Дмитрий Де-Спилер
Измамната външност

Едва ли някоя друга научна теория е пораждала някога толкова страстен взрив от несъгласие, недоумение и в същото време така гореща защита, както „едноелектронната теория за съзнанието“ на Игор Глухарев. И до днес тя си остава крайно спорна. Възможно е развитието на научната мисъл в края на краищата да я отхвърли, но и тогава въпросите, повдигнати от тази хипотеза, няма да загубят своето значение.

Освен това през изминалия цял век от нейното възникване теорията се превърна в неофициален тест за творческите способности. Вярващите в нея (трудно е да се нарекат иначе хора, незапознати абсолютно с теорията за съзнанието и въпреки това яростни привърженици на Глухарев) обикновено се оказват автори на най-смели и плодотворни идеи в своята научна област.

Фактите, залегнали в нейната основа, отдавна вече бяха известни. Обаче за да се превъплътят в толкова парадоксална формулировка, беше необходима цялата нагледност на онези странни обстоятелства, които съпровождаха пребиваването на звездолетците върху Странствуващата планета.

Психобиологът Игор Глухарев летеше за планетата Еридан. Звездолетът се управляваше от пилота Володя Зенин. Хората непрекъснато ги бъркаха външно — високият, с широки рамена и слабо подвижно, грубо изсечено лице Игор повече подхождаше за ролята на „космически вълк“, отколкото кръгличкият „тромчо“ Зенин. Но познаващите ги се поразяваха от тяхното сходство — и двамата бяха „интуитици“, т.е. хора с трудно видимо и трудно обяснимо поведение и начин на мислене. Но ако Игор беше си спечелил име като автор на неопровержими, но и недоказани (а според някои и недоказуеми) хипотези, то Володя, решенията на когото веднага се превръщаха в действия, беше известен като пилот с фантастичен късмет. И в най-тежката ситуация той взимаше най-невероятното и абсурдно решение и… винаги то се оказваше единствено вярното, спасяващо живота — неговия и на неговите пасажери.

Те летяха към Еридан по задача на Централния космически съвет. Един автомат беше донесъл от тази планета малки органични образувания, по форма и размери приличащи на вишневи костилки, които покриваха цялата й повърхност и гъмжаха в океаните й. Изследванията доказаха, че тези „вишневи костилки“ могат да станат неизчерпаем източник на органично вещество за хранителната и химическата промишленост. Но в холофилмите внезапно бяха открити движения на „костилките“, които не можеха да бъдат оправдани с външните условия. Много учени взеха този факт за признак на съзнание, което вероятно едва започва да се заражда. Игор беше изпратен да уточни това и на неговата отговорност беше възложен въпросът, дали Еридан ще започне да се използува като източник на органична суровина.

Целта на пътешествието породи многобройни разговори по въпроса, какво е „съзнание“, „интелект“ и „разум“. Те се водеха в присъствието на Улдструг — робот от последен модел. Някъде по средата на полета Володя Зенин, останал насаме с Улдструг, неочаквано го запита:

— Според мен ти не изпълняваш много охотно разпорежданията на Игор и малко му помагаш. Или на мен само ми се струва така?

Роботът не отговори веднага.

— Той не ми харесва.

— Това пък защо? — изненада се Володя.

— Той иска да докаже, че аз не съществувам.

— Как така?! — възкликна Зенин и се усмихна. — Накарай го да те опипа…

Но Улдструг не поиска да приеме шегата.

— Уж аз не съществувам като усещащо и съзнателно същество. Действувал съм чисто механично, като кукла със затварящи се очи. Тя нали не чувствува желание да спи, когато под влияние на тежестта очите й се затварят.

Володя вдигна недоумяващо рамена.

— Не може да бъде. Та ти на всяка крачка доказваш, че преживяваш и мислиш съвсем като човек. На какво основание?…

— Вие попитайте него! — сърдито отвърна роботът.

Володя направи това веднага щом тримата се събраха в каюткомпанията.

— Игор, ти как се отнасяш към Улдструг?

— Чудесно! — машинално отвърна Игор, но след това обезпокоено вдигна глава. — Какво? Да не го претоварвам?

— Не, просто запитах как се отнасяш към него.

— А как бих могъл да се отнасям? — не можеше да разбере Игор.

— Ами какво мислиш за него?

— Чудесна машина — отвърна Игор и продължи да гледа въпросително към Володя.

Улдструг, който ги слушаше внимателно и поглеждаше ту единия, ту другия, при тези думи замря като истукан, без каквито и да е признаци на живот. Володя започна да го защищава.

— Между другото той се смята за чувствуващо и мислещо същество.

— От стомана и стъкло — иронично добави Игор.

— Дори и да е така! Но нали той е наш другар, съвсем като човек…

— Виж, това не! Мога да се съглася, че Улдструг е мислеща и чувствуваща машина, но едва ли е същество, още повече човекоподобно.

— Но съзнанието му! Съзнанието му може да е напълно човешко!?

— В никакъв случай.

— И можеш ли да докажеш това?

— Не.

— Как така?! — изненада се Володя. — Т.е. освен външния вид ти не можеш да намериш признак, който да го отличава от човека?

— Не мога — потвърди Игор.

Володя изпита странно чувство.

Докато Игор отказваше на Улдструг „човешко“ достойнство, той се опитваше да докаже обратното, тъй като по време на полета беше свикнал с робота като с другар, отличаващ се малко от тях, може би само знаещ повече и можещ да направи повече от тях. Но щом чу, че той, човекът, не може да бъде отличен по нищо от робота и веднага се раздразни.

— Значи ако му се придаде външността на човек…

— То няма да го отличиш от тебе — насмешливо завърши Игор.

Улдструг се раздвижи и се взря в Игор — дори за този всезнайко казаното беше нещо ново.

— Защо?

Игор се замисли. Ако се обяснява всичко строго научно, то ще се получи дълго и въпреки това неразбираемо, но и да се измъкне с шега не му се искаше — нито Улдструг, нито Володя знаеха колко труд и нерви беше вложил Игор в този робот.

— Поведението на човека зависи от познаването на ситуацията и правилната й оценка и поради това учените дълго време смятаха, че колкото повече данни за конкретната ситуация има роботът и колкото по-дълбок анализ може да направи, толкова по-осмислено ще стане неговото поведение. Тогава започнаха да обграждат машините с все по-голям брой датчици, да натоварват тяхната памет с все повече информация, все по-сложни ставаха програмите за поведението, но съзнание у роботите не се появяваше. Но имаше и положителен резултат. Учените подбраха оптималното въоръжение на робота, най-добрите програми, при които неговото поведение да е най-близко до човешкото, снабдиха го с имитатори на настроенията и страстите и сега той не може да бъде отличен от човека.

— Но все пак с нещо не се ли отличава от човека? — запита Володя.

— С това, че не извършва безсмислени постъпки. Но от това не може да се изгради тест…

— Внимание — отново ги прекъсна Улдструг. — Догонва ни планета.

Това беше невероятно — една планета не би могла да се движи спрямо галактиката по-бързо от кораба. Но се оказа, че Улдструг не се е излъгал. След около един час в илюминатора вече можеше да се разгледа проблясващо като дъга кълбо, оплетено гъсто от планински хребети.

— Да надзърнем, а? — предложи Володя. — Странна планета.

— Съгласен съм — откликна Игор.

Те възложиха на Улдструг да управлява кацането, а те самите се скриха в кинетационната камера. И я напуснаха едва след един час, когато петата на звездолета се укрепи на почвата.

Побеждавайки любопитството си, те нито веднъж не излязоха от кораба и за да не нарушават редовната си програма, легнаха в обичайното време, като възложиха дежурството на автоматите. Преди да заспят, около половин час оглеждаха околностите.

Вълнообразната равнина постоянно се озаряваше от северно сияние. Пресичаха я сиви, с напречни гънки вълни, достигащи до хоризонта, където се чернееха планини. Почвата изглеждаше камениста от неравностите, но имаше малко отделни камъни. Наблизо се издигаха стъпаловидни хълмове.

Когато се нагледаха през илюминатора, звездоплавателите легнаха да спят и спаха цели шест часа. През това време работеха самопишещите прибори, които установиха, че планетата съдържа много монополярни вещества, леко е радиоактивна и има разредена аргонова атмосфера. Температурата й се намираше устойчиво под минус 200° по Целзий. Поради това излязоха на повърхността на планетата, облечени в тежки скафандри.

Веднага почувствуваха, че са натежали, впрочем не много. Пътешествениците се огледаха и се насочиха към един сив, с пръстеновидни гънки насип, протягащ се лъкатушно на върха на хълма. По пътя за там на няколко места взеха проби от почвата, но така и не можаха да откъртят парче от самия насип. Чукчето отскачаше със звън от неговата повърхност, макар тя по нищо да не се отличаваше от крехката почва, пукнатините в която понякога продължаваха по самия насип.

Володя се възползува от прибора за определяне химическия състав на веществата — колкото и странно да беше, пръстеновидният насип се състоеше не от базалт, както всички околни камъни, а от някакви монополярни съединения.

— Просто е непостижимо едни толкова различни минерали да си приличат толкова! — възкликна Игор, търсейки напразно с очи поне някаква и най-малка разлика в повърхността на насипа от тази на базалта. Зенин се съгласи, че това наистина е необяснимо. Като се изправи, той се поразтъпка по насипа и видя във вдлъбнатината под хълма купчина някакви странни удължени камъни.

Приближавайки се към триъгълната купчина, те видяха, че камъните са тръбести, с многобройни отворени каналчета, някои от които се разклоняваха, а други се осукваха в спирали и въобще тези камъни повече приличаха на вкаменени кости, отколкото на минерали. Слагайки ги в раницата, Володя внезапно почувствува как в околната местност нещо се промени — преди върху насипа нямаше тази петниста буца.

Тази буца се оказа нещо странно! Колкото повече се приближаваха до нея, толкова по-едноцветна ставаше тя, а когато се приближиха съвсем близко, по нея изчезнаха и най-малките петна. Нима насипът променяше цвета си като хамелеон? Без да се решават да повярват в това, космонавтите си обясниха явлението с игра на отблясъците на „северното сияние“. По здравината си буцата не отстъпваше на насипа и Володя повика Улдструг.

Действувайки в някаква самозабрава с геологичното чукче, Улдструг атакува насипа с такава сила, че повърхността му се поддаде. Тя започна да се разчупва на тръбести удължени късове, точно такива, каквито бяха в триъгълната купчина. За една минута Улдструг вече беше изкопал доста голяма дупка.

В дълбочина се показа кървавочервен лъскав пласт, толкова твърд, че въобще не можеше да бъде пробит. Когато Улдструг удари по него с всичка сила, геологичното чукче се сплеска. В своята изследователска разпаленост той включи плазмената горелка и започна да изрязва отвор в кървавия минерал.

В този момент Зенин, който стоеше до него, забеляза един тъмен и приличащ на човешки силует, появил се внезапно над хълма. Володя размаха ръце и се затича нагоре. Игор се хвърли след него.

Изведнъж бърза тръпка премина по пръстеновидния насип. Сивото му тяло се покри с буци и се раздвижи. Посипаха се камъни по стръмнината. В следващата секунда зад тях се разнесе отчаян вик, изразяващ нетърпимо страдание.

Нямаше никакво съмнение, че този вик е на Улдструг. Когато се обърнаха, звездолетците видяха от високото само едни алуминиеви крака; тялото беше притиснато в бръчката на насипа. Дотичвайки до неговите безгласни останки, звездолетците нито за миг не предполагаха, че той е замлъкнал завинаги. Картината, явила се пред очите им, откри печалната истина. Цялата главогръд на Улдструг беше превърната в прах от силата, с която се бяха захлопнали гънките на насипа. Не можеше да става дума за ремонт.

Като постояха мълчаливо над останките на Улдструг, Зенин и Глухарев се отправиха към фигурата, строполила се от стръмнината. Върху плоския камък в основата те намериха някакво метално чудовище. Нямаше съмнение, че това е робот. Върху ръбовете на лоста, заварен към металната му ръка, Игор прочете надписа: „Пружинест рудокоп — събирач на монополарити — система Телятников.“

— Вече знам къде сме попаднали — каза Володя. — Това е Странствуващата планета. Преди две години тя беше открита около Слънчевата система. Движеше се противно на всички физически закони и разузнавателните експедиции въобще не успяха да кацнат на нея. Тя буквално сама се натъкна на транспортния автомат с осем рудокопа. Автоматът можа да кацне, но на другия ден планетата подскочи и с колосално ускорение изчезна в космоса. Хайде да се върнем в звездолета, малко да помъдруваме. Според мен не е съвсем безопасно да се разхождаме по тази планета.

Разговорът се съсредоточи върху пръстеновидните насипи, като Зенин каза, че това най-вероятно са части от жив организъм и те преднамерено взимат външния вид на почва, за да не ги дълбаят с лостовете си пружинестите рудокопи — събирачи на монополарити.

— Тези рудокопи — обясни Володя — действуват като рудотърсача на Цорн. Не си ли спомняш?

— Знаех го някога, но съм забравил.

— Алгоритъмът е изключително прост. Рудотърсачът отчупва парченца от почвата и ги изследва в кинетационно поле. Ако отчупеното парче се окаже монополарит — то се запазва, ако ли пък не — се изхвърля и се взима следващото парче, което не прилича на никое от изхвърлените до този момент. А за своя беда насипите се състоят от монополарни вещества, поради което, аз съм сигурен в това, именно от тях са били отчупени ръбестите камъни. Но след това насипите са се приспособили да измамват рудокопите. Те по някакъв начин променят цвета си и заприличват на обикновена почва.

— А дали не са блъснали нарочно робота от скалата? Какво мислиш?

— Според мен това беше конвулсия на насипа и нищо повече. Нещастният Улдструг сигурно му е причинил страхотна болка. Това същество е могло да загине просто от болката.

— А къде са останалите рудокопи?

— Според мен постигнала ги е участта на Улдструг. И ако ние свободно се разхождахме по планетата, то вероятно се дължи на обстоятелството, че съвсем не приличаме на тях.

— А сега? — запита Игор. — Та нали Улдструг външно прилича много на човека.

— Сега — отвърна Володя — се страхувам да не ни се наложи да плащаме за тази прилика. Поради това, преди да направим няколко обиколки около планетата и не я проучим най-подробно, нито крачка от звездолета. — Понякога той можеше да бъде категоричен.

На височина 400 метра Зенин изключи астронавигационните рулове и насочи кораба към далечната планинска верига. След около 10 минути между планините надзърна алено петно, което с приближаването започна да прилича на исполинско гнездо, направено от червени нишки. Скоро стана ясно, че червените нишки са пръстеновидни насипи — също такива като този, който смаза Улдструг. Като стотици змии те се разбягваха от гнездото по всички посоки и се губеха в планините. Обаче корабът не можеше да спре и прелетя, като само се снижи за киноснимки. След половин час последните червени змии се скриха зад планините.

Под кораба се простираше скалиста местност, пресечена от клисури. Звездолетците приближиха до широк разлом, снижиха се и насочиха кораба между неговите брегове. Върху мониторите се очерта неравното дъно. Отпред се плъзна преливащ блясък и в този миг се показаха голи бисерни островчета, слели се после в лъкатушеща ивица. След завоя тя се окръгли в бисерно пробляскващ насип. Зенин включи кинокамерата.

Клисурата малко по малко се разширяваше и излезе в равнината. Гук, между хълмовете, се показваме нещо кипящо и приличащо на бял фонтан. Звездолетците полетяха над равнината и зад хълма изплува кълбо от пръстеновидни насипи, също такова като видяното преди малко от тях, но сега насипите не бяха червени, а бисерно-дъгови. Над кълбото от насипи трептеше и кръжеше огромен иглест къс с формата на конус. Той едва докосваше дъното със своите бели игли. При всяко негово завъртане по насипите струяха приливи.

Зенин насочи върху трепкащия къс телескопа и започна да снима с най-бързото въртене на холографската лента. В същото време той започна да снижава кораба.

Внезапно силен тласък свали изследователите върху пода на кабината и оловна тежест ги притисна към него. Стана трудно да се диша, ръцете и краката им не се движеха, пред очите им заплаваха кръгове. Така продължи около четвърт час. През това време северното сияние угасна и в кораба стана тъмно. Сега кабината се осветяваше само от звездите.

Когато Зенин и Глухарев вече губеха съзнание от сгромолясалите се върху тях сили, натоварването внезапно се прекрати.

Те видяха в илюминатора Странствуващата планета под формата на огромен диск, преливащ като дъга в звездното небе. Тя постепенно намаляваше и с ускорение се отдалечаваше от кораба. Зенин и Глухарев решиха да не догонват планетата (още повече, че това не би било лесна работа) и въобще да не пътуват по-нататък, а да се върнат на Земята. Събраните сведения с лихва награждаваха пътешествието и беше по-добре да не се рискува. Звездолетците определиха своето място в пространството и след завършването на необходимите изчисления се насочиха към Земята. След това те спаха до настъпването на изкуствената утрин. И едва след закуската започнаха да обсъждат станалото.

— Предполагам — наруши мълчанието Зенин, чертаейки във въздуха кръгове, — че по тези същества…

— Т.е. по пръстеновидните валове?

— По-точно ще бъде да се каже по техните връзки. В тях, убеден съм, текат кръгови кинетационни токове. Всички те отлично се съгласуват и при това взаимодействуват с кинетационното поле на галактиката, така че могат да изместват планетата накъдето искат. И ето че с помощта на своите кинетационни токове тези чудовища изхвърлиха нашия кораб в космоса…

— Защо не направиха това по-рано?

— Ами съвсем не е така просто да се влезе във взаимодействие с полетата на нашите ротори. А що се отнася до тези бодливи конуси, уверен съм, че те представляват техните нервни центрове.

Зенин се приближи до киноапаратурата, настрои я и я включи. Бодливият танцуващ къс беше заснет много ясно и във всички подробности. Като увеличи образа, Зенин фокусира върху екрана неговата долна част, където иглите докосваха опората. И колкото и странно да е, оказа се, че във всеки отделен момент иглестото образувание балансира само върху една-единствена игла, като при това мястото на докосването не се променя. Това място представляваше малка полукръгла издатина, към която отвсякъде се протягаха игли. Но само една игла успяваше да се опре в него. Когато предишната се накланяше и конусовидният къс трябваше да загуби равновесие, тогава в издатината се опираше съседната игла. Смяната на иглите, поддържащи конуса, ставаше много бързо, но можеше добре да се разгледа, като се забавеше прожекцията. Иглите бяха толкова остри, че дори и при най-голямо увеличение краищата им оставаха невидими.

— Как смяташ, дали основата на иглата има цяла площадка, или само един атом, или пък може би един монопол? — възкликна внезапно Глухарев и без да дочака отговор, разпалено продължи: — Слушай, Володя, изключително важна подробност е, че иглестият конус (който според теб е техният мислещ орган) всеки миг се уравновесява върху един монопол. Ти знаеш не по-лошо от мен, че според квантовата механика няма закони, които да предписват накъде да се придвижи определена елементарна частичка. Но при тези същества именно движението на една елементарна частица се определя във всеки момент от тяхното поведение.

— Нещо не е ясно — каза Зенин.

— Разбира се — съгласи се Игор, — но знаеш ли на какво обърнах внимание? Кривата на „осъзнаваността“ в поведението на робота при експеримента, за който вече ти говорих, съвпада поразително с „определяемостта“ в поведението на физическите тела. Фактически ние нищо не можем да кажем за поведението на галактиките, малко повече за планетарните системи и т.н. Предсказуемостта на поведението на една видима частица вещество достига своя максимум и след това спада, а на нивото на елементарната частица ние отново говорим за вероятността на поведението. Отделната елементарна частица също може да извършва „необясними“ постъпки въпреки външните условия. Не ти ли се струва странно това съвпадение? — Зенин беше толкова затруднен от този водопад от думи, водещ го към някаква мисъл, че само кимна съгласно.

— Представи си — продължи Глухарев, въодушевявайки се все повече, — че елементарните частици притежават потенциално психическо начало. (Ние знаем толкова малко за тяхната природа, че нямаме право а приори да отхвърляме тази възможност.) И нека допуснем, че върху психическото начало на монопола, върху който е уравновесен иглестият конус, някак си се проектира цялото чудовище, т.е. неговата физическа структура. Тогава този монопол, мисля, може да се окаже надарен с психика, тъждествена с психиката на цялото. Което значи, че психиката на монопола във всеки момент представлява психиката на чудовището! Всичко това е коректна работна хипотеза. Не е ли така? При това кажи ми не важи ли тя и по отношение на човека?

— Как така? Аз положително не те разбирам! Излиза, че според теб всички ние сме елементарни частици, които са си въобразили, че са хора!

— А защо пък не? За мозъчните процеси е характерна крайната неустойчивост. Съвсем не е изключено, че тяхното протичане във всеки момент се определя от поведението на един-единствен електрон. Възможно е върху неговото психическо начало по някакъв начин да се наслагва онова, което настъпва в организма. В резултат той се оказва надарен със съзнание, тъждествено на нашето собствено съзнание. Моето съзнание в момента е съзнанието на някакъв един-единствен електрон в моя мозък (а в следващия момент може би на друг). Казано неформално, аз в момента съм електрон. Искам да си вдигна ръката, но в действителност само прескачам в атома от орбита на орбита. Но това прескачане изгражда началото на лавинни процеси, които наистина завършват с вдигане на ръката.

С тези си думи Глухарев вдигна ръка.

— Но как според тази странна теория може да бъде създадена чувствуваща машина?

— Не, не е възможно! — решително каза Глухарев. — Това би било само „преработваща информацията“, а не чувствуваща машина.

— Но природата все пак е успяла някак да създаде нещо такова!

— Т.е., ако ти построиш такава машина, в която процесите са така изтънчени, че на всяка крачка зависят от един-единствен електрон и всичко в машината се проектира някак върху психическото начало на този електрон, то такава машина може да чувствува…

Всички негови доводи обаче се струваха на Зенин неубедителни. Те предизвикваха у него по-скоро досада, отколкото уважение. Все пак Зенин не се отказваше да разисква нещата в тази насока и ги обсъждаше с Глухарев през времето на дългите дни на полета до Земята.

Звездолетът се върна на Земята на 16 януари 2492 г. Няма да разказвам тук за важността на получените от тях сведения. Ще спомена само, че например изучаването на „тръбестите“ камъни постави началото на две нови химически дисциплини. Техните практически приложения са неизброими. Що се отнася до „едноелектронната теория за съзнанието“, то нейната съдба още е неопределена. Впрочем според мен една научна теория може да има друго, по-слабо доловимо, но съвсем не по-малко важно „практическо значение“. Тя може да ни подбуди към нов поглед върху нещата, към по-ново мислене за явленията, които може би спадат към съвсем друга област на знанието. И да се получат резултати, които преди това са били недостъпни.