Брайън Олдис
Цяла вечност

Една пружина на матрака изпъшка и звънна, мъглата бавно се вдигна и Родни Фърнъл се събуди. Откъм банята се дочуха звуци на бръснене; беше синът му. Съседното легло зееше празно; Валери, втората му жена, беше станала. Родни също стана с чувство за вина и направи няколко упражнения, за да раздвижи гръбнака си. Младост! Тя трябва да се поддържа, докато трае. Докосна пръстите на краката си.

Докато Родни облече неделния си костюм, часовникът на Валери с кукувицата отброи девет часа, последван от по-язвителния звън на позлатения будилник. Валери и Джим (Родни съзнателно бе избягнал да кръсти единственото си отроче с литературно име) вече ядяха овесени ядки, когато той влезе във веселата малка кухня.

Отново смях при вида на този античен модернизъм от двадесетия век.

— Здравейте! Прекрасна утрин — прогърмя той и целуна Валери по челото. Наистина септемврийското слънце се промъкваше храбро през влажната мъгла; когато се изправяше пред петнадесет години по-младата си жена, мъж на четиридесет и шест инстинктивно се въоръжаваше с ентусиазъм…

Публиката винаги харесваше храненето, мърмореше възхитено при зида на всяко странно съоръжение — сухарника, чайника, щипките за захар, — което те използуваха.

Валери имаше свеж и безупречен вид. Джим беше с разкопчана риза и се държеше внимателно с мащехата си. За своите деветнадесет години се държеше твърде мъжки и прекалено внимателно… Споделяше любезно с нея прочетеното в неделния вестник, разговаряше за театри и книги. Понякога Родни се присъединяваше към разговора за някоя книга. Смяташе, че Валери не обича да го вижда с очила и затова се въздържаше да чете на закуска.

Как се заливаше от смях публиката, когато по-късно в кабинета си слагаше очилата! Колко мразеше тази публика! Какво трескаво желание изпитваше да може поне да смръщи вежди към тях!

Денят продължаваше точно както предишните хиляди пъти, не можеше да се отклони ни най-малко от първоначалния си ход. И така щеше да продължава, безсмислено като клише или непрекъснато повтаряна мелодия заради тези тъпаци, които се тълпяха от четирите страни и се смееха на най-глупави неща.

Отначало Родни се бе уплашил. Способността да ги измъкнат сякаш от гроба граничеше с окултизъм. После, след като свикна, остана поласкан, че тези мъдри същества бяха пожелали да гледат неговото ежедневие, да извлекат на показ неговия скромен живот. Но утехата не трая дълго; Родни скоро откри, че беше само разкрасяващо странично забавление в някакъв парк за забавления, атракция за глупаци, а не храна за философи.

Тръгна да се разхожда из запуснатата градина с Валери, като я прегърна през кръста. Северният въздух на Оксфорд беше мек и приспиваше; радиото на съседите бе замлъкнало.

— Трябва ли наистина да отидеш на среща с тоя съсухрен стар Реджиъс Професър, мили? — попита го тя.

— Знаеш, че се налага. — Той сдържа раздразнението си и добави: — След като обядваме, ще се разходим с кола — само двамата.

Неизбежно всеки ден публиката се смееше на това. Вероятно изразът „след като обядваме, ще се разходим с кола“ бе започнал да означава нещо двусмислено. Всеки път, когато изричаше тези думи, Родни се плашеше от реакцията на едва доловимите лица, притискащи се от всички страни; но беше безсилен да промени онова, което веднъж бе казал.

Целуна Валери, надяваше се, че го е направил елегантно; публиката се захили и той влезе в гаража. Съпругата му се върна в къщата при Джим. Никога нямаше да узнае какво е станало там, колкото и пъти да се повтаряше денят. Нямаше начин да се увери в правилността на подозрението си, че синът му е влюбен във Валери и че тя е привлечена от него. Би трябвало да е достатъчно разумна, за да предпочете зрелия мъж пред деветнадесетгодишния юноша; освен това едва преди осемнадесет месеца в пресата го бяха споменали като „един от нашите обещаващи млади мъже в областта на литере хисторике“.

Родни би могъл да отиде пеша до Септуаджинт колидж. Но понеже колата му беше нова и нещо, което едва ли можеше да си позволи с преподавателската си заплата, предпочиташе да я използува. Естествено, публиката са заливаше от смях при вида на малкия му автомобил. Докато бършеше предното стъкло, се развличаше с омразата си към публиката и всички жители на бъдещия свят.

Това беше странното. В едно ъгълче от мозъка на стария Родни имаше място за призрака на новия Родни. Разчиташе на стария Родни — онзи Родни действително живял през този хубав есенен ден — за зрението си, движенията и цялата параистина на живота; но той можеше да заеме самостоятелно само една малка клетка от съзнанието му. Беше безпомощен наблюдател, пренасян непрекъснато в кабината на миналото.

В това се криеше иронията на съдбата. Щеше да му бъде спестено цялото това унижение, ако не знаеше какво става. Но го съзнаваше, макар да беше в капана на несъзнаваща черупка.

Дори за Родни, историк, но не учен, беше достатъчно ясно в общи линии какво се бе случило. Някъде в бъдещето хората бяха открили тайната как да връщат миналото. Миналите години лежаха по рафтовете на древността като филмови ролки във филмотека. Също като филмовите ролки те не можеха да се променят, а само да се прожектират непрекъснато с подходящ апарат. Есенният ден на Родни се прожектираше постоянно.

Толкова често бе размишлявал безпомощно върху положението, че ужасът му бе попреминал. Този ден бе протекъл спокойно, обикновено, бе забравен; внезапно, много по-късно го бяха измъкнали сред действителните неща. Действията му, дори неговите мисли бяха възстановени и само най-дълбоката същност на Родни страдаше от принудата. Как нищо не подозираше тогава! Колко незадоволителни изглеждаха сега действията му, повтаряни два, десет, сто, хиляди пъти!

Толкова самодоволен ли е бил през цялото време, колкото през този ден? И какво се бе случило след този ден? Естествено, след като тогава не е знаел нищо за последващия си живот, не знаеше повече и сега. Дали е бил щастлив още дълго време с Валери, дали публикуваната му наскоро книга върху феодалното правосъдие бе посрещната с одобрение — не можеше да си отговори на тези въпроси.

Чифт ръкавици на Валери лежаха върху задната седалка в колата. Родни ги хвърли в чекмеджето с буен жест, който не отговаряше на вътрешното му безсилие. Тя, милата умница, се намираше в същото затруднено положение. В това отношение бяха единни, макар да не можеха да го покажат дори с най-дребната черта на изражението си.

Той бавно насочи колата по „Бенбъри роуд“. Както винаги имаше четири подразделения на действителността. Съществуваше външният свят на Оксфорд; съществуваха първоначалните абстрактни наблюдения на Родни, докато преминаваше през този свят; съществуваха горчивите и безсилни призрачни мисли на „настоящото аз“; съществуваха полувидимите лица на бъдещето, които безцелно се приближаваха и отдръпваха. Четирите елемента се смесваха неясно, преливаха се един в друг в миговете, когато Родни се доближаваше до лудостта. (Какво би било да си луд, затворен в здрав разум? Изкушаваше се от разкоша да се отпусне.)

Понякога долавяше откъси от разговорите на зрителите. Те поне бяха различни всеки ден. „Ако знаеше как изглежда!“ — възклицаваха те. Или: „Виждаш ли фризурата й?“ Или: „Каква загубена дупка!“ Или: „Мамо, какво е онова смешно кафяво нещо, което яде?“ Или — колко често го чуваше: „Бих искал само да знаеше, че го гледаме!“

Църковните камбани биеха тържествено, когато спря пред Септуаджинт и изключи двигателя. Скоро щеше да се озове в спарения кабинет и да пие нещо със скърцащия стар Реджиъс Професър. За кой ли път щеше да се усмихва малко прекалено, когато амбицията му надделееше над приятелството. Съзнанието му прескачаше трескаво напред-назад, отново напред-назад. О, само да можеше да направи нещо! Само да минеше денят. Накрая щеше да дойде нощта — последен изблик на веселие при вида на нощницата на Валери и неговата пижама — а след това забрава.

Забрава… тя траеше цяла вечност, но не отнемаше никакво време… А те пренавиваха ролката и отново я пускаха, все отново.

Беше му приятно да се срещне с Реджиъс Професър. На Реджиъс Професър му беше приятно да се срещне с него. Да, приятен ден. Не, не бе излизал от колежа от… чакай да видим, сигурно от по-миналото лято. И след това идваше онази реплика, която предизвикваше най-много смях; Родни неизменно казваше: „О, всички трябва да се надяваме на някакво безсмъртие.“

Да трябва да я повтаря отново, да я изрича също така леко както, когато я бе казал за първи път и след като пожеланието бе вече изпълнено по такъв нелеп начин! Да можеше да умре преди това, да можеше лентата да се скъса!

И точно тогава лентата се скъса.

Светът проблесна в неподвижност и избледня в смътночервено. Температурата и звукът спаднаха до нула. Родни Фърнъл стоеше вкаменен с протегнати в недовършен жест ръце, с чаша за вино в дясната ръка. Проблясването, червенината, спадането до нула го прерязаха; но дори докато усещаше как започва да изчезва, у него се породи голяма, пламенна надежда. В пристъп на алчност привидението му овладя стария Родни. Бе обзет от увереност, докато се бореше с отрицанието.

Чашата за вино изчезна от ръката му. Реджиъс Професър потъна в полумрака и се стопи. Настъпи мрак. Родни се извърна. Движението му беше подчинено на волята; нямаше го в сценария; той беше жив, свободен.

Мехурът на времето от двадесети век се бе спукал, оставяйки го жив в бъдещето. Стоеше сред тъмно и празно място. Очевидно бе станала лека експлозия. Над него се извисяваше нещо подобно на кран, голямо колкото локомотив с няколко фунии, подаващи се от долния му край; от една от тях излизаше дим. Несъмнено устройството представляваше прожектор на времето — или както там го наричаха бъдещите хора — и бе прегорял някакъв предпазител.

Гледката наоколо привлече цялото внимание на Родни. С удоволствие забеляза, че доскорошната му публика бе изпаднала в лека паника. Всички викаха, блъскаха се, а в един ъгъл дори се биеха. Мъжете и жените носеха еднакви безлични прозрачни торби, които ги обвиваха от шията до глезените — а имаха нахалството да се смеят на пижамата му.

Родни се отдалечи предпазливо. Отначало го завладя мисълта, че е свободен, едва можеше да повярва, че е жив. После осъзна — свободата му беше скъпоценна (двойно по-скъпа след тази най-ужасяваща форма на пленничество!) и трябваше да я запази, като избяга. Забърза да се отдалечи от мястото на прожекциите, поспря пред голямо табло с надпис:

„ХРОНОАРХЕОЛОГИЯ“ ПРЕДСТАВЯ:

СЦЕНИ ОТ МИНАЛИТЕ ВЕКОВЕ

ЕЛАТЕ, ЗА ДА СЕ НАСЛАДИТЕ НА ЛУДОРИИТЕ НА ВАШИТЕ ПРЕДЦИ!

ЩЕ НАУЧИТЕ НЕЩО И ЩЕ СЕ СМЕЕТЕ

А под него пишеше: „Моля, вземете един екземпляр.“

Целият разтреперан, Родни грабна една пъстроцветна диплянка и я натика в джоба си. После се втурна да бяга.

Предположенията му за парка се оказаха точни — двамата с Валерия бяха само второстепенна атракция. От всички стрини се издигаха гигантски палатки. Тълпи весели хора се разхождаха или стояха, разговаряха и не обръщаха никакво внимание на Родни, когато минаваше покрай тях. Вееха се знамена, звучеше весела музика; наблизо един премигващ надпис предлагаше: „Опитайте антигравитацията и осъществете мечтите си!“

По-нататък едри букви възвестяваха:

„ЗЛОВЕЩИТЕ ВЕНЕРИАНЦИ СА ТУК!“

За негово щастие наблизо имаше изход от парка. Опасявайки се някоя ръка да не го задържи, Родни се отправи колкото е възможно по-бързо към него. Мина покрай висока постройка, пред която опашка от нетърпеливи хора зяпаха надписа:

НАСЛАДЕТЕ СЕ ОТ ЕРОТИЧНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ НА БЕЗТЕГЛОВНОСТТА

Стигна до изхода.

Някакъв пазач му викна и се опита да го задържи. Родни хукна да бяга. Тича по платното с идеално гладка настилка, докато се изтощи. На завоя се издигаше метален предмет с форма, наподобяваща обувка, но с размерите на малко бунгало. През прозорците му Родни видя широки кресла, но нямаше никакви човешки същества. Благодарен на мълчаливото предложение да почине и се скрие, той влезе.

Когато се отпусна задъхан върху мекия дунапрен, започна да съзнава в какво ужасно положение се намира. Беше се загубил векове след собствения си живот — и смърт — в свят на свръхтехника и варварство, защото точно така си го представяше. Въпреки това беше много по-добре от повтарящия се кошмар, който доскоро изживяваше. Сега имаше нужда от време, за да премисли на спокойствие.

— Готов ли сте да тръгваме, сър?

Родни подскочи, стреснат от толкова близкия до него глас. Никой не се виждаше. Вътрешността приличаше на вагон с широки, меки седалки, които бяха празни.

— Готов ли сте да тръгваме, сър? — се разнесе отново.

— Кой говори? — попита Родни.

— Говори автодвигател Седем шест едно, на вашите услуги, сър, очаквам инструкции, за да се придвижим.

— Надалеч от тук ли?

— Разбира се, сър.

— Да, моля!

Веднага устройството се плъзна леко напред. Никакъв шум, никакви вибрации. Пъстроцветният парк се отдалечи и бе заменен от други сгради, надалеч една от друга, от тях не излизаше никакъв дим, бяха построени от някакъв материал, който приличаше на плат за завеси; редяха се без край.

— Накъде се… накъде се отправяме, извън града ли? — попита Родни.

— Извън града сме, сър. Желаете ли да отидем в града?

— Не, не искам. Какво има освен града и селата?

— Нищо, сър… освен, разбира се, морските поля.

Родни промени темата на въпросите си, които инстинктивно отправяше към таблото за управление в предната част на превозното средство, и запита:

— Извинете, че питам, но вие… робот ли сте?

— Да, сър, автодвигател Седем шест едно. Нов съм по този маршрут, сър.

Родни въздъхна облекчено. Не би могъл да се справи с човек, но неоснователно почувствува, че превъзхожда някакъв си механизъм. Гласът му беше приятен, сигурно не беше по-дрезгав от гласа на преподавателя по англосаксонски езици в стария му колеж… преди колко време беше това?

— Коя година сме? — осведоми се той.

— Нулев цикъл, епоха двадесет и втора по новия стил. По стария — две хиляди и петстотната година след новата ера.

Това беше първото пряко потвърждение на подозренията му; не можеше да се противоречи на този безличен глас.

— Благодаря — рече той глухо. — А сега трябва да помисля, ако нямате нищо против.

Мислите му обаче нито го успокоиха, нито дадоха някакъв осезателен резултат. Може би най-разумно беше да се предаде и разчита на милостта на някоя разумна власт — ако беше останала такава. А дали най-разумната постъпка от двадесетия век щеше да бъде най-разумна и в… света на двадесет и шести век?

— Водач, съществува ли Оксфорд?

— Какво е Оксфорд, сър?

— В Англия ли сме? — попита той с тревога.

— Да, сър. Открих Оксфорд в моя справочник, сър. Представлява завод за двигатели и космически кораби в централната част на страната, сър.

— Продължавайте.

Бръкна в джоба си, извади диплянката от парка за забавления и я запрелиства, като се надяваше да намери нещо, което да му подскаже как да постъпи.

„“Хроноархеология" представя фантастична поредица от надниквания в миналото. Цели дни от живота на: а) майка динозавър, б) злия племенник на Вилхелм завоевател, в) един гражданин на обхванатия от чума и паника Лондон от времето на Стюартите, г) един влюбен преподавател от двадесетия век.

Нищо не е отстранено, нищо не е прибавено! Всичко в четири измерения — няма нужда от стереоустройства!"

Побеснял от собственото си описание, Родни смачка диплянката в ръката си. С горчивина се запита колко ли хора от собственото му поколение безпомощно търпят грубото неуважение по парковете за забавления в света. Когато гневът му поутихна, отново го обзе любопитство; изглади диплянката и зачете краткото описание на процеса, който ви показва „исторически стереосцени, като доближава до вас всяка епоха“.

Под заглавието: „Фантастично — хранително!“ прочете:

„Също както антигравитацията издига човека въпреки силата на привличането, хронограбът повдига дадена машина срещу посоката на времето и я изпраща назад в тъмнината на вековете. Тя може с точност да се управлява от настоящето, за да загребе фрагмент от миналото и — без хората в него да знаят — да го хвърли в скута ви. Страхотните разходи по тази сложна операция не могат да се опи…“

— Водач! — викна Родни. — Знаете ли нещо за извличането от миналото?

— Само каквото съм чувал, сър.

— Какво искате да кажете?

— Вграденият ми информационен център съдържа само факти, свързани със задълженията ми, сър, но тъй като имам самообучаващи се схеми, понякога улавям разговорите на пътниците, които…

— Кажете ми тогава — могат ли освен машини и човешки същества да пътуват назад в миналото?

Сградите продължаваха да прелитат, смълчани, враждебни в непознатия свят. Родни чакаше отговора, като барабанеше с пръсти по седалката.

— Само машини, сър. Човешките същества не могат да живеят в обратна посока.

Дълго време остана отпуснат, изпаднал в облекчителен плач. Автодвигателят издаваше съчувствени звуци, но не беше компетентен да се справи с подобно положение.

Накрая Родни избърса очи с ръкава на неделния си костюм и се изправи. Нареди на водача да се отправи към управлението на „Хроноархеология“ и отново се отпусна в унес. Само в управлението на това дяволско изобретение вероятно имаше хора, които биха могли — ако пожелаеха — да го върнат в собственото му време.

Родни се опасяваше от срещата със съществата от тази безскрупулна епоха. Отстрани тази мисъл и се съсредоточи върху спокойствието и подредеността на света, от който бе възкресен. Да види отново Оксфорд, Валери… Скъпата Валери…

Дали в „Хроноархеология“ щяха да му помогнат? Ами да предположим, че хората в парка за забавления поправят дяволския си апарат, преди той да стигне дотам… Потръпна и се отказа да си представи какво би се случило тогава.

— По-бързо, водачо — извика той.

Раздалечените сгради се превърнаха в стена.

— По-бързо, водачо — изпищя той.

Стената се превърна в мъгла.

— Пътуваме с 2,3 пъти скоростта на звука, сър — спокойно произнесе водачът.

— По-бързо!

Мъглата се превърна в писък.

— Ще катастрофираме, сър.

Блъснаха се. Мрак — милостив, пълен.

Една пружина на матрака изпъшка и звънна, мъглата се вдигна. Родни се събуди. Откъм банята се дочуха повтарящите се звуци от бръсненето на Джим…