Джак Фини
Лицето на снимката

На един от горните етажи на новия Дворец на правосъдието намерих стаята, която търсих, и отворих вратата. Миловидно момиче ме погледна, вдигайки глава от пишещата машина, и запита с усмивка: „Професор Вейган? Инспектор Айрин говори по телефона. Моля, почакайте го.“

Искаше ми се само едно: да извадя писмото на инспектора и да го прочета още веднъж с надежда да разбера най-сетне какво иска от мен. Но аз изпитвам трепет пред полицията — чувствувам се виновен дори когато питам някой полицай за пътя — и си помислих, че ако почна да препрочитам писмото именно сега, с това ще издам уплахата си и мис Бонбонка незабележимо ще сигнализира за това на инспектора.

Всъщност знаех писмото наизуст. То представляваше официална вежлива покана от три реда — да се явя на среща с инспектора Мартин О. Айрин: ако не ви затрудни, когато ви бъде удобно, ще бъдете ли така любезен и моля, сър. Седях и си мислех какво ли би предприел той, ако в същия този учтив стил му откажех; но в момента звънецът дрънна, момичето се усмихна и каза: „Влезте, професоре.“ Скочих, нервно преглътнах, отворих вратата и влязох в кабинета на инспектора.

Той се изправи зад бюрото бавно и неохотно, сякаш се колебаеше: дали не е по-добре веднага да ме изпрати зад решетките? Седнах пред бюрото му, представяйки си какво би ме очаквало, ако бях отказал на поканата на инспектора. Той просто направо би дошъл в моята преподавателска стая, би ми сложил белезници и довлякъл тук.

Айрин веднага пристъпи към работа; чувствуваше се, че той е свикнал повече да арестува хората, отколкото да общува с тях.

— Ние не можем да издирим няколко личности и аз си помислих дали вие не можете да ни помогнете? — Аз изобразих любезна изненада, но той просто не обърна внимание на това. — Единият от тях е работил като портиер в ресторанта на Хъринг: вие знаете това заведение, защото го посещавате от дълги години. В края на тридневния уикенд той е изчезнал с целия им оборот — около пет хиляди долара. Оставил е бележка, в която пише, че обича ресторанта на Хъринг и е работил в него с удоволствие, но десет години не са му плащали както трябва и той смята, че сега вече са квит. Това момче има интересно чувство за хумор. — Айрин се облегна на своето въртящо се кресло и ми хвърли мрачен поглед. — Ние не можем да го издирим. Ето вече цяла година от изчезването му, а нямаме дори никаква следа.

— Възможно е да е заминал в друг град и да е сменил името си.

Айрин ме погледна изненадано, сякаш съм изтърсил много по-голяма глупост, отколкото можеше да очаква от мен.

— Това не би му помогнало — каза той раздразнено. — Хората крадат не за да скрият завинаги откраднатото; те крадат, за да харчат парите. Сега той вече е изхарчил тези пари, смята, че за него са забравили, и отново е намерил някъде работа като портиер. — Навярно съм го гледал скептично, защото Айрин продължи: — Разбира се, като портиер; той не е сменил професията си. Тя е всичко, което той знае и умее.

Айрин завъртя креслото към картотеката, издърпа едно чекмедже, извади снопче гланцирани листове хартия и ми ги протегна. Това бяха полицейски обяви за търсене на престъпника. Той имаше рядко срещано лице с дълга конска челюст.

— Той би могъл да замине и да промени името си — отсече Айрин, — но никога не би успял да промени това лице. Където и да се е скрил, ние трябваше да го намерим още преди няколко месеца: тези обявления бяха изпратени навсякъде.

Вдигнах рамене, а Айрин отново се обърна към картотеката. Той извади от нея и ми подаде голяма старомодна снимка, залепена на плътен сив картон. Това беше групова снимка, каквато сега рядко може да се види — всички служители на дребното заведение бяха строени в редица пред фасадата му. Дузина мустакати мъже и жени с дълги рокли се усмихваха и примижаваха срещу слънцето, изправени пред ниската сграда, която веднага познах. Това беше ресторантът на Хъринг и той не се различаваше от днешния.

— Открих това на стената в канцеларията на ресторанта; не смятам, че някой някога поне веднъж е погледнал тази снимка. Едрият мъж в центъра е първият собственик на ресторанта, основан от него през 1885 г., именно когато е била направена снимката. Останалите никой не ги познава. Но вие обърнете внимание на лицата.

И наистина една от физиономиите на снимката приличаше като две капки вода на тази в обявлението за търсене на престъпника. Същото такова запомнящо се дълго лице, същата конска брадичка.

Погледнах към Айрин.

— Кой е този? Баща му или неговият дядо?

— Възможно е — отвърна той неохотно. — Разбира се, това не е изключено. Но нима той не прилича прекалено много на момчето, което ние търсим? И вижте как се подхилква! Сякаш нарочно се е хванал отново на работа в ресторанта на Хъринг през 1885 г. и сега оттам, от миналото, ми се присмива! При нас се натрупаха около половин дузина неразкрити дела от рода на това — на хора, които ние без съмнение трябваше да уловим, и то без затруднения! Ето още един — Уилям Спенглър Гризън. Слушали ли сте някога това име?

— Какво говорите! Кой в Сан Франциско не е чувал за него?

— Точно така, той беше добре познат на обществото. Но известно ли ви е, че всъщност той нямаше на свое име нито един собствен цент?

— Откъде бих могъл да зная? Бях сигурен, че той е богат.

— Богата е жена му. Предполагам, че той именно затова се е оженил за нея. Тя е много по-стара от него. През целия си живот той е хранел страст към сцената, опитвал се е да стане актьор, но не е успял. Когато се оженили, тя му дала пари, за да може да пътува до Ню Йорк и да играе там; това го направило за известно време щастлив, летял до източното крайбрежие за репетиции и за извънградските пробни спектакли. Там той ухажвал младичките натруфени актриси. Жена му го наказала, както се наказва малко дете. Домъкнала го обратно тук и от този момент не му дала нито цент за театър. Тогава той избягал, отмъквайки 170 хиляди долара, и оттогава от него нито вест, нито кост. Това също е неестествено, тъй като той не може, разбирате ли, не може да бъде далеч от театъра. Той отдавна вече беше длъжен да се появи в Ню Йорк — под чуждо име, с перука, мустаци и пр. глупости. Ние бяхме длъжни да го хванем още преди няколко месеца, но и досега не сме го хванали; той също сякаш е потънал в дън земя.

Инспекторът заобиколи бюрото и взе намиращия се накрая му голям плик. Забелязах, че пликът беше с подател нюйоркското полицейско управление и беше адресиран до Айрин. Той тръгна към вратата, без да се оглежда, сякаш не се съмняваше, че ще го последвам.

Тъкмо в този момент трамваят завиваше и ние заехме две външни места.

— И така, според вас, къде се намира в момента Уилям Спенглър Гризън? — запита той, плащайки билетите. — Изпратих запитване до нюйоркската полиция и те го намериха заради мене, само за няколко часа в градския Исторически музей. — Айрин отвори плика, извади оттам снопче пришити листа от сива хартия и ми подаде горния лист. Това беше фотокопие на театрален афиш в старомоден стил, дълъг и тесен. — Чували ли сте някога за тази пиеса? — запита ме той, четейки през рамото ми. Афишът гласеше: „Днес и през цялата седмица! Седем гала-представления!“ А отдолу с едър шрифт: „ЗДРАВЕЙТЕ, АЗ СЪМ ВАШИЯТ ДЯДО!“

Прочетох дългия списък на имената; в тези далечни времена на сцената са се появявали не по-малко хора, отколкото е имало в зрителната зала. В края на списъка се мъдреше: „В уличната тълпа“, а след това внушителен списък на изпълнители, сред които се мъдреше Уилям Спенглър Гризън.

— Този спектакъл се е играл през 1906 г. — каза Айрин. — А ето и друг — през зимния сезон на 1901 г.

Той ми тръсна второ фотокопие и тикна пръст на края на списъка на действуващите лица. Там прочетох: „Зрители на ГОЛЕМИТЕ НАДБЯГВАНИЯ“; с изключително дребен шрифт се редуваше цял куп от имена, третото от които беше Уилям Спенглър Гризън.

— Разполагам с фотокопия на още два театрални афиша — каза Айрин — единият от 1902 г., а другият — от 1904 г., и той отново е сред изпълнителите.

Трамваят спря, ние излязохме от вагона и тръгнахме по Пауел стрийт. Връщайки фотокопията, аз предложих:

— Това е неговият дядо. Може би Гризън е наследил от него своята страст към сцената.

— Не открихте ли днес много дядовци, професоре? — Айрин пъхна снимките обратно в плика.

— А какво открихте вие, инспекторе?

— Сега ще ви покажа — отвърна той. Бяхме стигнали до ниско здание, на вратата на което имаше табелка с надпис: „Студио 17 — търговска телевизия“. Преминахме през помещението — инспекторът очевидно беше идвал вече тук, — той блъсна една двойна врата и ние се озовахме в микроскопична кинозала. Видях белия екран, дузина столове и прожекционната будка.

Айрин ми посочи един от столовете и седна до мен. С тон на поверителен разговор той започна:

— В този град е живял един чудак и оригинал на име Том Уили — спортен фанатик, истински маниак. Той е посещавал всички боксьорски срещи, всички спортни игри и състезания, всички автомобилни и конни надбягвания и всички те предизвиквали у него само недоволство. Ние го знаехме, тъй като захвърли жена си. Тя ненавиждаше спорта, тормозеше мъжа си, а ние трябваше да го залавяме и да й го връщаме, когато тя подаваше жалба срещу него за отказ да издържа семейството си. За щастие той никога не бягаше далеч. Но дори когато го залавяхме, всичко онова, което казваше за свое оправдание, беше, че спортът умира, а публиката нехае за това, също и самите спортисти и че той мечтае да се върне в онези славни далечни времена, когато спортът е бил нещо наистина велико. Следите ли мисълта ми?…

Кимнах. Залата потъна в тъмнина и над нашите глави блесна ярък лъч светлина. Върху екрана се замяркаха кадри от стар филм. Той беше ням и аз изпитвах странно чувство, следейки движещите се фигури и дочувайки само бръмченето на прожекционния апарат. Върху екрана се появи Янки-стадион — първоначално неговият общ вид, а след това видях и човек с палка в ръка. Камерата се приближи към него и познах знаменития бейзболист Бейб Рут. Той се приготви, удари с палката по топката и се затича, смеейки се радостно. Върху екрана се появи надпис: „Бейб отново направи това!“ — и след това се разказваше, че това е неговият петдесет и първи успех през сезона на 1927 г.

Филмът свърши. Неочаквано на екрана се появи Джек Демпси: той седеше на столчето в ъгъла на ринга, а над него се суетеше треньорът му. Филмът беше лош; рингът се намираше на открито и слънцето пречеше на оператора. Но въпреки това личеше, че това е самият велик Демпси. След това всред странната тишина Демпси, скочи и наведен ниско, тръгна към центъра на ринга, където започна да нанася удари на противника. Внезапно лентата се скъса.

— Изгубих цели шест часа, за да прегледам всички тези филми, и избрах три. Сега ще видите последния.

Върху екрана се появи поляна за игра на голф; тук и там края нея стояха зрители. Спортист, усмихвайки се, се прицелваше с щеката в топката; той беше с къси до коленете панталони.

Това беше Боби Джонс, един от най-силните играчи на голф в целия свят, по време на зенита на своята слава, през 1920 г. Той удари топката и тя като се завъртя, падна в трапчинката. Джонс изтича след нея, а тълпата на зрителите се втурна по затревеното поле след своя любимец — всички освен един. Усмихнат, този зрител тръгна напред, направо към кинокамерата, спря пред нея, размаха шапката си в знак на приветствие и се поклони до кръста.

Айрин обърна лицето си към мен.

— Това беше Уили — отсече той — и няма смисъл да ме уверявате, че е дядо му. Уили дори не се е бил родил, когато Боби Джонс е спечелил шампионата по голф, но въпреки това е той — абсолютно точно и безспорно. Това е Том Уили, спортният фанатик, изчезнал от Сан Франциско преди половин година. Той беше на стадиона, когато Рут тичаше, и аз подозирам, макар и да не съм напълно сигурен, че той също е викал заедно с другите зрители около ринга, когато Демпси нанасяше ударите си.

Прожекционната кабина се отвори и киномеханикът излезе с думите: „Това ли е всичко за днес, инспекторе?“ И Айрин отвърна: „Да“. Механикът погледна към мен и ми подхвърли: „Здравей, професоре!“ и си тръгна.

Айрин кимна:

— Да, професоре, той ви помни. Миналата седмица той ми въртя тези филми и когато гледахме филма за Боби Джонс, механикът подхвърли, че вече го е показвал на някого преди няколко дни. Запитах го на кого, и той ми отвърна, че на някакъв професор от университета, който се казва Вейган. Професоре, ние с вас сме единствените двама души в целия свят, които се интересуват от това малко парченце филм. Поради това аз се заех с вас; успях да изясня, че вие сте професор по физика и блестящ учен с непорочна репутация. Не сте регистриран в углавната полиция, поне у нас; но това нищо не значи: повечето от хората не са регистрирани като престъпници, макар поне половината от тях да заслужават това. Тогава се обърнах към вестниците и открих в архивата на „Хроникъл“ подборка от изрезки, посветена на вас.

Излизайки навън, ние кривнахме към залива, стигнахме до края на улицата и излязохме на дървения пристан. Айрин извади от вътрешния джоб на сакото си изрезка от вестник.

— Тук е казано, че сте говорили пред американо-канадското дружество на физиците през м. юни 1961 г. в хотел „Файърмонд“.

— Нима това е престъпление?

— Възможно. Не съм слушал вашия доклад. Той бил озаглавен „За някои физически аспекти на времето“ или поне така е написано в бележката. Но аз не твърдя, че съм разбрал останалото.

— Това беше твърде специален научен доклад.

— И все пак аз долових главната мисъл: вие сте заявили, че съществува реална възможност да се изпрати човек в миналото.

— Мнозина, включително и Айнщайн са мислили същото. Това е широко разпространена теория. Но само теория, инспекторе!

— Тогава да си поговорим за нещо по-практично от теорията. Успях да изясня, че преди повече от година в Сан Франциско се е състоял твърде оживен търг на старинни пари. Всички търговци на стари монети и банкноти намерили нови клиенти, хора странни и ексцентричните не си казвали имената и съвсем не се вълнували в какво състояние се намират старинните пари. И колкото повече банкнотите били употребявани, мръсни и смачкани — а това означава и евтини, — толкова повече те ги привличали. Един от клиентите преди около година бил човек с необикновено дълго слабо лице. Той купувал монети и банкноти от всички видове и стойности, стига да не били пуснати в обращение по-късно от 1885 г. Друг клиент, млад, привлекателен и общителен, купувал пари, влезли в обращение не по-късно от началото на 1900 година. И така нататък. Досещате ли се защо съм ви довел тук?

— Не.

Той махна към пустинния пристан.

— Защото тук няма никого. Ние сме тук сами, без свидетели — давате си сметка, че няма да мога да използувам вашите думи като доказателство за вина. А сега кажете ми, професоре, по какъв начин, дявол да го вземе, сте правили всичко това? Струва ми се, че жадувате да споделите с някого. Тогава защо да не бъда този човек аз?

Колкото и да е странно, той беше прав: аз наистина мечтаех да разкажа на някого! Забързано, за да не се разубедя, аз започнах:

— Използувам малко черно сандъче с копчета. С медни копчета. Но вие пък не сте физик и как бих могъл да ви обясня? Ще ви кажа само едно: човек наистина може да бъде изпратен в миналото. Това е много по-лесно, отколкото е предполагал който и да е теоретик. Фокусирам черното сандъче, както се фокусира фотоапарат, върху обекта. След това включвам специално устройство и пускам навън твърде точно насочен лъч — поток от електрони. От този момент човекът — как бих могъл по-ясно да се изразя? — сякаш започва да плува по течението, сам за себе си, фактически той е освободен от времето, което се движи напред без него.

Изчислил съм, че миналото го догонва със скорост 23 години и пет и половина месеца за всяка секунда от времето, през което е включен потокът. Като използувам секундомер, аз изпращам човека в който и да е период на миналото, където той пожелае, с точност от плюс-минус три седмици. Всички те се опитват по един или друг начин да ми съобщят, че са пристигнали благополучно. Уили обеща да стане на палачинка, но да попадне в кадрите на кинохрониката по времето, когато Джонс ще спечели свободния шампионат по голф. Миналата седмица прегледах тази хроника и се уверих, че е удържал на думата си.

— Добре, а сега ми кажете защо сте правили това? Те са престъпници. Знаели сте, че е така и въпреки всичко сте им помогнали да избягат.

— Не, инспекторе, не знаех, че са престъпници. И те нищо не ми казаха по този въпрос. За мен те просто приличаха на хора, които не могат да се справят с тежестта на своите грижи. А аз им помагах, защото се нуждаех от същото, от което се нуждае и един лекар, открил нова ваксина — от доброволци, за да я изпита! И аз ги намерих. Не сте само вие, който е прочел онова съобщение във вестника.

— А къде правехте това?

— Извън града, на брега. Късно през нощта, когато няма наоколо никого.

— Защо именно там?

— Съществува опасност човек да се окаже в участък от времето и пространството, който вече да е зает от каменна стена или някаква сграда. Тогава молекулите му се смесват с други молекули, от друг род, което ще бъде крайно неприятно. Но на брега на залива никога не е имало сгради. Разбира се, в миналото брегът е могъл да бъде малко по-висок, отколкото сега. Поради това, за да се избегне всякакъв риск, карах всеки от тях да се изкачи на наблюдателната кула, облечен в дрехи, характерни за онова време, в което се готвеше да се пресели. И със запас от пари, намирали се в обращение през същия период. Внимателно насочвах към него черното сандъче, така че да изключа кулата от сферата на действие на апарата, включвах потока от електрони за определено време и човекът се оказваше на същия бряг преди петдесет, шестдесет, седемдесет, осемдесет или деветдесет години.

Известно време инспекторът стоеше и кимаше с глава. След това, енергично потривайки длани, каза:

— Ето какво, професоре. Сега благоволете да ги върнете назад!

Енергично заклатих отрицателно глава, но той мрачно се усмихна:

— Не, вие ще ги върнете, или ще разруша кариерата ви! Това е в моята власт и вие знаете, че е така. Ще изложа всичко онова, което ви разказах, и ще докажа, че сте замесен в това дело. Всеки един от изчезналите ви е посещавал повече от един път и няма съмнение, че някой от тях е бил забелязан. Дори са могли да ви видят заедно на брега. В момента, в който изложа всичко това, вашата педагогична дейност ще завърши завинаги.

— Но аз не мога да направя това! По какъв начин, дявол да го вземе, ще се добера до тях? Те се намират в миналото — в 1885, 1906, в 1927 или в други години; абсолютно невъзможно е да ги върна обратно! Те ви се изплъзнаха, инспекторе, завинаги!

Айрин буквално побеля.

— Не! — извика той. — Не, те са престъпници и трябва да бъдат наказани, трябва!

— Но защо? Никой от тях не е причинил голяма вреда. За нас те повече не съществуват. Забравете за тях!

Инспекторът изскърца със зъби.

— Никога — промърмори той, след което се развика: — Но аз никога не забравям онези, които се намират под следствие!

— Разбирам ви, Жавер.

— Кой, кой?

— Един измислен полицай от известната книга „Клетниците“. Той е дал половината от живота си да залови човек, който никой вече не търси.

— Това е истински служител. Бих искал да е на работа в моето управление!

— Обикновено за него не се изказват много ласкаво.

— Но тъкмо такива хора са по вкуса ми! — Айрин започна бавно да удря с юмрук по дланта си, мърморейки: — Те трябва да бъдат наказани, наказани.

След това, като ми метна гневен поглед, изкрещя:

— Махайте се оттук! Бързо!

С радост изпълних нареждането му и отминах.

Мислех си, че никога няма да го видя повече, но сбърках. Наложи ми се да се срещна с инспектор Айрин още веднъж. След десет дена той ми позвъни в къщи късно вечерта и не помоли, а заповяда веднага да се явя при него с моето черно сандъче. И аз се подчиних, макар вече да се готвех да лягам: Айрин не беше от тези, на които можеш лесно да не се подчиниш. Когато се приближих до голямото тъмно здание на двореца на правосъдието, той вече ме очакваше на входа. Без да каже нито дума, той ми кимна към колата, в която седнахме и потеглихме в пълно мълчание през тихия и слабо населен район. Беше около полунощ.

Спряхме на осветения ъгъл на една от улиците и Айрин каза:

— От времето, когато се видяхме за последен път, аз много мислих и направих някои проучвания. — Той посочи пощенската кутия до фенера на десетина фута от нас. — Това е една от трите пощенски кутии в Сан Франциско, които се намират на едно и също място вече в продължение на почти деветдесет години. Разбира се, самите кутии биха могли да бъдат сменени, но мястото им е едно и също. А сега ние ще изпратим няколко писма.

Инспекторът извади от джоба на палтото си снопче пликове, надписани с перо и мастило и облепени с марки. Той ми показа горния плик, след като пъхна останалите обратно в джоба си:

— Виждате ли до кого са адресирани?

— До началника на полицията.

— Точно така: до началника на полицията в Сан Франциско през 1885 година! Това е неговото име, неговият адрес и онзи вид марки, които са се използували тогава. Сега аз ще отида при пощенската кутия и ще държа плика над отвора. Вие ще фокусирате вашия апарат върху плика, ще включите потока в момента, когато пускам плика в отвора, и той ще падне в пощенската кутия, окачена тук през 1885 г.!

Възхитено поклатих глава: това беше много изобретателно и остроумно!

— А какво пише в писмото?

Той се усмихна със зловеща, дяволска усмивка.

— Ще ви кажа за какво се говори там! Всяка свободна минута, откакто се видяхме с вас последния път, аз използувах за четене на стари вестници в библиотеката. През м. декември 1884 г. е станало ограбване, при което са откраднати няколко хиляди долара и след това в продължение на много месеци във вестниците няма нито дума за това, че престъплението е разкрито. — Той вдигна нагоре плика. — И така, в това писмо аз съветвам началника на полицията да се заеме с един човек, работещ в ресторанта на Хъринг, човек с необикновено дълго и слабо лице. Ако те обискират стаята му, вероятно ще намерят там няколко хиляди долара, чийто произход той няма да може да обясни. И той — това е абсолютно точно! — няма да има никакво алиби за времето, когато е извършен грабежът през 1885 г.! — Инспекторът се усмихна, ако това можеше да се нарече усмивка. — За тях това ще бъде напълно достатъчно, за да го изпратят в Санкуентинския затвор и да сметнат делото за приключено; през онези времена с престъпниците не са се церемонели!

Долната ми челюст увисна.

— Но нали той съвсем не е виновен за този грабеж!

— Той е виновен за друг, почти също такъв грабеж! И той трябва да бъде наказан; аз няма да позволя да се скрие дори в 1885 г.!

— А останалите писма?

— Можете сам да се досетите. Във всяко от тях се разказва за един от тези, на които вие сте дали възможност да избягат, и всяко е адресирано до полицията в съответното време и място. И вие ще ми помогнете да изпратя всички тези писма едно след друго. А ако откажете, просто ще ви унищожа, професоре. Обещавам ви категорично това! — той отвори вратата, излезе от колата и тръгна към ъгъла, дори без да се озърне.

Някой вероятно ще каже, че аз би трябвало да откажа да използувам своя апарат, независимо от последствията. Но аз не отказах. Инспекторът казваше истината, когато ме заплашваше — знаех това и не исках той да разруши моята кариера, сегашната и бъдещата. Направих най-доброто, което можех: исках и молих. Когато излязох от колата с моя апарат, инспекторът чакаше пред пощенската кутия.

— Моля ви, не ме принуждавайте да правя това! — горещо помолих аз. — Това съвсем не е необходимо! Та вие на никого не сте разказали за своя план, не е ли така?

— Разбира се, че не съм. Цялата полиция би ме вдигнала на смях!

— Тогава забравете за това! Защо трябва да се преследват тези нещастни хора? Та те не са чак толкова виновни. Бъдете по-хуманен! Простете им! Вашите възгледи противоречат на съвременните представи за реабилитация на престъпниците!

— Надявам се, че сте свършили, професоре? Трябва да знаете, че нищо на света не може да ме накара да променя решението си, а сега включвайте своя сандък, нека бъде проклет!

Безнадеждно вдигнах рамене и започнах да нагласям стрелките върху циферблата.

Бях дълбоко убеден, че най-загадъчният случай през цялата история на бюрото за издирване на изчезнали в Сан Франциско никога няма да бъде разкрит. Само ние двамата — аз и инспекторът Айрин — знаем отговора, но никога няма да го разкажем. Известно време съществуваше ключ за разгадаването на тайната и някой би могъл да се натъкне на него случайно, но аз го открих. Този ключ се намираше в отдела за редки снимки в обществената библиотека; там се съхраняваха стотици снимки на стария град Сан Франциско и аз ги прегледах една по една, докато не намерих тази, която ми трябва. След това откраднах тази снимка; едно престъпление повече или по-малко за мен вече нямаше значение.

От време на време изваждам тази снимка и разглеждам групата униформени хора, строили се в една редица пред полицейски участък. Снимката ми напомня старинна кинокомедия, тъй като всички те са облечени в дълги униформени палта до коленете, а на главите си имат високи филцови шлемове с обърнати надолу периферии. Почти всички имат увиснали мустаци и всеки държи на рамото си дълъг бастун така, сякаш се готви да го стовари върху нечия глава. На пръв поглед тези хора приличат на каменни изваяния, но ако се вгледате в лицата им по-внимателно, ще промените мнението си.

Вгледайте се особено внимателно в лицето на човека със сержантските нашивки, който стои в самия край на редицата. Това лице е застинало в израз на люта ярост и то гледа (или на мен само така ми се струва?) право в мен. Това неукротимо в своя бяс лице принадлежи на Мартин О. Айрин от полицията в Сан Франциско; той се намира в миналото, към което наистина принадлежи, в миналото, където го изпратих с помощта на моето малко черно сандъче — в 1893 г.