Александър Иволгин
Ръкописът на Джуанело Ториано

ОТ АВТОРА: Събирайки материали за книга по история на механиката от периода на европейското Възраждане, попаднах в историческия архив на старинен ръкопис, озаглавен „Механични забави“. Това съчинение, написано на латински, е било публикувано в Мадрид в края на XVIII в. Авторът на „Механични забави“ е пожелал да остане инкогнито, задоволявайки се с псевдонима „Н. Х. — Три пъти Най-велик“.

Бележките на Джуанело Ториано, цитирани в „Механични забави“, ми се сториха изключително интересни и по-долу предлагам техния дословен превод на вниманието на благосклонните читатели.

„На синовете, родени от синовете на моите правнуци“

Аз, Джуанело Ториано, родил се в славния град Кремона и още като ученик почерпил мъдрост от самия Леонардо да Винчи и от онези, за които ще стане дума по-долу, по време на коронацията на престола на Свещената Римска империя на Карл V, станала в Болоня, бях поканен заедно с други знатни майстори в двореца, за да бъде поправен чудесният часовник на императора.

Всички ние с възторг се любувахме на изяществото и изисканата красота на неговия корпус, но когато надзърнахме в механизма, видяхме, че той е толкова ръждясал, та е немислимо да се поправи. Всички специалисти по часовниците обявиха своята присъда — механизмът е негоден. Само аз мълчах. И тогава дон Алонзо де Аналес маркиз де Васто ме запита: „А какво мисли знаменитият механик и инженер Джуанело?“ Отвърнах, че се наемам да го пусна в движение. Още в този момент намислих да измамя и осъществих това, като изхвърлих ръждясалата вехтория, след което направих и поставих в корпуса механизъм, създаден от мене наново. Така за първи път можах да измамя онзи, който беше император на хората, тъй както бях и съм „император“ на машините, механиката и свръхалгебрата, преподавани ми от великия Леонардо и постигнати от мене в онези нощни бдения, свързани с откровенията на Гостите от Близката Звезда.

Не мога да пиша много за това, за да не бъда нечестен пред Тях.

Когато императорът видя своя часовник да върви, покани ме да му стана придворен механик. Макар Карл да беше много стиснат, към мен проявяваше милост и уважение.

Подтикнат от взаимност, предложих на императора да построя Голям Часовник с по-съвършен и по-сложен механизъм, който да превъзхожда по красота всички часовници до този момент.

Не ми беше леко да го направя. Живеех в постоянен страх пред мъчилищата и тъмниците на Великата Инквизиция и особено пред нейния патрон кръвопиеца Хименес де Сиснерос, който обвини в ерес и изгори на кладата много истински мъже на науката и благодарение на който Джордано Бруно и неговият ученик Лючио Ванино бяха принудени тайно да избягат и да се скитат и досега по чужбина. А всички те едва ли бяха достигнали една десета или стотна част от мъдростта, дарена ни от Близката Звезда — на великия Леонардо през неговата зрелост и на мене през юношеството ми.

Като нямах решителност и достатъчно духовни сили да направя истински модел, трябваше да построя механизъм според космологията на Аристотел — Птоломей. Неизразимо тъжно и смешно е да съзнаваш, че такъв механизъм на геоцентризма е неизмеримо по-трудно да се изчисли и създаде, отколкото ако създавах истинския модел на Слънчевата система. Моят часовник показваше всички видими движения на планетите и светилата; аз възпроизведох движението примум мобиле (в старата астрономия — привидното ежедневно движение на небосвода. — А. И.). Това включваше: всички осем сфери и тяхното колебание и движенията на седемте планети в цялото им разнообразие и Птоломеевите противоречия, слънчевите и лунните часове, знаците на Зодиака и на всички най-големи звезди.

В този механизъм само зъбните колела бяха над 1800, различни по големина, брой и форма на зъбите. Преодолях трудностите при движението на Меркурий и нееднаквите часове на Луната. В тази област простите числа вече не бяха достатъчни и аз преодолях затруднението със знанията, дадени ми от Близката Звезда.

След неимоверни усилия завърших този часовник едва след като Карл V първоначално се отрече от императорския престол в полза на брат си Фердинанд, а от кралския престол на Испания — в полза на сина си Филип II и скоро след това умря.

Когато Филип II стана крал на Испания, той възобнови с мен договора на своя баща, а като видя хармонията на моя нов часовник, заповяда всяка сутрин аз да бъда трети: събуждайки се, първи кралят приемаше свещеника, втори — лекаря и трети — мен. Едва след това той излизаше при своите министри.

Кралят жадуваше за нови механични „чудеса“ и дори понякога се мъчеше да разбере същността на тяхното вътрешно устройство. За да се задоволят капризите на краля, трябваше със своите помощници да правя огромен брой самодвижещи се играчки. Направих фигура на жена, която свиреше на тамбурин и в такт със звуците й танцуваше, въртеше се и ходеше в кръг. Направих фигурки на сражаващи се и размахващи мечовете си рицари, препускащи на изправящите се на задните си крака коне; на воини, свирещи на тръби и удрящи барабани; направих механични птици, които като живи летяха из двореца.

Най-голямото ми инженерно постижение беше изграждането на големи помпи за прехвърляне на вода от Тахо в толедския Алказар, което с кралски указ започнах през 1564 и завърших в 1570 година, изразходвайки 8 400 769 мараведжа. Машината прехвърляше вода от реката в Толедо на височина 110 кастилски вара (около 90 м — А. И.).

Всички се възхищаваха от работата на тази машина. Скулпторът Берухете издяла моя бюст от бял мрамор, в моя чест направиха медал с надпис: „Виртус нунквам квиескат“ (смисълът на фразата е: „Силата на великия разум никога не може да бездействува“, А. И.), в Ескориал окачиха портрета ми, нарисуван с маслени бои, а едноръкият начинаещ литератор Мигел де Сервантес Сааведра възпя моя труд в изящна новела.

Но не само невежите, но и най-изкусните инженери не можаха да разберат нейното устройство, тъй като в машината тайно използувах законите за силите на притеглянето на планетата, открити ни от Гостите от Близката Звезда. Тази тайна доверих само на най-малкия си син и тя ще умре с него, ако в зрелите си години той не намери достоен приемник.

По това време аз бях постигнал много и бях щастлив в обкръжението на моето голямо семейство, живеещо макар и скромно, но в доволство, радостно и дружно. И ето че когато работата в Алказар беше в разгара си и аз трябваше да се прехвърля от старата столица на Толедо в новата — Мадрид, при своето семейство, бях сразен от страшни събития.

Нечестният пройдоха, неотразимият красавец и изключително дързък дуелант, безсърдечната твар — Дон Жуан, уби при дуел моя най-голям син, опитващ се да защити честта на нашето семейство.

Какво можех да направя аз, един вече стар човек? Мъката като ненаситен вампир терзаеше душата и сърцето ми, сълзите ми неволно се лееха от моите червени, подпухнали очи, които не склапях дори нощем. Ден и нощ мислех как да отмъстя и да сложа край на злодеянията на този най-голям негодник сред негодниците.

Работата в Толедо остана без надзора ми, а аз по цели денонощия в мадридската си лаборатория създавах своята най-съвършена машина, засмислена някога от мене. В този „дървен“ човек вложих цялата известна ми мъдрост на Близката Звезда: „Човекът“ ходеше, като използуваше притеглянето на Земята, а главата, ръцете, шията и тялото му се привеждаха в самостоятелни движения от изворите на сили и мобилес (източници на захранване и двигатели? — А. И.). „Човекът“ трябваше да умее да прави всичко и дори да се подчинява на волята ми от разстояние, без изчислена предварително последователност на движенията. За целта служеха майсторски механизми, които поставих на пояса си под формата на верижки и украшения. Всеки от тях можеше да бъде наречен камертон, тъй като се отзоваваше на своята собствена нота, звучаща в друг камертон. Но те не бяха такива, от каквито се ползуват музикантите, а още по-изтънчени и по-сложни, тъй като те можеха да стават чувствителни и към звука, и към светлината, и към миризмата, и дори към такива еманации, които човек не може да възприеме. Беше немислимо да обясня на моите съвременници тяхното устройство, дори да имах за това право; на вас, моите далечни потомци, всичко ще е ясно и без поясненията. Не се връщам към това, ще ви кажа, че бях длъжен да пазя тези тайни не толкова заради личната си безопасност, но и заради много народи и тяхната история; пази боже, ако тези тайни биха попаднали в ръцете на фанатици, мъчители, изнудвачи, роботърговци и тирани…

За да не предизвикам подозрения, всички работи, освен най-майсторските, правих открито и дори когато „Човекът“ беше готов, аз го закарах в Толедо. Той така често крачеше с мен около изграждащите се помпи, че улицата, по която минавахме, беше наречена от толедчани улица на „Статуята“ или на „Дървения човек“. Ако ме питаха как той се движи, сериозно, но със скрито лукавство обяснявах, че това е автомат, изпълнен с часовници, и се движи по същия начин, по който от един добър часовник изскача кукувица и отмерва времето. Разбира се, че аз никога и никому не показвах цялото изкуство, което беше затворено в него.

Когато „Човекът“ беше доведен до пълното му съвършенство и сила (той можеше с двете си ръце като сламка да огъва в примка железен прът), дълго и скрито събирах сведения къде се намира и движи омразният ми Дон Жуан.

Веднъж замислен седях в Антониевия манастир до гроба на своя незабравим син, когато забелязах двама хидалго, които спряха наблизо до надгробната статуя на убития от Дон Жуан командор на Мадрид.

Без да забелязват, те водеха разговор, който застави сърцето ми да затупти бясно: единият от тях беше негодникът Дон Жуан. Този убиец, знаейки точно, че красавицата Дона Анна почти всеки ден идва на гроба на мъжа си, се хвалеше на своя приятел, че има намерение да се върти наоколо и се обзалага, че в най-скоро време ще съблазни нещастната вдовица.

Осени ме просветление: веднага у мен възникна като добър чертеж планът за отмъщение. Като проучих внимателно статуята на командора, през целия следващ ден обкичвах „Човека“ в доспехи, подобни на командорските, и придадох пълна прилика на лицето му с това на командора. Една тъмна нощ отидох с „Човека“ на гробището. Под сигналите на моите камертони той сне статуята от постамента, отнесе я в една запустяла гробница, а самият той се изкатери на пиедестала и аз за няколко минути успях да постигна пълната му прилика със статуята на командора.

Привечер на следващия ден аз вече седех в своето скривалище, когато към статуята се приближи Дон Жуан. Не се реших да приведа в изпълнение своя план, тъй като мерзавецът явно и нетърпеливо очакваше появата на Дона Анна. Но аз сбърках: пристигна неговият приятел и станах свидетел на един гнусен разговор, от който узнах, че Дона Анна е поканила убиеца на мъжа си в своя дом, наистина без да знае с кого си има работа — той й се беше представил под лъжливо име.

През цялото време те разговаряха под статуята. Приятелят на негодника от време на време поглеждаше към нея и най-сетне каза:

— А какво ли би казал за това командорът?

— Ти смяташ, че той е ревнив? — усмихна се негодникът Дон Жуан.

Подадох сигнал на статуята да обърне главата си към Дон Жуан. Приятелят му видя и каза с ужас:

— Гледай! Струва ми се, че той те гледа!

Но прелюбодеецът не само не се смути, но дори с подигравка каза:

— Ей! Командоре! Щом мръкне, ела при Дона Анна и застани на стража пред покоите й. А в това време аз ще й се наслаждавам!

По моя воля статуята с кимване на глава даде съгласието си. Дон Жуан отскочи, изруга и каза:

— Стори ми се, сякаш този идол кимна с глава. Изглежда, от пиене ми се привижда… Време е да вървя на срещата.

Когато мръкна съвсем, помогнах на статуята да се спусне от пиедестала и двамата бързо закрачихме към дома на Дона Анна… Надзърнах през прозореца и през прозирката в щорите видях любовниците. Поставих ръце на пояса с камертоните и насочих статуята към входа. Дочувайки шум и виждайки „командора“, Дона Анна изгуби съзнание. Лицето на Дон Жуан се обля с мъртвешка, зеленовата бледност. Хвала на провидението, моят механичен отмъстител свърши с негодника.

Беше късно след полунощ, когато създаденият от мене автомат измъкна от гробницата статуята на командора и я постави на пиедестала й. В тигелите и камината на своята лаборатория през остатъка на нощта аз горих и топях доспехите и целия станал ненужен пълнеж на автомата, като на тяхно място поставих едно най-просто устройство. Остана си все този същият прост автомат, вече известен като „Дървения човек“. Той умееше само да върви…

* * *

ОТ АВТОРА: С това записките на Джуанело Ториано, приведени в книгата „Механични забави“, прекъсват. Ръкописът не е завършен. Ще може ли да бъде намерено неговото продължение? Малко е вероятно. Във всеки случай за най-великото изобретение на миналото, за „механичния човек“, засега не ни е известно нищо повече от това, което е пожелал да ни съобщи някой скрил се под псевдонима „Н. Х. — Три пъти Най-велик“.

Неизказано бих се зарадвал от всяко известие, което по някакъв начин засяга ръкописа на механика Джуанело Ториано.

И накрая: при превода на ръкописа ми се стори странна почти пълната прилика на епизода, изложен от Ториано, с чудесното произведение на Александър Сергеевич Пушкин „Каменният гост“. Но изучаването на съответните литературни изследвания показа, че тази епопея за Дон Жуан е била подсказана на поета, и не само на него, от първоизточниците: испанския фолклор — народните толедски и севилски предания и легенди, произтичащи от времето на XVI в., т.е. точно около времето, в което е живяла напълно реалната историческа личност Джуанело Ториано.

Интересното е, че ръкописът на великия механик премахва „магьосническия“, мистичния налеп от легендата за посещението на Каменния гост.