слънцето излизаше в зенит. Внезапно Сам се мушна в кабинката, без да прави някакви многозначителни намеци и почти веднага се появи отново. Държеше тежък, твърд, изглеждащ скъп бял плик.

На него бе написано моето име. Имаше и няколко марки с размазани печати, които очевидно са били залепвани последователно от различни пощенски служби по дългия път на писмото към мен. В единия ъгъл се мъдреше името и адресът на юридическа фирма: Скинър, Флеймън, Килъм и Скоур; Де Мойн, Айова, САЩ, ЗЕМЯ.

Учудвайки се защо не са изпратили посланието си по един от многото електронни комуникационни начини, както постъпват всички в Космоса, аз се опитах да разкъсам плика.

— Дайте на мен — обади се Сам и пое писмото от ръката ми. Държейки единия му край с два пръста, той ловко разряза плика с мъничкото острие на най-миниатюрното джобно ножче, което изобщо бях виждала до този момент.

Извадих голям, единичен лист пергамент, толкова твърд и остър по ръбовете, че спокойно можеше да пореже човешка плът.

Това бе писмо за мен. То започваше така: „С настоящето ви уведомяваме…“

В продължение на няколко минути се „борих“ с юридическия текст, а междувременно Сам влезе в командния модул и се зае да проверява някакви инструменти. Бавно започнах да схващам значението на посланието. Дъхът ми заседна в гърлото. Раздираща, огнена болка избухна в гърдите ми.

— Какво има? Какво Ви стана? — Просто за секунда Сам бе застанал до мен. — Дявол да го вземе, изглеждате като че ли ще се пръснете! Червена сте като пожарна машина.

Така бях побесняла, че едвам виждах около себе си. Подадох му писмото и едва успях да изломотя задавено:

— Дали там пише онова, което прочетох? — в смисъл на правилно ли съм разбрала сложния правен текст.

Очите му пробягаха по редовете за секунди. После прочете цялото писмо отново и по-бавно. Очите му се отваряха все по-широко и по-широко.

— Исусе Христе на патерица! — изрева той. Това бе някаква негова си ругатня. — Та те ви изхвърлят от астероида.

Не можех да повярвам, че написаното е истина. И двамата го прочетохме по няколко пъти отново и отново. Думите не промениха значението си. Искаше ми се да крещя. Искаше ми се да убия някого. Привидяха ми се адвокати, съблечени голи, набити на колове, печащи се на жарава, пищящи за милост… а аз се смея и изгарям писмото им в същата жарава, над която се гърчат те. Огледах се безумно наоколо, търсейки нещо; предмет, който да хвърля, да счупя, каквото и да е, за да укротя ужасния, страхотния бяс, който ме бе обзел и не искаше да ме напусне, да излезе от мен.

— Ах тези копелдаци — ревеше яростно и Сам. — Тези гадни добродетелни копелета!

Адвокатският колектив представляваше Сектата на моралистите на единствения Истински Бог и Сие. С настоящето ме информираха, че моралистите са уведомили Международния астронавтски съвет за намерението си да използват астероида Ейтън 1994 ЕА като строителен материал за резервата, който си подготвяха.

— Не могат да направят това — викаше Сам. — Вие сте се нанесли тук преди тях. Не могат да Ви изхвърлят, както собственик изхвърля наемателя си.

— Бледоликите винаги са присвоявали земите на червенокожите. Когато са си поискали — отвърнах аз, а нещо в мен кипеше, прегаряше, задавяше ме.

Той не разбра гневната ми ирония, изречена с тих и леден глас; прие я за съгласие, примирение с участта ми.

— Това вече не се прави. Днес такива работи не стават. Ето виждате ли ме мен, аз съм от ония белокожи, които защищават индианците, разбирате ли?

Той наистина се бе вживял в положението. Бе действително и възмутен, и разярен. Гласовито и решително ругаеше несправедливостта. Бе така убедителен, че почувствах собствената си ярост да се изпарява. Изглеждаше като че ли Сам крещи повече от мен самата.

— Това писмо — изсъсках аз, — в това писмо се казва, че нямам избор.

— Нямате, избор ли нямате, по дяволите! — рязко отвърна той. — И аз имам адвокати, мадам. Никой не може да Ви разиграва като маймуна насам-натам.

— Откъде накъде ще се намесвате в тази работа. По каква причина?

Сам ми отправи поглед, който тогава не разбрах.

— Отговорен съм. Замесен съм. Мислите, че мога да си седя спокойно и да гледам сеира на тези моралистки копелдаци. Да ви откраднат скалата? Най-много пък мразя, когато някоя по-едра компания с повече сила подритва по-дребните, като вас!

Тогава ми се стори, че най-малкото част от мотивировката на Сам би могла да бъде желанието му да се представи за мой защитник, спечелвайки си моето доверие, достъп до добрите ми чувства, да не кажа повече. До леглото ми. Да се прави на смелчага, защитник на слабите, а пък аз да играя ролята на благодарната слабачка и да го възнаградя с изтощеното си тяло. Така ли? Да има да взема. От няколкото думи на иначе мълчаливия биолог на обеда и от собствените ми наблюдения на поведението на Сам се налагаше заключението за наличието на комплекс а ла Казанова. Прилягаше му. Нали така. Да си пожелава всяка жена, която види.

И въпреки всичко — възмущението му изглеждаше съвсем искрено. А пък в същото време не можех да забравя, че в момента, в който ме видя, веднага заяви, че съм много красива, макар и съвсем ясно и обективно, аз не бях хубава, поне тогава.

— Не се безпокойте — възкликна Сам. Малкото му кръгло лице изглеждаше много сериозно и решително. — Аз съм на ваша страна. Ще измислим някакъв начин да поставим нещата на местата им. И адвокатите. И писмото. Те ще си го…

— Сектата на моралистите е много силна.

— Е, и какво? Не ме ли разбирате? Тези бедни молещи се копелдаци имат на своя страна само техния Бог.

Когато отново навлякохме скафандрите, все още бях ядосана и объркана. Сам ме отведе обратно на моя… о, не!… на астероида. Отново дива ярост ме обзе, сякаш нещо избухна в мен, горчив бяс при мисълта, че някой иска да ми отнеме астероида. Да го откраднат и да го начупят на късове заради някакъв си резерват! Представяте ли си!

При други обстоятелства бих крещяла и хвърляла разни неща на различни страни, но сега си кротувах на двуместния скутер. Напускахме изходния въздушен люк на кораба на Сам. Той продължаваше да говори запалено, с известно самохвалство, на места шеговито, заканвайки се недотам цензурно какво би им направил на адвокатите изобщо и на моралистите по-специално. Това вече ме разсмя. Въпреки опасенията и яда ми. Сам ме накара да се засмея и да разбера, че в действителност в момента нищо не мога да направя нито по отношение на моралистите, нито пък по отношение на адвокатите им. Така че защо да си връзвам нервите на възелчета, както се изрази той? Освен това имах и далеч по-непосредствен проблем.

Сам. Самият той! Щеше ли да се опита да играе Казанова, след като пристигнехме на астероида в жилището ми? И ако се опиташе, каква би била реакцията ми? Шокирана бях от собствените си мисли, а и от собствената си несигурност. Три години е много време, обаче пък да позволя на този човек…

— Вие имате ли адвокат? — Гласът му ме стресна, прозвучавайки неочаквано в слушалките на шлемофона.

— Не. Предполагам, че мога да се обърна за защита към университета. Правно погледнато, аз съм техен служител…

— Може би, но Вие… — гласът му внезапно заглъхна, сякаш нещо го задави. Чух също, че пое дъх, също като човек, видял нещо фантастично, поразително…

— Значи това е… — гласът бе изпълнен със страхопочитание.

Слънцето косо осветяваше „Помнещият“ и издълбаните от мен фигури изпъкваха силно релефно.

— Това не е завършено — казах. — Фактически едва сега започвам.

Сам отклони малкия скутер. Бавно преминахме покрай фигурите. Внезапно забелязах някои проблеми — недоизкусурени подробности, неща, които изискваха още работа. Покритият с пера змей се нуждаеше от дообработка. Мама Килия — Луната Майка — бе доста груба. Но мястото, което бях избрала, за да създам образа й, бе единственото подходящо на целия астероид. Само тук сребърната жила излизаше на повърхността, а имах нужда от това сребро, за да извая сълзите на Луната.

Продължавах да правя мълчалив самоанализ на работата си, откривайки немалко недостатъци, а в слушалките се чуваше ускореното дишане на Сам. Дори си помислих, да не би да не му стига въздухът на този човек! Близо половин час обикаляхме напред-назад пред лицето на астероида, където бяха изрязани моите фигури… после бавно слязохме по спираловиден път надолу към жилището ми от другата страна на каменната грамада.

Едно от най-големите, да не кажа огромните преимущества на космическата скулптура е, разбира се, отсъствието на притегляне. Затова няма нужда да се прави фундамент, специална база, да се търси вертикала или нещо друго. Скулптурата е наистина триизмерна в пространството, както и трябва да бъде. Моето намерение бе да покрия с фигури цялата повърхност на астероида.

— Това е фантастично — каза накрая Сам. Гласът му бе неестествено тих. — Най-красивото нещо, което някога съм виждал. Да ме обесят за…, ако допусна онези двулични копелета да Ви го откраднат!

Ето в този момент сигурно се влюбих в Сам Гън.

* * *

Верен на думата си, Сам възложи на адвокатите си да защищават интересите ми. Няколко дни след като „Адам Смит“ изчезна от полезрението ми и се насочи някъде към „строителните площадки“ на моралистите, получих съобщение от фирмата „Уейлън и Крил“ от Порт Канаверал, Флорида, САЩ, ЗЕМЯ.

Свързаха се с мен по комуникатора. Жената, която се появи на екрана, бе младши партньор във фирмата. Очевидно не бях достатъчно важна, за да привлека вниманието на някой от двамата по-старши партньори. Въпреки всичко това бе далеч по-добро решение, отколкото можех да очаквам от моя университет. След като бях потърсила академичните власти за помощ, съветникът по юридическите въпроси ми бе отговорил песимистично, че нямало към кого да се обърна: просто да се откажа и да напусна астероида.

— Обърнахме се към арбитража на Международния астронавтски съвет с молба за преразглеждане на решението — ми каза г-ца Минди Рурк, Консултант. Стори ми се много млада за адвокат. За сметка на това ужасно харесах дългата й коса, която падаше в разкошен водопад над раменете й. Само на Земята можеше да има такава прическа. В условията на безтегловността косата й щеше да стърчи на всички посоки като експлодирала Нова.

— Значи ще си опитам щастието в съда — отвърнах.

— О, не. Няма да е необходимо физическото Ви присъствие в съда — отговори ми любезно г-ца Рурк. — Страхувам се обаче, че заседателите обикновено насочват решенията си към постигането на максималното облагодетелстване на максимален брой хора. На резерватите си моралистите подготвят дом за десет хиляди души. А Вие сте сама.

Искаше да каже, че Изкуството не струваше нищо пред прагматично-утилитарната целесъобразност моят астероид да бъде натрошен, стопен и получените от него метали и други субстанции да бъдат използвани за построяването на един изкуствен свят. А на него да живеят десет хиляди религиозни фанатици, които желаеха да напуснат Земята завинаги.

Сам непрекъснато ми се обаждаше. Чрез комуникационните средства, разбира се. Почти ден не минаваше, без той да ме потърси и да поговорим час-два. Разговорите никога не бяха романтични, обаче след всяко обаждане се влюбвах в него все повече и повече. Говореше ми безкрайно за детството си в Небраска или пък не беше ли… Болтимор? Понякога детските му спомени ме отнасяха някъде по дъждовните прихълмия на Тихоокеанския северозапад. Не разбрах дали като дете е пътувал безкрайно много, или просто е възприемал емоционално битието на много и различни хора и го е изживявал като свое собствено… Никога и не се опитах да проверя това. Ако самият Сам възприемаше тези епизоди като част от детинството си, какво значение имаше?

Постепенно седмиците минаваха, превръщаха се в месеци. Откривах все по-често, че говоря за себе си, разказвам му за своята младост. За обезлюденото планинско село, където съм родена. За борбата, която водех с баща си, за да ме пусне да следвам в университета, вместо да ме омъжи „както постъпват добрите момичета“. За професора, в който се влюбих и който ме изостави. За болката и за бягството ми на този астероид, където живеех като отшелничка.

Сам умееше да ме развеселява. Разсмиваше ме, кикотех се щастливо. Постепенно ми разкриваше собствената си дейност като голям бизнесмен. Не бе доволен само от притежаването и ръководенето на огромния си хотел, нито пък от растящите делови начинания във връзка с преноса на товари по маршрути от Земята до Луната и отвъд нея. Далеч отвъд нея — до новите светове, които израстваха там в слънчеви орбити. Сам участваше също и в построяването на туристически инсталации на Луната.

— А ето сега се появява и проектът за рекламен бизнес, който ми предлагат онези две момчета. Може да изглежда малко налудничаво като идея, обаче може и да се осъществи, нали така? — говореше Сам.

Въпросният проект бе идея да се „нарисуват“ огромни реклами в йоносферата на височина около 100 км над земната повърхност. За целта да се използват електронни струйници, които щели да създадат необходимия ефект чрез йонизация на газовете. Последните трябвало да се оцветят различно и обработят, за да блестят в различни нюанси… много интересно, наистина. Хората, за които говореше Сам, твърдели, че ще могат да сътворят истински картини. Които да се виждат от населението на цели континенти!

— Как ли ще изглежда? — питаше Сам. — Трябва да го изпитаме; или на разсъмване, или на свечеряване, когато небето изглежда тъмно от Земята, а в същото време на необходимата височина все пак има слънчеви лъчи?

— Е, повечето хора не стават на зазоряване! — шегувах се аз.

Почти цяла минута мина тогава между шегата и „връщането“ на отговора му. Все пак огромно бе разстоянието между астероида и земната база на Сам.

— Аха — откликна той накрая. — Значи по-добре привечер — и се ухили като „злосторник“. — Представяш ли си реакцията на защитниците на околната среда, ако почнем да „рисуваме“ реклами на небето?

— Но те не са вредни и освен това ще се самоизтрият след няколко минути!

— Ами да. Обаче представи си техните физиономии. Ще ни намразят за нула време. Заслужава си да го направим само за да ги ядосаме.

Такъв бе Сам.

През всички тези дълги седмици и месеци аз едвам събирах сили да продължа скулптурната си работа. За какво ли ми бе? Нямаше смисъл! И така целият астероид щеше да бъде отнесен, раздробен на прашинки, разрушен завинаги! Знаех какво ще кажат заседателите от арбитража на Световния астронавтски съвет: моралисти — 10 000; Изкуство — 1.

Дни наред прекарвах пред компютърната конзола. Безмълвно, лениво галех клавиатурата. Нахвърлях поредната колонка цифри, програмирах „работата“ на лазерите върху камъка. На екрана на дисплея фигурите ми изглеждаха бледи, объркани, криви… Понякога ме гледаха втренчено, обвинително — като че ли АЗ бях действащото лице, което ги убиваше…

Отново и отново се улавях, че започвам да скицирам веселото, луничаво, мило лице на Сам.

Намирах си поводи да обличам скафандъра и да излизам. Да проверя лазерите. Да настроя енергийните инсталации. Да калибрирам за кой ли път сензорите за обратна връзка. Каквото и да е, само не истинската ми работа. Милвах с облечените си в ръкавици ръце лицата на „хауки“ — ангелите-хранители, които бях изваяла в металната повърхност на астероида. Имаше горчива ирония във всичко това! Ангелите-хранители имаха нужда от помощ — някой да ги запази от надвисналото над тях зло!

Вместо да работя, плачех. Целият ми гняв и омраза „изтичаха“ от мен. Изсмукваше ги отчаянието и очакването; безкрайното чакане да дойде неизбежното.

И тогава Сам пристигна отново. Също така неочаквано, както и първия път. Астероидът, а и аз с него, се бе придвижил по променящата се ежегодно орбита. Можех да виждам Земята само с нискоенергийния телескоп, който бях донесла със себе си през онези далечни първи дни, когато глупаво си мислех, че ще прекарвам времето си в Космоса, изучавайки звездите. Дори и в окуляра на този телескоп родният ми свят не бе нищо друго освен една мъглявина; по-точно въздебел полумесец, блестящ в царско синьо.

Първото предупреждение за пристигането на Сам ме очакваше на екрана на телекомуникатора. Заварих го след безсмислената си разходка навън, прекарана в милувки на собствените си произведения. Влизайки, свалих шлема си и видях посланието на екрана. Типично в неговия стил:

НЕ СЕ БОЙ, САМ Е ТВОЯТ ГЕРОЙ. СРЕЩА СЛЕД ЕДИН ЧАС

Очите ми сами потърсиха цифровия часовник. Щеше да дойде буквално след минути! Този път поне бях облечена, но въпреки всичко съвсем не изглеждах добре.

Когато корабът му увисна в орбита и въздушните помпи във входния люк замърмориха напевно, вече бях облечена прилично в красив бежов комбинезон, който той изобщо не беше виждал. Косата ми бе сресана и прибрана в мрежа. Бях си поставила и малко грим. Сама се учудвах на изражението си в огледалото: усмихната, вътрешно почти кипяща, замаяна… като ученичка! Дори и сърцето в гърдите ми играеше… щастливо.

Сам влезе с вече свален шлем. Хвърлих се към него и го целунах горещо в устата. Той реагира по типичен за Сам Гън начин: направи две „безтегловни“ салта презглава, нададе боен индиански рев и през цялото това време ме държеше здраво в ръцете си.

Въпреки тези екстравагантни изблици и неукротима енергия Сам бе нежен, внимателен, грижовен любовник. Няколко часа по-късно, докато „плавахме“ изморени един до друг в затъмнената ми спалня с лъщящи от пот тела, той промърмори:

— Никога не съм мислил, че мога да, че мога…

Опитвайки се да му „подам“ липсващата дума, рекох:

— … да бъда толкова влюбен?

Той кимна. В безтегловността ни това движение го тласна настрани от мен. Протегнах ръка, сграбчих го и го върнах при себе си.

— Обичам те, Сам — прошепнах, като че ли казвам някаква тайна. — Обичам те много.

Той въздъхна. Тогава си помислих, че това е от щастие, от дълбоко удовлетворение…

— Слушай — каза неочаквано Сам, — трябва да дойдеш до кораба. Ония двамата откачалки, дето искат да боядисват йоносферата, отиват в резервата на моралистите.

— Е, това какво общо има с…

— Трябва да се запознаеш с тях! — настоя той. Измъквайки се от прегръдката ми, Сам започна да събира дрехите си, плаващи наоколо като ефирни призраци в сенките. — Знаеш ли онези лицемери моралистите как ще нарекат резервата си, след като го построят? Едем! Ха! Хайде сега кажи нещо на кръст, а!

Наложи се да ми обясни непознатата дума на идиш. Едем… Моралистите искаха да създадат свой, собствен Рай в Космоса. Е, добре, защо пък не. Макар че се съмнявах в това какъв рай щеше да бъде това място за всеки, който би се отклонил дори и най-малко от тесногръдите им норми за добро и зло.

Изкъпахме се заедно. В безтегловност, разбира се, това е доста сложна и бих казала интимна процедура. Сам ме изтри внимателно, нежно попивайки с фината хавлия водата от всеки сантиметър на тялото ми.

— Съвършената жена — промърмори той. — Нечисти мисли в чисто тяло. — Може би се шегуваше…

Изсушихме се, облякохме се и се отправихме към неговия кораб. Преди това обаче той отново закръжи със скутера около моя астероид.

— Май нищо повече не си свършила от миналия път, когато заедно гледахме работата ти — каза той и в гласа му се долавяше упрек.

Добре че бяхме със скафандри и не видя, че се зачервих. Не казах нищо. Отдалечавайки се от „Помнещият“, Сам проговори пак:

— Адвокатите ми, изглежда, не са имали късмет с арбитража. — В шлемофона гласът му внезапно прозвуча уморено, почти пораженчески.

— Не съм и мислила, че ще имат късмет — отвърнах сухо.

— Заседателите трябва да дадат отговор или да вземат определено решение след две седмици. Ако решението е против теб, няма възможност за обжалване. Нямаш право на апелационна жалба.

— А те ще решат именно против мен, нали така? — казах ехидно, без да се замислям.

Сам се опита да внесе весела нотка в гласа си:

— Е, адвокатите се стараят да направят максималното, нали така пиленце. Обаче ако с шмекерии не мине, ще се опитам да подкупя двама-трима от заседателите.

— Как смееш да правиш такива неща! Та ти ще попаднеш в затвора!

Той се засмя.

Когато се доближихме до транспортния кораб на Сам, видях името му — открояващо се с големите си букви под командния модул: Клаус Хайс.

— Изтъкнат икономист — отговори Сам на мълчаливия ми въпрос. — Отпреди стотина години. Първият, който предложи свободния бизнес в Космоса.

— Аз пък мислех, че писателите са лансирали тази идея много години, преди човечеството да полети в Космоса — казах аз, докато се насочвахме към входния люк.

В гласа на Сам прозвуча леко раздразнение:

— Писателите са едно нещо, Хайс — друго. Той излезе в открития Космос, спечели пари, задвижи нещата. В действителност. На практика!

„Клаус Хайс“ бе чудесно екипиран. По-комфортно от „Адам Смит“, макар и да не изглеждаше по-голям. Трапезарията бе направо луксозна, очевидно екипажът се хранеше на друго място. На обед бяхме четирима. Сам и аз и „откачалките“, както ги бе нарекъл той.

Мортън Мак Гайър и Т. Кагашима ми изглеждаха съвсем нормални. Може би малко наивни. При всички случаи ентусиазирани.

— Най-значителната идея, откакто човек се е научил да пише — избоботи Мак Гайър, след като се настанихме около масата. Той, разбира се, говореше за идеята за „оцветяването“ на йоносферата с рекламни текстове и образи.

Мак Гайър бе истинска грамада — огромна маса плът, едър кокал, както казват, пращящ от здраве мъжага, — като го гледа човек ще си помисли, че ще спука отровно зеления комбинезон и металните му закопчалки. На мен лично ми изглеждаше като надут до пръсване балон. Гордо ми каза, че прякорът му бил „Планината“ — още от футболните колежански години. Изглежда, след завършване на колежа, той се бе заел с бизнес в областта на рекламите и всеки божи ден бе наддавал на тегло по килограм и нещо. Като живо същество на Земята не би могъл да попадне в класификацията на агравитните ендоморфи. Той бе просто дебел. При това извънредно.

— Аз съм само едно подрастващо момченце — шегуваше се той, наблъсквайки огромни залъци храна в устата си.

Другият — Кагашима — бе мършав, почти като мен. И при това си мълчеше, само ориенталските му очи често проблясват със спотаено веселие. Вътрешно, разбира се. Изглежда, никой не знаеше първото му име. Когато запитах за съкращението Т., той само се усмихна тайнствено и каза: „Просто ме наричайте Кагашима — така ще Ви е по-лесно.“ Говореше английски много добре. Не бе за учудване, тъй като бе роден и възпитан в Денвър, САЩ.

Кагашима бе вълшебник на електрониката. Мак Гайър бе бизнесмен — изпълнител в областта на рекламата. Заедно бяха разработили идеята да използват електронни струйници за създаване на светещи картини в йоносферата.

— Представете си само — сияеше Мак Гайър, а ръчищата му бяха свити в поза, като че ли държеше фотоапарат. — Свечерява се. Първите звезди се появяват на свода небесен… Поглеждате нагоре… и ХОП! — ето ви огромен надпис в червено и бяло. Покрива целия небосклон — от хоризонт до хоризонт. Четете: „Пийте КОЛА!“

За малко да повърна.

Обаче Сам го поощряваше:

— Браво! Точно така! Както самолетите едно време пишеха думи с дима от двигателите, нали?

— Писане по небето! — ликуваше Мак Гайър.

Кагашима се усмихваше одобрително.

— Законът разрешава ли да се пишат рекламни надписи по небето? — запитах.

Мак Гайър ми хвърли зверски поглед.

— Няма закон срещу това! Адвокатите не могат да ни отнемат проклетото му небе, за бога! Небето принадлежи на всички!

Погледнах Сам.

— Обаче изглежда че адвокатите ми отнемат моя астероид.

Усмивката му бе странна. Като на ловец, който се усмихва, когато вижда, че дивечът застава точно на мушката му.

— Влизането във владение се покровителства девет десети от закона — промърмори Сам.

— Кой владее небето? — попита Кагашима, влагайки в думите типичната ориенталска двусмисленост, която минава за мъдрост.

— Ние го владеем! — пак избоботи Мак Гайър.

Сам само се усмихна като котка, която оглежда охранено канарче.

* * *

По настояване на Сам прекарах нощта на кораба. „Покоите“ му бяха далеч по-луксозни от моите и тъй като практически в Космоса се съблюдаваше гринуичко време, нямаше необходимост да си сверявам часовника. Кабината му в този кораб бе много повече от обикновена ниша до командния модул. Тя бе малко, но извънредно уютно помещение със специална люлка вместо легло и отделна баня, в която водата обливаше къпещия се от всички страни. Използвахме душа, но не и люлката. Накрая заспахме изтощени в обятията си и се събудихме едва когато много часове по-късно се блъснахме макар и леко в една от преградите.

— Трябва да поговорим — каза Сам, докато се обличахме.

Усмихнах му се.

— Това значи, че ти ще говориш, а аз ще слушам, нали така?

— Не, може би аз ще говоря повече от тебе. Обаче ти трябва да вземеш някои решения, пиленце!

— Хайде сега решения! За какво?

— За твоя астероид. И за следващите няколко години от живота си.

Той не каза нищо дали трябва да взема решение и за нас самите. Тогава почти не забелязах този факт. Трябвало е да бъда по-внимателна.

Поглеждайки цифровия часовник на стената до люлката, Сам продължи:

— След около тридесет минути ще трябва да разговарям с Преподобния Върчу Т. Дабни — духовния лидер на Сектата на моралистите. Този главен духовен пастир, шеф ли, главен шаман ли, дявол знай какво, седи от дясната страна на кого? Ти знаеш на кого? На баш шефа.

— Ръководителят на моралистите?

— Аха.

— И той ти се обажда на тебе? За моя астероид ли?

Усмивката на Сам бе по-скоро озъбване.

— Никс. За червеите. За техните червеи. Носим още една пратка за техния Рай.

— Защо пък ръководителят на моралистите ще ти се обажда за червеите?

— Изглежда, че техните червеи са се разболели от рядка и непозната болест — продължи Сам и усмивката му съвсем озлобя. — А пък в търговския контракт за пренасянето им има клауза, в която се казва, че аз не нося отговорност за здравето им.

В тази секунда увиснах във въздуха — и в буквалния, и в прекия смисъл на този израз.

Това какво общо има с мен?

Доближавайки се толкова близо, че носовете ни почти се допираха, Сам прошепна:

— Не би ли пожелала да „нарисуваш“ първата реклама в йоносферата? Първата в света! Една реклама за моралистите?

— Никога!

— Дори и това да означава, че те ще ти разрешат да си запазиш астероида?

Не можете да си представите какви чувства ме обзеха! Каква буря забушува в гърдите ми… Гняв и надежда, отвращение, дори страх… Но преди всичко гняв!

— Сам, това е отвратително! Това е светотатство! Да превърнат небето в рекламен плакат…

Сам се хилеше, но явно намеренията му бяха сериозни.

— Хайде сега, успокой се, пиленце… Изпусни въздуха, де! Какво толкова…

— Да направя това за моралистите? — Щях да се пръсна от ярост. — За хората, които искат да ми отнемат астероида и да разрушат паметта на дедите ми? И искаш аз да им помогна? На тях?

— Е, добре де, добре! Хайде сега успокой се! — говореше Сам. Хвана ме нежно за китката. — Само те попитах да си помислиш. Ако не искаш да го правиш, няма да го правиш и това е!

Съвсем объркана, оставих се Сам да ме отведе в командния модул на кораба. Там бяха същите двама инженери — мъж и жена, — които бях видяла на миналия кораб. Също толкова руси, но доста по-дебели. Поне така ми се стори. Поздравиха ме с усмивка — като стари познати.

Сам ги помоли да излязат. Те се изнизаха през главния люк на модула също като два огромни, напълнени с топъл въздух детски балони. На път за трапезарията, разбира се.

Приближихме се до комуникационната конзола. В състояние на безтегловност на професионалиста не му е необходим стол. Просто „увиснахме“ там — пред конзолата. Сам включи комуникатора, за да се свърже с главната квартира на сектата на моралистите на Земята.

Във всеки случай необходим му бе поне половин час, докато самият шеф — Преподобният Т. Дабни, благоволи да се яви на екрана. Преди него цяла армия от ниско подстригани, сияйно избръснати, учтиви, но настоятелни елегантни и напористи млади мъже с блестящи погледи се появяваха поред на екрана на дисплея и се опитваха да се справят със Сам. Последният обаче се справи набързо с всички тях.

— Добре, ако искате червеите ви да умрат, ваша си работа. Става дума за вашите 70 милиона долара, не за моите пари! — каза Сам търпеливо на първия — млад юрист.

После се появи неговият началник. Сам проговори с меден глас:

— Вашият началник е подписал договора. Аз съм длъжен просто да Ви уведомя за проблема, както е посочено в клауза 22.1, част II.

На следващия пореден началник Сам каза бързо:

— Добре. Тук ще изсипя товара. „Тук“ е средата на нищото, нали разбирате? Не съм длъжен аз да понасям загубите! Да не би това да искате?

На учудения помощник-администратор на щаба на Преподобния Дабни:

— Под съд ли! Години ще прекарате в съда с такъв процес, глупав невежа! Никога няма да завършите вашия Рай! Кредиторите ще ви го вземат и ще си построят на него Дисниленд, ха-ха!

На главния администратор — отново с меден глас:

— Вашият началник подписа договора. Аз само Ви информирам за проблема така, както е указано в клауза 22.1, част II. Проклетите червеи умират. Ще изпукат! Чудо ще трябва да стане, та да оцелеят!

Ето това доведе самият Преподобен Върчу Т. Дабни на екрана.

В момента, в който го зърнах, веднага възненавидях този човек. По-голямата част от лицето му бе скрита зад брада и мустаци. Сигурно си представяше, че с тях прилича на старозаветен патриарх. На мен лично ми приличаше на конквистадор. Липсваха му само блестяща ризница и шлем. Изглеждаше ми напълно способен да запали кладите и да поведе народа ми към тях.

— Г-н Гън — каза той с любезна и учтива усмивка: — С какво мога да Ви бъда полезен?

Сам отвърна леко:

— Нося още 10 тона червеи за Вас, както е по договора, обаче те умират. Не мисля, че всички ще оцелеят до пристигането на кораба до резервата.

Може би бе необходима минута, минута и нещо, за да може това съобщение да отиде до Земята и отговорът да се върне до „Клаус Хайс“. През паузата Дабни скръсти ръце молитвено и наведе глава почтително и съсредоточено.

Докато чакаше отговора, Сам се залови с двете си ръце за ръкохватките на конзолата за равновесие. Аз внимавах да не вляза в обсега на видеомониторите и цялата треперех от нервно, раздиращо ме вътрешно напрежение.

— Твърдите, че червеите умират, така ли? Каква може да бъде причината? Първата Ви пратка пристигна безпроблемно в Едем, ако не се лъжа?

— Точно така. Обаче с тази пратка има нещо нередно. Може би са ми дали болни червеи още в началото. Възможно е и да има повреда в радиационната защита на контейнерите. Червеите загиват, това е положението. — Сам бръкна в един от джобовете на комбинезона си и извади нещо, което приличаше на сгърчена, изсъхнала, усукана и почерняла броеница. Може и да приличаше на земен червей. — Ето това остава от тях — каза той.

Със затаен дъх очаквах отговорът на Дабни да преодолее огромното разстояние. Дълги секунди изминаха. Когато думите на Сам стигнаха до него, Дабни очевидно бе шокиран. Очите му се ококориха, устата му зяпна.

— Всички ли са така? Какво им става?

Сам сви рамене изискано.

— Това озадачава и мен прекомерно много. Биологът ми е също объркан. Възможно е да е Божи знак, с който Всевишният показва несъгласието си вие да напускате Земята! Знам ли?

Брадатото лице на Дабни се сви още повече. ТЕЗИ думи на Сам наистина го поразиха. Сякаш ударът изведнъж стана още по-тежък.

— Не мога да повярвам, че Господ бог ще се отнесе така с вярното си паство. Това е работата на злите сили!

— Тогава какво да правим? — запита Сам учтиво. — Според договора трябва да получа цялото си възнаграждение при доставката. Аз не нося отговорност за здравословното състояние на товара, още повече след като вашите хора провериха трюмовете ми и одобриха условията за пренасяне.

В същото време Сам изключи мониторите и бързо се обърна към мен:

— Какво реши, пиленце?

— Какво да решавам?

— За надписите в йоносферата!

— Какво общо имат умиращите му червеи с мен? Или с рисуването на реклами в йоносферата?

— Ще видиш! — обеща ми той. — Ще приемеш ли?

— Не! Никога!

— Дори и това да означава, че ще си спасиш астероида?

Толкова бях разярена, че даже и не се опитах да помисля върху дилемата. Обърнах гръб на Сам и стиснах зъби до болка от гняв.

Сам въздъхна дълбоко, обаче когато рязко се извърнах, за да го погледна още веднъж, той се смееше с онази негова обезоръжаваща детска гримаса. Преди да мога да кажа още нещо, той отново включи мониторите. Сега изражението на Дабни бе променено. Лицето му бе лукаво, очите му пресметливо присвити, устните стиснати.

— Какво предлагате като разрешение на проблема, г-н Гън?

— Дяволите да ме вземат, ако знам — каза Сам. — Струва ми се, че се нуждаете от чудо, Преподобни!

Не можех да не забележа удоволствието, което изпита, когато Дабни примигна при споменаването на „дяволите“.

— Чудо казвате, така ли — промърмори лидерът на моралистите. — Как според Вас може да се организира това чудо?

Сам захихика:

— Е, да, хм, аз не съм особено добре запознат с възможностите на някои религии, обаче съм чувал, че ако някой желае да направи жертвоприношение, той е готов да се откаже от нещо, което му е скъпо или от което се нуждае особено много. След това Господ го възнаграждава. Нещо като да се хвърли хляб върху водната стихия, нали така. Чувал съм такива истории.

Започнах да разбирам, че на червеите на моралистите нищо им нямаше. Сам просто ги използваше като заложници. Заради мен. Изнудваше моралистите. Заради мен. Рискуваше да го дадат под съд и да го осъдят да плати огромни суми. Всичко, което притежаваше. Заради мен.

Очичките на Дабни се присвиха още повече. Изражението му стана още по-лукаво.

— Да не би случайно да сте евреин, г-н Гън?

Усмивката на Сам стана още по-широка. Оголиха се почти всичките му зъби.

— Вие случайно да не сте антисемит, Преподобни?

Преговорите или по-точно пазарлъкът между тях продължи някъде около три часа и паузите между репликите им бяха агонизиращо мъчителни и дълги. След многочасово шикалкавене Дабни подхвърли, че той и неговата секта могат да се откажат от претенциите си върху един астероид, който възнамерявали да използват като строителен материал.

— Ха, ето точно това може би пък ще се окаже жертвоприношението, необходимо за спасяването на живота на червеите — допусна Сам йезуитски.

Още предложения и контрапредложения и така още много време. Пируети. Напред-назад. Ходене на пръсти и вербална фехтовка. Всичко по много учтив начин. И ехидно. Дабни отлично разбираше, че на червеите им няма нищо. Обаче той разбираше и това, че Сам просто може да превърне трюмовете си във вакуумни гробници за червеи през останалата част на корабния път до Едем, а моралистите да получат тонове безжизнен изсъхнал боклук.

И последно:

— Ако моето паство направи тази огромна жертва, ако се откажем от претенциите си върху онзи астероид, от който толкова отчаяно се нуждаем, какво бихте Вие направили за мен… хм, за нас?

Сам потърка брадата си.

— В групата Ейтън има стотици астероиди. Още повече има в групите на Аполо. Много други минават през земните орбити. Можете да си вземете който и да е от тях. Друг астероид. Съвсем не е огромна саможертва да се откажете от това каменно парче, върху което имате такива смешни претенции.

Дабни гледаше надолу. Изглежда, в екрана на компютъра. Може би някой от съветниците му показваше в този момент списъци на астероиди, от които да си направи избора за построяването на техния рай.

— Избрахме именно този астероид, защото орбитата му го отвежда най-близо до Едем и следователно е най-лесното решение за нас — и най-евтиното.

Дабни вдигна ръка, преди Сам да успее да възрази. Действително имаше бързи рефлекси.

— Обаче в интерес на благотворителността и саможертвата, аз съм готов да се откажа от този астероид по-специално. Разбрах, че някаква жена от латиноамерикански произход дълбае фигури по него. Ако аз, тоест ние й разрешим да остане там и се откажем от правата си върху това небесно тяло, какво бихте направили Вие в замяна за моралистите?

Усмивката на Сам отново разцъфна на лицето му. Сега той приличаше на котка, която е успяла да се промъкне последния момент през затваряща се врата — на косъм от заклещването. Разбрах, че той още от самото начало е знаел намеренията на Дабни — да не се съгласява, ако не спечели нещо повече от благополучната доставка на червеите, за която вече бе заплатил. Образно казано, не бе съгласен на филия, намазана само с масло. Искаше и мед върху маслото.

— Е, хайде да видим тогава — откликна Сам. — Какво ще кажете за една реклама на Сектата на моралистите. Тя ще огрее небето и ще се вижда от Ню Ингланд чак до долината на Мисисипи?

Не! Викът ми бе безмълвен. Вътре в мен. Сам не можеше, не трябваше да им помага да правят това. Това би било светотатствено.

Обаче когато репликата на Сам стигна до Дабни, изражението му стана още по-хитро.

— За какво точно говорите, г-н Гън?

Сам описа концепцията за оцветяване на йоносферата с електронни струйници. С всяка негова поредна дума очите на Дабни се разширяваха, ставаха още по-алчни, още по-ненаситни.

Накрая брадатото му лице се отпусна в блага усмивка.

— Г-н Гън, Вие бяхте прав. Библията описва нашето положение по съвършен начин. „Хвърли хляба си върху водите и той ще ти се върне след много дни. Направете добро и го хвърлете във водите и то ще ви се върне стократно“, казва Светото писание. Нали така?

Без всякаква пауза Сам продължи рязко:

— Това означава ли, че сме се споразумели?

Хвърлих се към него и с все сила се опитах да натисна клавиша за изключване на монитора. Усилието ме изхвърли към тавана. Сам повдигна лице към мен. Не изглеждаше учуден. По-скоро ми се стори, че е очаквал реакцията ми — да му се противопоставя.

— Не можеш да направиш това — му казах. — Сам си слагаш главата в торбата. Не мож…

— Ти искаш ли да си останеш на астероида или не?

Спряла на средата на изречението си, го гледах като поразена от гръм. Очите му бяха чисто сиви, стоманени и като че ли се забиваха в мен като смъртоносни остриета. — Така се прави бизнес, пиленце — каза той. — Ти искаш астероида. Те искат астероида. Аз отправям фалшива заплаха. Те знаят, че тя е фалшива, обаче се преструват, че я обсъждат. Идеята е да получат нещо, което нямат сега. Нещо отгоре, разбира се, с две думи, става следното: Ти оставаш на астероида, ако онзи там, по-светият от светиите си получи рекламата, нарисувана, боядисана на небето. Ето това е сделката. Съгласна ли си или не?

Дума не можех да обеля. Бях толкова яростна, объркана, раздвоена, ядосана на Сам, че ме хвърляше в тази агония на нерешителност, на неспособност да заема позиция. Исках да остана на астероида, но не на тази цена — да помогна на моралистите да поругаят небето!

Екранът започна да проблясва. Сам докосна клавиша, който бях натиснала преди това, и лицето на Дабни се появи отново. Ухилено мазно, с онази гадна и превзета любезност, която проявява амбулантният търговец, когато успее да ви пробута някаква долнопробна стока на безсрамна цена.

— Готово, г-н Гън, съгласни сме! Ще премислим възможностите си за снабдяването ни с необходимия строителен материал. Вашата, а, мм,… приятелка — тук гадният му намек прерасна в самодоволна усмивка — може да си остане и да си дялка скалата колкото й сърце желае. В замяна Вие ще ни помогнете да правим рекламите си в йоносферата.

Сам се обърна към мен. Можех да отрека цялото нещо само с поклащане на глава. Вместо това кимнах в знак на съгласие. И така прехапах устни, че устата ми се изпълни с кръв.

Сам се ухили на екрана.

— Готова работа, Епископе!

— Аз съм само обикновен свещеник, духовен пастир — поправи го Дабни. И добави: — И нали мога да разчитам, че нашата пратка от червеи ще пристигне в Едем в добро състояние?

— Зависи само от вас — отговори Сам със сериозно лице. — И от силата на молитвите ви.

Размениха още някои любезности. Говориха си няколко минути като двама изпечени мошеници, които се поздравяват един друг за проявената ловкост. Всеки бе получил каквото желаеше. Започнах да разбирам, че Сам ще спечели доста крупни средства от уреждането на йоносферните реклами на моралистите. Яростта ми се събуди отново, но се насочи в друго направление. Чувствах, че бузите ми горят, лицето ми почервеня, цялата се тресях от обзелите ме наново емоции.

После Сам завърши разговора си с Преподобния Дабни и изключи комуникатора. Струваше ми се, че брадатият образ на моралиста остана на екрана даже и след като той потъмня. В слепоочието ми нещо туптеше, горяха очите ми, като че ли бях гледала ослепително светлинно излъчване.

Сам се обърна към мен. Усмивката му бе огромна. Сякаш лицето му се бе разделило на две.

— Моите поздравления! Оставаш на астероида!

— Поздравявай си се сам — откликнах, трепереща от ярост. Гласът ми също трепереше. Едва се владеех. — Току-що се набута в голямата реклама, в големия бизнес. Нали така му казваш. Ще спечелиш много пари! От поругаване на небето! Браво на тебе! Сигурно си щастлив!

Изхвръкнах от мостика и се насочих към помещението, където бях оставила скафандъра. Да, можех да остана на астероида и да си свърша работата. Обаче любовта ми със Сам бе свършена веднъж и завинаги!

Той не ме последва. Остави дебелия инженер да ме отведе със скутера до жилището ми на астероида. Сам знаеше, че съм бясна и че е най-добре в това състояние да не ме закача.

Оказа се обаче, че не е за дълго. След няколко безсънни часа, през които се мотаех като безглаво създание из затъмнените ми нарочно „покои“, видях светлината на комуникаторното табло да светва. Бях също като тапа, изхвръкнала от бутилка и попаднала в бурно море. Протегнах ръка и включих връзката.

На екрана се появи лицето на Сам. С полувиновно изражение, с познатата детинска усмивка.

— Още ли не можеш да ме понасяш?

— Не, вече не. — И в този момент разбрах, че наистина не мога да му се сърдя. На него. Яд ме бе на Дабни и на властта, която имаха лицемерните моралисти. Яд ме бе на мен самата. Главно поради желанието ми да извая „Помнещият“, което бе толкова силно, че да ме принуди да ги оставя да си правят каквото си искат, стига да не ме закачат.

— Хубаво — каза Сам. — Искаш ли да ти донеса нещо за похапване?

Поклатих глава.

— Не. Мисля, че не.

— Виж какво, след два часа трябва да коригирам данните за скоростта, да направя промените на маршрута — каза той. — За да закарам тези консервирани червеи до Едем.

— Знам. — Това го казваше нарочно. Напуска ме и го казва, за да не мога после да го виня, ако никога вече не се върне. И въпреки това невъзможно ми бе да го допусна близо до себе си в този момент. Поне тогава не можех. Не толкова бързо, след като беше сключил онази противна сделка. Знаех, че го бе направил за мен, макар и да имаше и своите собствени причини.

— Слушай, аз мога да намеря и някой друг да изготви дизайните за рекламите на моралистите. Не е необходимо да ги правиш точно ти.

Опитваше се да бъде добър с мен. Разбирах това. Обаче гневът ми не бе ме напуснал съвсем.

— Няма значение кой рисува картинките, Сам. Важен е фактът, че рекламите ще се разпрострат по цялото небе. Техните реклами. Това ме отвращава.

— Правя това за теб, пиленце.

— И за печалбите — отрязах го аз. — Хайде да си говорим истината.

— Е, да, в тази работа има цял куп пари — призна Сам. — Вече никога няма да зависиш от някакви си университетски стипендии.

— Никога! — изсъсках аз. Аз самата.

Той ми се усмихна.

— Така те обичам, моето момиче. Щях да се разочаровам, ако се бе съгласила. Обаче трябваше да те питам. Трябваше да ти дам първа шанса да спечелиш тези пари.

Пари. Изкуство и пари са винаги вързани заедно. Без значение какво прави човек. Каквото и да прави. Артистът също трябва да се храни. Човекът на изкуството също трябва да живее. Да диша. А за това са необходими пари.

Обаче аз упорито отказвах да отстъпя пред изкушението. Нямаше аз да съм онази, която да помогне на Дабни да простре този рекламен боклук по цялото небе на нашия свят. Никога.

Или поне така си мислех.

* * *

Нещата се развиха толкова бързо следващата седмица, че до ден-днешен не съм сигурна как точно започна поредицата събития. Кой какво на кого направи. Сигурна съм само в едно нещо: Дабни изобщо не бе имал никакво намерение да спазва неговите задължения в пазарлъка. В сделката, която бе сключил със Сам. И така и не ги изпълни.

Отново бях сама и Сам ми липсваше ужасно много. Три години бях живяла сама, в изолация, без сълзи или съжаления. Дори се бях наслаждавала на самотата, на свободата, от която се нуждаех, за да мога да приспособя поведението си към очакванията на другите. Сам бе нахлул в моя живот като носеща радост, енергична и свежа живителна струя, обсипвайки ме цялата с красиви искри. И сега, когато си бе отишъл, чувствах извънредно тежко липсата му. Страхувах се, че никога вече няма да го видя. Знаех, че ако ме забравеше, грешката щеше да бъде само моя.

Внезапно самотата и самосъжалението ми бяха буквално разпръснати на пух и прах от пристигането на екип от над двадесетина инженери — специалисти по двигателите. Те притежаваха юридически документи, които ги упълномощаваха да придвижат моя астероид до Едем. Представяте ли си? Там той щеше да бъде разтрошен и използван като строителен материал за резервата на моралистите.

Без да мисля, два пъти незабавно и панически се опитах да се свържа със Сам. Оказа се, че той е някъде по земните орбити. Бе доставил товара с червеите в Едем и сега се насочваше към Луната, за да вземе оттам електронни компоненти за нова строителна площадка.

По онова време в орбити около Земята нямаше препредавателни станции за космическа връзка. Моят разговор фактически се възпрепятстваше от короналната интерференция на Слънцето. Но успях да се свържа! Когато образът на Сам се появи на екрана, той блестеше и бе „напръскан“ с малки светлинни взривове също като стара холограма.

В секундата, в която той ми каза: „Здравей, пиленце!“, аз буквално излях пред него всичките си тревоги и унижения, примесени с изблици на неугасима ярост и страхове. „Те си вземат астероида!“ — крещях аз. — „Казвах ти, че не може да им се вярва!“

За пръв път в моя живот със Сам той остана мълчалив и замислен. Наблюдавах промяната на лицето му. От обикновено любопитство изражението му преля в шокирано учудване и след това в гняв със стиснати челюсти.

После каза: „Не се хвърляй с главата напред! Дай ми време няколко часа да проуча нещата. Ще ти се обадя веднага след това.“

Това проучване му отне четиридесет и осем часа. Аз бях обезумяла, нервите ми опънати като струни, чувствата ми се сменяваха непрекъснато и бях почти неистова и разкъсвана между желанието да се скрия някъде или да избягам, без да знам къде точно. Освен това изпитвах непреодолимото желание да грабна някой от мощните лазери, с които дълбаех скалната маса и да нарежа на парченца целия инженерски екип. Да ги накълцам на дребни късчета кърваво мъртво месо!

През това време хиляда пъти се опитах да се свържа със Сам отново. Подлудяващи, ужасни часове на очакване! И все се свързвах с някого — било с член на екипажа му, или с някой от управителния екип на орбиталните му земни хотели. И при всеки пореден път получавах един и същ отговор: „Сам се занимава именно с вашия проблем. Той каза, че ще Ви се обади веднага след като изясни нещата.“

Когато накрая наистина ми се обади, аз бях напълно изтощена и готова за усмирителна риза. „Нещата не изглеждат никак добре“, ми каза трептящият образ със свити устни, който се появи на искрящия екран.

Преподобният Върчу Т. Дабни (само си представете името му! — „върчу“ — добродетел, а Т. — съкращение от „трутфул“ — правдив) ни бе прецакал и двамата, ми обясни Сам, без да чака въпроси. Моралистите изобщо не си бяха оттегляли претенциите от арбитража; съветниците бяха взели решение в тяхна полза, точно както бе очаквал Дабни. Така че моралистите имаха правото — официално от юридическа гледна точка — да вземат моя астероид и да го използват за строителен материал.

Което бе още по-лошо, товарът на Сам бе пристигнал невредим в Едем. А най-лошото пък бе, че той бе подписал договор за организиране на йоносферните реклами за Сектата. Цялата сделка бе подредена като по ноти в полза на моралистите. Документите им бяха валидни и правно издържани, позицията им бе непоклатима, защитата непробиваема — все едно приет от конгреса закон.

— Ако не се съобразя със задълженията си по производството на техните реклами — каза Сам и гласът му бе странно тъжен, — тези копелдаци ще ме съдят и ще ме осъдят да им платя майка си и баща си. И накрая за десерт ще ми вземат и хотелите, и корабите ми, че дори и дрехите, които са на гърба ми.

— Няма ли поне нещо, което ние можем да направим — запитах, обръщайки се към образа на екрана.

Изминаха няколко дълги минути, без той да отговори — докато думите ми се носеха някъде из пространството на чудовищното разстояние от близо 300 милиона километра. „Висях“ пред екрана — в средната част на неприветливото ми тясно жилище, а навън се чуваше, по-точно аз чувствах бумтенето и звънтенето на монтажа на ракетните двигатели и грозните ядрени ускорители, които екипът прикачваше към самия астероид. Чувствах се като сама жена, безпомощна и беззащитна, заобиколена от насилници. Бях се взряла втренчено в образа на Сам и усетих, че очите ми се насълзяват от усилието да гледам блестящия екран. Само секунда след това разбрах, че плача. Сякаш една вечност по-късно — стори ми се по дължина човешки живот, прекаран в агония — неговото сурово лице се разтопи в хитра усмивка. „Знаеш ли, пиленце, веднъж видях една карикатура още като бях дете. Видях я в списание за малки момиченца.“

Изпитвах желание да му изкрещя. Какво общо имаше това с мен и с катастрофалното положение, в което се намирах? Но той продължи да говори бавно и спокойно, усмихвайки се доволно на собствените си спомени, знаейки, че дори и да искам да му възразя, моите думи ще стигнат до него едва след десетина минути.

— Та на карикатурата бяха нарисувани двама авера — в някаква тъмница, с вериги и на ръцете, и на краката. Освен това приковани и на стената на тридесетина сантиметра над земята. Брадите им пораснали до колената. Абе, разбираш ли, пиленце — абсолютно безнадеждно положение! И единият от тези двамата типове — на това място Сам започна да се смее с удоволствие — се усмихва глупаво, ама глупаво, и му казва на другия: „Сега, чакай да ти кажа моя план!“

Почувствах как дробовете ми се изпълниха с въздух — поех го, за да му изкрещя да прекрати тези глупости.

— Е, сега, преди да избухнеш, пиленце — предупреди ме той, сякаш четейки мислите ми, — нека да ти кажа две неща: Първо, в тази работа с тебе сме заедно. Второ, е… добре: чакай сега да ти кажа моя план.

Той продължи да говори, без да спира, може би близо час и половина. Аз изобщо не получих шанса дори да възразя, камо ли да кажа нещо повече.

* * *

Ето как стана така, че аз „нарисувах“ първата картина в йоносферата на Земята. Сам бе очаквал през цялото време, че аз ще му нарисувам рекламата. Той изобщо не бе планирал да търси друг художник. „Защо пък друг човек да взема тези пари“ — такава му бе позицията.

Докато онези инженери поставяха системи с ядрени ракети на моя астероид, за да го придвижват, а кораби от Луната пренасяха големи сферични резервоари с газообразно гориво за допълнителните двигатели, Сам се обади на преподобния Дабни. За да го уведоми каква ще бъде рекламата. Фактически той му представи предварителни скици на йоносферните рисунки.

Те всички бяха направени на базата на фотографии на самия Дабни, обвит в прекрасни бели роби на фона на небесни позлатени облаци, а над главата му загатнат ореол, увенчаващ ангелоподобното му теме. Изпитвах отвращение само като погледнех снимките. Бих ги изхвърлила незабавно на боклука… Ако не знаех плана на Сам.

Трябваше всичко да бъде много точно изчислено и съгласувано по време. Първата реклама щеше да бъде „нарисувана“ над среднозападната част на САЩ, където би могла да бъде гледана горе-долу от Охайо чак до Айова. Ако всичко вървеше, както бяха предвидили Макгайър и Кагашима, картината трябваше да се движи бавно на запад в синхрон с цикъла ден/нощ по земната повърхност.

Самият Сам дойде да ме види в деня, когато трябваше да бъде направена първата картина. Той пътуваше с най-новия и най-големия от товарните си кораби по това време, наречен шеговито от него „Мързеливата фея“. Моят астероид вече бе на път за Едем. Инженерите бяха монтирали всичко необходимо, бяха включили системите си и сега моят „дом“ и аз с него пътувахме бавно и леко към срещата с Едем под плавния „ритъм“ на ракетите. Екипът щеше да се завърне след няколко дни, за да направи окончателна корекция на курса и да ме отведе от астероида завинаги.

Когато се появи в моята „бърлога“, Сам бе с лукаво изражение също като малко дяволче. Дори като „голямо“ дяволче, съдейки по широката му усмивка. Покоите ми бяха много разбъркани, дори повече от обикновено. Навсякъде се въргаляха скици на рекламите, поточно висяха във въздуха заедно с разни други компютърни принадлежности.

— Абе ти изобщо можеш ли да намериш нещо, което търсиш, тук в цялата тази бъркотия? — запита ме Сам.

Аз си останах зад чертожната дъска. Тя бе нещо като защита за мен в този момент. Не исках да се хвърлям в обятията му, макар че вътрешно желаех именно това, и то много силно. Не можех да му позволя да си мисли, че съм готова да му стана отново любовница в замяна на помощта, която ми оказваше. Не можех да си позволя лукса той да си помисли именно това, макар че то беше много близо до истината.

Той не даде външен признак, че очаква такава „награда“. Само ме погледна дяволито и запита: „Ти наистина ли искаш да направим всичко това?“

Не се поколебах дори и за момент: „Да!“

Той си пое дъх дълбоко. „Окей. Ако ти го искаш, съгласен съм. Адвокатите са проверили всичко. Ще го направим!“

Измъкнах се иззад чертожната дъска и се отправих към компютъра. Сам се насочи към комуникаторите. През следващите минути и двамата се заехме сериозно с работата — аз проверявах чертежите си, а Сам се свърза с Макгайър и Кагашима.

— Доволен съм, че онези типове монтираха ракетите и другите си техники на астероида, преди да си завършила скулптурите — мърмореше Сам под нос. — Би било престъпление те да съсипят работата, която вече си свършила.

Кимнах рязко с глава, без да посмея да го погледна в очите. Той бе достатъчно близо — раменете ни почти се допираха. Чувствах топлината на тялото му, въпреки че ме обливаше студена пот от напрежението на очакването.

Работейки като екип, свързан по специален начин на разстояние стотици милиони километри, Сам, Макгайър, Кагашима и аз нарисувахме първата картина високо в йоносферата на Земята. От моя компютър връзката водеше към електронни струйници на борда на същата орбитална станция, на която се намираше част от хотелите на Сам. На екрана на комуникатора видях картината, която се оформяше над средната част на САЩ.

Девата на Андите.

Не бях и възнамерявала, дори и за секунда, да рисувам гадните черти на надутия Дабни на небето. Дори и самите Norte Americanos не заслужаваха такава гавра. Вместо това вложих или, ако искате, нарисувах в компютъра картина, извираща направо от сърцето ми — от детските ми спомени за грубите рисунки, които украсяваха варосаните стени на селската ни черква.

Трябва да разберете, че минаха години, преди аз самата да видя собствените си творения така, както би трябвало да се видят те — от Земята. В онзи момент наблюдавах всичко на малкия екран на телекомуникатора и дори тогава виждах Девата обърната като в огледален образ — също като че ли гледам образ на светица на цветните стъкла на катедрала, само че отвън.

Всеки бе изненадан. Неколцина объркани гринговци се опитали да заснемат внезапно появилата се над главите им картина и успели, но нито една от снимките не можеше да предаде истинското величие и мащабност, или дори истинските цветове на моята Дева. Особено трудно би било да се уловят цветовете, защото те бяха бледи и искрящи, а освен това се меняха неуловимо за окото почти всеки следващ момент. Докато всички телевизионни станции „загреят“ какво става и изпратят екипите си на улицата, Девата бе изчезнала в тъмата на нощта. Цяла Северна Америка бе учудена, удивена, объркана. После новините за събитието се разпространиха в цял свят.

Йоносферичните картини имат трайност само няколко минути — онези скъпоценни минути, когато, разбира се, настъпва вечерният здрач. След като Слънцето склони зад хоризонта, деликатните електроефекти, които създават неуловимите фини цветове, изчезват бързо и картината изчезва, разтапя се в Нищото.

С изключение на това, че информацията, която практически създава картината, бе съхранена в моя компютър, Gracias a Dios. Много години по-късно, когато за мен бе безопасно да се завърна на Земята, дадох съгласието си на университета да нарисува тази картина над небесата на моята родна земя. И тогава — накрая — успях да я видя така, както бях възнамерявала самата аз тя да бъде видяна. Бе красива, много по-красива от всичко друго, което бе излязло изпод моята ръка.

Обаче от тогава до този момент, за който току-що споменах, оставаха много, много години. А в онзи момент, когато Сам и аз наблюдавахме моята Дева да се разтапя в нощната тъма, той се обърна към мен с щастлива усмивка.

— Гледай сега какво ще стане! — каза Сам с приветлив глас.

И наистина много неща станаха. Буквално всеки адвокат в рамките на Слънчевата система бе въвлечен или по-точно нает за участие в процеси, контрапроцеси и контра-контрапроцеси. Дабни и моралистите му твърдяха, че Сам нарушил договора. Сам твърдеше, че според буквите на договора той получавал артистична свобода и права и наистина точно тези думи се оказаха залегнали някъде в десетките мъгливи клаузи на юридическия текст, в някаква си алинея или буква, или не помня вече какво, едва ли не в последната или предпоследната страница на обемистия и скучен контракт. Рекламната промишленост бе нападната. Сякаш гръм падна отгоре й. Защитниците на околната среда от полюс до полюс надигнаха глас в протест и се обърнаха към съда, което пък на свой ред принуди критиците и буквално целия свят на изящните изкуства — музеите, списанията, благотворителните институции, свързани с изкуствата, специализираните клубове, богаташите — патрони на изкуствата, цели правителствени агенции от същата сфера и кой ли още не да излязат в защита на една самотна млада художничка, за която никой не бе чувал по-рано: Елверда Апачета. В моя защита!

В този момент Сам и аз не обърнахме никакво внимание на започващите юридически битки. Ние пътувахме на моя астероид, минахме покрай и оставихме далеч зад себе си полупостроения рай на моралистите. Отдалечихме се значително от земните орбити. „Мързеливата фея“ на Сам бе натъпкана догоре с гориво за двигателите на „Помнещият“. Сам се намеси по някакъв начин в програмата, която екипът от инженери бе подготвил за движението на астероида, и промени курса му, насочвайки тялото някъде в открития, далечен Космос.

Когато същите инженери се опитаха да възстановят курса на астероида, Сам ги предупреди с учтив глас, че въпросното тяло се намира „под защитата на Световния астронавтски съвет по космическа търговия“ и че всеки опит той да бъде отклонен от сегашния му курс ще бъде възприет от същия „дълбокоуважаван съвет и световното правителство като пиратски акт и третиран съответно като такъв“.

Докато адвокатите на моралистите стигнаха до правилното заключение, че Сам блъфира, ние се движехме вече достатъчно бързо и бяхме стигнали толкова далече, че Дабни се отказа да връща моя астероид. „Помнещият“ достигна астероидния пояс, задмина го, някои служители на моралистите бяха уволнени, но веднага наети на работа в голямата по това време космическа фирма „Сам Гън и Сие“, а Сам и аз прекарахме повече от една цяла година заедно.

* * *

— И ето, по този начин станах известна — Елверда Апачета се усмихна тъжно, като че ли някой й бе направил комплимент, който тя не заслужаваше. — Макар и да съм скулптор, на публиката съм предимно известна като художничката, която нарисува „онази картина“. Също като Микеланджело и Сикстинската капела.

— А Сам? — запита репортерът. — Казвате, че прекарал повече от година с Вас на Вашия астероид?

Сега скулпторката се заля в богат, гърлен смях.

— Да, знам, че звучи странно да си представите Сам на едно място дори за два дена, та камо ли за 380 дни. Но той остана. Остана с мен точно толкова.

— Това е… необичайно.

— Трябва да разберете, че тогава адвокатите от почти половината Слънчева система търсеха Сам. Така че за него бе много удобно да не го намерят точно в този момент. Освен това желаеше да разгледа астероидния пояс за свои собствени цели. Може би си спомняте, че той там направи и загуби последователно няколко състояния.

— И там бе краят му — добави журналистката.

Елверда Апачета каза бавно, очевидно припомняйки си:

— Времето бе буреносно. Ние се бяхме затворили в моята малка работилница. Измъчваха ни и други демони. Сам искаше да бъде първият бизнесмен, който започва големи операции в астероидния пояс…

— И започна…

— Да, започна. А аз си имах моята работа — изкуството. Моето изкуство.

— Което се познава, уважава и буди възхищение навсякъде.

— Може би — допусна скулпторката, — но аз все още получавам заявки за възпроизвеждане на Девата на Андите. Без значение какво правя, с какво се занимавам, тази картина ще ме преследва завинаги.

— „Помнещият“ е най-популярното произведение на изкуството извън Земята. Всяка година хиляди хора отиват на поклонение, за да го видят. Вашият народ никога не ще бъде забравен.

— Може би повече туристи ще го посещават, ако бе на по-ниска орбита — каза скулпторката. — Сам изчисли нещата така — астероидът да се завърти през целия пояс, да се завърне близо до Земята и после да влезе във висока орбита — на около дванадесет хиляди километра. Той се страхуваше от по-малко разстояние; каза, че е възможно изчисленията му да не са верни, и се опасяваше астероидът да не се удари в Земята.

— И все пак, това място се почита като свят олтар и е едно от най-големите произведения на изкуството навсякъде — каза репортерката.

— Да, но е на неудобно място и хората го посещават с големи затруднения — лицето на Елверда Апачета се намръщи. — Помолих Световния астронавтски съвет да го премести по-близо до туристическите хотели, но все още нямам отговор на молбата си.

— Нали знаете, че бюрократите действат бавно — каза репортерката.

— Е, надявам се да доживея момента, когато те ще удовлетворят желанието ми.

— Моралистите направиха ли опит да си вземат астероида?

— О, не. Именно в това бе гениалността на плана на Сам. Поставяйки „Помнещият“ в скоростна орбита, той усложни и оскъпи евентуалните опити на сектата да се впусне в преследване на астероида. Те нададоха голям вой и водиха дълги процеси, обаче накрая се задоволиха с друго тяло от групата Ейтън. Май че повече от едно, ако не се лъжа.

— А Сам Ви остави да се носите из астероидния пояс?

С тъжна усмивка: „Да. Разбира се, че ние се карахме много. Нашето общуване съвсем не бе като меден месец. Накрая той докара и кораба си да изследва някои от по малките астероиди, които бяхме открили. Казваше, че иска да узакони правото си на пионер в откриването им. «Само по този начин мога да увековеча името си в учебниците по история», шегуваше се той. И това бе последният път, когато го видях.“

— След това не се ли срещнахте; никакъв контакт ли нямахте вече?

— О, не. Обаждахме се един на друг. Часове наред говорехме. Обаче той вече никога не се завърна при мен. — Елверда Апачета погледна през прозореца на станцията към Земята. — В известен смисъл аз дори се радвах на това. Сам бе много силен, интензивно живеещ човек. Дълбоко в себе си такава бях и аз. Съдбата не бе ни определила един за друг за дълго.

Журналистката не каза нищо. Дълго време единственият шум в помещението бе тихият „шепот“ на въздуха, влизащ през вентилационните шахти.

— Последния път, когато говорих с него — каза неочаквано Елвер да Апачета, — той имаше предчувствие за наближаваща смърт.

Репортерката потръпна в креслото си.

— Така ли?

— О, не, не става дума за нещо мрачно, нещо чудовищно. Това не бе в характера му. Той просто ме помоли някой ден да му направя статуя точно така, както го помня, без да използвам фотография или каквото и да е друго за модел. Само от памет. Каза, че ще бъде щастлив да има такъв паметник, когато вече няма да бъде сред живите.

— Това е статуята му на Луната, така ли?

Скулпторката кимна утвърдително.

— Да. Направих я от лунно стъкло. Виждали ли сте я?

— Тя е прекрасна!

Елверда Апачета се засмя.

— Изобщо не прилича на Сам. Той не бе висок, неустрашим изследовател с изпъкнала челюст и стоманен поглед. Обаче искаше да бъде точно такъв, стремеше се да бъде точно такъв и някак си в дребното му тяло се криеше точно такъв човек. Ето затова аз направих тази статуя по този начин.

И тя се засмя. Обаче сълзите в очите й не бяха от радост.