Дейвид Гарнет
Натюрморт

Когато бронираната лимузина спря пред Националната галерия, Корин погледна през прозореца към разрушения постамент на Нелсъновата колона. Гледката винаги я караше да настръхва. Бяха изминали почти десет години, откакто бомба на терористи срути паметника. Защо не го построят наново? Вместо това Трафалгарският площад се бе превърнал в още една труднодостъпна зона на града, тъй като улиците, водещи към него, бяха блокирани от военни барикади и бетонни прикрития за оръдия.

Сега улиците се отваряха рядко и Корин предполагаше, че трябва да се чувства поласкана, задето военните се бяха съгласили да пропуснат коли до галерията. Съзнаваше обаче, че това няма нищо общо с нея. Макар да се откриваше Изложбата на Корин Дюър, тя едва ли щеше да е най-важната личност там. Утре, когато няма да има гости, поканени за откриването на изложбата, до галерията отново ще може да се стига само пеш.

— Готова ли си? — запита Робърт.

Корин го погледна и кимна. Изгледа го от глава до пети и се усмихна. Той изглеждаше необичайно в старомодния си костюм — в официалното черно сако и панталони, колосаната бяла риза и смешната папийонка. Тя бе доволна, че нейният собствен избор на облекло не бе толкова ограничен — носеше бяла кожена пола до средата на прасеца и черна лъскава блуза, над които бе облякла дебело палто от имитация на кожа.

Шофьорът отвори вратата на купето за пътниците и Корин стъпи върху ивицата от тротоара, която бе изчистена от снега. Робърт излезе след нея и двамата изкачиха широките стълби към галерията, като се промъкваха между бодливата тел и пясъчните торби и се правеха, че не забелязват войниците, които стояха с пушки, готови за стрелба.

— Притесняваш ли се? — попита я Робърт.

— Не чак толкова — отвърна Корин.

Имаше чувството, че е някъде далеч, че не е участница в събитието, а зрителка, която наблюдава някаква сцена пред телевизионния екран.

— Аз пък се притеснявам — каза Робърт и я хвана под ръка, когато стигнаха до входа и до последния войник. Вътре за сигурността щеше да отговаря полицията.

Националната галерия — помисли си Корин, — Националната… галерия. Открива се нейна ретроспективна изложба в Националната, а тя е още жива. Постара се да не издава чувствата си пред телевизионния екип, който я чакаше във фоайето. Правила е изложби и преди, разбира се, по целия свят, безброй изложби. Дори в Хейуърд галъри в Лондон преди две-три години. Но това вече е голямата изложба, знакът, че е станала известна и е призната за най-изтъкнатата жива художничка в страната.

— Мис Дюър, бихте ли споделили какви чувства изпитвате сега — попита репортерът от телевизията, след като камерите и микрофоните бяха насочени към нея.

Корин замълча и когато Робърт се отмести и излезе от обсега на камерата, тя се замисли какво точно изпитваше.

Не можеше да определи с точност. Отначало бе толкова радостна и въодушевена, но сега, след всичките подготовки, се чувстваше вцепенена. Близо половината от произведенията й от предишните двадесет години бяха събрани на едно място — може би за пръв и последен път, поне докато е жива.

Името й вече се споменаваше сред имената на най-големите британски художници, Търнър и Констабъл. Корин чудесно съзнаваше, че всичко това е пресилено, но беше много мило от страна на хората да казват, че е вярно. Тя беше само на тридесет и девет години.

— Доста приятно е — отговори тя бавно, като обгърна с поглед преддверието и видя всички репродукции на творбите й, които се продаваха — от пощенски картички до афиши. После отметна назад дългата си кестенява коса и се усмихна пред камерите.

— Мис Дюър, можете ли да кажете коя е любимата ви картина? — запита репортерът.

Изкушаваше се да отговори: „Мона Лиза“, но моментът не беше подходящ за шеги. Този въпрос беше стар и й беше омръзнал. Със смях в гласа отговори това, което обикновено отговаряше: „Следващата.“

Репортерът кимна и също се засмя.

— А в тази изложба коя е любимата ви картина?

— Трудно ми е да кажа — отвърна тя. Действително беше трудно. Каквото и да кажеше, щеше да сгреши. Всичките й картини бяха портрети. Днес тук щяха да дойдат мнозина от онези, които й бяха позирали, и всеки ще смята, че неговият портрет е най-сполучлив. Да бъдеш рисуван от Корин Дюър постепенно се бе превърнало в символ на високо обществено положение. През изминалите години й бяха позирали богатите, известните, каймакът на „Кой кой е“.

Тя разбираше, че няма да може да избегне въпроса. Най-правилно бе да избере най-популярния обект на портретите си, а това означаваше кралската фамилия. Но кого по-точно? Тригодишния наследник на трона ли? Или покойния крал? Корин бе рисувала портрета на монарха само няколко месеца преди покушението. Или да избере новия крал и популярната му млада съпруга?

— Мисля, че любимата ми картина на тази изложба е портретът на Нейно Величество по време на коронацията — каза тя. — За мен бе висока чест да бъда поканена да нарисувам портрета, разбира се, но не е само това — продължи Корин. — Страната, а и целият свят, преживява тежки моменти. Кралят олицетворява всичко най-добро във Великобритания, той е символ на нацията и показва, че можем да преодолеем тези беди и че в страната отново ще има безопасност и мир.

Корин забеляза, че Робърт я наблюдава саркастично усмихнат, и отвърна очи от него.

— Благодаря ви, мис Дюър — каза репортерът и се отмести, за да може Корин да влезе.

Робърт я настигна, но не каза нищо.

Изложбата беше разположена в няколко галерии и очите на всички присъстващи се обърнаха към Корин, която влизаше в първата зала. Чу се изръкопляскване. Разпратени бяха 500 покани за откриването и изглежда, че вече се бяха събрали толкова гости. Най-важните, най-известните от онези, които Корин бе рисувала, скоро щяха да пристигнат. Междувременно присъстващите обръщаха по-голямо внимание на шампанското, отколкото на платната, окачени по стените около тях.

През следващия час Корин поздравяваше пристигащите и онези, които вече бяха пристигнали, ръкуваше се и приемаше целувки по бузата и ръката, отново виждаше на живо толкова много хора, които си спомняше само като боя върху платното. Тя се сещаше рядко за хората, които бе рисувала. Това, от което се интересуваше, бяха лицата им. Политици и дипломати, спортисти и актриси, индустриалци и милионери, аристократи и накрая самата Кралица майка. Корин направи реверанс и пое кралската ръка в ръкавица.

— Приятно ми е отново да ви видя, мила — каза Кралицата майка, макар че погледът й мина направо през Корин.

Корин я бе рисувала, докато тя бе кралица, малко преди да нарисува съпруга й. Беше чула, че първият портрет е пробен и че ако кралят не го одобри, няма да разреши на Корин да го рисува.

Кралицата майка изглеждаше почти така, както преди шест години.

— Толкова харесах портрета на внука ми, който вие нарисувахте — каза тя, — че сега съм окачила копие от него в спалнята си.

Корин можа само да кимне и да се усмихне, като не знаеше какво да отвърне. Беше свикнала да общува със знатните само когато й позираха, а тя рядко говореше, докато рисуваше. Повечето от обектите й бързо се отказваха да я разприказват, а други смятаха, че е под нивото им да разговарят с нея. Това отговаряше напълно на желанията на Корин. Тя не държеше да води разговори — това я разсейваше. Единствените думи, които обикновено изговаряше, бяха: „Вдигнете главата“ или „Гледайте малко по-вдясно.“

Кралицата майка не остана дълго на изложбата — само толкова, колкото й бе необходимо, за да мине веднъж из галериите, като по-често поглеждаше в каталога, отколкото към самите картини. След като си тръгна, мнозина от гостите решиха, че няма за какво да остават. Те бяха дошли, за да бъдат видени, а не да видят картините на Корин.

Когато галериите се опразниха и останаха само няколко десетки посетители, Корин тръгна напосоки из изложбата. Всички платна бяха портрети — абсолютно реалистични — и почти всички бяха работени по поръчка. Не бяха обекти, които сама би избрала, а просто възложени задачи. Можеше да се идентифицира с много малко от тях, и то с най-ранните. Изложбата беше нейна, но не и картините. Не притежаваше нито една от тях.

Преди две години едно платно, което бе рисувала шест години по-рано, бе продадено за половин милион нови лири стерлинги, но тя не получи и едно пени от тях. Навремето тази картина й бе донесла само 5000 лири, с които бе изкарала известно време.

През свода към съседната зала забеляза картината, която висеше самостоятелно в позлатена рамка с орнаменти. Тъй като струваше много пари, смяташе се, че е по-сполучлива. Корин влезе в залата и се доближи до платното. Беше портретът на известен актьор, който бе станал благородник с право да бъде член на Камарата на лордовете, заради изпълненията си на роли в пиеси на Шекспир. Той бе починал, но образът му живееше. Неговата вдовица бе заплатила голямата сума за картината, като я бе откупила от собственика на театъра, който бе поръчал портрета на най-прочутия си актьор в неговата най-известна роля, Хамлет. Корин бе гледала пиесата, но играта не й бе направила впечатление. Когато вдовицата на актьора почина миналата година, картината бе откупена от Тейт галъри.

Картината беше добра, призна Корин безпристрастно, но не по-добра от всяка друга нейна картина. След продажбата за половин милион лири Корин стана още потърсена. Какво по-добро капитално вложение от това да заплатиш на художник 25 000 лири, за да нарисува картина, която някой ден може да струва 20 пъти повече? Към всеки договор за възложена поръчка Робърт бе започнал да добавя клауза, която осигуряваше на Корин процент от стойността на картината при повторна продажба.

— Половин милион лири за този нещастен стар актьор? — запита някой иззад гърба на Корин. — За него не бих дал и петарка!

Тя се обърна рязко и се намери лице в лице с министър-председателя.

— По тази логика — продължи той с искрящи очи — моят портрет трябва да струва един милиард!

Той премести погледа си от картината към художничката.

— Здравей, Корин — поздрави я и подаде ръка.

— Здравей, Греъм — отвърна Корин и се ръкува с него. — Сър Греъм, искам да кажа. Не знаех, че сте тук.

— Наричай ме Греъм, защото сме стари приятели — намигна й той, без да пуска ръката й. — Промъкнах се без билет, когато всички си тръгваха. — Той огледа галерията. — Наистина изложбата е внушителна, Корин. Сигурно си много горда.

— Да — отвърна тя, като се опитваше да изскубне ръката си от неговата. — Сигурно.

Портретът на министър-председателя бе една от първите й големи поръчки преди десет-дванадесет години. В онези дни той беше просто Греъм Андерсън, заместник на ръководителя на опозицията. Беше много чаровен и духовит и през трите дена, в които Корин го рисува, се опитваше да я убеди да излязат заедно. Последния ден отидоха да вечерят в малък малайски ресторант и след това той я съблазни. През следващите седмици я търси няколко пъти по телефона, но тя не го потърси. Оттогава не бяха се срещали.

Мъжът вдигна вежди.

— Е? Стигна до върха и си мислиш: А сега? Познавам това чувство.

Корин поклати отрицателно глава.

— Не, не е това. — Тя потръпна. — Не зная какво изпитвам. — После се усмихна и бързо затърси с поглед Робърт, като се надяваше, че той ще дойде на помощ. Но от Робърт нямаше и следа и тя се отправи бавно към следващата галерия. Сър Греъм тръгна с нея.

— Отдавна не съм те виждал, Корин — каза той и тя почти му повярва. После се сети, че той е политик и затова думите му винаги звучат убедително.

Корин видя портрета на сър Греъм и го поведе натам.

— Какъв хубав човек — възхити се министър-председателят, като погледна към портрета, когато застанаха срещу квадратното платно със страна 1,20 м. — Кой ли е? — Взря се в името, гравирано върху месинговата плочка в долната част на рамката. — А… това съм аз! — възкликна той с престорена изненада.

Корин не можа да не се усмихне на този номер.

— Следващата седмица трябва да дойдеш на вечеря на №10 — покани я той.

— Май съм слушала тази песен и друг път.

Сър Греъм се взря в лицето й, на което бе изписано съмнение.

— Не, Корин, говоря сериозно. Ще дойдеш и ще се запознаеш с жена ми. Тя ще се радва да се срещне с тебе. Навсякъде е закачила твоите портрети на членовете на кралското семейство — каза той и поклати презрително глава. — Нали ще дойдеш? Бих искал да поговорим.

— Да поговорим ли, само да поговорим? — запита го тя.

Той кимна утвърдително.

— Жалко!

Двамата се засмяха.

Сър Греъм обърна гръб на картината и застана пред нея, като изправи главата си под същия ъгъл и зае същата поза.

— Приличаме ли си? — запита той.

Корин погледна картината, погледна министър-председателя и пак погледна портрета.

— Да — отвърна тя, леко учудена. — Съвсем си приличате.

 

 

Когато вечерта си легнаха, Корин попита Робърт:

— Защо?

Той разбра за какво го пита, защото много пъти бяха обсъждали въпроса, без да стигнат до окончателен отговор. Робърт замълча за миг, като погледна през прозореца нагоре към пръснатите светлини на звездите и надолу към притъмнелите лондонски улици.

Живееха заедно от осемнадесет години — откакто бяха състуденти в Кралската академия за изобразително изкуство. Понякога Корин си мислеше, че успехът й сигурно се зловижда на Робърт. Той самият не бе хващал четката от десет години.

Това, което Корин не разбираше, бе защо бе успяла там, където толкова много други се бяха провалили. Защото нейната работа е различна, казваше Робърт. Може би това беше вярно — но тя не правеше нищо по-различно от това, което са правили портретистите преди четири-пет века.

Кой имаше нужда от рисувани портрети при наличието на снимки и холограми? Цялата си творческа дейност Корин бе посветила на точното възпроизвеждане на особеностите на човешкото лице. Имитация, а не изкуство — изкуството не е призвано да имитира живота. Никога не бе почувствала подтик да създаде нещо по-добро — това не се искаше. Онези, които й възлагаха поръчки, искаха един уловен миг от времето да бъде увековечен върху платното.

Репортерът я бе попитал за любимата й картина — но за нея всички бяха еднакви. Почти не правеше разлика между тях. По-ранните й творби — да кажем отпреди петнадесет години — не бяха така изискани, Но сега знаеше, че бе постигнала съвършенство и че с години бе произвеждала едно и също изделие.

Това се харесваше на хората и тя се чудеше защо.

— Защото времената са такива — отвърна Робърт и плъзна ръката си под врата й. — Хората не разбират какво става с тях и със света. Искат да се върнат в дните, когато нещата бяха прости и разбираеми. Портретът си е портрет и няма нищо общо с вашето модерно изкуство, като под модерно разбирам всичко, създадено след 1900 г. Няма нищо лошо нито в това, че те искат портрети, нито в това, че ти им ги даваш.

„Напротив, има нещо лошо — помисли си Корин. — Има.“

Като видя толкова много свои картини, изложени едни до други, тя осъзна колко са еднакви. Бе се повтаряла цели двадесет години и като че ли изобщо не си бе давала сметка за това. Просто го правеше несъзнателно — така, както дишаше. Без да съзнава, животът й бе отминавал.

С Робърт не се бяха оженили — защо да се женят? Деца не бяха имали — кой искаше деца? А сега май беше станало твърде късно.

Робърт бе поел ролята на неин менажер и пълномощник, но двамата рядко говореха за работата й. За какво толкова да говорят? Някой й позираше, тя рисуваше портрета му и постигаше абсолютна прилика.

— Защо не ми позволяваш да те нарисувам? — попита Корин. От години не се бе сещала за това.

— Не мога да си го позволя — отвърна Робърт.

— Говоря сериозно.

— За какво ти е моят портрет, след като аз съм при теб? — попита я той, като я целуна по бузата.

Тя не отвърна и той продължи:

— Да ме рисуваш, ще означава да донесеш работата си вкъщи. Но работата не бива да се смесва с удоволствието, поне така казват.

— Мисля… — Корин замълча.

— Нима? Често съм се чудел за това.

— Мисля — повтори тя, като се направи, че не забелязва иронията му, — че е време да спра да рисувам портрети. — Изчака реакцията му, но той не каза нищо. — Искам да променя стила си, да направя нещо различно. Дойде ми до гуша от магнати и дебютантки. Искам да рисувам абстрактни картини. Да правя лазерни скулптури. Да рисувам картини върху пясъка и приливът да ги отмива. Можем да си го позволим, нали? Да се оттеглим за няколко години. Ако не успея, винаги мога да се върна към сегашната си работа. Как мислиш, Робърт? А, как мислиш?

— Говориш сериозно, нали? — запита той след толкова дълго мълчание, че тя бе помислила, че няма да й отговори.

— Да. Какво мислиш?

— Това е най-разумното нещо, което съм те чул да казваш от десет години насам.

Тя го изгледа на лунната светлина, обърна се на една страна и го притисна към себе си.

— Е… почти най-разумното — добави той.

— О, Робърт — прошепна тя, — обичам те.

— Радвам се да го чуя — каза той. После двамата се целунаха.

След половин час Корин каза:

— На изложбата срещнах министър-председателя.

— Ъ-хъ — измънка Робърт, полузаспал.

Единствената нощ на Корин с Греъм Андерсън бе първият и последен път, когато тя изневери на Робърт. Той нищо не подозираше, а и тя нямаше намерение да му казва. Корин знаеше, че той бе кръшнал два-три пъти, но че не беше нищо сериозно. Никога не го попита и не се издаде, че знае. Той бе останал с нея, което всъщност имаше значение.

— Покани ме на вечеря на Даунинг стрийт.

— Хм.

— Ако отида, ще дойдеш ли и ти?

Робърт се обърна в леглото и потърка очи.

— Не мога да понасям това копеле — каза той, като се прозина.

— Той е най-добрият министър-председател, който сме имали.

— Прекрасно. Аз обаче не гласувах за него.

— Малко хора гласуваха за него.

— Въпреки това го избраха. Къде отиде демокрацията? Това ли наричаш свободна страна?

— Отдавна никой не я е наричал така — натъртено каза Корин. — И така, ще дойдеш ли на вечерята?

— Длъжен ли съм да дойда? Сигурно ще иска пак да го рисуваш.

— Тогава ще имам нужда от теб, когато уговаряме деловите въпроси. Нали ти си мой менажер.

— А ти нали реши да не рисуваш повече портрети — отвърна Робърт. — Да не би да си променила решението си?

— Не, не съм. А и Греъм Андерсън няма нужда от втори портрет. Когато се изправи до портрета, който му бях нарисувала, изглеждаше съвсем същият. Това беше преди дванадесет години. Сякаш не е остарял и с един ден. Сега трябва да е 54–55-годишен, но изглежда по-млад.

— Сигурно е някой от онези безсмъртници — Робърт седна в леглото и опря главата си в таблата. — Като се замислиш, изглежда много вероятно. Нали е министър-председател.

— Какво искаш да кажеш?

Робърт се почеса по главата.

— Сигурно си чула слуха отпреди няколко години за едно лечение, което удължава живота? — Той погледна към Корин, но тя поклати отрицателно глава. — Не си ли го чула? — Той потръпна. — Та, говореше се, че е открито безсмъртие — но го пазели само за богатите и за властващите. За хора като многоуважавания сър Греъм Андерсън, министър-председател.

— Ами защо не са съобщили за това по телевизията?

— Корин, понякога си много наивна. Това е Англия, жено. Единствената страна в света, в която няма закони, забраняващи на народа да върши това и онова. В нея има закони, които му позволяват да върши това и онова.

Корин не го слушаше. Мислеше си за кралицата майка, за това, че и тя сякаш почти не беше остаряла. Минали са само шест години обаче.

— Дали кралското семейство е включено в тази твоя конспирация? — запита го тя.

— Разбира се.

— Защо тогава кралят умря, имам предвид последния крал?

— Кралят е мъртъв — каза Робърт, — да живее кралят. Отговорът е прост: и безсмъртието не е гаранция, когато кралската ти каляска и вътрешностите ти бъдат разкъсани на милиони парченца.

— Ти не вярваш във всичко това, нали? — запита го Корин. — Че някои са безсмъртни?

— Шегувах се — отвърна Робърт и пак се пъхна под пухената завивка. — Макар че сигурно не е лошо — каза той сънено — да живееш вечно.

Корин си припомни всички портрети, които бяха закачени върху стените в Националната галерия — само част от производството й през последните две десетилетия. Да живееш вечно ли?

— Не мога да си представя нищо по-неприятно — каза тя.

 

 

Робърт не пожела да придружи Корин, когато министър-председателят я покани на вечеря. Сър Греъм уреди да я вземат с хеликоптер и да я заведат в Чекърс, където бе отишъл за уикенда, за да обсъжда въвеждането на новите извънредни закони. Корин се изненада, че другите министри от кабинета не останаха за вечерята. Когато седнаха на масата, бяха само трима — Корин, сър Греъм и съпругата му, лейди Каръл.

Говореха за всичко и за нищо, но през цялото време от ума на Корин не излизаха думите на Робърт за безсмъртието. Нито домакинът, нито домакинята изглеждаха на годините си, а сякаш и двамата бяха около четиридесетте.

Корин се опита да се освободи от тази мисъл. Мнозина хора изглеждат по-млади за възрастта си, а и самата Корин смяташе, че е добър пример за това. Тя бе полагала грижи за външността си, хранеше се внимателно, спортуваше. При благоприятно осветление можеше да мине и за трийсетгодишна. Но колкото повече остаряваха хората, толкова по-трудно се криеха годините, а пък Греъм положително не изглеждаше на 54 години.

Вечерята бе чудесна. Очевидно нямаше „криза“ за храна, а и менюто бе екзотично — прясна сьомга и после еленово месо. Корин от години не се бе хранила така богато. След като опита различните вина и други напитки, тя се почувства замаяна, когато минаха в кабинета и се настаниха в елегантните кожени фотьойли пред камината, в която гореше огън.

След няколко минути лейди Каръл се извини и остави Корин насаме със сър Греъм. Пламъците затоплиха лицето й и тя се усмихна. След като изпи няколко чашки алкохол, предишните й мисли за възрастта на мъжа започнаха да й изглеждат смешни.

— По-рано ме гледаше някак особено, Корин — каза той. — За какво си мислеше последния път, когато се видяхме?

— В Националната галерия ли?

Той поклати отрицателно глава и се усмихна кротко.

— Знаеш за какво говоря. — После стана от фотьойла и извади пура от кутията, която бе върху писалището с резба в ъгъла на стаята. Запали пурата и пак седна. За миг настана мълчание, докато и двамата гледаха горящите дърва. — Вечерта, в която завърши моя портрет — добави той.

— Преди 12 години — допълни Корин.

— Толкова отдавна ли беше? — Сър Греъм се загледа някъде зад нея в стената, покрита с ламперия. — Наистина. — После се поколеба, като че ли не беше сигурен в това, което казваше. — Мислиш ли, че съм се променил?

— Да си се променил ли?

— Откакто ме рисува.

— Какво те кара да ми задаваш този въпрос? — попита тя подозрително. Сякаш четеше мислите й. Дали не бе застанал до портрета си нарочно, за да й покаже, че не се е променил? Не, не е възможно, това беше абсурдно.

Министър-председателят се усмихна в отговор.

— Още една чашка?

Корин поклати отрицателно глава.

— Вярно е, знаеш ли — продължи сър Греъм. — Почти не съм се променил. Две години, след като ме рисува, се подложих на една операция, на лечение, което спира стареенето. — Наблюдаваше Корин и чакаше реакцията й.

— Искаш да кажеш, че си си направил козметична операция, нали?

— Не. Операция за дълголетие. Дори за безсмъртие.

Корин се обърна и се загледа в огъня. Бе смутена и бе пила прекалено много, но не се съмняваше, че сър Греъм казва истината.

— Защо ми казваш всичко това? — запита го тя след известно време.

— Искам да знаеш, че помага и че няма защо да се страхуваш или да се тревожиш.

Корин го погледна, без да разбира какво иска да й каже.

— Предлагам ти да се подложиш на същото лечение, Корин. Би ли искала да се присъединиш към отбраните хора, да станеш една от нас, безсмъртна?

Тя поклати бавно глава — по-скоро недоверчиво, отколкото неохотно. Можеше да приеме, че е открито безсмъртие, че е постигнат някакъв таен пробив в областта на медицината, това беше напълно възможно, но… но…

— Защо точно аз? — запита тя, като се намръщи. — Заради онази единствена нощ преди дванадесет години ли?

Мъжът се изсмя и въздъхна.

— Не, Корин, не заради това.

Смукна от пурата и се загледа в горящия й връх.

— Ще ти обясня. Когато за пръв път станах член на парламента, чух нещо за безсмъртието. Отначало не повярвах, но постепенно разбрах, че такова лечение съществува. Разработен бе процес за предотвратяване на старостта. Тайната на вечната младост — наречи го, както искаш. Но всичко беше в ръцете на онези, които държаха истинската власт в страната, а не на политиците-марионетки като мен. И реших да променя всичко това.

Когато той замълча за миг, Корин попита:

— Как да го промениш?

Министър-председателят поклати глава и се усмихна невесело. Нямаше да й каже.

— Сега нещата са по-различни. Богатството и влиянието вече не са главното — може би защото всички, които са достатъчно богати или влиятелни, вече са се подложили на лечението. Аз искам обаче да предложа тази възможност на най-големите дарования на нацията, на нашите учени, композитори, поети и… художници. Твърде ценни сте, за да допуснем вашите умения да изчезнат. Какво ще кажеш, Корин?

Тя не каза нищо — дори не можеше да съобразява. В съзнанието й така бързо проблясваха мисли, че й се зави свят. Това беше безумие. Сър Греъм й предлагаше безсмъртие с такава лекота, сякаш й предлагаше чашка коняк.

— Лечението се появи в резултат на изследвания върху рака от 80-те години — добави министър-председателят. — Плъховете, които бяха използвани в първите опити, са живи и днес, 40 години по-късно. Лечението има ефект и при хората, като не води до значими странични въздействия. Наблюдава се пълно обновяване на клетките на костите и другите тъкани, дори на мозъчните клетки.

— И ти… ти предлагаш това на мен?

— Да.

— Но… а-а… всъщност… какво ще ми струва?

— Нищо няма да ти струва — изсмя се той. — Това е единственото нещо, което все още можеш да получиш от Националното здравеопазване.

— Ами Робърт? — сети се тя изведнъж.

Сър Греъм веднага разбра за кого става въпрос.

— Мъжът, с когото живееш ли? — И поклати отрицателно глава. — Мисля, че не е възможно, Корин. Броят е ограничен, а той не е…

После сви рамене.

— Е, не е от нашите хора.

— Защото не е богат ли? Това ли искаш да кажеш?

Не можеше да приеме, не, не можеше, щом лечението не бе достъпно за Робърт.

— Ами ако бяхме женени?

Министър-председателят отново поклати глава.

— Разбирам, че ти е трудно да вземеш решение, но…

— Ами твоята жена? — прекъсна го Корин. — Тя се е подложила на лечението, нали? Също като теб. Защо тя да е по-различна от Робърт?

Сър Греъм вдигна ръката си, за да спре тирадата й.

— Не искам да чувам нищо повече за този Робърт — каза той спокойно. — И още нещо, не бива да говориш за това нито с него, нито с някой друг. Това, което ти казах, трябва да остане между теб и мен.

Не беше необходимо да я заплашва с наказание. Студените му очи бяха достатъчно предупреждение за Корин.

— Решавай бързо. Можеш да помислиш няколко седмици.

Корин стана от фотьойла.

— Още сега мога да ти дам отговор — каза тя. В никакъв случай нямаше да каже „да“, щом за Робърт лечението е недостъпно.

Сър Греъм пак протегна ръката си.

— Не бързай — каза той. — Предложих ти и толкова. Ако откажеш, няма връщане. — Той загаси пурата си и след това каза натъртено: — Ще умреш. Може да поживееш още 30–40 години, ще остарееш, ще станеш немощна и слабоумна, но накрая ще умреш. Помисли за това, Корин, помисли.

 

 

Корин стоеше гола пред голямото огледало върху стената в спалнята и се разглеждаше, като се опитваше да си припомни как изглеждаше преди двадесет години и да си представи как щеше да изглежда след още двадесет.

Двадесет години изобщо не бяха дълъг период.

Годините бяха по-жестоки към жената, отколкото към мъжа. Щеше ли да я обича Робърт, когато кожата й започне да виси и се сбръчка, когато косата й посивее, когато лицето й изтънее, когато коремът й затлъстее… Вече бе забелязала как той гледа другите жени — по-младите. Той все още бе много хубав, висок и строен, но годините ще сложат и върху него своя отпечатък. Все пак мъжете като че ли стареят по-лесно от жените. Те живеят по-кратко — човек среща повече стари жени, отколкото стари мъже, но утешение ли е това? Корин не искаше да остарява и не искаше да умира.

Но как можеше да живее, да приеме лечението, след това да гледа как Робърт става все по-стар и по-немощен, докато накрая умре, а тя самата да остане непроменена? Отговорът беше прост: това беше невъзможно.

Познаваше и обичаше Робърт от толкова дълго време, че за нея той беше всичко… всичко. Не можеше да се откаже от него. Не искаше да живее без него, което щеше да стане, ако приемеше лечението, недостъпно за него.

За какво да живее вечно, ако това означава да живее сама? Корин все още си спомняше как се бе чувствала, преди да срещне Робърт. Спомняше си безкрайните самотни дни и още по-дългите самотни нощи.

Цената за вечността бе твърде висока. Тя ще се откаже от всичко, дори от обещанието за безкрайните „утре“ заради Робърт, защото без него бе само наполовина жива.

Не съжаляваше за нито една от годините, които беше прекарала с Робърт. Бяха имали трудности и спорове, но, общо взето, връзката им се подобряваше с годините. Тя с радост очакваше да преживее редом с него остатъка от своя и от неговия живот.

Нямаше нужда да съобщава решението си на Греъм Андерсън. Ако не се свърже с него, той ще разбере, че е повярвала в правотата на инстинкта си и се е отказала от предложението. През нощта, докато лежаха притиснати, Корин съобщи на Робърт:

— От утре започвам да рисувам последния си портрет. Не желая никакви възражения и дискусии, защото ще рисувам теб.

Робърт отвори уста, за да каже нещо, но тя сложи ръката си върху устните му.

— Не казвай нищо — помоли го Корин. — Само трябва да кимнеш с глава.

Робърт направи това, което тя искаше: кимна с глава.

— Чудесно — зарадва се Корин. — Въпросът е уреден. Това ще е последният ми и най-сполучлив портрет.

Опитваше се да не мисли за какво й е портретът на Робърт, но съзнаваше, че го иска, за да може винаги да си го спомня такъв, какъвто е сега — преди да е остарял. Поради същата причина обаче нямаше намерение да си прави автопортрет. Корин никога не бе рисувала себе си — не искаше да си спомня каква е била, когато огледалото й показваше каква е сега. В миналото мисълта никога не й беше приятна, а що се отнася за бъдещето, беше още по-ужасяваща, като винаги й се надсмиваше с възможността за безсмъртие, която сега бе отхвърлила.

— И когато завърша портрета ти — каза Корин, — ще си направим ваканция. Ще заминем на дълго околосветско пътуване, ще посетим някои от местата, където никога не сме били — докато все още съществуват.

Портретът на Робърт бе най-трудната картина, която Корин бе рисувала от години. Може би трудно улавяше Робърт върху платното, защото го познаваше прекалено добре или защото по време на сеансите имаха съвсем други отношения. Отне й повече време, отколкото очакваше.

— Не се учудвам, че никой не е пожелал да го рисуваш повторно — каза й Робърт първия ден. — Толкова е отегчително да седиш така. Би могла поне да поговориш с мен.

— Върни ръката си там, където беше преди малко — заповяда Корин.

— Радвам се, че не давам пари за това — оплака се той и премести лакътя си на 2–3 сантиметра по ръчката на креслото.

Половината от работата по една картина Корин извършваше, след като моделът си отиде. Рисуваше направо с маслени бои върху предварително подготвеното платно. Когато останеше сама и нищо не я разсейваше, можеше да се съсредоточи върху подробностите от фона и облеклото. За нея беше по-естествено да нарисува това, което би трябвало да бъде, отколкото онова, което бе видяла. Изобретяваше тъканта на плата и начина, по който пада, представяше си сенките, където той прави гънки и дипли, и то много по-вярно, отколкото изглеждаше в живота.

На петия ден Корин каза:

— Това е всичко. Можеш да си вървиш.

— Слава богу — Робърт стана и се протегна, като разтри врата си отзад. После се отправи към статива. — Може ли да погледна?

— Не. — Тя не му позволи да види какво е направила. Никога не показваше портретите, преди да ги е завършила.

— Нали каза, че си го завършила? — попита Робърт, като се спря.

— Казах, че можеш да си вървиш, а не, че съм свършила. Ще поработя още няколко часа, но нямам нужда от теб. — Корин премести поглед от картината към Робърт и се усмихна, сякаш едва сега го видя — вече не беше модел, който й позираше. — Искам да го завърша до довечера.

— Добре. Кога смяташ, че ще се освободиш?

— Ще се върна около 8 часа, не по-късно от 9.

— Хубаво. Не закъснявай, а аз ще запазя маса за вечеря, за да празнуваме. Да дойда ли да те взема?

Корин кимна и отново се съсредоточи в картината пред себе си.

— Така поне ще видя портрета си — каза Робърт. — Ще дойда към 8,30 ч. Става ли? Телефонирай ми, ако има някаква промяна в плана.

Корин изстиска 2–3 сантиметра вишневочервена боя върху парчето от огледало, което й служеше за палитра, а когато вдигна очи и се огледа, Робърт си беше отишъл. Не знаеше дали той си бе тръгнал преди една минута или преди един час.

Усети, че няма повече работа по портрета. Светлината от прозореца избледняваше. Дори да имаше още дневна светлина, работата й бе завършена. Остави четките и статива и слезе от столчето. Беше свършила и нямаше смисъл повече да отлага момента. Край, готово. Последният й портрет.

Без дори да го погледне, занесе четките в ъгъла при умивалника и започна да ги чисти с терпентин.

Какво й бе казал Робърт? Че ще дойде и ще я вземе, за да отидат на вечеря ли? Но това не беше нужно. Тя трябваше да си отиде вкъщи и да се преоблече. Имаше други дрехи в ателието, но не бяха подходящи за ресторант. А ако ще празнуват, трябва да вземе душ и да измие косата си.

След като си избърса ръцете, тя натри лосион върху дланите си, около пръстите и стигна до китките. Загледа се в ръцете си. Бяха дълги и елегантни също като пръстите. Ноктите й бяха подрязани съвсем ниско, защото лесно се чупеха и цепеха. Отсега нататък може би ще има време да си пусне маникюр и да се грижи за него.

Съблече работната си риза и я закачи, после се огледа в бялата стая с висок таван и си припомни всички хора, които бяха минали през ателието. Корин открай време обичаше да рисува тук, макар че не винаги бе възможно. Докато освобождаваше косите си от панделката, която ги придържаше, се насочи към телефона. Видя разкривеното си изображение в празния екран, докато натискаше клавишите, за да набере първите цифри на номера. После се отказа и натисна копчето за изтриване на информацията.

Защо да се обажда на Робърт? Какво толкова има да му казва? Само че ще се прибере рано. Щеше да си отиде вкъщи за по-малко от половин час. После можеше да се върнат в ателието и да му покаже завършения портрет, преди да отидат на ресторанта.

Искаше й се да вземе портрета със себе си и да го даде на Робърт като подарък. Но картината беше влажна и сама трудно щеше да я носи.

Навлече дрехите, които бяха за улицата — старото, избеляло и кърпено палто, и обу издрасканите ботуши с изядени токове. Излезе от ателието и заключи вратата със специалната обезопасителна брава. Макар че главните улици бяха добре охраняване, Корин винаги носеше в чантата си малка сума пари. Чантата й лесно можеше да бъде изтръгната от ръката й и беше по-сигурно, ако в нея има нещо. Ако крадецът не намереше нищо, имаше по-голяма вероятност да се озвери.

Корин вървеше бързо и без да се оглежда, с очи, вперени в земята на няколко метра пред нея, докато стигна до външната ограда около жилищния блок. Въоръженият пазач пред блока отвори външната порта, когато тя се приближи и той я позна.

Корин често си бе мислила да наеме един от апартаментите за ателие, но нямаше да е същото. Работеше в старото ателие от петнайсет години и в някои отношения там се чувстваше повече у дома си, отколкото в апартамента, в който живееха с Робърт.

Външната порта се затвори, вътрешната се отвори и през голата бетонна площадка Корин се запъти към входа. За миг вдигна очи към 20-етажната сграда. Като стигна до стъклената врата, в коридора зърна Робърт, който чакаше асансьор. Корин бавно блъсна въртящата се врата и запристъпя тихо към него.

Изведнъж обаче осъзна, че той не е сам. С него беше стройно момиче с къса, къдрава червена коса, което нещо му говореше, а той кимаше с глава. Корин се спря, като се чудеше кое може да е то. Може би беше някоя съседка. Вратите на асансьора се отвориха, Робърт обгърна раменете на момичето, при тегли го към себе си и го целуна по бузата. То се засмя и като се отдръпна, скочи в асансьора.

Корин замръзна на мястото си, без да може дори да се извърне, за да не би Робърт случайно да я види. Неговото внимание обаче беше насочено към спътницата му. Вратите на асансьора се затвориха. Корин бавно се отправи към другия асансьор и механично натисна копчето.

Какво ставаше? Бе видяла Робърт, бе видяла момичето, бе видяла как се държаха, но отказваше да повярва на очите си. Ясно защо Робърт я беше попитал докога ще работи в ателието довечера и защо беше поръчал да му се обади по телефона, ако има някакви промени. Искал е да заведе момичето вкъщи.

Вторият асансьор се появи и вратите му се отвориха, но Корин не помръдна. След като вратите се затвориха, тя се обърна и излезе през въртящата се врата.

Когато стигна до ателието, бе паднал здрач и тя не можа да си спомни как е дошла. Зашеметена и объркана, мина по голия под, седна на столчето пред статива и загледа портрета на Робърт.

— Как можа да го направиш? — прошепна тя. — Как можа?

Несъзнателно бе сграбчила най-острия нож от работната си маса и го издигна като кинжал, готова да прободе с острието му коварното лице на Робърт.

Ръката й трепна, а очите й плувнаха в сълзи и започна да вижда портрета като през мъгла. Не, не така. Разтвори пръстите на ръката си и ножът падна на пода.

Когато дойде нощта, Корин седеше неподвижно. После започна да трепери, чувстваше се куха и студена отвътре.

След известно време се изправи и тръгна към телефона.

 

 

— Корин! Къде беше?

Робърт я гледаше и върху лицето му се редуваха облекчение и гняв, радост и безпокойство.

— За малко да полудея, толкова се бях изплашил. Какво стана?

— Здравей, Робърт — каза Корин, като мина бързо покрай него и влезе във всекидневната. — Нямаше ме.

Робърт потърка с длани бузите си.

— Зная, че те нямаше, за бога! Но къде беше? Защо? Какво се случи? Добре ли си?

— Съвсем съм добре — отвърна Корин и седна. — Само съм малко уморена.

Чувстваше се изтощена. В продължение на петнадесет дена й бяха давали успокоителни лекарства и въздействието им още не бе преминало. Не й казаха какво са правили и тя се чувстваше почти така, както когато постъпи в клиниката. По тялото й нямаше никакви белези или други следи от операция. Може би всичко беше номер, шега, родена от извратеното чувство за хумор на сър Греъм. Сигурно всеки ден я беше изнасилвал, докато беше под наркоза. Всъщност това не я интересуваше.

Робърт седна върху ръба на стола срещу нея, като я гледаше.

— Знаеш ли как се измъчих, Корин. Мислех, че си в болница или че са те отвлекли… или че си умряла. Единственото, за което можех да се надявам, бе, че си решила да заминеш на пътешествието без мен. Питах за тебе в полицията, в държавна сигурност, в болниците. Никой нищо не знаеше, а и не искаше да знае.

Той поклати глава.

— Хубаво е, че те виждам пак. Чудесно е, че те виждам. Ще ми кажеш ли какво се случи?

Корин потръпна, като с мъка държеше очите си отворени.

— Трябваше да замина, Робърт, това е всичко. Съжалявам, че не можах да те предупредя. Но… — и отново потръпна.

— Корин, Корин, Корин…

Робърт стана и закрачи из стаята.

— Онази вечер, като влязохме в ателието и видяхме, че те няма, ние си помислихме, че си се върнала вкъщи и че сме се разминали. После, когато изобщо не се яви… О, боже, не ми се говори за това… Защо, по дяволите, не ми се обади отнякъде да ми кажеш, че си добре?

Корин го гледаше, когато той спря и погледна навън през прозореца. После тя се намръщи и попита:

— Какво значи „ние“?

— А, да. Джулиет беше при мен, племенницата ми. Ти я познаваш, дъщерята на Луиза.

— Джулиет ли? — повтори Корин, като се мъчеше да си спомни.

— Да, Джулиет. Започнала е да следва в Художествената академия и искаше да се срещне отново с теб. Обади ми се по телефона, била в Лондон, и аз я поканих да прекара вечерта с нас.

Корин стана от мястото си и се приближи към Робърт, прегърна го с две ръце и положи главата си на рамото му. Той прекара пръстите си през косите й и я притисна към себе си.

На Корин й се плачеше, но вече нямаше сълзи.

 

 

Корин желаеше никога да не бе рисувала портрета на Робърт или да го бе унищожила, когато имаше тази възможност — и въпреки това не искаше да го изгуби. Докато висеше на стената в къщата в Кент, където се преместиха след двегодишното си околосветско пътешествие, картината й напомняше как беше изглеждал някога Робърт.

На портрета той изглеждаше така, както тя винаги си го представяше, но когато веднъж се вгледа внимателно в лицето му, с изненада откри, че Робърт се е променил твърде много. Косата му започваше да редее на темето, по слепоочията черното изсветляваше до сиво, а кожата на бузите му се набръчкваше и съсухряше. Лицето му бе по-изпито, с мрежички от спукани капиляри. Беше понатежал, особено в кръста. Беше позагубил изправената си стойка и раменете му изглеждаха по-приведени, сякаш годините го теглеха надолу. Беше 48-годишен, с една година по-възрастен от Корин.

Откакто се върна от клиниката, Корин не се бе променила.

Всеки ден изследваше лицето си в огледалото, като търсеше белези на стареене — по-дълбоки бръчки по лицето, по-суха и не така опъната кожа, мъчеше се да открие първия бял косъм. Нямаше нищо такова обаче.

Някога Корин си мислеше, че като полага грижи за външния си вид, ще попречи на Робърт да поглежда към по-млади жени. Той наистина нямаше нужда да прави това, защото сега тя самата бе по-млада. През цялото време обаче я тревожеше фактът, че Робърт старее, а тя — не. Ами какво ще стане, когато започне да личи? Какво ще направи той, когато разбере — както неминуемо щеше да разбере, — че годините ги разделят?

Корин започна да яде повече нишестени храни и престана да прави гимнастика, за да сложи някой и друг килограм върху стройното си тяло. Престана да полага големи грижи за кожата си и смени грима си. Боядиса косите си по-светли, като постепенно прибавяше оттенъци на сивкаво. Имаше някакъв ефект, но не беше кой знае какво.

През всичките години след лечението Корин нито веднъж не хвана четката. Нямаше нужда и не изпитваше желание отново да рисува.

Почти непрекъснато бяха заедно с Робърт. Някога можеха да говорят с часове, но сега като че ли вече нямаше за какво да разговарят. Смееха се по-малко и се любеха по-рядко.

— Мисля, че трябва да се върнем в Лондон — каза Робърт през една топла лятна утрин, докато седяха в градината и наблюдаваха гонитбата на две пеперуди в празния плувен басейн. — Там е много по-сигурно.

— Тук ми харесва — отвърна Корин.

— И на мен ми харесва, но мисля, че не е полезно да стоим тук. Много сме изолирани, сякаш живеем в друг свят. Неусетно се изнизват дните, седмиците, месеците. И изведнъж се оказва, че е минала още една година.

Корин нищо не каза.

— Ти още имаш на разположение ателието си в Лондон — каза Робърт.

— Така ли? — извърна се Корин и го погледна.

Робърт кимна.

— Продължих да плащам наема, защото знаех, че един ден може да поискаш отново да се върнеш там.

— Не сме се разорили, нали?

— Съвсем не. Но мислех, че може би ще поискаш отново да рисуваш.

— Защо си мислиш така?

— Защо ли? Защото си художничка, затова. Когато започна да рисуваш, не беше за пари. Не това беше причината. Знам, че каза, че ще престанеш да рисуваш портрети, но едва ли искаше да кажеш, че изобщо ще престанеш да рисуваш каквото и да е.

Корин се почуди защо Робърт бе заговорил за това и го чакаше да продължи.

— Мисля, че трябва да започнеш да рисуваш отново, и то скоро — каза той. — От осем години не правиш нищо, съвсем нищо. Дори не четеш. Аз се грижа за къщата и за градината, а ти… ти просто си минала в оставка. — Той сви рамене и се усмихна, сякаш за да смекчи остротата на думите си.

— Има много време — отвърна Корин и отново се загледа в пеперудите.

— Променила си се, знаеш ли, станала си друга. Откакто изчезна тогава.

Робърт изведнъж я сграбчи за рамото и я обърна към себе си.

След онзи пръв ден, когато Корин не му обясни нищо, той никога повече не я запита за изчезването й. Изглежда, беше разбрал, че никога няма да му каже къде е била и какво се е случило.

— Не съм се променила, Робърт — каза Корин.

Робърт я погледна, като сбърчи чело и впи изучаващо поглед в лицето й. Отвори леко уста — сякаш искаше да каже нещо — и пак я затвори. Поклати глава. Като погледна надолу към ръката си, която държеше голото й рамо, той за миг притисна с пръсти плътта й и после отдръпна ръката си.

— Не — изрече бавно Робърт, като очите му се разшириха. — Не си се променила, нали? Аз съм се променил.

Стана рязко, като събори стола на пода, и се обърна с гръб към Корин.

— Кажи ми, че не е вярно.

— Кое? — Корин го гледаше как стои изправен със свити юмруци. Не може да е разбрал, просто не може. Гадае само.

— Кажи ми, че не е вярно! — Той се обърна и погледите им се срещнаха.

Корин затвори очи за миг и погледна встрани.

— Разбирам — каза той с глас, който почти премина в шепот.

— Какво има, Робърт?

— Хайде. Стига си играла номера. Повече не можеш да се преструваш.

— Не знам за какво говориш — отвърна Корин. И пак погледна встрани, като търсеше пеперудите, но те бяха отлетели.

Робърт влезе в къщата. Един час по-късно замина и тя повече не го видя.

 

 

Легнала върху плажна хавлия под огромен чадър, който я пазеше от яркото слънце, Корин се взираше през белия пясък към тюркоазения океан.

— Имаш писмо — каза Кърт, като седна до нея и постави върху ниската масичка подноса с изстудените бутилки и ледените чаши.

Корин вдигна слънчевите си очила и се взря в плика, който Кърт й показваше. Отдавна не беше получавала писмо. Този плик бе обиколил света по нейните следи, ако се съди по многобройните промени на адреса.

— Отвори го — каза тя.

Кърт отвори плика. Тя пое от ръцете му листчето хартия и го разгъна. Писмото беше писано на ръка и тя първо погледна подписа, но не го позна. Джулиет Мърчант. После погледна датата.

— Каква дата сме днес? — попита Корин.

Кърт й каза. Писмото бе писано преди три месеца. Корин започна да чете:

Мила Корин Дюър,

Сигурно не си спомняте за мен, но ние се запознахме преди много години, когато бяхте дошли на гости на моите родители. Майка ми Луиза беше сестра на Робърт Куган. Никога няма да забравя срещата ни. Може би, повлияна от вас, аз постъпих в Художествената академия. Известно време учех изящни изкуства, но не бях достатъчно талантлива, за да стана истинска художничка. В академията обаче срещнах бъдещия си съпруг и сега имаме три деца и четири внучета.

Пиша ви, за да ви съобщи тъжната новина, че Робърт почина миналата седмица. Издъхна спокойно, както си спеше, без да е боледувал. Нямам представа защо вие с вуйчо ми се разделихте, след като толкова години прекарахте заедно, а и той никога нищо не ми обясни. Малко преди да умре, Робърт ме помоли да ви съобщя за смъртта му и да ви пиша, че съжалява и че ви разбира — каза, че вие ще разберете какво иска да ви каже. Той самият не можеше да ви пише, защото през последните години от живота си беше сляп.

Накрая искам да ви кажа каква голяма радост ми е доставяло вашето изкуство и да ви уверя колко много съжаляваме — и аз, и много други хора, — че престанахте да рисувате.

Надявам се, че сте здрава. Желая ви всичко най-хубаво.

Джулиет Мърчант

Корин сгъна листчето, после го накъса на парчета, които върна на Кърт. Той й подаде едната от двете високи чаши, които беше напълнил. Като повдигна чашата към устните си, Корин го погледна изучаващо с крайчеца на очите си и забеляза гънката на корема му и редеещата по слепоочията му коса.

Пиеше питието си на малки глътки и през гладкия пясък на плажа се взираше в загорилото, гъвкаво тяло на един младеж, който идваше към тях. Той беше плувал и по голото му тяло искряха водни капки. Косата му беше руса, крайниците и тялото му — красиви и мускулести.

Като мина покрай Корин, премери с очи нейното стройно, голо тяло. Усмихна й се и забави крачка, а Корин отвърна на усмивката му.