Виталий Ручински
Не търсете заека Кузя (Приказка)

— С това, уважаеми дами и господа, ми разрешете да завърша. Благодаря ви за вниманието!

Пухкави босоноги жени в развяващи се одеяния — музи или нимфи — внезапно се отделиха от небесносиния плафон и закръжиха над мен в стремителен хоровод. Бурята от аплодисменти разкъса на парцали напрегнатата тишина в залата. Заизбухваха фотосветкавици. Репортерите се втурнаха на сцената. „Мистер Кукушкин! Мистер Кукушкин!“ — надвикваха се те, кой знае защо, слагайки ударението върху последната сричка, навирайки змийските глави на микрофоните.

Залата — изпълнена с професура — бушуваше. Ликуващи негри в бели фесчета. Брадати индуси с факирски чалми. Плашещи със загадъчната си учтивост японци. Председателят — извинявайте, та това е портиерът на института Евстигнеев! — напразно биеше звънеца…

И изведнъж всичко се разбърка: залата, репортерите и председателят-портиер. Мярна се зачервеното сякаш след баня лице на Буров-Сакеев. Той за нещо ми четеше нотация. Откъде накъде? Ами аз!…

Но така и не можах да науча в какво се състои работата, защото се събудих.

Звънецът на аварийната сигнализация дрънчеше навсякъде. Миришеше на изгоряло: очевидно някъде намотките бяха пробили. Като надянах смъкналите се по времето на съня очила, пробягах с поглед по таблата с прибори и веднага разбрах всичко — това проклето реле! Беше отказало програмното устройство и центрофугата в камерата „Бурсак“ се въртеше с бясна скорост, а стрелката беше се заклинила на крайното деление. Хвърлих се към главния шалтер и изключих инсталацията.

Сега е време да ви обясня.

На вас, разбира се, ви е втръснало да слушате за професор Буров-Сакеев, автора на УКОМФИГ. Разбирам ви. Този водопад, тази лавина от информация е причината да не си спомняте.

Универсална Комбинация на Физическите Генерации, ето какво представлява УКОМФИГ. Буров-Сакеев облъчваше своите скакалци с рентген, високочестотни токове, въртеше ги в центрофуга, държеше ги в магнитно поле и ги бомбардираше с ултразвук. Ще кажете, че всичко това вече е минало? Не бързайте! При УКОМФИГ работата е там, че се съчетават несъчетаеми неща.

Впрочем нека продължим.

През инсталацията „Бурсак–1“ бяха прекарани над хиляда зелени скакалци. Три от тях придобиха невиждана скокливост, а останалите загинаха безславно. Рекордьор се оказа скакалецът, уловен в блатистите мочурища край Кострома. Буров-Сакеев, който, трябва да признаем, е шегобиец, го нарече Бимон, в чест на знаменития негърски скачач. Историческият скок на зеления Бимон от 53 м и 77 см на специално създадения полигон до село Еликаево изуми наблюдаващите експеримента специалисти, включително и знаменития Джордж Аткинс, гост от далечна Австралия. „Фентестик!“ — отреагира доктор Аткинс.

На базата на този резултат беше изведена теория, която някои възприемаха с усмивка: — Не знаем какво е това УКОМФИГ. И в този момент доктор Аткинс, пътешествувайки със съпругата си из Европа, спря да зареди колата си в княжество Лихтенщайн и между другото даде интервю на местните репортери. Скокът на скакалеца Бимон беше причислен от него към най-забележителните събития в съвременната биология. Тази помощ дойде навреме и скептиците започнаха да замлъкват.

Разбира се, Буров-Сакеев подхвърляше в огъня специално приготвени трески. Дайте ми само време и ще видите и светкавично обучаване на учениците на който и да е чужд език, включително японски и суахили, и нова порода крави, само две-три от която ще поддържат непрекъснато работата на един млечен завод със средна мощност. И дори риби-чудо; днес е още току-що излюпена рибка, а утре е два килограма и нито грам по-малко. И всичко това — УКОМФИГ, УКОМФИГ!

Още като студент в Биологичния факултет аз просто бях болен по метода на Буров-Сакеев. И когато успях да получа разпределение в неговата лаборатория, то направо пеех и танцувах от щастие.

Не ме допуснаха да правя опити със стандартните „Бурсаци“, а ме изпратиха в Еликаево да измервам скокливостта на обработените скакалци, които се доставяха тук в пломбиран контейнер.

Честно казано, скоро ми стана скучно да се мотая ден след ден по полето с жалони и ролетка. Незабавното прехвърляне на крупни обекти занимаваше непрекъснато въображението ми. Изборът ми падна върху зайците.

Ах, колко трудно се оказа да разкрия на Буров-Сакеев своите дръзки планове! Пропагандирането на бъдещите постижения на УКОМФИГ му отнемаше много време. Освен това имаше и заседания в различни комисии, подкомисии и комитети, научни командировки в силно и слабо развити страни: практически беше невъзможно да се получи аудиенция при професора. А неговият заместник Фугасов упорито се противопоставяше. „В наше време, драги, са достатъчни и скакалците“ — заявяваше всеки път той, когато се опитвах да спомена нещо за зайци.

Но аз не се предадох. Успях да издебна Буров-Сакеев след заседание на научния съвет в бюфета на института. По време на моя разказ той с невероятна бързина поглъщаше кренвирши, без обаче да забравя да ги топи в горчицата. Не успях да завърша, защото в бюфета с викове се втурнаха двама брадати с джинсови костюми, които хванаха Буров-Сакеев и го повлякоха към изхода. Откараха го в телевизията: независимо от страшната си заетост Буров-Сакеев непрекъснато се появяваше на синия екран.

Професорът бе натикан в микроавтобуса, очакващ пред входа. Изглеждаше, че всичко е свършено.

Но когато колата, обвивайки ме в черен дим, тръгна рязко от място, неочаквано Буров-Сакеев отвори вратата и извика:

— Предайте на Фугасов, че аз съм „за“!

Семафорът беше отворен и аз, без да жаля сили, се заех с монтирането на „Бурсак“ с невиждани досега размери.

Всъщност не знаех какво искам да постигна със зайците, използувайки при тях УКОМФИГ. Може би те, подобно на скакалците, щяха да станат изключително скокливи. Или щяха да получат нова козина, дълга и копринена.

Три месеца непрекъснати опити не дадоха резултат: зайците загиваха, без да издържат пълната програма на УКОМФИГ. Фугасов си тананикаше тангото „Компарсита“ и се разтапяше от щастие, като масло по обед през юли, а аз започвах да губя надежда. Обаче заекът, с който се заех през миналата седмица — бях го кръстил Кузя, — се оказа юнак. Оставаше последното — опитите с центрофугата. И тъкмо тогава трябваше да се случи такава досадна неприятност — да заспя! Проклето реле!

Най-сетне воят на въртящата се по инерция центрофуга замлъкна. Станах и с треперещи ръце отворих вратата на камерата. Гледам — Кузя е жив! Седи си в центрофугата, с предните си лапи затиснал кочан от зеле и си гризе по малко. Юнак! Благодаря! Протегнах ръка да го погаля. Заекът обаче издаде странен звук, който напомняше на детска свирка. Горната му устна се повдигна и под нея се подадоха два жълтеникави резеца. Със задните си лапи той започна да потупква по стените на центрофугата. Все по-често и по-често. И изведнъж захапа пръста ми! Със зъби! Отскочих назад и си ударих главата в ръба на магнитния генератор. Всичко заплува, пред очите ми се завъртяха дъгоцветни обръчи и във всеки от тях се зъбеше муцуната на заека.

Пипнешком се измъкнах от камерата. Замижах и отново отворих очи — не, неразбираемото явление не изчезваше. Някъде далеч под порива на вятъра с трясък се блъсна прозорец. И в този момент съзнанието ми беше пронизано от простата мисъл — „защо?“ Защо правя всичко това? Заешките муцуни в обръчите веднага изчезнаха. Но онова, което скрито зрееше в мен, помете неустойчивите пречки и се изля навън. Изтичах в коридора и силно завиках:

— Елате всички! Слушайте!

По-късно ми разказаха какво всъщност е станало.

От стаите наизскачали сътрудниците и ме обкръжили, а аз пред всички съм започнал да наричам експериментите със зайци чиста авантюра: разчитало се на случайност. Каял съм се аз, че измъчвам животните, които в нищо не са виновни, все съм мислел да се натъкна на ефект, който да бъде наречен на моето име — „Ефект Кукушкин“. А след това нещата щели да си тръгнат по реда: конгреси, симпозиуми, килимени пътечки, портрети, непременно портрети, и то в профил — в профил аз изглеждам по-добре!

Правил съм изповеди дотогава, докато на рамото ми не се впила нечия желязна ръка. Пробляснали очила в квадратни рамки — Фугасов. Със свободната си ръка той с професионална ловкост разтворил клепачите ми и като надзърнал, прошепнал:

— Е, какво, всичко е ясно!

— Да позвъним ли на 03? — произнесъл нечий инициативен глас.

Но Фугасов вече бил дал знак — подхванали ме под мишниците и ме отвели. Както се оказа — в моята стая. Поставиха ме в креслото на оператора на „Бурсак“. Фугасов нареди всички да излязат, взе телефона и набра някакъв номер. Той се обади на Буров-Сакеев и го помоли веднага да дойде — станало е извънредно произшествие, налага се да се ориентират и да вземат мерки.

С остатъците от съзнанието си разбрах, че професорът няма никакво желание да се втурне да се ориентира в извънредното произшествие. Но Фугасов беше настойчив. Накрая той затвори телефона и с неприкрито тържество обяви:

— Пристига!…

— Какво става тук при вас? — извика Буров-Сакеев още от вратата.

Скочих на крака и протегнах ръка по посока на „Бурсак“:

— Там! Там!

Фугасов се опита да прегради пътя, но професорът леко го отблъсна и се пъхна в камерата.

След няколко секунди оттам се разнесе вик, вратичката се отвори с трясък и от камерата, като се олюляваше, се измъкна Буров-Сакеев. Дясната му ръка с два изпънати пръста — показалеца и безименния — беше вдигната както на болярката Морозова в безсмъртната картина на Суриков. Между пръстите течеше тънка струйка кръв. Блуждаещият поглед на професора се срещна с погледа на Фугасов и в този момент Буров-Сакеев се хвърли с глухо ръмжене върху своя заместник, явно с намерението да го хване за гърлото. Фугасов се дръпна и изскочи от стаята.

Тогава се обърна към мене — аз с цялото си тяло се притиснах в гърба на креслото — и ми нареди:

— Стенографка! Бързо! Нека бъде документирано и се спазят формалностите!

… Ще минат години. Ще остарея и ще се пенсионирам. Ще се придържам към рационален режим на хранене. Ще следя редовно прогнозите за времето. Но никога, чувате ли, никога от паметта ми няма да изчезне онова, което продиктува моят учител.

— Записвайте — нареди Буров-Сакеев на несъществуваща стенографка. — Бимон беше скачач по природа. Останалите не са моя работа. Ей богу, не съм аз! Те са работа на Фугасов! Той специално подбира скачащи и процентът им е завишен! В Сан Ремо започнаха да ми задават такива въпроси, че едва се измъкнах.

По-нататък стана неразбираемо.

— Жена ми е Лариса. С предишната беше по-просто. Да ме шибне по муцуната с халата от „Диор“ — това как да го разбирам? А обувките? Купуваш ги и ти треперят ръцете. С номерата им е истинска бъркотия…

Той спря, без да довърши. Удивено се вгледа в мен и прехапа устни. Дишането му стана по-спокойно. Буров-Сакеев погледна часовника, тупна се по челото и измърмори:

— Дявол да го вземе, имам среща с делегация!

И изтича от стаята.

Няколко минути стоях като вцепенен. След това се хвърлих към камерата „Бурсак“, чиято врата беше отворена. Надзърнах вътре, но тя беше празна. Кузя беше изчезнал.

Тичешком обиколих целия институт, разпитвах всеки срещнат дали не му се е мярнал някакъв заек. Стигнах чак до пропуска.

— Чичо Вася! — развиках се в ухото на портиера, на същия този Евстигнеев, който бях видял в съня си като председател на научното събрание. — Не е ли минавал случайно през тук един заек?

— Ами да! Ей сега! — с тиха радост отвърна портиерът. — Аз му викнах: „Накъде, сивчо?“ А той само прескочи през бариерата!

Изтичах на улицата. И веднага видях Кузя. Заекът стоеше на края на тротоара до пешеходната пътека. Светлината на светофара беше червена. Започнах да се промъквам към него. Внезапно Кузя се обърна и ме видя. В този миг, като се оттласна силно с лапите си, той прелетя по въздуха и се приземи върху платното на улицата. Право към него се носеше автомобилен фургон с надпис „Мебели“. Кузя отново излетя нагоре и падна върху покрива му. Автомобилният фургон даде газ и се измъкна на жълта светлина, като отнесе моя заек.

Прекарах нощта, без да мигна. Нямаше никакво съмнение, че Кузя след обработката му в „Бурсака“ беше станал феномен. Само едно ухапване и човек изтърсваше всичко, което е погребано дълбоко в задънените ъгли на съзнанието му. Наистина въздействието на ефекта е скоротечно, но независимо от това беше факт, научен факт… Стоп! А как да се приеме изповедта на професора?… Ако УКОМФИГ са само измишльотини на Фугасов, то защо се беше появил Кузя? Или УКОМФИГ няма нищо общо с всичко това?…

До сутринта ми стана ясно едно: главното е да се намери Кузя. Ще отида при професора и ще му разкажа всичко. Той ще разбере. Ще направи всичко възможно и невъзможно. Градът ще бъде вдигнат на крака. Бъдете сигурни — Кузя ще се намери!

— Ами вие какво? — удиви се секретарката, когато аз се втурнах рано сутринта в приемната на професора. — Та той днеска отлита на конгрес в Мар дел Плата!

… Летището! Последният шанс! Да го хвана! Каквото и да става!

Хванах такси и обясних на шофьора, че бъдещето на науката зависи от него.

Успяхме. Буквално пред нас до входа на летището се доближи черна „Волга“. От нея излезе Буров-Сакеев, съпровождан от някаква непозната красавица със синя перука и огромни тъмни очила. Зад тях с куфара на професора плуваше весело усмихващият се Фугасов.

— Може би да го озаглавим така: УКОМФИГ — програма за утрешния ден — провъзгласи професорът, обръщайки се към своята спътница. — Как го намирате? Подхожда ли?

— Гениално! — отсече момичето, правейки бележки в тефтерчето си.

— Е? Е? Харесва ли ви? — настояваше Буров-Сакеев. — Точно това е! В мене въобще има заложби на първокласен журналист, а може би дори и на писател!

— Не, наистина е гениално! Но какво да правим с текста? Ръката на майстора!

— След Мар дел плата всичко, каквото поискате — обеща професорът. — Го-тов съм на всичко! — изпя той неочаквано с кадифян бас тази фраза от „Фауст“.

Изтичах напред и застанах на стъпалата на входа с разтворени ръце.

— Имам да ви съобщя нещо от изключителна важност! Само на вас самия!

— Самолетът, гълъбче, отлитам! — парира моето нападение Буров-Сакеев. — Карайте по телекса — хотел „Континентал“. Пламенни поздрави!

Той вдигна за поздрав сглобяемия си чадър в черен калъф и заедно със спътниците си се скри зад огледалните врати на входа.

Оставаше едно — да се дочака връщането на Буров-Сакеев. Но стана нещо неочаквано.

След една седмица, като се върнах от работа, включих телевизора. Някакъв юридически съветник разказваше от екрана за борбата с нарушенията на Наказателния кодекс в търговската мрежа на нашия град. След десет минути разбрах, че подобни престъпления скоро ще бъдат изживени. За това говори фактът, че напоследък все по-често се правят самопризнания.

Сред другите истории съветникът разказа за продавача от мебелния магазин №15 на име Трикин. Преизпълнен със съзнание за собствената си вина, той направо в магазина се разкаял публично, че взима „на ръка“, за да осигурява на клиентите дефицитни мебели.

В слепоочията ми заудря чукчето на догадката: Кузя — мебелният фургон — разкаялият се продавач!

Без да губя време, забързах към мебелния магазин №15 на края на града.

Върху изложените мебели бяха наслагани картончета с надпис „Продадено“. Продавачите в сини престилки с емблемата на магазина върху реверите разглеждаха с философски изглед малобройните клиенти. Като си поех дъх, се приближих към един от тях — лицето му ми се стори най-добродушно.

— Ако става дума за „Клариса“, дори не си и мечтайте — каза той, като впи поглед в надписа „Благодарим за покупката“.

Обясних му, че ме е заинтересувал поразяващият случай с Трикин.

— Няма нищо поразяващо — обърна се той към мен. — Обикновен побъркан.

И ми разказа как е било всичко.

В него ден Трикин помагал да се разтовари един фургон с „Клариси“. Внезапно изскочил от фургона, замятал се из магазина и започнал да вика, че е мошеник и редовно обира честните граждани.

— След това сякаш взе да се умирява — продължи да разказва продавачът. — Мислехме си, че ще му мине. Само че от публиката се отделиха двама души и някак ласкаво казаха на Трикин: „Елате с нас, гражданино, ние ще ви помогнем да се оправите с всичко.“ Качиха го в една кола и го откараха. Каква пчела го беше ухапала всъщност?

— Може би наистина нещо го е ухапало? — внимателно вметнах аз.

— Какво говорите? Вярно е, че си беше наранил пръста. Когато е бил във фургона.

— Чакайте! — възкликнах аз. — А през този ден не се ли е появявал някакъв заек? Такъв един, сив?

— Имаше заек — разнесе се зад мен нечий глас. Към нас се приближи още един продавач, очевидно заинтересуван от разговора. — Докараха го със същия фургон. По складовете какви ли не животинки се появяват. Отмъкна го Борисчо.

— Какъв Борисчо?

— Борисчо? Синът на касиерката. Тъкмо беше довел съучениците си за дъски. Майсторели в училище нещо — струва ми се, че „жив кът“…

След половин час вече крачех нервно напред-назад в пустинния коридор на училището пред класа, в който учеше Боря Шмелев, синът на касиерката. Вече знаех главното — разказа ми го майка му: Боря беше отнесъл заека в „живия кът“ на училището.

Звънецът удари. Учениците се изсипаха в коридора. Приближих се до първия попаднал ми хлапак и го помолих да ми покаже Боря Шмелев.

— Аз съм — изненадано ми отвърна момчето.

Ръка на съдбата! Отмъкнах го до прозореца и с прекъсващ се от вълнение глас го запитах какво е станало със заека от мебелния магазин. Жив ли е още?

— А защо ви интересува вас, чичко?

Не успях да му отговоря. Пред нас израсна суховата учителка с очила.

— Вероятно сте от вестника? Ще пишете за нашия „жив кът“? — занарежда тя, като се усмихваше радостно. — Боря, тичай за ключа.

Не й възразих — успехът сам се навираше в ръцете ми.

— Той е най-активният член на биологичния ни кръжок — продължаваше учителката. — Но не забравяйте да отбележите и нашия директор. Именно той ни разреши да използуваме складчето!

Заедно с Боря — учителката бързаше за час — се спуснахме на първия етаж и стигнахме до складчето, което се намираше до гардероба. Боря отключи куфара и влязохме вътре.

Зад металната мрежа, сред сеното, нахвърляно по дъсчения под, успях да видя в полумрака двойка таралежи, навит на колело смок, костенурка и скачаща напред-назад маймунка. На полицата отстрани просветваха в плътно зелено аквариуми. Боря се добра до ключа, щракна го и в този момент видях в далечния десен ъгъл сива купчинка. Бавно се изправиха и щръкнаха дългите уши, отвори се и блесна розовото око. Нямаше съмнение — това беше Кузя.

В мрежата се блъсна маймунката. Тя имаше пухкава козинка и бели полумесеци около очите. Боря извади от джоба си парче ябълка и я пъхна през мрежата.

— Серьожа Соколов я донесе — обясни Боря. — Знаете ли какъв е баща му? Капитан за далечно плаване. Той я е купил в Южна Америка, град Мар Дел плата…

Мар дел плата! Пред мен се появи аерогарата, момичето със синя перука, усмихващият се Фугасов, моят незабравим учител: „Карай по телекса — хотел «Континентал». Пламенни поздрави!“

Очите на Кузя се разгаряха все по-ярко. И внезапно — а може би на мене така ми се бе сторило, защото Боря дори не мръдна — тишината бе прорязана от пронизителния звук на детска свирка.

— А този заек се хвърли право в ръцете ми там, в магазина — продължи момчето. — Всички почнаха да викат: „Печено! Печеното пристигна!“ А аз го пъхнах под куртката и избягах. Откъде ли се беше взел?…

— Няма какво, вашият „жив кът“ е просто забележителен — казах аз. И неочаквано за самия себе си добавих: — Хайде, да вървим ли?

Не почнах да съчинявам никакви басни, за да завладея Кузя отново. Просто се сбогувах и толкова. И на следния ден подадох заявление за напускане.

Фугасов дефинира това като „краха на авантюриста!“. Но на мен ми беше все едно.

А засега работя като учител по биология в едно училище. Не, не в това, в чийто „жив кът“ беше намерил приют Кузя: моето е на другия край на града.

Цялото си свободно време прекарвам в библиотеката. Ровя се в литературата и анализирам записки по дневници — търся отговор на въпроса: какво всъщност е станало при опита с Кузя? Лутам се в мрака. Докато не напипам поне някаква нишка, няма да се върна на научна работа — така съм решил твърдо. Но когато читалнята опустее, лампите по масите започнат да гаснат, аз, след като си взема от сънната гардеробиерка шлифера, изляза на улицата под дъжда, понякога ме обзема такава тъга, че ми пресъхват устата. Нима съм бил на милиметър от великото откритие — от ефекта, който би ми донесъл име и слава, а направо съм доказал, че съм глупак?… И мама, като ми отваря вратата, пита: „Неприятности ли имаш?“

Нямам никакви неприятности. Всичко си е както трябва. Само че е много трудно да разбера най-главното.

Сутрин отивам в същото това училище. Заставам в „живия кът“. Сега вече Кузя никак не се страхува от мене. Галя го и го чеша по ушите, а Кузя мушка мокрия си нос в дланите ми…