Джани Монтанари
Плът за изпитания

Надигаше се нова буря. Дюк го събуди внезапно странното досадно туптене в слепоочията. Не разбра ден ли е или нощ. Едва след известно време осъзна къде е и кое време е според условния часовник на колонията; тогава хукна да предупреди Айрини.

Намери я заспала до бебето сред силната застояла миризма на червеи, останала в помещението след вечерята. Айрини го изслуша, без да каже нито дума; тя се наведе да вземе детето, уви го в одеяло и последва Дюк навън. Той веднага се отправи към купола на доктора, за да го накара да предупреди цялата колония за наближаващата буря. Бордовият лекар Антънджи винаги поддържаше в изправност сеизмографа, спасен от останките на кораба, но той беше уверен, че е по-добре да разчита на предчувствията на Дюк. Докторът знаеше как да поддържа електронния сеизмограф и че тези бури се предшествуват от трептения на земята, недоловими за хората. Кадмиевата игла записваше тези трусове върху лентата, но по правило това ставаше няколко минути след като Дюк бе вдигнал тревога; затова неговите предупреждения се ценяха като сигурен показател.

Айрини не трябваше да върви дълго; нейният купол беше най-близо до входа на пещерите. Освен това тя беше най-отдалечена от центъра на селището, където радиоапаратурата се поддържаше винаги включена, но без никакъв резултат. Айрини нямаше нищо против да е толкова далеч. Не я посещаваха много хора и още в самото начало тя разумно обезкуражи близостта с останалите оцелели. Предпочиташе да е сама, на спокойствие и в самота. Имаше си детето и това й стигаше. По-късно се присъедини и Дюк, а той много ефикасно й помагаше. Докато беше сама в миналото, се беше научила как да се снабдява с необходимата храна.

Когато Дюк настигна Айрини, колонията вече се събираше в пещерите. Дюк единствен беше способен да предупреждава за идването на бурята без уреди, но другите жители ги предупреждаваше система от звънци, монтирани във всички куполи, които задействуваше докторът. Антънджи трябваше само да натисне едно копче и всички колонисти хукваха към пещерите. Опасността беше вече добре позната, тъй като първите бури бяха унищожили две трети от жителите на колонията.

 

 

В целия кораб кабината за управление беше вероятно най-слабо осветеното помещение. Екраните на операторите излъчваха бледа фосфоресцираща светлина като стари, ненастроени на фокус часовници; ярко светеше само огромният централен панел. Там, върху прозрачната магнитна стена, издигната в средата на помещението, се отразяваха всички промени в подопитните. Техниците, разпределени по екраните, не можеха нито за миг да напуснат поста си; главното табло се използуваше само от координатора и диагностиците. Никой от техниците не можеше да откъсне поглед от собствения си екран по каквато и да било причина. Клавиатурите под пръстите им предаваха всички изменения в поведението на подопитните, но те трябваше непрекъснато да ги следят и да правят проверки за повреди. Продължителните периоди на почивка за техниците имаха за цел да намалят грешките и да се избегне всякаква умора.

Умората, която изпитваше сега Белис, седнал в креслото си на координатор. Неговото кресло беше поставено малко встрани от входа на кабината за управление, над дългата редица екрани, а пред него имаше увеличител, за да наблюдава отблизо главното табло.

Белис разтърка силно очите си. Той не се бе обучавал за контролен техник и полумракът често го дразнеше. Когато отвори очи, те сякаш бяха по-зле отпреди и всяко тяхно движение предизвикваше остра болка в слепоочията му. Той погледна хронографа и направи набързо някои изчисления; след няколко минути можеше да излезе. Трябваше само още веднъж да огледа екраните. Бурята наближаваше и беше почти сигурно, че Дюк вече е предупредил всички в колонията.

Екраните потвърждаваха, че подопитните са в движение. Белис почти завършваше проверката на екраните, когато усети течението от пневматичния тунел зад гърба му. Някой идваше. Без да се обръща, по задъхването разбра, че е Вълчър. Само за човека, който трябваше да го смени, пътят от кабината му до кабината за управление беше изморителен. Вълчър беше прекалено дебел и това не харесваше на Белис. Може би защото хранеше някои странни подозрения по отношение на помощника си.

— Някакви промени, командире?

Белис завърши огледа, преди да отговори.

— Засега няма. Наближава буря, но подопитните вече се отправят към пещерите. След малко всички ще бъдат на сигурно място.

Вълчър застана до креслото.

— Диагностиците изследваха последните проби — поде той с безличен глас.

Челюстите на Белис се стегнаха и той вдигна ръка.

— Зная — отвърна той, като не се препъна в лъжата; беше напълно забравил за пробите. — По-късно щях да попитам за подробности, но сега можеш да ме осведомиш.

Вълчър кимна с разбиране, без да откъсва поглед от помещението под тях. Белис все още си задаваше въпроса, дали пък не е цензор… знаеше, че съществуват, но му беше известно също, че работата на цензорите е да проверяват поведението на новите координатори.

— Труповете бяха аутопсирани и не се откри почти нищо ново — измърмори Вълчър. — Те продължават да ядат червеи и нищо не става. Леко изменение в отношението на аминокиселини и симптоми на воднянка, но отичането на тъканите може да се дължи на атмосферата на планетата. Според диагностиците единственият проверен факт е, че в нито един от труповете не се откриват следи от първични заболявания. Смъртта се дължи на случайни причини.

Белис отново разтърка очите си.

— Все още нищо — прошепна той. — Можеш да поемаш.

Другият не помръдна. Белис помисли, че Вълчър не го е чул и се канеше да му повтори какво е казал, когато забеляза, че Вълчър се вглежда прекалено напрегнато в помещението.

— Главното табло, командире — отвърна Вълчър тихо. — Червеите се изкачват към повърхността. Но става нещо странно.

 

 

Айрини стискаше бебето в ръцете си с необичайна сила, сякаш се плашеше да не го изпусне, ако се препъне или направи твърде бързо движение.

По гладките стени на пещерите обикновено имаше лавици с някои неща, които хората можеха да използуват, а по пода бяха наслагани пейки, но страничният тунел, в който се бе приютила Айрини, беше съвсем празен. Дюк ги намери нея и детето в края на галерията. Увери се, че лампата е поставена на сигурно в една ниша и едва тогава облегна на стената дългата кварцова тояга, която бе одялал през първите месеци след разбиването на кораба. Тоягата приличаше повече на копие — дълга, тежка и единият й край беше заострен и наточен като нож. Дюк я беше превърнал в талисман, оръжие, амулет срещу всяка опасност, която би могла да го заплаши него или Айрини. Или бебето.

В колонията всички знаеха колко сръчно Дюк лови червеите, които след всяка буря изпълзяваха от червеникавата пръст. След като първите непредпазливи хора се бяха приближили до входа на пещерите, докато все още бушуваше бурята, много от останалите разчитаха на тази му способност. Дюк беше единственият, който със сигурност определяше кога бурята е преминала и който след това можеше безопасно да се втурне на повърхността, за да убива големите червеи, които се бавеха, за да снесат яйцата си. Тези червеи изхранваха голяма част от колонията, след като Дюк отрязваше само колкото беше необходимо, за да изхрани Айрини и малкото; в редки случаи той се сещаше и за собствените си нужди — тогава отделяше няколко парчета и за себе си. От друга страна, тъй като Дюк беше добре известен, колонията се грижеше той да преживее до следващата буря.

Въпреки всичко по време на бурите никой не се присъединяваше към Дюк и Айрини. От единствения вход на пещерите след няколко метра се разклоняваха две галерии. Първата, почти хоризонтална, водеше в голяма пещера, която можеше да побере цялата колония, а втората беше наклонена, спускаше се по-надълбоко и стигаше до кладенците. Така наричаха дупките в скалите близо до края на втората галерия. След като през първите дни трима членове на екипажа се опитаха да ги изследват и изчезнаха, вече никой не отиваше там. Тази загуба на човешки живот беше достатъчна. Кладенците трябваше да се отбягват. Но Дюк и Айрини сякаш не обръщаха внимание на забраната.

Дюк помогна на Айрини да седне; детето, изглежда, спеше спокойно. Жената не показваше никакво безпокойство от това, че са толкова близо до дупките. Дюк си запазваше опасенията за случаи, които не могат да се разрешат с тоягата или с неговата чувствителност, но на Айрини чувството на страх се струваше напълно излишно.

Само преди няколко месеца колонията бе сполетяна от поредица ужасни епидемии. Тогава Айрини въобще не излезе от жилището си. Докато другите се изкачваха по склоновете на Кафявия хълм, тя остана в къщи и Дюк често я посещаваше. Многобройните болести не я засегнаха. Дюк обаче веднъж се разболя. По кожата му избиха гнойни мехури само два дни преди докторът да заяви, че епидемията е преминала и да отведе оцелелите в куполите. Болестта се появи един следобед, който Дюк прекарваше с Айрини и малкото; гнойните мехури се надигаха бавно, но се виждаха с просто око най-напред по бузите и врата, а след това и по ръцете и китките. Когато Дюк се накани да си тръгне, Айрини не каза нищо; само го задържа с ръка и му посочи едно от леглата. До вечерта мехурите се пукнаха и изляха жълтата си гной, а Дюк започна често да се оплаква от силна жажда.

Айрини му даваше сок от червеи, който все още й се намираше, и седя будна с него до сутринта. Когато настъпи зеленикавото утро, Дюк си беше възвърнал поне отчасти силата; и тръгна да търси друга храна. Никой от двамата не разправи на другите за краткото му боледуване.

Дюк се излекува с помощта на Айрини. Или беше станало обратното? Дюк само си помисли, че е имал късмет.

После помисли, че цялата колония е имала щастие. Смъртните случаи от тази и предишните епидемии бяха твърде малко. А дали наистина бяха епидемии? След като изследва симптомите, докторът реши, че наистина става въпрос за епидемични заболявания, но той не можеше да обясни твърде малкия брой смъртни случаи.

„Така е по-добре“ — заключи веднага Дюк.

 

 

Белис задържа дъха си. Наистина ставаше нещо и беше възможно да е точно онова, което чакаха цяла година.

— Предупреди диагностиците и холографите — нареди той кратко на Вълчър.

— Вече се погрижих, командире. Тръгнали са.

Белис понечи да протестира, но някакъв неясен страх го накара и този път да премълчи. Да се повикат тези хора в кабината за управление беше право, предоставено на координатора, но ако Вълчър беше наистина цензор… В противен случай и това щеше да изтъкне наред с някои други оплаквания в окончателния си доклад.

— Добре. Да се задействуват екраните. Пряко наблюдение и анализ на всяка фотограма. Искам да се води пълна холографска документация.

— Първите холограми от спътника започнаха да се получават. Да поставя ли в готовност службата за сигурност?

Тези думи уясниха напълно положението за Белис. Червеите се отправяха към повърхността, но не както обикновено при буря; не излизаха само за да снесат яйца. Сякаш беше настъпило истинско изселване. При подобни условия всеки член на колонията можеше да бъде предизвикан към неочаквани действия. Хората от сигурността трябваше да предотвратят всяко действие, което би навредило на крайната цел на експеримента; и само те на борда можеха да задействуват торбичките с пиретично гориво, вживени в телата на всички членове на експедицията „Нордкол“. „Може би всеки от нас има такава торбичка“ — помисли за миг Белис; но той реагира незабавно, отстрани тази мисъл от главата си и натисна едно копче.

— Готово — измърмори той.

После устно предаде заповедта да включат записното устройство, защото нареждането идваше от компютъра. Досега заповедта бе станала причина за смъртта на трима подопитни, които през първите дни глупаво се бяха нахвърлили върху червеите. Термичните детектори на кораба не можеха да проникват под тридесет метра скала и всеки индивид, който се спускаше под това ниво, се изплъзваше от контрол. В такъв случай бързото припламване решаваше въпроса. Електронният код, известен само на хората от сигурността, задействуваше възпламенителните торбички и за секунди всеки дезертьор или нарушител щеше да загине.

Кутията под креслото на Белис излъчи слаб блясък; един екран започна да бръмчи.

— Диагностици, докладвайте.

Късият списък от имена, който последва, потвърди, че всички специалисти са налице. Сега Вълчър стоеше зад координатора, защото Белис даваше всички нареждания.

Корабът беше готов да започне операцията.

„Започваме — каза си Белис. — Червеите се изкачват и ще излязат. Нещо ги е подгонило. Те излизат масово и ние сме готови да ги посрещнем. Сега ще установим дали наистина могат да ни излекуват.“

 

 

Дюк седна до Айрини и извади от джоба на коженото си сако (от един голям червей, който вероятно е щял да умре скоро от старост и беше се оставил да го убият без никаква съпротива) малка метална бутилка. Тя беше очукана и мръсна. Гърлото под пластмасовата запушалка беше почерняло от леко киселия тревен сок, който Дюк от време на време дестилираше заедно със сока от червеи. Айрини изпи само една глътка от тъмната на цвят течност и върна бутилката на Дюк. Той пийна два пъти и отново бутна шишето в джоба си. После затвори очи и усети някакво притеснение.

— Идват — измърмори той с доста усилие.

В жълтеникавата светлина от лампата Айрини го гледаше напрегнато. Дюк дълго време не проговори. Детето се размърда насън и изстена. Айрини започна да го люлее. Тя също започна да изпитва неспокойство. Въздухът ставаше по-студен и задушен. Дюк притисна ръка до дясното си слепоочие. Туптенето, което понякога усещаше там, започваше отново, сякаш някой удряше с чук по наковалня. Бурята налиташе върху селището.

Айрини погледна детето. Видя малкото, красиво личице, което изглеждаше необичайно в светлината на лампата. Детето също отвори очи и се взря в майка си.

Дюк разтри слепоочията си. Не го боляха само заради бурята; туптенето се превръщаше в непрекъсната болка и мислите му се объркваха. Никога досега не му се бе случвало подобно нещо.

Айрини се усмихна на детето и бавно се обърна, за да погледне Дюк.

— За нашия син? — пошепна тя.

 

 

Нищо не ставаше.

Белис прехапа устни и огледа главното табло. Температурните изображения на хората от планетата изпъкваха в чисто червен цвят. Бяха петдесет и едно. В по-мек цвят, сламеножълт, бляскаха хилядите точици, които обозначаваха големите червеи на няколко метра под повърхността. Белис вече беше използувал компютъра, за да ги преброи. Имаше над две хиляди точки. „Решени са — повтори си той мислено. — Но защо спряха да се движат?“

Жълтите точки бяха спрели на дълбочина от около десет метра, сякаш изчакваха нещо.

„Защо не излизат на повърхността? Защо не навлизат в пещерите?“

Две червени изображения се бяха отделили от другите; подопитни 23 и 49 бяха влезли в едно разклонение на пещерите, което останалите обитатели на колонията избягваха.

— Дюк и Айрини, изглежда, се разбират добре — измърмори някакъв глас зад гърба на Белис. — Мисля си дали не е допусната някаква грешка.

Вратните мускули на Белис сякаш се схванаха.

— Вълчър, би ли обяснил какво искаш да кажеш?

Белис не очакваше, че ще му се отдаде възможността да порицае заместника си за нарушение на дисциплината. Беше достатъчно да му направи обикновена бележка.

— Синът им — продължи Вълчър спокойно. — Роден е на планетна и няма възпламенителна торбичка. Представлява известен риск. Бях препоръчал да му направят необходимата операция.

Белис знаеше, че разговорът се записва от бордовия компютър. Можеше да си позволи лукса да продължи играта още няколко минути.

— Не разбирам. Каква вреда може да ни причини едно бебе?

— Бебето може да се окаже опасно. Не би трябвало да ви убеждавам в това, командире.

Белис отвърна поглед от неподвижните точки на червеите върху главното табло, за да погледне за миг своя подчинен.

— Какво искаш да кажеш? Задачата ни е медицинска и научна, а не наказателна военна операция. Нашите опитни свинчета не са тайфа бунтовници.

— Но могат да се превърнат в бунтовници.

— Ние сме тук, за да изследваме тези странни паразити, които, изглежда, притежават необяснени чудотворни свойства, а не за да провеждаме полицейски акции.

— Грешиш, командире.

От изненада Белис загуби дар слово.

— Ти не си в състояние да провеждаш операцията — както вече изтъкнах пред Земното командуване. Най-доброто доказателство е прекараната тук цяла година без никакви резултати!

Белис погледна заместника си, без да вярва на ушите си. В главата му се въртеше само една мисъл. „Сега, когато успехът е толкова близък…“

— Командире, ако мислиш да повдигнеш обвинение срещу мен за току-що казаното, ще ти дам време да обмислиш обвиненията в ареста. — В полумрака усмивката на Вълчър приличаше повече на подигравателна гримаса. — Освобождавам те от ръководството, координаторе.

Заместникът на Белис извади от джоба си малко устройство и натисна едно копче. Четирима офицери от службата за сигурност разтвориха вратата зад стола.

— Върви с тях, командире. Не се опитвай да утежниш обвинението в некадърност, което вече виси над главата ти.

Само за няколко секунди Вълчър се настани в креслото на координатора.

 

 

Дюк трепереше. През първите месеци от престоя им на планетата измряха много хора. Най-напред ги връхлетяха бурите, после поредицата от странни произшествия и епидемиите. Понякога си мислеше, че положението им е доста странно. Антънджи твърдеше, че поне две от епидемиите са свързани с известни болести, които досега са били неизлечими. Как са могли те да се появят на планетата? Дали сред тях не е имало неболедуващ преносител? В сравнение с тежестта на заболяванията смъртните случаи бяха малко. Дали причината не беше във храната им — плътта на големите червеи?

Дюк нямаше нищо против червеите. Знаеше, че те са законните собственици на планетата, но оцеляването на хората налагаше да ги убиват.

Туптенето в мозъка му се засилваше. Дюк протегна ръка, за да грабне кварцовата си тояга и туптенето сякаш позатихна. Айрини направи някакво движение. Дюк разбра, че му е казала няколко думи, но не си ги спомняше.

Грабна тоягата и стисна здраво грапавата й повърхност в ръката си. В същия миг започнаха гръмотевиците. Стените на пещерата трептяха недоловимо като отзвук от разтърсванията, причинявани от бурята на повърхността. После се дочуха шумове, сякаш от пориви на вятъра, които не можеха да съществуват, и почти веднага след това се разнесоха силни звуци.

„Нека поговорим — помисли Дюк, — ти и аз, които живеем за нашия народ. Не зная какво са ми направили, но мисли кой сред нас ще може да ме замени от утре. Мисли за моя син.“

Дюк изпусна тоягата и тя падна покрай стената.

Айрини притисна детето към себе си.

 

 

— Искам незабавен отговор! — изрева Вълчър в микрофона и ревът му се разнесе из цялата кабина за управление като експлозия, отекна от най-далечните й кътчета.

— Настоявам веднага да науча мнението на вашите специалисти — настоя новият координатор, като понижи глас, — и то без повече извинения. Там долу има над две хиляди червея и искам да зная дали си струва труда да се спуснем и да ги изловим! Искам да разбера дали най-после сте изолирали загадъчното им вещество и дали то запазва свойствата си, когато напусне планетата! Това искам да зная!

Откъм секцията на диагностиците се разнесе краткотраен шум от множество възбудени гласове. После някой прекъсна връзката.

Вълчър внезапно се отпусна в креслото си, побеснял от гняв. Продължаваше да оглежда главното табло, блеснало в разноцветни светлинки. Това можеше да се окаже голямата му възможност. Успехът на мисията щеше да отстрани всякакви съмнения относно правилността на действията му и необходимостта да отстрани Белис. Трябваше само да получи доклад от диагностиците, официална подкрепа за намерението му да спусне кораба на планетата.

Един възстар диагностик, може би беше Ровън, се изкашля в микрофона.

— Какво? — възкликна нетърпеливо Вълчър.

— Не можем да кажем — заекна старият човек. — Данните, с които разполагаме, са все още недостатъчни. Запознати сме с някои от характеристиките на местния живот, но ни е невъзможно да ги определим в медицинско отношение. Не знаем какво произвежда тези вещества и как те могат да се прилагат. Поради това предполагаме, че няма да се променят в различна среда.

— Но това е невъзможно! Компютърът може да ви даде цялата информация от първата експедиция и за всичко, открито при началните изследвания. Имате на разположение резултатите от една година непрекъснати наблюдения и докладите, изпратени от Земята. Напълно сигурни сме, че нещо в тези червеи лекува множество болести, от които страда човечеството. Защо не стигате до някакво решение?

— Съжалявам, командире — промърмори диагностикът. — Данните са малко. Знаем, че в организмите на местните живи същества има нещо, което нашата медицина не може да обясни, но познанията ни спират дотук. Не ни е известно дори как нашите подопитни оцеляха от епидемиите, които предизвикахме в колонията. Аутопсиите на загиналите не дадоха нищо полезно. — Последва нов пристъп на кашлица. — Освен това трябва да ви припомня, командире, че първите изследователи на планетата, членове на военната експедиция, се върнаха на Земята, излекувани от различни генетични недостатъци. Но това бе станало няколко месеца преди някой да го забележи.

Вълчър се опита да се успокои, като направи няколко дълбоки вдишвания. Можеше да изчака още малко.

— Прав сте — каза той в микрофона. — Ще почакаме. Но когато червеите излязат на повърхността, аз ще взема решение.

 

 

Айрини помръдна; Дюк усети за миг сакото му да се отърква в стената и се обърна, за да я погледне. Първото нещо, което видя, беше бебето с отворени очи. Но то не плачеше.

Айрини се изправи на крака. Дюк я последва мълчаливо и двамата се спуснаха натам, където започваха кладенците. Спускането не беше стръмно; галериите се накланяха полегато, а и по стените имаше къде да се задържат.

Дюк погледна Айрини в очите. После продължиха да се спускат.

Двете отделни червени светлини започнаха да променят цвета си и да стават все по-оранжеви. Вълчър не разбра веднага какво става.

— Подопитни 23 и 49! Какво означава увеличаването на дълбочината?

Върху два от екраните пред него се появи необходимата информация; обичайните биологични и психологични данни и в левия долен ъгъл, под скалата на часовника — дълбочината, на която се намираха двамата подопитни. Бяха се спуснали на седем метра.

Вълчър се помъчи да си спомни каква беше най-голямата дълбочина на галерията, която водеше към кладенците; знаеше, че е най-дълбоката, но не можеше да е повече от четири метра. Какво ставаше!

— Контролната служба! Какво е състоянието на бурята?

— Осемнадесет минути и двадесет секунди от началото на бурята, предполага се, че остават двадесет и пет минути до края с доста силни трусове след нея.

— Кога подопитните ще могат да излязат на открито?

— За по-сигурно, след поне двадесет минути.

Вълчър беше възбуден. И възбудата му се засили, когато погледът му падна върху главното табло. Жълтите точки, хилядите червеи, които се бяха устремили към повърхността, бяха вече избледнели и светеха по-слабо, с изключение на едно място — зоната около кладенците.

Голямата възможност му се изплъзваше. Чудотворните червеи се връщаха в утробата на своя свят и две от неговите морски свинчета ги следваха. Цветните светлинки на двете човешки същества, които бяха лишени от памет и принудени да катастрофират с кораба си на планетата заедно с другите членове от екипажа, ставаха все по-слаби.

Вълчър беше извън себе си.

— Сигурността! Пригответе се да задействувате възпламенителните устройства на подопитни 23 и 49. Свързочна служба! Подгответе се да изпратите съобщение до базата.

Операцията отново бе прекратена. Връзката беше почти установена, но им се изплъзна в последния миг. Вълчър трябваше да си наложи да чака търпеливо и да подготви нови ходове.

Но все още имаше една подробност, която трябваше да се уреди.

— Сигурността! Задействувайте възпламенителните устройства на подопитни 23 и 49!

Може би червеите са останали леко разочаровани. Намериха само две изгорели, димящи купчинки и едно малко същество, обгорено, но живо. Риташе и ги чакаше. Те отнесоха малкото със себе си, докато няколко млади червеи останаха да подушат и огледат останките на Айрини и Дюк, които бяха съединени с една дълга, блестяща тояга.