Герд Максимович
Талант

Когато ни възложиха случая, беше петък. Всъщност хората от ФБР първи си бяха пъхнали носа в тази работа. Но, разбира се, не можеха да направят нищо. И като бяха разбрали това, се оказа, че точно ние сме подходящите да я свършим. Мога да си представя как тоя Черни си е държал дебелия тумбак…

Но както и да е, нищо не може да се промени. Не може да го стори дори Шемингер, който отдавна се опитва да наложи при изключителни случаи ние да свирим първа цигулка. Но почти не вярвам да успее, даже и тогава, ако тази случка не беше станала.

А цялата история започна толкова многообещаващо.

Шемингер връхлетя с лице червено като на пуяк в стаята ми и удари с юмрук по масата.

— Щрасман — изръмжа той, — Щрасман, този път ще успеем!

След това се отпусна в креслото, така че пружините му изскърцаха. Погледнах го загрижено.

— Не ви ли е добре? Искате ли една ракия?

Шемингер направи гримаса:

— Боже, Щрасман. Оставете тия шеги! Най-сетне в ръцете ни е истинският случай. Ако успеем, ФБР ще останат с пръст в устата. Не разбирате ли?

Отговорих кратко и ясно.

— Не.

Тогава той сякаш се пробуди.

— Боже — все още беше много развълнуван. — Май че е крайно време да ви обясня.

Кимнах и му напълних една чаша. Той обърна ракията като вода, докато се облегна на стола, очаквайки обяснението му.

— Получих съобщение, съобщение от ФБР, подписано от Черни!

— Какво? — попитах недоверчиво. — Подписано лично от Черни?

— Точно така — отвърна той. — Черни си има причини да го прави. Мисля, че най-напред ще премести няколко чиновници, докато изясним случая. Страхувам се, че ще е костелив орех.

Вчера по телефона във ФБР се обадила една съвсем отчаяна жена. Тя съобщила, че мъжът й е мъртъв. Той бил съдържател на едно заведение, а сега се търкаля в тоалетните с конопено въже. Някой ще трябва да го е вързал за него. ФБР заключило остроумно, че става дума за убийство. Разбира се, искало веднага да изпрати екип, но първоначално останало само с желанието. Защото около пет минути по-късно жената отново позвънила. Този път тя не била отчаяна, не, изглежда, била на прага на нервна криза. С истеричен глас съобщила на служителя, че се е заблудила. Заблудила се! Мъжът й бил жив и се чувствал отлично.

— Е, и? — рекох аз. — Тогава всичко е наред.

— Нищо не е наред. Там е работата. Хората от ФБР, разбира се, не търпят някой да им разправя врели-некипели. Открили заведението. Мъжът действително бил в отлично здраве. Тогава казали, че искат да видят тоалетните… жената припаднала, мъжът пребледнял. Не, сигурно не е приятна гледка да се видиш увиснал на въжето.

Шемингер замълча за миг и облиза сухите си устни.

— Вероятно е бил неговият близнак — промълвих неуверено, но знаех, че предположението ми е сапунен мехур, който веднага ще се пукне.

Шемингер сви устни и поклати глава.

— Не, Щрасман, не е бил неговият близнак. Бил е той самият. ФБР е установило абсолютно точно това.

— Тогава действително случаят е за нас — казах убеден.

Очите на Шемингер светнаха.

— Най-после — каза той със значително успокоен глас.

Масивното му тяло се раздвижи. Изправи се и с бързи крачки излезе през вратата.

Само за една минута създаде невероятна бъркотия. Изведнъж държах в ръка страшен на вид пистолет, малко след това вече седях в автомобила и потеглихме с бясна скорост надолу по улицата.

— Така — процеди намръщено през зъби Шемингер, — сега нека ние да огледаме нещата!

Профучахме по доста оживена улица… и влязохме с безумна скорост в един завой.

— Стигнахме — рече Шемингер по-скоро на себе си.

В същия момент настъпи спирачката и главата ми се удари в предното стъкло. Шемингер се усмихна, стана и затръшна вратата. Последвах го в заведението. С един поглед разбрах, че служителите на ФБР са опразнили салона и са поставили трима служители в униформа. Един сержант се запъти насреща ни и удари пети.

— Искате ли да огледате мястото?

— Къде е съдържателят? — попита Шемингер, без да отговори на въпроса му.

— Горе, да го извикам ли?

— Да, как е жена му?

— По-добре — отвърна сержантът и даде знак на един от хората си.

Той отиде до телефона и промърмори нещо в слушалката. „Но бързо“, каза накрая и прекъсна връзката. Тогава кимна на сержанта, а той пък кимна на нас.

— Искате ли да ме последвате?

Шемингер искаше и тръгнахме към тоалетните. Действително гледката не беше приятна. Посочих един стол, който беше обърнат и се намираше в центъра на помещението, и казах:

— За него не е споменато в съобщението.

— Нищо не е променяно — изръмжа обидено сержантът.

— Изглежда, че е имало ръкопашен бой — отбеляза Шемингер.

— Вероятно той е махал с ръце и крака — предположих аз.

— Не — отсече Шемингер. — Дрехите се разкривяват и раздърпват по един начин, когато махаш, а по друг — когато се биеш. Не, Щрасман, познавам тия неща.

— Съдържателят идва — съобщи един от полицаите откъм салона.

Когато съдържателят влезе, установих, че мъртвият и той в действителност са идентични. Той избягваше да поглежда към тавана и беше вперил поглед в Шемингер, не по-високо.

— Побързайте, нямам сили да издържа още дълго.

Точно такъв беше и видът му. Човек можеше да му вярва.

— Какво се случи вчера? — попита го Шемингер.

Съдържателят преглътна, затвори очи и когато ги отвори отново, сякаш гледаше в друг свят.

— Вчера дойде Санди, дето е отсреща — промълви с дрезгав глас. — Той живее точно срещу заведението. Влезе забързано, държеше в ръка въже и веднага изчезна към тоалетните. След известно време се появи отново, но вече без въжето. Поиска две бири, изгълта ги, веднага стана отново и отиде в тоалетните. Странното му поведение ме озадачи и след малко го последвах. Влязох точно навреме, за да видя как се катери на стола.

Съдържателят видимо се развълнува, когато посочи прекатурения стол. Тогава той си избърса потта от челото и продължи:

— Той тъкмо си слагаше примката на шията. Исках да му извикам нещо, но от гърлото ми не излизаше звук. Втурнах се към него и скочих върху стола. Опитвах се да го бутна, но той се бранеше. И изведнъж усетих примката на моята шия. Не знам как е станало, но мога да се закълна, че не беше той. Може би в ръкопашния бой съм си я сложил сам… Ритнах Санди с всичка сила и той падна от стола. Но движението е било много рязко и столът се прекатури заедно с него. Изведнъж увиснах във въздуха, примката ме душеше и от този момент нататък не помня нищо.

Той млъкна и впери празен поглед в Шемингер. Сигурно споменът беше ужасен за него.

— А по-нататък? — настоя Шемингер.

— Тогава отидох на бара и обслужвах гостите. Малко по-късно влезе Санди. Като ме съзря, опули очи и изхвърча отново навън като подгонен от фурии.

Съдържателят си пое дълбоко въздух. Изглеждаше стар, отпаднал и болен.

— Мога ли да си вървя?

— Какво беше това с жена ви? — попита Шемингер неумолимо.

— Тя е влязла през задния вход — отвърна съдържателят. — Отвън в коридора имаме телефон. Оттам е позвънила във ФБР. След това е минало известно време, докато влезе, и като ме видя, се развика. Когато се успокои отново, позвъни повторно във ФБР.

— Защо вие не се обадихте? — попита остро Шемингер.

— Кой щеше да ми повярва?

„Никой“, помислих аз. Той имаше право.

— Да го пуснем да си върви — казах гласно. — В това състояние няма да ни е от голяма полза.

Съдържателят ме погледна с благодарност.

— Вървете си — съжали го и Шемингер. — Но трябва да ни бъдете на разположение. Може пак да ни потрябвате.

— А този можете да го свалите — казах на сержанта и посочих обесения.

— Не аз — каза ужасен мъжът. — Имаме специалисти.

— Какво успяхте да научите за този Санди? — попита сержанта Шемингер.

Не беше много. Фамилното име на Санди беше Хукъм и живееше отсреща в една запусната къща. Преди четиридесет години беше роден в Нюкасъл. От какво живееше, не знаеше никой. Във всеки случай винаги беше плащал навреме сметката си за телефон. Но това беше всичко, което можеше да ни каже сержантът.

— Къде е отишъл Санди след произшествието? — продължавах да разпитвам.

Сержантът сви рамене.

— Не можахме да намерим никого, който да ни даде някакви сведения.

— Да вървим — каза Шемингер. — Тук няма какво повече да научим.

Имаше право. Минута по-късно потеглихме. Шемингер отново караше като побъркан. Той се беше вкопчил във волана и вбесен гледаше през стъклото. Мислеше трескаво. Попитах:

— Имаш ли идея?

— Да. Мисля, че ще трябва да разгледаме внимателно жизнения му път. Преди всичко раждането му. Мисля, че ще открием нещо интересно.

Той мислеше задълбочено, а голяма помощ му оказваше и отличната му памет. Знаех това. Знаех също така, че умът му е аналитичен. Щом веднъж беше фиксирал две точки, с непогрешима сигурност откриваше и връзката между тях. Това беше и главната причина, поради която завеждаше нашия специален отдел.

Когато се върнахме, Шемингер веднага задейства всички лостове и скоро знаехме много факти за Санди. Действително беше роден в Нюкасъл, това беше неоспорим факт. Но не виждах какво цели оттук нататък. Станах нетърпелив.

— Е хайде, отворете си устата!

Той спокойно продължи да прелиства книгата, която се занимаваше със сигурността на атомните реактори. Изведнъж спря, втренчи поглед. Удари с ръка по отворената книга и разбрах, че сега ще ми отговори.

— Това е доказателството — извика триумфално, — знаех си!

Подаде ми книгата.

— Вижте това внимателно. Авторът развива на това място теорията как може да се предотврати експлозията на даден реактор. А в случая става дума за онзи в Нюкасъл, който гръмна преди четиридесет години.

— Точно в момента, когато е бил роден Санди — отвърнах аз, разбирайки бързо какво иска да каже с това.

Шемингер кимна.

— Санди е изумителна мутация!

— Но как го прави?

Шемингер сви рамене.

— Още не знам. И за да разберем, трябва да го хванем. Преследването на ФБР е в пълен ход, така ме увери Черни. Скоро ще го заловим.

Зачакахме. Беше нервно очакване, то отнемаше силите ни. Пепелникът се препълни. Създавах си версии и всяка следваща имаше по-лоши последици от предишната. Действително беше странен случай. Санди се опитва да се обеси и някой го спасява, за да заплати със собствения си живот. Но тогава спасителят се репродуцира! Всъщност няма убийство!

Колкото и да размишлявах, срещу Санди не можехме да предявим обвинение.

Шемингер се изправи.

— Трябва да е станало нещо с мозъка му. Вероятно от експлозията той се е променил значително. Мутирал е. И сега Санди е способен да създава материя от неконтролирана енергия. Но защо е материализирал мъжа, който се е убил заради него, и защо точно в този момент? Нашите експерти ще разберат.

Мислите му ми харесаха.

— Откъде привлича материята?

Шемингер направи жест с ръка, преди да ми отговори.

— Във Вселената има толкова много необвързана енергия, че не е трудно да се улови и да се направи от нея цяла Слънчева система. Разбира се, при условие, че има достатъчно преобразуватели.

Представих си го. Дълги редици от командни пултове, зад които с превити гърбове седят потни мъже, мислещи напрегнато как да измислят нещо и да му дадат образ, И си помислих, как тези мъже могат да изобретяват всевъзможни неща!

Шемингер видя как се изплаших. Изглежда, беше отгатнал мислите ми, защото се усмихна.

— Не се тревожи, Щрасман — каза той тихо. — Санди е единственият мутант от този вид. Наредих да проучат и установих, че по време на експлозията не са се родили други деца. Това е нашият късмет!

„Така че ще трябва да се справим само със Санди, помислих си аз, и ще успеем.“ Какъв глупак съм бил, как си вярвах!

Но и Шемингер си мислеше същото. Да, трябваше да обезвредим Санди и положително той не е по-умен от нас, ала е „по-изпраксан“ и освен това имаше няколко часа преднина.

Все още беше петък, когато получихме втория случай. Разбира се, хората от ФБР бяха запознати първи с него, но като по-хитри веднага ни предадоха „щафетата“. В края на краищата отново ставаше дума за Санди.

Шемингер беше отишъл в кабинета си, но беше нагласил телефона да звъни и при него, и при мен. Тъкмо гонех една муха, когато апаратът иззвъня. Грабнах слушалката.

— Черни, ФБР — обади се глас от другия край на жицата и си помислих, че не трябва да очаквам нищо добро.

— С кого говоря, с Шемингер или с Щрасман? — попита той.

— И с двамата — съобщи Шемингер и продължи: — Какво се е случило?

— Току-що ми се обадиха от летището. Там е станала дива престрелка. Един от моите хора и един цивилен са мъртви, друг служител е тежко ранен. Цивилният е Санди Хукър.

— Какво? — извика Шемингер. — Това не може да бъде! Той ни трябва!

— Ще го получите — отвърна студено Черни. — Даже жив, ако държите.

Черни направи малка пауза и настана тишина. Тогава Черни започна да хрипти и мога добре да си представя какво му е било и как Черни се е усмихнал. Попитах бързо.

— Как е възможно?

— А, Щрасман, вие ли сте? Много просто. Горе-долу по същото време един транспортен полицай е измъкнал Санди Хукър от един автомобил, който се движел с превишена скорост.

Нещо ми заседна на гърлото. Преглътнах го.

— Къде е сега Санди? — попита Шемингер. В гласа му не личеше уплаха.

— Единият лежи на летището, другият е на път към вас.

— Как се е стигнало до престрелка? — продължаваше с въпросите си Шемингер.

— Бях издал заповед на всички патрули и на хората ми да заловят Санди. Открили го на летището. Били са трима. Когато извикали Санди, той загубил контрол над себе си. И извадил оръжие, което е непознато за нас, и започнал да стреля като побъркан наоколо. Знаете, че хората ми могат да боравят с пистолет, но преди натиснат спусъка, двама вече лежали по очи. Третият успял, но по-скоро имал късмет, а не благодарение на умението си.

— Какво е оръжието на Санди? — попитах аз.

— Не знам — отвърна сухо Черни.

Въпросът ми, изглежда, го развълнува.

— Има спираловидно дуло и пред ръкохватката една кутийка, която прилича на генератор. Освен това е много недодялано на вид, недодялано е слаба дума! Служителят, който е останал невредим, ми обясни нещата по следния начин: „Когато го хванахме натясно, помислихме ще се справим. Но не! Той извади този странен предмет по-бързо, отколкото можехме да предположим. Прицели се в Бъд и същевременно рани и Ларс в рамото. Двамата отвориха уста, сякаш искаха да извикат, и се строполиха. Мъжът се поколеба секунда, която ми беше достатъчна. Изпразних пълнителя си в него, така че да не помръдне.“

Черни замълча, но долових ясно как гласът му накрая затрепери. И той не е от стомана, и той страда от представата за това, което се е случило на летището.

— Това ли е всичко? — попита Шемингер.

— Да, така мисля.

— Кога ще бъде тук Санди?

— След няколко минути.

— Ще ни пратите ли и оръжието?

— В момента го изследваме. Ще го получите със заключението.

Шемингер беше съгласен. На Черни му хрумна нещо:

— Ще дойдете ли на летището?

— Няма смисъл. Предпочитаме да се занимаваме с живия Санди.

— Още нещо? — попита Черни.

Обадих се:

— Всички улици ли бяха завардени?

— Не, защо?

— В такъв случай трябва да благодарим на случайността, че сте го пипнали, имам предвид Санди в автомобила.

— Да, не е трябвало да кара толкова бързо. Това му е грешката!

В слушалката се чу гъгнещ шум, знаех, че Шемингер въздъхна тежко.

— Какво има? — попита веднага Черни. Той не беше разбрал нищо.

— А, нищо — добавих бързо — благодарим ви. Черни. Дочуване!

След като телефонната връзка прекъсна, Шемингер започна да ругае, така както никога не беше ругал. А как знае да ругае той!

— Ще дойда при вас — казах аз, оставих слушалката и се втурнах в неговия кабинет. Лицето му беше като презрял домат, той престана да ругае и пребледня.

— Щрасман, цялата мръсотия е за нас! И всичко заради проклетия Черни!

Хвърлих се в креслото, което изпращя под тежестта ми.

— Защо не помислихме за това? — попитах, изненадан от спокойния си глас.

— Много невероятно бе. Всеки ли човек ще се сети да се самоубие?

— Санди се е сетил — рекох аз, — и както виждаме, с доста голям успех.

— Имахме късмет, че Санди е карал бързо, защото Черни схваща това като някакво забавление.

Шемингер вложи в думите си цялото презрение, което изпитваше към Черни и ФБР.

— Да, сега знаем каква способност притежава Санди.

Шемингер ме погледна сериозно:

— Колко често ще се материализира?

Вдигнах рамене:

— Това е известно единствено на Господ и на него самия.

— Тази свиня! — просъска Шемингер и сви юмруци. — Той много хитро е измислил всичко и ето че е направил удар! Сега мога да си представя как е станало това. На летището е открил, че може да материализира всичко, което пожелае. И тогава се е репродуцирал десетина пъти, а може и повече, и е разпратил свои копия във всички посоки. Невероятна случайност е, че две са открити, но положително заслугата не е на Черни. Другите, които са успели да се „промъкнат“, отдавна са по местата, където са били отпратени, като изключително бързо ще продължат да се умножават. Представете си това, Щрасман! Цяла армия от еднакви екземпляри, които скоро ще нападнат човечеството. И вероятно вече има хиляди от тях.

Бях вперил поглед в Шемингер и внезапно ми хрумна една идея.

— Но имаме бомби, които можем да им изсипем на главите, имаме ракети и танкове. Ще ги направим на кайма, стига да поискаме.

— Те ще ни направят нас на кайма — отвърна ми Шемингер, изпълнен с омраза. — Спомнете си за оръжието, за което ни разказа Черни. Откъде го има Санди? Той е мислил усилено, за да може да противопостави на пистолета нещо по-ефикасно. И после е материализирал оръжието в ръката си. Какво си мислите, природата сигурно ще му предостави нещо друго, ако трябва да се отбранява срещу ракети!

Погледнах Шемингер ужасен и лицето ми промени цвета си. Шемингер присви очи.

— Почти нямаме шанс. Но може би Санди ще ни даде знак.

Усещах се доста слаб, докато осмислях думите му.

— Санди трябва винаги да предприема опит за самоубийство, преди да се материализира — каза Шемингер.

— Това поне е нещо — отвърнах тихо.

— Така сме сигурни за него — добави строго Шемингер.

— Бих предпочел да не сме толкова сигурни и да не съществуваше тази ужасна опасност.

— Ако хората на Черни не бяха извадили такъв голям късмет, нямаше да знаем за това.

— Но защо на летището Санди е загубил самообладание?

— Доколкото познавам хората на Черни, съобщението за престрелката е нагодено според техните представи. Предполагам, че не са искали да рискуват и веднага са извадили оръжие. Щом Санди е видял, че няма избор, се е защитил и е улучил двама от тях благодарение на по-доброто си оръжие. Ако той е бил първи, положително е щял да убие и тримата.

Шемингер вдигна глава и се ослуша. Вратата се отвори и един от нашите хора влетя в стаята.

— Санди е тук — извика той възбудено, — какво да го правим?

Вече бях обмислил този момент и веднага отговорих:

— Най-добре е да го затворим в бронираната стъклена кабина.

Човекът отново изтича навън.

— Хайде да отидем да го видим тоя Санди — каза Шемингер. — Сигурно ще има доста за разказване.

— Може би, може би.

— Така ще е, гарантирам.

Излязохме от стаята и се спуснахме с асансьора. Озовахме се в огромно помещение, в средата на което се намираше стъклена кабина. Над нея бяха разположени дулата на автомати, които за пет минути можеха да превърнат кабината в ковчег. Встрани бяха омотани кабели, служещи предимно за подаване на въздух и за регулиране на температурата. В четирите ъгъла на сигурно място, така че да не бъдат достигнати от човешка ръка, бяха поставени микрофони, улавящи даже и най-лекия шум.

Който се намираше в тази стъклена кабина, трябваше да изостави всяка надежда за бягство. Сигурно и Санди е лелеел такава надежда. Нашите хора го бяха обискирали, бяха взели и всички възможни мерки за сигурност. Изключено беше да ни надхитри.

Изглежда, Санди осъзнаваше положението си. Той направи гримаса, когато седнахме далече от кабината, близо до вратата.

— Е, мили мой — започна Шемингер, — сега да видим какво ви е на сърцето.

Санди ни се озъби и в този миг заприлича на малък подъл плъх. Почти не беше за вярване, че този човек притежава такива фантастични способности.

— Какво искате от мен? Никому не съм сторил нищо.

— Вие сте убили съдържателя на заведението! — обади се Шемингер.

Погледнах малкия уред в ръката му. Беше детектор, който ни показваше колко усилено мисли Санди. Имахме нужда от този контролен уред, за да се предпазим от изненади от негова страна.

— Та нали сами видяхте, че той е жив — рече отпуснато Санди.

— Да, единият — обади се Шемингер, — но за другия това не може да се твърди.

Санди се усмихна, но бързо се овладя. Знаеше, че не можем да му направим нищо, че никой съд в света не може да му направи нищо.

— Как го постигнахте? — попита Шемингер.

— Не знам, просто стана.

— И преди ли ви се е случвало?

— Никога.

— Е, тогава как стигнахте до идеята?

Санди хвърли неприязнен поглед към дулата на автоматите и очевидно съобрази, че няма да успее да се измъкне от подробното обяснение.

— Е, добре, чуйте тогава.

Пое дълбоко въздух и започна:

— В онази сутрин изпитвах необикновено чувство. Не знаех какво ми е, ала ми беше ясно, че ще започне нещо ужасно. Разхождах се безцелно по улиците. Тогава открих магазина. Беше малък магазин, сгушен между редиците от къщи, и сякаш ме приканваше да вляза.

Погледнах го с колебание. Нямах определен план, но знаех, че ще опитам, даже и да ми струва живота! Влязох и веднага видях конопените въжета. Те бяха подредени, образувайки цяла купчина и сякаш чакаха само мен.

„Вършат ли работа?“, попитах неуверено.

Невзрачното момче, на което принадлежеше магазинът, ме погледна през очилата си. „Зависи какво искате да правите с тях.“

„Трябва да издържат най-малко 50 килограма“, казах аз.

„Разбира се“, рече невзрачният и ми подаде едно въже.

„Колко струва?“, попитах аз.

„Четиридесет цента“, отвърна невзрачният с коварна усмивка. Дадох му парите.

Невзрачният продължи да се усмихва, когато с въжето под мишница напуснах магазинчето. Не исках да си ходя вкъщи, защото не обичам трупове в жилището си. И затова реших да ида в заведението.

Влязох, съдържателят ме погледна със зяпнала уста. Изчезнах в тоалетната. Изпълнен бях с надежда, че веднага ще намеря подходящо място и затова не се изненадах, когато открих кука на тавана.

Закрепих въжето и няколко пъти дръпнах, за да се уверя, че няма да се скъса. Тогава излязох навън и изпих една бира, после още една. Върнах се в тоалетната. Поставих стол под куката, качих се на него и си сложих примката на шията. Исках да ритна стола, тогава да видя… но не би! Вдигнах само единия си крак, после вратата с трясък се отвори. Беше съдържателят. Видът му издаваше, че отдавна е знаел какво става тук. С една крачка беше до мен, скочи на стола и тогава аз, вече без примка на шията, бях избутан от стола и паднах. Но движението ми беше толкова рязко, че прекатури и стола. Този, който не се прекатури, беше съдържателят. Той махаше с ръце и крака и висеше на въжето. Постепенно лицето му посиня, главата му клюмна встрани.

Чудно, но не ми прилоша. Само в областта на стомаха усещах страхотна слабост. Избягах през задния вход и отново влязох през вратата в заведението. Исках да си поръчам бира, когато съгледах съдържателя… станах бял като платно и повърнах. Когато се посъвзех, напуснах бежешком заведението. Тичах надолу по улицата и бавно, много бавно се успокоих.

Санди замълча за момент, изглежда, премисляше всичко още веднъж.

— Хайде, давай. Интересно ни е всичко, което е станало по-нататък — подканих го аз.

Санди мълчеше. Знаех, че сега Шемингер ще заложи капан.

— Добре, и аз мога да довърша със същия успех историята, щом вие не искате — изръмжа Шемингер. — След това сте отишли на летището. Знаели сте, че ще ви пипнат и работата няма да е до смях. Тогава ви е хрумнала великата мисъл. Искали сте да наваксате онова, което не се е получило в заведението, а полицейските шпиони да ви гледат с пръст в уста, нали? И сте се опитали да угасите светлината на вашия живот. И що да видиш: изведнъж се е появил ваш брат близнак! Нали така беше?

Гледах внимателно Санди и не ми убегна насмешката след думите на Шемингер. И Шемингер я забеляза.

— Точно така беше — каза Санди, — точно така!

Шемингер кимна доволен и попита:

— Какво беше онова за сутрешното ви чувство?

Санди сви рамене.

— Не мога да го опиша точно. Беше някак странно. Просто усещах сили в тялото си. Беше сякаш се пробуждам.

— Хм — изръмжа Шемингер. — Сещахте ли се за ранната си младост?

— Не повече, отколкото останалите хора.

Бяхме прекъснати. Телефонът иззвъня. Шемингер вдигна слушалката. Слушаше с интерес, след това промърмори нещо за сбогуване.

— Черни — каза той, обърнат към мен. Това означаваше, че Черни беше позвънил заради пистолета. Последвалите думи на Шемингер потвърдиха предположението ми.

— Разкажете ни как се сдобихте със странното оръжие.

Санди ни погледна невинно.

— Не зная повече от вас. Но може би желанието ми за оръжие е било толкова силно, когато се опитвах да се самоубия на летището, че просто го получих.

Шемингер ми кимна.

— Да — рече той. — Това може да се разбере и по конструкцията на оръжието. Успокоява ни фактът, че сте изобретател на оръжието, но същевременно ни се струва невероятен.

Санди ни попита какво още искаме от него. От една група се отдели учен, дойде до нас и хвана Шемингер за рамото.

— Непременно трябва да узнаем как се извършва преобразуването на свободна енергия в управлявана материя и дали в този процес съществуват и някакви странични явления.

Шемингер кимна.

— Сега ще говорим за това. Санди, можете ли да преобразувате енергия от отделни парчета?

— Невъзможно! Сам няма да успея. Трябва да помогнат и други енергии. А големите енергии възникват, когато животът на някого е в опасност!

Шемингер се замисли.

— Добре, дайте на Санди един нож!

Санди получи ножа. Беше дълъг, остър нож, който блещукаше на светлината на прожекторите.

Погледнах Санди и се учудих, че прави всичко без каквато и да е съпротива.

— Дръжте ръката си на копчето за огън — прошепнах в ухото на Шемингер. — Имам чувството, че иска да ни извози.

Шемингер не отвърна нищо, но ръката му се доближи до червеното копче. Учените стояха зад своите инструменти и гледаха втренчено стъклената кабина. Уредите за запис тихо бръмчаха. Мислех си за автоматите.

— Е, хайде — каза Шемингер.

Санди стоеше неподвижно с ножа в ръка. След това нещата се развиха светкавично.

Лицето на Санди се изкриви, издавайки невероятно напрежение. Той падна, без дори да помисли да насочи ножа към себе си.

— По дяволите — изкрещя Шемингер. — Той ни излъга!

Всички в залата затаиха дъх, вперили погледи в това, което ставаше в стъклената кабина.

Санди бързо се обърна настрани. Детекторът в ръката на Шемингер шумно се изключи. До Санди се материализираха три тела. Две от тях бяха точни негови копия, а третото изглеждаше като дошло от царството на приказките. Нещото беше на височина колкото кабината и имаше метално тяло, което се движеше на колелца, а на гърба му се огъваха безброй пипала. Съчетание от тъкан и метал!

Отпред ни гледаше едно червено око и докато в залата проехтя ужасяващ вик, окото зашари по дулата на автоматите. Едно от пипалата просъска и ги омете.

Шемингер действаше невероятно бързо, но не бе достатъчно бърз. Ръката му направи рефлекторно движение надолу, след това мозъкът му регистрира, че вече няма дула, с които може да се стреля, и в това време изстрелите вече проехтяха.

Когато се натроши стъкленият покрив, звукът беше като на разкъсваща се хартия. В помещението заваля дъжд от парчета; сниших се несъзнателно. Тогава чух дращене и чудовището се отдръпна назад. Малко по-късно то се засили и разтроши предната стена на кабината.

Олюлях се и погледнах към трите екземпляра на Санди. Видях, че те се концентрираха. И адът настана.

Пред кабината, зад кабината, до кабината, навсякъде се материализираха образи и машини, които не бях срещал и в най-страшните си кошмари. Невероятен шум изпълни въздуха — рев, трясък и пукот.

— Навън! — крещеше един глас и мъжете бяха изтръгнати от ужаса си. Паника! Паника!

Железен юмрук хвана ръката ми, изтръгна ме от моето вцепенение и ме отпрати към вратата.

— Бързо!!! — крещеше Шемингер, слизайки надолу по коридора. Не размишлявах и го последвах. Чух стъпки в залата, но никой от мъжете не стигна до коридора. А виковете бяха…

Пъшках, докато тичах, и тогава изведнъж настъпи краят. Блъснах се в Шемингер. Видях безпомощните му широко отворен и очи, които блуждаеха наоколо. Той се хвърли в една ниша, която се оказа асансьор.

— Трябва да ги унищожим — изграках аз, когато асансьорът потегли.

— Това вече не ни върши работа — отвърна Шемингер, поклащайки глава. — Когато видях как Санди пусна ножа да падне и свободно се преобрази, разбрах взаимозависимостите.

Гледах безпомощно умореното му лице и мислите ми кръжаха.

— Помислете, Щрасман — каза внезапно Шемингер. — Всъщност ние трябваше да се учудим, когато Черни каза, че Санди е карал много бързо. Санди знаеше, според нашата теория, че при бягството си рискува много и трябва да се държи така, че да не се набива на очи, затова не бива да кара много бързо! Но въпреки това го направи, и то с цел да бъде заловен от нас, за да може по този начин да даде възможност на своите да се подготвят. Но след като те е трябвало да се подготвят, то тази подготовка е била за моментално настъпление. Така че дубликатите на Санди никога не са бягали от града, както мислехме. Те само са чакали да настане моментът и той е дошъл!

— Но — промълвих — това означава, че… — гласът ми заглъхна в гъргрещ звук.

— Да… — отвърна тихо Шемингер.

Асансьорът спря изведнъж и в очите ми плисна силна светлина. Веднага чух шум, оглушителен шум, който се приближаваше. Хванах Шемингер за раменете.

— Трябва да избягаме…

Вече можех да различавам шумовете. Това, което чувах, караше кръвта да замръзва в жилите ми.

Шемингер кимна с разбиране. Опитахме се да избягаме, върнахме се в асансьора и натиснахме копчето за покрива. На покрива имаше вертолети. Изтичахме до единия и побързахме да се качим, когато над главите ни нещо профуча.

Погледнах нагоре и извиках. Беше нещо подобно на медуза, което постоянно пулсираше. Напразно се питах как това нещо може да се задържа във въздуха. Шемингер скочи в хеликоптера. Роторите започнаха бързо да се въртят, а аз паднах обратно на покрива. Лежах по очи, погледнах нагоре и видях как вертолетът избухна. Почти не се беше издигнал.

Трескаво започнах да мисля какво би се случило, ако тези чудовища се освободят от контрола на Санди и мисълта така се загнезди в мен, че забравих опасността, която ме грозеше. Когато отново се върнах в действителността, над мен беше надвиснала сянка.

Сянката беше тъмна, дебела и застрашителна. Изглежда, искаше да ме притисне. Тогава чудовището отвори черна паст и от нея се измъкна спираловидно дуло. Дулото се плъзна, търсейки наоколо, и спря, защото бе открило целта…