Витолд Зегалски
Патрулна служба

През последните дни дежурството в командната кабина протичаше мъчително бавно. Така става всеки път, когато наближава моментът за обръщането на кораба към Земята. Изведнъж просторните помещения стават тесни и само с усилия на волята се заставяш да гледаш към екраните на локаторите, осеяни с разположените по курса на космолета звезди. Това продължава дотогава, докато корабът се окаже на траверса на последната космическа сонда или сигнален буй. Ръчките на управлението и мнемосхемите отново стават нормални атрибути в живота на пилота, разговорите в столовата се оживяват и дори изчисляването на курса доставя удоволствие…

Върху екраните на командната кабина на космолета се вижда звезден прах. Някъде в пространството се намира космическата сонда, последният безлюден пост на човешката цивилизация, която наблюдава това отдалечено кътче на небето. Всеки десет минути се разнася нейният безстрастен монотонен глас: „Безопасен сектор, безопасен сектор…“

Звуковите сигнали обаче бяха само част от работната информация, идваща от Космоса, и поради това Берт всеки няколко минути поглеждаше екраните на бордовите локатори.

Светлото петно върху главния екран беше сондата, към която се носеше ракетата. Тя е също такава, каквато са сондите във всички останали сектори. Всички подобни сонди са натъпкани с вече експонирани фотопластинки и ленти в специални касети, предпазващи ги от радиация. На времето, когато Берт беше новак в патрулната служба, тези грамади, висящи в Космоса, създаваха у него впечатления за собствената му нищожност и безпомощност сред милиардите звезди. Берт се усмихна на спомените си, провери датчиците на атомния реактор и се свърза с астролабораторията. На видеофона се появи лицето на Кротан.

— Видя ли вече материалите от касетите на сонда „СК–85“?

Кротан кимна.

— Нищо интересно, Берт. Вярно е, че на Земята ще измъкнат нещичко, но на мен ми се струва, че материалът е сивичък. Макар че все пак има нещичко. Преди няколко седмици край сондата е преминал разреден рояк праховидни метеорити. На фотопластинките се виждат следите им, впрочем твърде слаби. Най-вероятно този рояк се е изместил край границите на секторите 128 и 129 и е пресякъл трасето Плутон-Юпитер.

— А това не е ли главният рояк? — запита Берт.

— Ти пък веднага главният! — изкриви устни Кротан. — От хилядите регистрирани метеоритни потоци само някои имаха изпреварващ ги прахов облак. Аз вече изпратих фотопластинките в хранилището. А какво ново при тебе?

— Безопасен сектор — отвърна Берт, подтискайки прозявката си. — Заеми се с приготвянето на касетите. Ще подменим на сондата това, което е необходимо, и в движение ще покажем кърмата си на Космоса. Жалко е да загубим дори и една минутка, която е по-добре да прекараме по булевардите или в парка. С какво се занимава Оркен?

— Той е в шлюза за излизане с цяла тълпа автомати и проверява капсулата.

Берт кимна, изключи видеофона и се вгледа в екрана на локатора. Светлото петно сега вече беше разположено в средата на скалата; разстоянието, както и преди, беше огромно. Щяха да изминат още много часове, преди да станеше възможно да започне намаляването на скоростта. И доста време щеше да мине, преди космолетът да загуби скорост и от шлюза за излизане да се понесе към сондата малката ракета с батерии, касети и научна апаратура. В най-добрия случай щеше да отиде цяло денонощие за проверка на всички системи на сондата и на тяхното консервиране. Едва след това космолетът можеше да бъде насочен към Земята и в продължение на дълги седмици щеше да се вижда как нейната искрица постепенно нараства в ярко светещ диск.

Минутите тишина, изпълнили кабината, бяха нарушени от сигнала на информатора. Берт натисна копчето за приемане и се наклони над пулта. През екрана проплава знакът на телевизионното съобщение от свързочния център на Ганимед, след което се появи и лицето на диспечера. Берт не се познаваше с този човек — хората в района на Юпитер се сменяха на половин година, — но ако се съдеше по трите нашивки върху ръкава му, това беше важна персона. Появата на диспечера върху екрана предвещаваше нещо сериозно.

— До патрула „Прометей“. Край границите на секторите 128 и 129 се премества гъст поток от метеорити, в който е попаднала товарната ракета „РТ–135“, летяща към Земята. На борда има двама души. Повредите: авария в навигационната система и вероятно в атомния реактор. Ракетата дрейфува сред потока и ако не й бъде оказана помощ, може да напусне пределите на Слънчевата система. Предлагам космолетът „Прометей“ да промени курса си и се запознае с обстановката. В зависимост от нея командирът на кораба трябва да предприеме мерки, които се предвиждат в инструкцията за оказване помощ на изпадналите в бедствие. Съобщавам координатите на потока и на намиращата се в него товарна ракета…

На Берт му се стори, че тихото шумолене на информацията в анализатора се превръща в грохот, стичащ се към него от стените, от тавана, отвсякъде. На навигационния екран светна триизмерна карта; по нея върху фона на далечните звезди запълзяха светлите стрелки на векторите и започнаха да се запалват цифри и условни знаци. Наведен, Берт разглеждаше картината на далечния небесен район, пронизван от потока метеорити, един от тези рояци с неизвестен произход, които причиняват толкова неприятности на космическите пилоти. Върху картата на метеоритния рояк имаше светла ивичка; в нея блестеше червена точка, която обозначаваше приблизително положението на изпадналата в беда ракета. Зелена, извита в долната си част линия, идваща от левия ъгъл на картата, показваше най-късия път до района на катастрофата, изчислен от компютъра за „Прометей“.

Берт потвърди, че е приел, и натисна копчето за вътрешно известяване.

— Екипаж, внимание! Говори командирът на кораба. Веднага се пригответе за промяна на ускорението. Излизаме от сектора в извънреден курс. Давам ви четири минути за изпълнение на необходимите действия. След промяната на курса всички на съвещание в кабината. Включвам брояча на времето. Край на съобщението.

Той отново се наведе над пулта. Пръстите му побягнаха по редиците от копчета и клавиши, предизвиквайки пулсации на светлите точки върху индикаторните панели, резки колебания на стрелките и танц на извитите линии върху екраните на осцилографите. След като завърши програмирането, Берт седна в креслото и се облегна на пневматичната възглавница. Гласът на автомата, идвайки от тавана, отчиташе монотонно секундите; в космолета постепенно нарастваше проникващият навсякъде вой на сирената. Берт чувствуваше как тялото му натежава, сякаш се налива с олово.

За кой ли път Оркен се навежда над предавателя:

— „РТ–135“, „РТ–135“, чувате ли ме? Говори „Прометей“. Къде се намирате, къде се намирате? Съобщете ни координатите си. Преминавам на приемане.

Но обзорният екран, както и преди, беше покрит със светла мъгла. Само в десния ъгъл проблясваха искрите на метеоритите, които в широка няколко хиляди километра река се лееха през просторите на космоса. Някъде сред тях се намираше ракетата с двамата астронавти, затворени в бронираната черупка на кабината и заслушани в безкрайната тишина на космоса, която всяка минута можеше да се превърне за тях в грохот на разкъсващата се конструкция.

Нещо режеше в очите на Берт. Той ги потърка и уж случайно хвърли поглед към Кротан и Оркен. До този момент той не беше помислил за тях като за хора, намиращи се под негово подчинение. Досегашните им полети бяха преминавали гладко и всъщност нито веднъж не беше се създавало положение, при което да е необходимо да командува хората и същевременно да поема върху себе си цялата отговорност за нареждането, което дава. Разбира се, постоянно му се налагаше да взима едни или други решения, но те бяха най-банални и свързани със сложния ритуал по управлението на ракетата, с нейното стартиране и пътуване по трасето на полета, така че поради това съвсем нямаха характера на заповеди. Тук, на края на метеоритния поток, досегашните отношения между него и подчинените му трябваше да станат други.

Под яркото осветление на кабината лицата на астронавтите изглеждаха сиви, а умората беше засилила бръчките и заострила чертите им, като придаваше на лицата аскетична суровост. Полетът в тази зона заплашваше всяка минута с катастрофа. Вече на два пъти оръдието на анихилатора беше стреляло по приближаващите се метеорити, превръщайки ги в светещи облаци. В Берт усещането за опасност нарастваше с всяка минута. Онези двамата в претърпелия авария кораб се намираха в по-добро положение. Берт беше убеден, че те са изравнили в максимална степен скоростта на своя кораб с тази на потока и сега се носят заедно с него с надежда, че рано или късно ще им бъде оказана помощ.

— „РТ–135“, „РТ–135!“ Къде се намирате? Съобщете вашите координати — зовеше в микрофона Оркен. — Говори „Прометей“, говори…

— Вече ги викаме цели четиридесет и осем часа — каза Берт — и все се правим, че се надяваме на отговор. Време е да свършим с това. Прекратявам патрулирането на тази зона. Просондирахме целия поток. Това означава, че или трябва да прекратим спасителната акция, тъй като вече сме направили всичко, което изисква от нас инструкцията, или да навлезем навътре в потока и да ги търсим там. В този случай бихме могли да използуваме детектора на инфрачервено излъчване и локализатора на източниците на електрическо поле.

— Обръщам ви внимание върху положението с горивото и двигателите — Оркен говореше бавно, подбирайки с мъка фразите си. — Ние изминахме дълъг път. Имаше много ускорения и спирания. Патрулирането край метеоритния поток изчерпа нашите и без това малки резерви. Двигателите и агрегатите за охлаждане се намират на края на своите технически възможности.

— Все пак разполагаме с още резерви от гориво — намеси се Берт. — А що се отнася до износването на съоръженията, при тях е предвиден петпроцентов авариен запас.

— Зная това не по-лошо от теб. Но мое задължение е да доложа за техническото състояние на ракетата.

— А мое задължение е да обсъдя с екипажа целия проблем — от върна ядосано Берт. — В края на краищата въпросът не е само в задълженията, произтичащи от закона за оказване помощ на изпадналите в бедствие. Ние изпълнихме всички предписания и официално никой не може да ни упрекне в нищо. Ако обаче ми се наложи да взема решение за прекратяване на търсенето, бих направил това само след пълната увереност — и моя и ваша, — че е било направено всичко, което зависи от нас, за спасяването на астронавтите. Но такава увереност аз нямам. Вие помните катастрофата на „Памир“? Екипажът на „Комета“ също не можеше да бъде упрекнат в нищо, но когато някой от тях се появяваше на космодрума или в клуба, всички замлъкваха.

— Потокът е много гъст — забеляза Кротан. — Измерванията показват, че средното разстояние между метеоритите не е повече от хиляда километра. Освен това те имат различна скорост и което е вече много лошо, открих и вихрови движения. Да се навлезе в потока означава да се подложиш на опасност, чиято степен е трудно да се определи. Е, разбира се, с това ще се увеличи и резултатността на търсенето…

— Какво точно предлагаш?

— Да се влезе в потока. Шансовете да бъде открита ракетата са минимални, но те не могат да бъдат пренебрегнати. Освен това потокът е интересен в научно отношение.

— А какво смяташ ти, Оркен?

— Постъпи така, както искаш. Състоянието на кораба ти е известно. Мога само да ви уверя, че съоръженията, машините и двигателната система ще функционират нормално — в рамките на техническите си възможности, разбира се.

Берт отиде до компютъра. Без да бърза, той натисна няколко копчета на пулта и след малко от отвора на анализатора излезе лентата с резултатите. Командирът внимателно се вгледа в нея.

— Изчисленията показват — каза той, — че ние можем да маневрираме в потока не повече от четиридесет часа. След изтичането на това време теоретичната продължителност на нашето завръщане на Земята ще започне да се увеличава. Най-близките околопланетни бази ще се окажат твърде настрана и няма да могат да ни дойдат на помощ.

В десет часа бордово време „Прометей“ навлезе в метеоритната зона.

Външно в кабината всичко си остана без изменение. На екраните, както и преди, се виждаха светещи точки, но астронавтите сега знаеха, че страшната опасност се е доближила до кораба и ги дебне тук, до борда. Датчиците сигнализираха за голям брой микрометеорити. Техният дъжд постоянно браздеше плочите на обшивката. Продължителното пребиваване в тези условия можеше да доведе обшивката на кораба до състояние, наричано на жаргона на астронавтите „космическа шарка“, което при резки промени в ускорението водеше след себе си до появата на пукнатини, обхващащи дълбоко структурата на метала. Берт гледаше брояча на ударите на микрометеоритите и си мислеше за онези сякаш разпрани и обърнати наопаки космолети, които успяваха понякога да открият дълги години след тяхната катастрофа.

— Трябва да разчистим с анихилатора наоколо — чу той зад гърба си гласа на Оркен.

Берт не обърна глава: инженерът имаше навик да се появява в кабината в най-неподходящи моменти и да дава съвети със съмнителна стойност.

— Не може — отвърна Берт, мъчейки се да скрие раздразнението си. — Задължен съм да икономисвам енергията на анихилатора. Ако я прахосвам, могат да не ни стигнат зарядите, когато се появи пряка опасност.

— Ако не направиш това, след завръщането си на Земята „Прометей“ ще трябва да бъде предаден за старо желязо — промърмори Оркен.

— Не съм аз, дявол да го вземе, който е измислил този поток! — Берт с мъка подтисна желанието си да изгони Оркен от кабината. — Ти направо не вярваш, че ще ги намерим.

— А ти вярваш ли?

— Да. Аз просто съм длъжен да бъда убеден, че нашите действия имат смисъл. А какво ще стане с „Прометей“ след завръщането ни, малко ме вълнува. Ще направя всичко той да се завърне. В това е цялата работа — да се завърнем, и то заедно с тези двамата… А ако аз унищожа този космически боклук, то веднага ще отпадне възможността да се търси в инфрачервения диапазон. Всички по-едри метеорити ще получат собствено излъчване.

Слаб, едва доловим тласък разтърси корпуса на „Прометей“, след това последва втори, по-силен, трети… Доловимите удари следваха един след друг и сирената отново започна да вие. Берт се хвърли към пулта, върху който беше се запалил сигналът за включване на автопилота, но в този момент чудовищна сила го хвърли към стената на кабината, преди да успее да се хване за облегалката на креслото. Плъзгайки се по гъвкавата обшивка на стената, Берт видя как Оркен се търкаля към отворения стелаж със звездни атласи, опитвайки се отчаяно да се впие в пластмасовите плочки на пода, как главата на инженера се удря в ъгъла, как омеква тялото му и разпростряно на пода, се притиска към редиците от дебели томове.

Берт падна на колене, инстинктивно мъчейки се по-скоро да се добере до закръгления ъгъл на кабината. През мъглата, която закриваше очите му, той виждаше безумния танц на контролните сигнали върху таблото за автоматично управление. Стените на кабината вибрираха бясно, мълнии пробягваха през екраните, а навигационните устройства хвърляха кошмарни танцуващи сенки. Върху видеоекраните се издуваха образите на огнени кълба-слънца, покрити с космат пламък, за да се разпаднат във водопади от светлина и се превърнат в пулсиращи ярки петна, разкъсани фантастично от виолетови облаци. Това беше анихилаторът, който унищожаваше носещата се към тях лавина от метеорити. Грохотът изпълваше вътрешните помещения на ракетата и оглушителният звън се смеси със стоновете на сирената и ударите и трясъка на чупещите се преградни стени. Светлината бавно угасна.

Мракът продължи не повече от няколко секунди. Под тавана сякаш се разля някакво сияние — компютърът беше включил аварийната електрозахранваща мрежа. Още цяла минута ракетата беше разтърсвана от удари; след това подът престана да вибрира и настана тишина.

Берт се изправи на крака. В ушите му още звънеше, пред очите му сякаш валяха черни парцали, а в устата му горчеше. Като се подпираше на стената, той бавно се приближи към Оркен. Сгърчен, инженерът лежеше настрана; лицето му, което той беше закрил в последния момент с ръка, не се виждаше. Берт приклекна, с мъка разтвори скафандъра на Оркен и като разкъса куртката му, сложи ухо върху неговите гърди. Сърцето биеше. Внимателно започна да опипва главата на инженера. Под пръстите си усети малка издатина, която направо отиваше под подуващата се кожа към тила. Оркен изстена и по тялото му премина тръпка.

С несигурни крачки Берт стигна до пулта и падна в креслото. Известно време не можа да се съсредоточи. Всичко, което направи от момента, когато беше подхвърлен към стената, сякаш не зависеше от неговата воля; той действуваше като програмиран автомат. Сега раздвоението на мислите и чувствата му постепенно изчезваше; той отново започваше да възприема показанията на малкото неизлезли от строя броячи и да осъзнава значението на светещите цифри. „Прометей“ вървеше по курс, който съответствуваше на посоката на движението на метеоритния поток: навигационният автомат беше изправил кривината на траекторията на полета и изравнил скоростта на космолета с тази на носещите се в космоса скали и праховидни частици. Над сектора, който контролираше третата секция на космолета, пулсираше червен авариен сигнал и показваше мястото на аварията. В тази част на кораба се намираха и жилищните помещения. Берт включи видеофона и се съедини с астролабораторията. Кротан, изтривайки с кърпа кръвта от лицето си, при звука на видеофона вдигна глава и погледна въпросително.

— Откривам вратата на твоя шлюз — каза Берт. — Моля, ела веднага. Оркен е ранен, трябва колкото може по-бързо да го пренесем в изолатора.

— В съзнание ли е?

— Не.

Астрономът се намръщи.

Когато в кабината влезе Кротан, Берт прекъсна наблюденията си и те заедно се приближиха към инженера. Тялото на Оркен сякаш се беше наляло с олово. Астронавтите го пренесоха внимателно в изолатора. Когато се спусна прозрачният калпак на автомеда и главата на инженера беше обкръжена от гъвкавите пипала на инструментите, Берт включи диагностата. Те гледаха сменящите се една друга светли линии върху екрана и стрелката, изкачваща се към горния край на скалата. Стрелката спря на цифрата пет — това означаваше, че състоянието на Оркен е тежко и налага срочна хирургична намеса. Включи се системата за избор на програмата; температурата под калпака започна да се понижава и се чу съскането на изпускания кислород. Автомедът пое работата на сърцето, по тръбичките потече червена течност — в ритъма на бавните движения на цилиндрите на помпащата система. Започна операцията.

Астронавтите се прехвърлиха в кабината. Берт започна да проверява напрежението в разпределителната мрежа. Неговите мисли обаче упорито се връщаха към изолатора и Оркен, лежащ неподвижно под пластмасовия калпак.

След това се помъчи да се концентрира върху действията на роботите; техните номера бързо се движеха върху мнемосхемата на помещенията и те все по-близо се придвижваха към мястото на пробива. След това най-накрая се запали ярката светлина в кабината и изгаснаха аварийните лампи. Зад панелите и пулта се разнесе бръмченето на трансформаторите, екраните придобиха нормалното си ниво на осветеност, възобнови се функционирането на всички системи за контрол, от които сега последователно започнаха да постъпват потвърждения за изправността на системите.

Берт почувствува, че го изоставят и последните остатъци от енергия и изчезва волята му за дейност; осъществяването и на най-малкото движение сега му се струваше нещо невероятно трудно и невъзможно. Кротан също полулежеше в креслото и тъпо гледаше в илюминатора. Берт глътна тонизираща таблетка и затвори очи.

— Берт, събуди се. Лошо ли ти е?

Кротан го тресеше безцеремонно. Берт отвори неохотно очи.

— Наистина се чувствувам отвратително. Вие ми се свят — промърмори той. — Какво се е случило?

Върху черната панела на детектора на инфрачервени лъчи светеше неподвижна точка.

— Това са те — каза Кротан.

Берт кимна и пренесе погледа си върху индикатора на горивото. Стрелката на главния прибор се намираше върху червената резервна зона почти до самия край.

— Такива ми ти работи — промърмори Берт. — Анихилаторът и автопилотът ни спасиха живота, но три четвърти от горивните ни запаси сякаш не ги е имало. Сега не можем да си позволим да изразходваме нито един грам за непредвидени операции, иначе никога няма да видим Земята.

— Искаш да обръщаме назад?

— Недей да нервничиш, Кротан. Не съм казал такова нещо. Ще изпратим до ракетата капсула с универсален робот.

— С капсулата ще отида и аз — предложи астрономът.

— Не, не мога да си позволя да отслабвам екипажа — отвърна Берт и в този миг съобрази, че думата екипаж би трябвало да звучи най-малкото смешно при тяхното положение. Лицето на астронома обаче продължаваше да е сериозно.

— Ти не искаш да ме изпратиш, страхувайки се от отговорност, ако с мен се случи нещо. Предпочиташ да отиде автомат. Ти винаги си разчитал прекалено на автоматите, но има ситуации, при които само човек е способен да вземе решение. Може да се окаже, че там има гориво и се наложи да се добираме до цистерните. Освен това би ми се искало да взема събраните от тях материали и документацията за срещата им с потока… Ще отида като доброволец, за да те избавя от угризения на съвестта.

— Няма да отидеш. В съобщението се говореше за повреда в двигателите. Ако е настъпило изтичане на горивото, то зад защитния екран ще може да влезе само роботът.

— Ти още се намираш под въздействието на нервния шок, парализира те страхът пред пространството и не би искал да рискуваш повече, макар всъщност да постави на карта всичко — нас, себе си и „Прометей“. Само горивото на товарната ракета може да ни осигури завръщане на Земята.

С махване на ръката си Берт прекрати доводите на астронома, тъй като разбра, че започва един безполезен спор, а нямаше нито време, нито сили за безплодни разговори. Той би дал даже година или две, с които щеше да се удължи полетът до Земята, само и само да достави Оркен на космодрома и да измъкне тези двамата, претърпели авария, от космическата пустота.

— Няма да отидеш, Кротан, това е решението ми. Ти си необходим тук. Иди в астролабораторията и приготви подробна карта на потока и разположението на метеоритите по трасето на предстоящия ни полет към Земята. Впрочем ще разработиш три варианта за трасето на „Прометей“. Контакт с мен ще поддържаш само по видеофона. Можеш да вървиш.

Когато вратата се затвори, Берт включи системата за вътрешно наблюдение. Астрономът се поспря при разклонението на коридора и потънал в мисли, известно време се взира в дълбочината на коридора, водещ към шлюза. След това неохотно се изкачи по стълбата в астролабораторията. Берт изчака Кротан да влезе в помещението и натисна копчето. Стоманена плоча закри коридора и с това изолира Кротан от останалите помещения на кораба.

Берт се свърза със склада и нареди на универсалния робот да отиде в шлюза за изстрелване на капсулата. След това излезе от кабината и за малко се отби в изолатора. Неподвижният Оркен лежеше под калпака на автомеда, по тръбичките се движеха разноцветни течности и помпите работеха непрекъснато. Берт взе от шкафа две капсули с приспиващ газ, пъхна ги в джоба си, затвори зад себе си вратата и се упъти към шлюза. Зад стената се чуваше бученето на автоматите, все още заети със запушването на пробива в обшивката. Вътрешността на кораба се тресеше от ударите на пневматичните чукове и прашенето на заваряващите автомати.

В шлюза около капсулата, лежаща върху стартовата пътечка, вече чакаше роботът. Берт огледа кълбовидното му тяло и многочленестите му крайници. Дори надзърна вътре, където се намираха в свито състояние пипалата и два комплекта инструменти: единият беше предназначен за рязане и заваряване на стоманени плочи, а другият — за осъществяване на работа, изискваща особено голяма акуратност и точност. Роботът беше в ред и оставаше само да го програмира. Берт се наклони над главната панела на автомата, отвинти предпазителя, който не позволяваше на робота да се докосва до човек, и промени лостчетата на кодовата система. Ампулите с приспивателния газ той постави в пневматична тръбичка, съедини я с манипулатора и затръшна панелата.

— В кабината — нареди той. Поклащайки се, роботът се вмъкна в капсулата. Вратата се затвори безшумно; буталото изтласка капсулата навън през отвора на стартовата инсталация.

— Не разбирате ли? — крещеше Берт в микрофона. — Това е обикновен универ, автомат, който аз изпратих при вас. С вас говори човек.

Върху екрана в слабата светлина на аварийните лампички Берт видя отслабналите и обрасли в четина лица на двамата астронавти; по страните им се стичаше пот на тънки струйки. По пода и по пулта се търкаляха празни консервени кутии, кълбета от кабели и други буклуци.

— Говори Берт Паал от борда на патрулната ракета „Прометей“. Евакуираме ви на нашия кораб, който се намира на разстояние…

— Лъжеш — каза внезапно космонавтът, — ние летим вече втори месец и значи ти, твоят глас и автоматът сте само халюцинация.

Той се наведе към пулта и почука с пръст по циферблата на хронометъра.

— Отново започна пристъп на тази проклета болест — изръмжа той. — Видения и призраци… чувствам как в мене всичко кипи. Я слушай, Манас, дали да не изиграем един шах? Това винаги е помагало.

— Защо да не изиграем? В края на краищата не ни остава нищо друго.

— Сега ще наредя фигурите. Хъм, ти също ли виждаш и чуваш този робот?

— Аз даже и не гледам към него. Съветвам и тебе да се съсредоточиш върху нещо друго.

— А ако все пак там има нещо?

— Не ставай дете. Там не може да има нито човек, нито робот. Ако би казал, че виждаш жираф или кит, това повече би приличало на истина. Най-добре е да не обръщаме внимание на това нещо и след малко всичко ще изчезне и ще се изпари…

Берт разгледа чрез своя пулт техния пулт за управление, датчиците и часовниците, отрупани с консервени кутии. Той се вгледа в циферблата на хронометъра — цифрите на месеците и дните върху средния циферблат съществено се отличаваха от показанията на часовниците върху неговия собствен пулт. Тези двамата бяха убедени, че техният полет продължава вече два месеца. Те вече бяха приспособили своя ритъм на сън и бодърствуване към твърде бързо сменящите се цифри на повредения прибор за отчитане на времето и не можеха да повярват вече в каквато и да е помощ от Земята. Да бъдат убеждавани по-нататък беше безполезно — те се наведоха над дъската за шах и започнаха да местят фигурите. Берт даде съответното нареждане на универа. От тялото на автомата пръсна тънка струйка сгъстен газ, който при контакта си с въздуха на кабината се превърна в малко облаче. Движенията на пилотите се забавиха, клепките им натежаха и фигурите паднаха от ръцете им; двамата замряха в креслата си.

— Пренеси ги в капсулата и се връщай в базата — нареди Берт.

Универът извади пипалата си, обгърна с тях неподвижните тела на пилотите и се заклатушка към вратата. Берт изключи радиостанцията. Овладя го желание да затвори очи, да се сгуши в меките възглавници на креслото и да заспи. Глътна още една тонизираща таблетка. След няколко минути той съумя вече да седне пред компютъра и да се заеме с програмирането на завръщането. Резултатите се оказаха неутешителни. Горивото явно беше недостатъчно за изчисленото тягово усилие. В този момент Берт прекъсна за известно време работата си, за да посрещне завръщащата се капсула. Измерването на нивото на радиоактивността потвърди предложението му — индикаторите засияха с рубинова светлина, а гайгеровият брояч бързо защрака. Повърхността на капсулата беше замърсена с гориво, изтичащо от разкъсаните цистерни на товарната ракета. Берт прилепи капсулата към „Прометей“ и пусна робота през шлюза. Той внесе двамата потънали в сън хора в каютата, намираща се до автомеда.

Берт отново започна да изчислява курса. Този път той подходи към проблема по друг начин — за изходни данни при изчисленията му служеше запасът от хранителни продукти и остатъкът от срока на действие системата за регенериране на въздуха. В резултат той получи стойността на минималната тяга, при която можеха да се доберат до зоната на марсианския космодром, преди да престанат да функционират регенераторите на въздуха…

Най-сетне от анализатора се подаде перфокартата. Берт погледна получения резултат. Разликата възлизаше на двадесет процента от горивото, което имаха на борда. За да си осигури необходимото допълнително ускорение, трябваше преди осъществяването на маневрата за обръщането да се намали масата на „Прометей“.

Той изключи анихилатора, повика всички автомати и им нареди да очистят всички складове на „Прометей“, а след това спокойно се загледа как във външния шлюз изчезват вагонетките, пълни със сандъците експонирани фотопластинки и ленти, които съхраняваха информацията, събрана от стотиците специални устройства на автоматичните станции. През отворените люкове роботите изваждаха тонове запасни части за машините и космическите сонди, аварийни съоръжения, ролки с кабели, празните, облицовани с олово цистерни за гориво… Буталото на пусковото устройство изтласкваше всичко това навън, в космическата бездна. След това автоматите започнаха демонтирането на вътрешните съоръжения на ракетата. Плазмените горелки разрязваха стоманените прегради, стените на шлюзовете и бронята на вътрешната обшивка. Главният коридор на „Прометей“ трепереше под тежестта на избутваните към шлюза още димящи от горещината метални плочи, гръмливото ехо се носеше през вентилационните отвори, изпълвайки космолета с оглушителна какофония. След това за Берт настъпи най-неблагоприятният момент — той беше принуден да се откаже от повечето автомати. Като помисли, остави на борда само универа, а на останалите заповяда да влязат в кабината на капсулата, затвори зад тях вратата на шлюза и дръпна пусковата ръчка. Ракетата се отдели от „Прометей“ и безвъзвратно изчезна в космоса. Берт спря пред входа за жилищните помещения и още веднъж се огледа. Пред погледа му се намираше огромната опустошена зала, побираща преди това цялото най-разнообразно бордово оборудване и техническо осигуряване; в края на залата, зад матовата стена-екран се намираше само атомният реактор и двигателните устройства. Берт бавно затвори зад себе си вратата. В кабината натрапчиво се носеше сигналът на видеофона. Командирът на кораба се свърза с астролабораторията. Върху екрана се появи изплашеното лице на Кротан.

— Направи ли вече картата?

— Ти какво правиш, Берт? Да не си си изгубил ума?

— Намалих масата на кораба.

— А изследователските материали?

— Изхвърлих всичко. Какво става с картата? Надявам се, че на нея може да се разчита?

— Но там беше почти цялата документация на метеоритния поток?

— Много съжалявам, но бях длъжен да намаля масата. Длъжен — разбираш ли? Сега предай картата върху екрана и провери околностите на кораба. Започвам маневрата.

Берт изключи видеофона и се усмихна. Той знаеше, че след няколко минути ще се измъкне от метеоритния поток, след което ще премести ръчката на пълна тяга. А по-късно, когато изгорят остатъците от гориво, ще настъпи дълга поредица от мъчителни дни. Но с всеки час той ще бъде все по-близо и по-близо до местата, където космическите сонди сигнализират безстрастно и постоянно. „Безопасен сектор, безопасен сектор, безопасен сектор…“