Лудвик Соучек
Клетвата на Хипократ

— Поздравявам ви и ви желая много, много приятен ден, господин доктор — зачурулика дълбок и успокоителен алт. — Убедена съм, че сте спали чудесно. Имам добри новини за вас: днес денят ще бъде прекрасен, никакъв пороен дъжд, а ако става дума за смог…

Доктор Контест се обърна с въздишка в леглото и натисна копчето, пресичайки вълната оптимизъм от магнетофонната лента. За ББ (Будилника на Бел) всеки нов ден беше прекрасен, дори да настъпеше потоп, а всяка нощ под крилете на ББ, както е известно, те преследваха най-кошмарни сънища.

А днес беше свършила поредната отпуска.

— Наистина край езерата беше чудесно — каза Джоън, сякаш четейки мислите му. Понякога имаше чувството, че тя наистина е в състояние да отгатва мислите. Впрочем това едва ли беше толкова трудно, тъй като никога нямаше някакви специални помисли или желания.

— Чудесно — потвърди той и целуна ръката й. — Добър ден, Джоън.

— Добър ден, Паул. Надявам се, че днес с млякото и кифлите ще е по-добре.

Тя изприпка боса до подемника за храна. Да, кифлите и млякото бяха вече там. Разносвачът този път не е имал никакви затруднения. И много добре, защото Паул нямаше желание да започва първия ден от новата си работа със сухарчета и кафе с кондензирано мляко.

— През нощта имаше стрелба — каза тя, наведена над електрическата печка. — Не се ли събуди?

— Не — излъга той. — Сигурно са били някакви хлапаци с тапешници. Шумът е неотлъчен атрибут на възрастта на съзряването.

Но този вик, преминаващ в хъркане… не… Когато го чу — за кой ли път вече? — му мина налудничавата мисъл да слезе долу. За щастие в края на краищата не го направи.

Дори с клетвата на Хипократ не бива да се прекалява. Впрочем скоро на мястото вече беше пристигнала бронираната кола на милицията. Изглежда, в нея имат дежурство и негови колеги, за да бъдат подръка в случай на необходимост.

Той привърши със закуската си.

— Е, чао, Джоън. — Така беше по-добре, а по-точно това беше единственият изход.

— Чао, Паул. Отново след месец, нали? Ще тъгувам за теб.

— Надявам се — се усмихва той накриво. — И бъди внимателна към себе си, малката!

— О, о, о, разбира се, можете да бъдете спокоен, докторе!

Целуна я по устата, по рамото и по малкото, розово и още леко по-смачкано от съня ухо. Механично посегна към джоба си. Очилата, чантата, запалката… Всичко си беше на мястото. Прекрасен ден.

По това време улицата беше още пуста, но следите от стрелбата бяха успели да изчезнат. Явно автоматичните поливачки бяха изчистили всичко. Докторът пъхна в устата и в ноздрите си антисмоговите тампони и бодро се отправи към спирката на влака, която за щастие се намираше на неколкостотин метра.

— При пациент ли вече, господин доктор? — извика съседът, притежател на магазин за зеленчуци.

Точно беше докарал с малко камионче прясна стока от пазара. Това беше доста рисковано, но изгодно.

— Непрестанно стискам палци — усмихна се той и с пластмасова щайга, пълна с моркови, изчезна под открехнатата метална рулетка.

Доктор Контест се замисли за момент на кого всъщност стиска палци зарзаватчията: на лекарите или на пациентите? Така или иначе, това е съвсем излишно.

Спирката миришеше на вода и дезинфекционна течност. Контест седна в ъгъла на празното купе. Дотам пътуваше само веднъж в месеца, така че дори не знаеше дали тези ранни влакове имат свои постоянни пътници. Интересно би било да се запознае с тях.

Вагонът, естествено, беше с климатична инсталация, така че докторът можеше да извади тампоните. Дори за тези няколко крачки филтърът беше успял да посивее, но за сезона това беше естествено. Сви се в ъгъла; наистина от миналата година в особено опасните места линии те се предпазваха със стоманени стени, катастрофите бяха значително по-малко, а броят на раняванията с огнестрелно оръжие действително беше минимален. Но злото никога не спи. При скорост двеста километра в час дори обикновен камък може доста добре да разкраси човек, толкова повече, че прозорците нямат бронирани стъкла. Влаковата компания обясняваше това с плакати, които висяха във всяко купе. Агресията, както е известно, е нещо разпространено и невъзможно да се овладее, така че е по-добре да се разтоварва чрез хвърляне на камъни, вместо чрез поставяне на бомби. Впрочем в цената на билета са включени и разходите за пълната застраховка.

Градът потайно, бавно се пробуждаше за живот — фантастичен, нечовешки кошер. Влакът от време на време се скриваше под земята, за да се изстреля след това отново от тунела по мостове и надземни части на пътя в разнобойния ритъм на сменящи се светлина и мрак, подчертаван от мекото излъчване на лампите. В един момент при излизане от един тунел доктор Контест забеляза бледо и болнаво хлапе, което се опитваше без особени емоции да стовари върху релсите някакъв прът или греда. Влакът прелетя покрай него и само в мисления поглед на доктора още миг остана запечатан, макар и постепенно избледняващ образ като моментална снимка. Влаковете отдавна вече бяха снабдени с устройства, които изпълняваха функциите на невероятните и живописни острия на известната Юниън Пасифик, отстраняващи от пътя живи и мъртви бизони.

Някъде наблизо, сигурно в съседния вагон, се пръсна стъкло. Миг след това в коридора се появиха двама весели монтьори с ново стъкло. След минута всичко отново ще е наред. От всяка гледна точка влакът беше най-приятното транспортно средство.

Докторът слезе на последната спирка, а покритият движещ се коридор го отведе до хола на гарата. Беше единственият пътник.

— Мога ли с нещо да ви помогна? — се обади глас, идентичен с гласа от Будилника на Бел, школуван във фонокурсове; специален глас на жени чиновнички, предназначен за мъже клиенти. Гласът принадлежеше на блондинката от информаторския бокс. Много красиво момиче, помисли си доктор Контест, въпреки че бронираната витрина деформираше леко лицето й.

— Не… а всъщност, да. Извикайте, моля, колата ми от Тринайсети гараж! Нека някой да я докара. Аз съм доктор Контест.

— Много разумно, господин доктор — момичето с майчинска загриженост похвали идеята му. — Разбира се, веднага ще го уредя.

Разбира се, веднага го уреди. След няколко минути пред гарата спря синият олдмобил на Контест с големи, грабващи погледа емблеми на Ескулап на вратите, покрива и капака. Понякога това беше полезно, макар и не винаги.

— Много се извинявам, шефе — обади се старият Негър, докато Контест седна зад кормилото. — Не бихте ли ме подхвърлили обратно във фирмата? Само на две крачки е, зад ъгъла. Не се сърдите, нали, шефе?

Не бързаше много — в сравнение с безкрайния месец тези няколко секунди нямаха никакво значение. А улиците бяха още съвсем пусти. Всички тепърва закусваха и се готвеха за едновременно излизане.

Едва тогава тротоарите ще са отрупат с рояци, като гнезда на термити.

— Много благодаря, шефе. — Негърът се поклони така, както сигурно са го правили прадедите му край Мисисипи. — Знаех си, че господин докторът ще се окаже добър човек.

Доктор Контест му се усмихна дружелюбно. Беше горд, че е лишен от каквито и да било расистки предубеждения. Впрочем за лекаря такова нещо като расово деление никога не трябва да съществува.

Клетвата на Хипократ забранява да се разграничават не само бели, черни, жълти и всички останали, но дори приятели и неприятели. А този черен дядка не е и няма никога да бъде враг. Това е просто като фасул.

Изпита нужда да говори, съвсем естествена сред тази трийсетмилна мълчаща пустиня.

— Чували ли сте някога за Бун? Даниъл Бун? — запита той Негъра.

— Естествено, шефе — потвърди старецът.

— На двайсет и две години се преместил на неколкостотин мили от цивилизацията, в пустошта, защото имал чувството, че предишното място е вече пренаселено. Разбирате ли? А тогава там имало най-много няколко души на квадратна миля.

Негърът го погледна подозрително и разбра, че трябва да се засмее, което направи, но не много убедително.

— Да, но това трябва да е друг Бун. Аз мислех за онзи референт от Блу Тайгър, шефе.

Контест реши да не позволява да му се развали настроението.

На автострадата включи автоматичното управление — кабелите, монтирани под настилката на шосето, уловиха колата в силовото си поле, а предните и задни радари поддържаха безопасна дистанция от няколкото моторизирани ранни птички, които бяха излезли вече от Града. Сега можеше спокойно да потъне в спомени. Мислеше за Джоън, за розовото и малко омачканото й ухо, напомнящо деликатна морска мида, за чудесно прекарания месец край езерото. Работата го задоволяваше напълно. По този начин с Джоън поне не се отегчават взаимно. Или поне докато не захвърли всичко и не се заеме с нормална лекарска практика. Контест, естествено, не беше изоставил мечтата си да помага безкористно на хората, да стане уважаван гражданин в някакво градче, на когото всички се кланят, и дори да помага при раждането на новите му жители. Може би някога ще си изберат с Джоън такова градче, където биха могли да се заселят заедно, но засега за това не можеше да става и дума.

Потънал в мислите си, за малко не пропусна неозначения страничен път, губещ се между прашни хълмове. След неколкостотин метра той свършваше пред масивна стоманена врата, обградена от двете страни от гъста, увенчана с бодлива тел мрежа. Докторът слезе и пъхна ръка в малка кутия, поставена на отделен стълб. Химическите анализатори определиха моментално кода на аминокиселините в потта му и го предадоха някъде по-нататък, където ще го сравнят с кодовете на лицата, които имат право да влязат в обекта. Вратата безшумно се отвори. Същата процедура се повтори още няколко пъти — по време на два контрола в кутията се отмести метално капаче, което криеше окото на камерата. Поток от преливаща във всички цветове на дъгата и миришеща остро течност, изхвърлена от невидими отвори, опръска гумите на колата.

В ниската долина сред хълмовете имаше няколко сгради от нагъната ламарина, а близо до тях се виждаше метеорологична станция с изоставени потрошени уреди, които никой не използваше и нямаше намерение да използва. Около сградите, край няколкото частни коли и черния брониран транспортьор със застрашително стърчащо дуло, се въртяха осем-десет мъже с комбинезони и бели престилки. Четирима полицаи, чиито мотоциклети бяха оставени в сянката на транспортьора, със своите дълги бели ръкавици, бели каски и бели колани с кобури на пистолети, в това сурово скромно обкръжение, приличащо на четирима готически рицари, които най-накрая се бяха решили да посетят своите владения.

— Как си, докторе! — го приветства един от мъжете с бели престилки, щом колата спря и докторът постави крак върху отъпканата жълта трева. — Как е Джоън? Виждам, че е дошло време, да си починеш малко.

Контест направи дружелюбна гримаса. Момчетата от Центъра не страдаха от излишна оригиналност, но би било странно, ако беше другояче.

— Всичко ли е готово, Бил?

— Естествено, Паул, всичко е от добре по-добре. Материалът, както винаги, вече е долу. Дванайсет парчета. Но супичката този път трябва да изсърбаш сам. Страшно се церемонят с това.

— Нещо особено? — Контест се обърна към дребен мургав мъж, опрян на едно от големите колела на транспортьора. Само избелелите и опушени златни нашивки върху джоба на комбинезона му издаваха висш офицер. Като че не беше чул въпроса — без да бърза, допуши цигарата си, грижливо я стъпка в тревата и едва тогава отговори:

— Нищо свръхспециално! Шефовете очакват с нетърпение какво ще им доставите след месец, Контест.

Докторът сви рамене. Същото, както винаги. Протоколи, снимки, схеми, скици, няколко блока тъкани за микроскопски изследвания, бактериологичен материал. Оценката на материала вече не е негова работа. Слава богу.

— Майорът е в настроение номер седемнайсет — измърмори тихият Бил, — най-лошото, което можеш да си представиш. Мъкнали са се от Дъгуей шест часа. Най-много трийсет мили в час, случайно да не го счупят. Отпред полицаи, отзад полицаи, а отгоре хеликоптер. Като че ли возят президента или някоя филмова звезда.

Майорът мълчеше. Извади следващата цигара от смачкания пакет и запуши.

— Докараха и някаква противоотрова. Може, повтарям, може да послужи за нещо. Ако искаш, можеш да си я оставиш.

— За какво? — Контест вдигна рамене. — Знаеш не по-зле от мен, че…

Бил потвърди.

— Естествено, че знам. Е, нека тогава си я вземат обратно. Засега, изглежда, има само една доза. Сега сигурно ще счупят всички рекорди до Дъгуей, за да си подобрят малко настроението. Прав ли съм, майоре? Естествено, че съм прав.

— Заповядайте, докторе — мургавият майор му връчи запечатано пакетче, не по-голямо от цигарена кутия. — Да не ви избяга. Дявол знае какво би станало.

— Не само дявол. И аз знам — отвърна Контест. — Или поне мога малко да си го представя.

— Не се знае — майорът го стрелна с бърз поглед. — Впрочем ще видите сам. Е, хайде, докторе, тръгвайте вече! Бихме искали да се връщаме.

Контест вдигна глава, сложи пакета в чантата си и кимна на събраните мъже. Някои му отвърнаха с вдигане на палци, други с усмивка. Само по лицата на жандармите не трепна нито един мускул.

— Аха, в случай че… — докторът се обърна с все още престорено безразличие. — Отдавна исках да ви попитам… Знам, че въпросът ми е глупав, но всъщност за какво правим всичко това? Нали конвенцията за химическото и бактериологичното оръжие…

Погледът на майора моментално стана леден, а мускулите на челюстта му се напрегнаха, като че ли дъвчеше нещо.

— Няма нищо общо с оръжията, а със защитата от епидемии. Поверено ни е, защото бъркотията при нас е по-малка, отколкото при цивилните. Ясно ли е?

Контест разбра, че е направил много непредпазлив изстрел, и то нахалост.

— Ясно. Аз само така…

Влезе в най-близката мизерна постройка от гофрирана ламарина. В действителност тя криеше железобетонен бункер, надземната част на скривалище, готово да издържи дори атомно нападение, естествено, ако бомбата не паднеше точно върху него. Тук автоматизацията беше ограничена до необходимия минимум, човек обаче се чувстваше по-сигурен. Заслиза надолу по извитите стълби, отваряйки и затваряйки след себе си стоманените прегради, които след няколко минути щяха да бъдат напръскани с ефикасно средство за унищожаване на бактерии. Осемдесет стъпала. Врата. Сто стъпала. Врата. Сто и двайсет стъпала. Най-после стигна до лабораторията — система от подземни помещения, осигуряващи наистина скромни, но достатъчно приятни условия, за да се прекара тук един месец (този срок в никакъв случай не можеше да се съкрати), както и всичко необходимо за провеждане на изследванията. Тук наистина си беше вкъщи.

Премина коридорчето. Зад витрината от бронирано стъкло в него с любопитство се взираха дванайсет затворени в клетка шимпанзета. Забеляза два масивни самеца, оголили в предупреждение зъби, и млада самка с малко, впито в козината на майчината гръд. А опитът трябва да бъде всеобхватен, му мина през ума. Изглежда, началниците много държат на това. Какво пък, ще направи всичко, което е по силите му — това е ясно.

Извади от скривалището в стената телефона и натисна копчето.

— Ало, Бил? Естествено, всичко е в абсолютен ред… Да, ще се обадя утре в обичайното време. Сега ще имам малко работа… Е, да… Не, съвсем сигурно…

Такива предупреждения и поучения бяха съвсем излишни. Централата в Дъгуей просто беше направила всичко, за да се избегнат всякакви изненади. Освен ако момчето в лабораторията внезапно не се превърне в опасно луд. Може и за това да е помислено. Кой знае?

Контест искаше вече да приключи разговора и не го криеше.

— Какво име — Златна смърт. Откога имаме поети в Дъгуей? Е, да… YX 106 звучи категорично… Естествено. Чао!

Маймуните го наблюдаваха внимателно и напрегнато. Самката кърмеше малкото си.

— Е, как е, деца? — Контест се обърна дружелюбно към шимпанзетата, въпреки че те не можеха да го чуят. — Залавям се вече за работа.

Облече си анцуга, кецовете и старата, изтъняла от пране лабораторна престилка. Така му беше най-удобно. След това извади от чантата запечатаното пакетче и внимателно, с деликатни движения го постави в никеловата кутия, снабдена с тежка, завъртаща се ключалка. Автоматичното рамо моментално пренесе кутията в празната клетка, която се намираше между останалите. Двамата стари самеца наблюдаваха подозрително всичко, очаквайки да разберат какво ще стане по-нататък и дали то ще е добро за стадото им.

Пакетчето сега беше на пода на металната клетка. Контест започна да прави упражнения с дългите си, тънки и гледани пръсти като пианист преди труден концерт, а след това седна в дълбокото кресло пред остъклената стена. Наистина копче на един от пултовете. Някъде от тавана внезапно плиснаха снопове ослепителна светлина и заляха празната клетка. Докторът пъхна двете си ръце в отворите на биоманипулатора толкова дълбоко, че гумените маншети се затвориха някъде над лактите му. Към кожата на китката, дланите и пръстите му се прилепиха десетки хиляди датчици, регистриращи всички трепвания на нервите, усилвайки ги и предавайки ги на ръцете от метал и пластмаса, увиснали като пипала на чудовище от приказките от тавана на клетката. Стоманените лапи се размърдаха, оживяха. Пръстите се отвориха няколко пъти. Маймуните избягаха и се скупчиха в ъглите. Озъбените им уста свидетелстваха, че крещят от страх, но мощното дебело стъкло не пропускаше никакъв звук.

Изкуствените ръце, управлявани от уверените и деликатни движения на Контест, внимателно счупиха печата, разопаковаха кутийката и отвориха капака й. Вътре, в малки гнезда се намираха стъклени ампулки с безцветна течност. Докторът се взря в тях с любопитство. Нямаше и следа от златен блясък. Разтворът беше абсолютно прозрачен, много повече от досегашните. Но, да видим…

С чувствителните пръсти на биоманипулатора извади предпазливо една от ампулките и я постави на подръчната масичка. След това затвори касетката, опакова я — по-скоро, за да се порадва на собствената си сръчност, отколкото от необходимост — и я постави отново в транспортиращото устройство, където щеше да остане, докато получи по-нататъшни нареждания. Една ампулка явно ще е достатъчна. Пиличката вече беше приготвена и миниатюрната стъклена сълза се откъсна. Контест бързо вкара отпушената ампула в отвора на разпръскващото устройство, което също се намираше на масичката. Капакът му се затвори автоматично. По този начин всичко вече беше готово. Достатъчно беше да се натисне червената точка на пръскачката: моментално се изстреля едва забележимо белезникаво облаче, което за няколко секунди се разсея напълно.

Свърши се. Контест изпита удовлетворение от добре и чисто свършената работа. Отвори хранилките с отмерени порции храна и изсипа в клетката банани, ябълки, моркови и някакви сладки, приготвени положително според строги ветеринарни изисквания така, че да се харесват най-много на шимпанзетата гастрономи. Младата майка получи съд с мляко. Необходимо беше Златната смърт — колко идиотско име, — виеща се сега в милиони невидими точки из всички клетки, да проникне в организма по различни пътища, т.е. и през храносмилателната система. Така, както би станало в действителност.

Сега вече доктор Контест можеше да потъне в четене на една от любимите си книги, можеше да спи или да разиграва сам със себе си безкрайни партии шах. Изследванията ще започнат едва след шест часа. Дори да заспи, сигнализиращите устройства ще го събудят.

Времето под земята минаваше неимоверно бързо. В определено време в клетките се пускаше упойващ газ. Неподвижните маймуни, напомнящи смачкана купчинка парцали, пристигаха с транспортьор до красивите, тънки, приказни и удивителни пръсти на биоманипулатора. Епруветките от дебело стъкло се напълваха с рубинова кръв, с жълтеникава мозъчна течност и с кехлибарена урина, а след това се отправяха към замразителите. След малко маймуните се събуждаха.

Отначало се движеха несръчно, обръщаха се и падаха, а някои получаваха дори гърчове, но водните струи светкавично възстановяваха абсолютната чистота.

Засега не ставаше нищо. На следващия ден Контест натисна копчето на телефона, за да се обади на Бил и едновременно да каже, че с тази тяхна Златна смърт сигурно няма да има нищо сензационно, че бруцелозата и сапът от предишната серия опити бяха решително по-ефикасни. Но поразмисли. Може би именно в това е смисълът на тази бавна, незабележима, а по този начин още по-опасна епидемия? Дългият инкубационен период от лекарска гледна точка дава много интересни възможности — заразените носители биха се пръснали на всички страни, преди да бъдат идентифицирани и изолирани. Хм… В края на краищата това не е негова работа.

— Сериозно? — учуди се Бил. — Е, ще видим. Нали не е краят. А, между другото, Паул, имах право. По обратния път към Дъгуей майорът пердашил така, че се гътнали. Не, нищо сериозно, само се преметнали няколко пъти. Това можеше да се очаква. Е, добре, карай я някак там долу и утре пак се обади.

На третия ден телефонът онемя, въпреки че Контест многократно натиска копчето и по стария, изпитан начин духа и чука по микрофона. Всъщност това не се случваше за пръв път, а и нищо нямаше — всичко беше подготвено предварително, а докторът не страдаше от желание за контакт със света. Освен ако светът не означаваше Джоън, само че в случая не ставаше и дума за това.

Телефонът не отговори повече, а маймуните въпреки дългото пребиваване под земята, многократните наркози и анализи се чувстваха прекрасно. Само малкото шимпанзе почина на десетия ден, но Контест считаше, че това е резултат от вземането на мозъчна течност, което при толкова малки индивиди винаги е свързано с риск. Отстрани го и го изгори. Самката в клетката дълго търси рожбата си, а отворената й уста беше ням символ на отчаяние в този изолиран, недостъпен свят. Освен малкото никое от животните не издъхна.

Най-после дойде денят, в който Контест раздаде последните порции храна. Кутиите бяха празни. До следващия месец момчетата от Дъгуей ще трябва да ги напълнят отново. Прелисти още веднъж записките и се увери, че са достатъчно точни, допълнени от системно правените снимки. Просто този път опитът не беше успешен и по този случай някому ще трият сол на главата, но това не го засяга.

Сега умъртви маймуните с нервнопаралитичен газ, който вече беше изтеглен от Дъгуей, тъй като имаше по-нови и по-резултатни средства. Контест всъщност не можеше да си представи как могат да съществуват още по-ефикасни средства: след пускането на газа маймуната се хващаше с черните си лапи за гърлото и падаше на земята с изцъклени очи. Смъртта беше светкавична.

Направи и рутинните аутопсии, които потвърдиха предположението му: най-вероятно маймуните не се бяха разболели. Но за това нека се тревожат колегите от Дъгуей, за които взе тъканни проби за микроскопски изследвания. Накрая изгори труповете в електрическата пещ, внимателно застла леглото и подреди шахматните фигури и книгите. Повтори си, че следващия път ще трябва да си донесе нова купчина криминалета, защото бяха почти изчерпани.

Погледна часовника си — време беше. Вече на излизане се сети за кутийката с останалите ампулки от препарата YX 106. Златна смърт — що за идиотско название. Изглежда не е страшна, впрочем транспортиращото устройство отдавна вече е стерилизирано. Отвъртя капачето и пъхна пакетчето в чантата си.

По стълбите малко се задъха. Въпреки всекидневните упражнения, както обикновено след едномесечен престой тук, беше позагубил формата си. Отваряше една след друга тежките, бронирани врати. Мощни помпи, задвижвани с електричество от малката атомна електроцентрала, разположена в най-долните етажи на целия обект, с глухо съскане изсмукваха дезинфекционната течност и поред изключваха блокировката на вратите. Последната ключалка приличаше на осигурителния механизъм на входа на подводниците. Опря рамо на вратата и я открехна. След цял месец за пръв път в подземния коридор проникна слънчев лъч. И още нещо: ужасна, сладникава смрад.

Доктор Контест излезе. На пода лежеше нещо, което някога се е казвало Бил, но сега приличаше на куп плесенясали дрипи. Можеше да се помисли, че е мъртва маймуна, ако не бяха остатъците от лицето, посипано с някакъв златен прашец. В ъгъла под диска на радара лежеше още един сгърчен труп.

— Не — изстена Контест. — Не, не…

Излезе навън. Прашните хълмове с оскъдна трева и ниските облаци бяха пак същите. Неговата кола както обикновено беше под навеса. Отвори вратата и потегли. Тръгна по пътя, който водеше към автомагистралата. Пъхна ръка в първата кутия на анализатора, но вратата дори не помръдна. Механизмът беше мъртъв. Контест се покатери по оградата, без да обръща внимание на бодливата тел, която го дереше и късаше дрехите му. Едва от другата страна се сети, че е оставил чантата с препарата YX 106, който никога не е бил Златна смърт. Истинската Златна смърт е останала в транспортьора, с който майорът е катастрофирал, връщайки се към Дъгуей. Не се замисли как му дойде на ум. Знаеше със сигурност, че е станало точно така.

Връщането за чантата означаваше нова битка с бодливата тел.

До автомагистралата стигна окъсан, окървавен и покрит с прах. Тук нямаше никакво движение. Лентата за автоматично шофиране блестеше с празнотата си, само отстрани на шосето видя няколко разбити коли, които се бяха покачили една върху друга. Един метализиран „Крайслер торнадо“ беше спрял в отсрещната лента. Изглеждаше невредим. Контест се насочи към него. Бавно, стъпка по стъпка. Нямаше повече сили да тича и не бързаше към онова, което щеше да види. Въздъхна с облекчение, когато разбра, че голямата луксозна кола е празна. Нейният притежател е бил в състояние да слезе и да умре няколко крачки по-нататък, до телефонната будка, докато се е мъчел да повика помощ. Времето, а сигурно и птиците и червеите не бяха оставили много нещо от лицето му, но и така по местата, където беше се запазила кожа, се виждаше златен прах. Мъж, обсипан със злато. Елдорадо.

— Не — простена отново докторът. — Не. Не може да е истина. Не може. Не…

Седна зад кормилото и внимателно заобиколи трупа. Отправи се към Града, промъквайки се между натрупаните останки от коли, подобни на кошмарни паметници на разрушението.

В покрайнините, недалеч от мястото, където оставяше винаги колата си, трябваше да спре. Автомобили, мъртви тела и изпотрошени камиони с ремаркета бяха преградили напълно пътя. Огледа се безпомощно, когато изведнъж при входа на една от къщите забеляза някакво движение. Извика и, олюлявайки се, затича нататък. А все пак все пак…

На стълбата седеше Стар негър и бавно клатеше глава от една на друга страна. Надясно, наляво, надясно, наляво като махало. Беше същият негър, който преди месец беше докарал неговата кола. А може да е друг. Нямаше значение. Нямаше никакво значение.

Контест почака малко, докато сърцето му се успокои, докато слезе от гърлото му на мястото си.

— Имам лекарство — каза той. — Аз съм… Аз съм лекар. Разбирате ли ме? Имам лекарство!

Той вече крещеше последните думи, но негърът само клатеше глава наляво и надясно, наляво и надясно. Най-после погледна Контест.

— Лекарство. Значи имате лекарство?… — посегна с ръка зад гърба си, измъкна пушка и се прицели в корема на Контест. — Махай се! Махай се оттук, хайде!!!

Докторът се обърна и като марионетка, препъвайки се, побягна по улицата. Беше много трудно. Навсякъде по тротоара и по платното лежаха тела, като че ли посипани със златен прашец. Навсякъде. Просто навсякъде.