Шиничи Хоши
Градът като пасище

Кошмарите са най-мъчителни точно преди да се пробудиш. Още древните поети са писали много за това. В моя случай — сигурно и при другите е същото, — когато наближава да се съмне, сънят граничи с изтезание. Винаги едно и също. Откакто дойде това време… Сънят за яденето. Изобилно натрупани сандвичи, риби или супи ми се явяват едни след други. Имат определен цвят и мирис, понякога дори са топли. Напълно осезаеми. Болезнено реални. Сладоледът насън е прохладен, вареното пиле — меко и пухкаво… А може да е заразено? Много важно! Напъхвам в устата си всичко, което ми падне подръка. Дъвча. Зъбите ми се трият силно едни в други. Скърцат. Винаги ме буди това непоносимо скърцане. — Ах, то било само сън — си казвам и поставям ръце на корема си, жалък, плосък. Гладя го с отмалели длани. Искам да измамя глада, но стомахът нищо не разбира — издава глупаво, жално писукане, като птица, която не може да пее.

От другата стая се разнася гласът на гладното дете. Момчето е на четири години. Гласът на жена ми, която се опитва да го успокои, набира пискливи, истерични ноти. Момчето не я слуша. Това също е ежедневен ритуал и в него наистина няма нищо приятно. Шумът ме кара постепенно да се отърся от съня. Усещам нещо да тежи на гърдите ми. Измъквам ръка изпод одеялото, пипам… Тук е! Кошничка с пържено пиле. Грабвам го, пъхам го в устата си. Условен рефлекс. Соленичко, меко и същевременно подходящо твърдо. Едно парче не ми стига. Наблъсквам в устата си три наведнъж. Търся пак с върховете на пръстите си, откривам нещо меко. Тесто, напоено със сладка течност. Топи се в устата, танцува върху езика, лекичко гали гърлото, протича през глътката, навестява корема. Стомахът приема храната с въздишка на радост. Мели. Задоволство, близко до болка. Ситост. Това оживление ме разбужда окончателно. Ядох, ядох! Какво направих! Изпитвам мъчително съжаление и разкаяние. Разумът ми се сепна, скачам от леглото. Лакомствата от одеялото ми се посипват на пода. На нощната масичка до възглавницата ми има сочен, пресен портокал. Грабвам всичко едно след друго и през открехнатия прозорец го запращам в градината. Изхвърлям с дълбока омраза. Чувствам яд! Трябва да се ядосам още повече! Защото гневът ще ми позволи да преодолея апетита. Но и това няма да помогне, апетитът не позволява да го победиш толкова лесно. Дори сега да отстъпи, в определен час отново ще се появи. Храната разнася още своите аромати тук и там, под леглото и по ъглите на стаята. Ухаят медът и маслото от палачинките, стеле се ситата миризма от месото… О, о, колко бих искал да се насладя до насита на техния вкус. Колко прекрасно би било това! Когато мисля за това, слюнка пълни устата ми, болезнено откликва стомахът ми. Не, не бива. Не бива да се яде. И всичко това, защото, когато се пробуждах, когато мозъкът ми още спеше, обгърнат в сутрешна омая, се забравих и наблъсках в устата си каквото ми попадна. Изпълнен с разкаяние, пресмятам калориите, които погълнах. Изчерпал съм цялата си дажба. Нищо не може да се направи. Тъпча лулата си, паля. Никотинът се врязва в празния стомах, прималява ми. Нездравословно е, но гладът ме напуска за момент. И освен това, когато пуша, няма опасност да сложа нещо в уста. По мундщука на лулата личат дълбоки бразди, защото несъзнателно го гриза.

Детският плач в съседната стая се усилва. Детето врещи като заклано, като лудо, влага в своя вик цялото си желание. Отивам там. Момчето стиска в мършавата си ръчичка прозрачна торбичка с бонбони. Скоро жена ми няма да може да се справи с него.

— Ей — казвам аз, — дай тези бонбони.

— Не искам, не искам! Защо?! Искам да ям, да ям!

Изостреното детско личице. Пълните със сълзи очи ме гледат обидено. Но не, нямам право да отстъпя. Изкрещявам: „Как говориш с баща си! Не може да се яде и толкова! Достатъчно ли ти е? Ясно ли е?! Е, давай я!“

— Не, не искам! Дай ми да ям!

Момчето настоява почти истерично. Хващам ръката му и я извивам, отнемам му торбичката. Ухапа ми пръста. Боли ме.

— Щом не разбираш от дума, ще ти обясня другояче!

С разперени пръсти му удрям две плесници. Така ще го науча. Какво, боли ли? Сърдиш ли се? Сърди се! В яда си ще забравиш за малко глада. Детето заплака още по-силно и продължи да крещи, докато най-после се умори и притихна. Покрай всичко аз също забравих за храната.

— Какво да правим с детето?

— Не го буди, нека спи. И не го изпускай от очи, може да се опита да хапне скришом.

— Да, да, ще внимавам — съгласява се жена ми.

Претърсвам цялата къща. Навсякъде е подхвърлена храна. Напоследък го правят много ловко. Сякаш ей така нареждат на масата захарен пепелник или поставят шоколадов телефон. Предпазливостта никога не е излишна. Прибирам всичко, хвърлям го в изкопаната на двора яма, пикая отгоре й. Но какво ли ще помогне! Веднага щом издебнат удобен момент, ще попълнят запасите, ще подхвърлят нещо ново.

Жена ми е сварила кафе. Без захар. Въпреки това сладни, действа успокояващо на нервите.

— Е, отивам на работа. Не забравяй да следиш детето — казвам на жена си.

— Хайде, тръгвай. И внимавай за себе си.

— Да.

Излизам от къщи, вървя по улицата. Въпреки че автобусите се движат, не се качвам. По-добре е да се поразходя. Това удължава живота и е полезно за здравето. Вали ситен дъжд. Нито нося чадър, нито се крия от дъжда. Той носи толкова влага, колкото е необходимо. Раззеленява дърветата по улицата, измива праха от къщите и платното, съживява всичко. Свежест. Наоколо се разлива вълна от бодрост. Поради дъжда — в състава му има озон, хлорофил и т.н. Те са подредили всичко. Те организират климата, през цялата година цари ранно лято, всеки ден редовно вали такъв дъжд. Дезинфекциращ дъжд.

Колко време измина, откакто пристигнаха на Земята?… Мъча се да си спомня, но не успявам. Тогава в цялата бъркотия никой не мислеше да брои дните. А от този момент целият ни живот се превърна в битка със собствените желания. Дните си приличат. В тази монотонност и еднообразни страдания отминават незабелязани седмици и месеци.

Пристигнаха от звездата Зебия. Висока степен на цивилизация, високо ниво на науката. В началото се държаха дружелюбно. Видът им не будеше симпатии, но може ли да се съди за някого по външния му вид?! Докато се колебаехме и сдържахме оценките си, те взеха надмощие над нас. Зебяните от всяка гледна точка бяха по-силни и по-способни. А Земята показа липса на единство и глупава учтивост. Нямаше смисъл да се води борба с тях, дори не се знаеше как да стане това. Завладяха Земята, въведоха ред, какъвто те искаха. А когато уредиха всичко според своите представи, се оттеглиха, оставяйки малобройни групи. Такова е, накратко казано, сегашното положение. Храна в изобилие, прекрасен климат и непрекъснат дезинфекциращ дъжд. Горе-долу така изглеждат нещата.

Когато се мине покрай зданието на филиала, където се намират зебяните — такъв има във всеки град, — човек може да ги види. Въпреки че с тази гледка се свиква, няма начин да ги обикнеш. Още по-малко сега, когато знаем техните намерения. Имат конски лица, кравешки опашки, на краката — копита, уши — като на заек. А общият им вид ви кара да мислите за прасета. Неизвестно защо правят впечатление за някаква ненаситност… Мога дори да не ги виждам, но представя ли си ги, изпитвам отвращение. А когато се отърся от тези мисли, ме обхваща глад. Мятайки се между две чувства, бързам за работа.

— О, добър ден! — се обади някой зад гърба ми. Познавам го само по външност, мъж около четиридесетте. Живее близо до нас, има малка антикварна къща. Тлъст и румен, пращи от здраве. Мляска с уста, дъвче дъвка.

Усмихвам се накриво и казвам:

— Трябва да помислите сериозно за себе си. Изглеждате толкова здрав и сте пълен. Не държите ли на себе си? Трябва да внимавате, повтарям ви.

— Много добре го знам. Но волята ми е слаба. Щом видя нещо вкусно, не мога да се въздържа. Естествено, че внимавам. Затова се ограничавам: дъвча дъвка.

Вървим известно време заедно. Край пътя, на различни места, са разтоварени храни. Край пощенската кутия има кош със зеленчук. На крайпътното дърво виси кошничка със сандвичи. Опитай и добър апетит! — ти казват те. Храната се транспортира от роботите на зебяните, които са съвършени. Не могат лесно да се унищожат. Първоначално съществуваше дори движение, чиято цел беше да се унищожават роботите, но и разрушението изискваше усилие, а освен това те веднага се попълваха с нови. Всички го разбраха и вече никой не се опитва. Роботите подхвърлят храната и в жилищата.

— Знаете ли, като гледам тези роботи, си спомням стара шотландска легенда. В нея се разказва как през нощта, когато всички спят, малкото дяволче скришом приготвя различни ястия. Някога си мислех, ах, колко хубаво би било…!

— Ъхъ — съгласи се апатично антикварят. Оглеждам се, а той е застанал насред пътя и посяга към пастата, поставена върху кутията на противопожарния кран. Бързо го издърпвам.

— Престанете! Разбирам много добре, че сте гладен. Но не позволявайте да ви изкушат. Моля ви, помислете добре.

— Не, оставете ме! Искам да ям. Сред морето от лакомства да си отказваш всичко! Стига вече. Що за живот е това.

— Какви ги говорите. Как е възможно подобно безразсъдство? Човек не бива да се примирява.

Този път успявам да го убедя, но не за дълго, защото при цветната леха спря отново. Сред цветята се подаваше бутилка сладка ракия. Отблъсна ме и я прилепи до устата си.

— О, колко хубаво нещо! Няма ли да опитате? Най-после чувствам, че живея! Не е ли така?

Усмихна се доволен, направи крачка напред. И това беше краят. Не беше успял да пристъпи, когато под краката паважът му се отвори и потъна под земята. Камъкът се върна обратно, всичко изглеждаше както преди, не остана дори следа. Под съседната плоча е бил инсталиран кантар, който претеглял минувачите. Кантарът е отбелязал наднорменото тегло, вследствие на което близките камъни са се разтворили и капанът е щракнал. Беше изпълнил задачата си. Помислих си, че трябва да запомня мястото, но след това се отказах. Не е само тук. Подобни капани има навсякъде, а освен това от време на време сменят разположението си. Затова най-добрият и най-сигурен начин е да не се напълнява. Ето сега моят познайник, който го е пренебрегнал, изчезна безследно. Изпаднах в мрачно настроение и за момент скръстих ръце. Това е всичко, което мога да направя. Не можеше да бъде спасен. Вината не е моя. Не казвам, че е и негова. Така ни е било писано.

Стигам до работата си. Малко издателство. Моето място е в счетоводния отдел. Поздравявам колегите.

— Добър ден! Представете си, на път за тук видях как един потъна под земята! Колко е страшно!

— Дебел ли беше?

— Дебел. Теглилката, която изпраща под земята, е много точна — реагира на най-малкото отклонение.

— Е, какво да се прави. Трябва да е бил подготвен за това.

Моите колеги не се развълнуваха много, аз обаче все още съм под пресните впечатления. И въпреки че никой не ме слуша, прошепвам:

— Дали се страда много? В момента?

— А, сигурно не е много. Ток с високо напрежение, миг и покойникът е готов. В подземието транспортната лента го отнася по-нататък. Измит, дезинфекциран, замразен и изпратен на Зебия. Очаквана с нетърпение, прекрасно охладена порция месо!

Колегата ми се засмя като нихилист. Осмиваше онези, които бяха загинали по собствена вина, а същевременно му беше жал за живота, надсмиваше се над самия себе си — постала мърша.

— Нима земните жители са толкова вкусни?

— За тях, изглежда, е така. Затова си правят толкова труд. Щом продуктите им са толкова вкусни, какво ли пък е нашето месо!

— Това не пожелаха да ни кажат. Откъде можем да знаем колко ли са. Макар че по-важна от броя е лакомията им… Приличат на свине. Сигурно никога няма да се наситят.

Докато разговаряхме, пристигна един пакет. Адрес нямаше. Когато го отворихме, намерихме пастет, съвсем пресен и топъл. Миризмата просто омагьосва носа.

— Чудесно. Може пък да опитаме?

— Остави тая работа. Ще хапнеш и ще поискаш да си вземеш още. Почакай поне до обяд.

— Прав си — съгласи се колегата. Беше търпелив и затова беше още жив.

Няма нищо особено за правене, а яденето е винаги предостатъчно. Изобщо не е нужно да се работи, но без работа времето щеше да минава прекалено бавно. А бездействието повишава апетита. Въпреки това и с работата е трудно да се залъжеш. Защото представи си, че изпревариш другите и напреднеш. Ако си поставиш за цел да спечелиш престиж, ръководен пост или да направиш кариера, с една дума, нещо, което да ангажира ума ти. Това може би е някакъв изход, стига да не отидеш много далеч. Защото не е известно кога ще те пометат. Най-после дойде очакваното време за обяд. В коридора на издателството са подредени донесените от роботите разнообразни ястия. След дълго колебание се спирам на салата от моркови. Не съм любител на морковите. Най-добре е да се избира нещо, което не обичаш. Защото хареса ли ти, е трудно да не преядеш. Макар че и тази салата не беше лоша. Съвсем определено зебяните са неуморни в усилията си да ни угоят. След тежка вътрешна борба вземам парченце хляб. Гълтам само половината, останалото изплювам. По този начин ограничавам порцията си. Достатъчно. Защото може по невнимание да изям още нещо. Веднъж например захапах края на молива и излъган от вкуса му, го изгълтах целия, докато се усетя. Беше умишлено маскиран ментов бонбон. Няколко такива случая и надебеляваш, започваш да рушиш собственото си тяло.

Определени часове за работа няма. Аз обикновено приключвам към четири. Времето е прекрасно. В парка, недалеч от издателството, ни построиха спортен център. Поиграх малко тенис. Движението помага да запазиш формата си. Изпотих се, поплувах в басейна. Внимавах само да не ми влезе вода в устата, тъй като е с вкусни подправки и е много калорична. А тогава и плуването, и тенисът ще отидат на вятъра. Плувах колкото трябва и излязох. Прекаляването е нездравословно. Всичко трябва да бъде точно дозирано.

Младежта обаче включва много движение: мускулите се втвърдяват, тялото укрепва, плещите се разширяват, а целият силует придобива мъжественост. Такива също изчезват. Вземат ги и ги натоварват с физическа работа на друга планета, да разработват девствени земи. Предполага се, че може да ги използват и за гладиаторски борби и че твърдото месо не е вкусно… В края на краищата излиза пак същото.

Сядам на един стол, почивам си. С полузатворени очи, защото, когато затворя очи, изпитвам страшен глад, а когато пък ги отворя широко…

Към мен се приближава красива млада девойка по бански костюм. Извива се като котка, проговаря със сладък глас:

— Може ли да си поговорим за малко? — пита тя.

— Остави ме на мира. Уморен съм.

— Аз ще те ободря. Ела, ще отидем там, в онази къща.

Момичето е непоносимо красиво и очевидно би трябвало вече да съм станал. Но гласът на разума се обажда. Та тя е изпратена от зебяните. Продала се е и е станала тяхна агентка. Ако бях тръгнал необмислено след нея, веднага щеше да предложи: да пийнем!… и ще ме почерпи с висококалоричен алкохол. А това съкращава живота. Или ще вземе да роди дете. Новородените моментално ги прибират на другата планета и започват да ги угояват. Страшно е само като си помисля, че такава би могла да бъде съдбата и на моето собствено дете?! Впрочем такива, които се забавляват с жени, също не биват отминавани от справедливата присъда. Рано или късно трябва да изчезнат, изглежда, ги вземат на други планети като разплодни единици.

— Може би друг път — клатя отрицателно глава. Момичето ми намига.

— Жалко? Е, доскоро — казва само то. Явно смята, че така е най-добре. За момент имам желание да я догоня, но на време успявам да си ударя спирачка. За да я имам, да се хвана на толкова лесна примамка! Точно така трябва и си длъжен да се браниш. Въпреки че има хора, които не издържат тази невероятна вътрешна борба. О, като този млад човек, който се приближава отсреща! Крачките му са несигурни, тананика си някаква странна песен. Гледам го със съжаление. Изчезва пред очите ми. Подземието го погълна. Всички лоши характери, изглежда, трябва да се изплевят. От гледна точка на зебяните е съвсем разбираемо. Но за хората… Сам се учудвам, че до този момент съм жив. Досега някак си се справям сред толкова многото клопки. Не зная дали моят правилен, както смятам, начин на живот дава сигурност. Засега обаче издържа изпита. И занапред трябва да запазя предпазливостта си. Потопен в размисли, за кратко забравям за глада и за момичето. Не забелязвам дори кога до мен е била поставена чашата и съм я изпил наполовина. Стреснах се. Предателската опасност ти се изсмива във всеки момент, когато отслабне съзнанието ти.

Връщам се вкъщи по улици, отрупани с храна.

— Как е детето? — питам аз.

— Пазих го през всичкото време. Плаче, че е гладно, но му обясних, че ще чакаме, докато се върнеш.

Момчето седи с тъжна физиономия в ъгъла.

— Мога ли да хапна нещо? — пита то със слаб глас.

— Добре. Само че малко. Най-напред ми изпей пет песнички и тогава ще получиш.

Момчето пее с всички сили.

— Стига ли вече?

— Добре. Почакай, измий си най-напред ръцете.

Трябва да спечеля време. За доброто на детето. Не искам да надебелее и да умре млад! Трябва, синчето ми, преди това да пораснеш, да разбереш механизма, който управлява света. Едва тогава ще ядеш на собствена отговорност, по собствена воля. Дотогава обаче ще решават родителите.

Момчето най-после се добра до яденето. Избрах му колкото е възможно по-слабо калорично. Цялата порция изчезна за миг. Детето отново започва да пее. Мое сладко, любимо… Не, не бива да се поддавам на чувствата, да отстъпвам.

Включвам телевизора, сменям каналите. Попадам на концерт класическа музика. Слушам. По-добре е да не се гледат филми. Те гъмжат от сцени на жестокост и от такива, които изострят апетита, възбуждат сексуално или предизвикват желание за власт. Да се поддадеш на влиянието на филмите, да храниш нездрави амбиции и да започнеш да действаш — това е прекият път към самоликвидацията. Убийците и тем подобните също биват премахвани.

Отивам в кабинета си да чета. Преди това събирам и изнасям навън подхвърлената храна. Наредените наблизо лакомства ме разсейват, не бих могъл да се съсредоточа. Най-доброто четиво са философските произведения и висшата математика. Не са много вълнуващи, но внимателното четене помага да забравиш времето и накрая с нещо ще те заинтересуват. Позволяват да забравиш глада.

Днес вземам религиозен трактат. Помага за преодоляване на желанията, създава ти спокойно настроение. А ако не, във всеки случай представлява някакво забавление.

Всеки човек е грешен и прекалено егоистичен. Затова и издевателстваше над домашните животни, използвайки ги за свои цели. Хранеше ги и ги угояваше. Убиваше непослушните, любимите трупаше, поддържаше пасищата им и ги умножаваше. Сега го постига наказанието. Нека то бъде откуп за предишни вини.

В този момент от страниците на книгата, която чета, се разнесе миризма… Най-напред трябваше добре да проверя! Уплашен, захвърлих книгата. Клопка! Това е хартия за ядене! Нямам достатъчно силен характер, за да продължа да чета стоически. Що за мъчителен живот! Колко жалка твар е човекът. Не може да умре, има силен инстинкт за съхранение на живота. При това нито инстинктът за самосъхранение, нито разсъдъкът могат да победят хорските желания. Трябва да мобилизираш цялата си воля и ум, за да се откажеш от едно късченце сладкиш!… Хора, какво ни чака? Какво ще стане с мен? Дълго ли още ще запазя живота си? Нямам право да загубя. Трябва да оцелея. Но колко ли ще продължи това, сегашното състояние на нещата?

 

 

— Колко ли дълго още ще продължи това състояние на нещата? — запита зебянинът събраните в главния филиал.

— Как така, нашият план най-после започна да дава резултати. Не ти ли харесва тази работа?

— Земяните не могат да бъдат обичани. Толкова са лакоми.

— Спокойно. Нали именно защото са толкова лакоми, постъпваме по този начин. И старанията ни не отиват напразно. Това е филантропична дейност. Ако ги бяхме оставили на самите тях, отдавна биха се унищожили. Ако не приложим брутален метод на лечение, те няма да в състояние да се спасят. Характерът им постепенно ще се промени, ще се научат на самоконтрол. Очаква ги по-добро бъдеще. Ще разберат, че е за тяхно добро. И дори ще ни бъдат благодарни! Няма да продължи още дълго. Лакомия, похотливост, пустота… Мащабите на седемте гряха, които открихме, непрестанно намаляват.