Михаил Пухов
Цайтнот

Запознахме се на пристанището. Тръгването се забавяше, а криминалния роман бях забравил в къщи и скучаех. Чакащите бяха най-обикновени — около двадесет туристи, техните изпращачи и тълпа командировани като мен. Няма с кого да си поговориш, няма и кого да изслушаш. Изведнъж в залата се появи човек от съвсем друг тип.

Опитният поглед веднага отличава подобни хора. Той беше разузнавач на далечния Космос или нещо от този род.

Коланът му се опъваше от огромен жълт кобур. Върху лицето му, покрито с неравен космически загар, се мъдреше голям бял белег с формата на лунен сърп. Вървейки, собственикът на белега накуцваше с левия крак. С една дума, истински ас, натъпкан догоре с разни приказки и нуждаещ се от внимателен слушател.

Той си взе от автомата кафе и седна на моята масичка. В един разговор е важен дебютът. Чрез правилния си първи въпрос вие разрешавате на своя събеседник да ви разкаже най-различни небивалици за своите похождения. Всичко зависи от вас.

Запитах го:

— Откъде имате този забележителен белег?

— От игра на хокей — обясни ми той. По галактическия му загар се стичаха тънки струйки пот. — На млади години обичах да играя хокей.

— Вратар ли бяхте?

— Седях на трибуната. — Той попипа с пръст белия си белег. — Нищо не му влияе. Дори и с грим да го замазваш. Четиридесет дни се пекох на морето без никакъв резултат.

Оставаше да чакам какво ще каже още.

— На морето не ми хареса — съобщи той. — Камъните са остри и плъзгави. Вчера се опитах да се изкъпя, паднах и си натъртих крака.

Той внимателно опипа лявото си коляно.

— И досега ме боли. И каква жега е там. Почти като тука.

Той отвори огромния си кобур. Като порови в него, измъкна смачкана кърпа и изтри с нея лицето си.

На мое място мнозина биха се смутили от това окончателно. Но аз не съм от тези, които отстъпват.

— Вие сте разузнавач на далечния Космос? — запитах го аз.

— Да.

— А къде сте загубили пистолета си?

— О, това е дълга история. Вие виждали ли сте разузнавателен звездолет?

— Много пъти, но по телевизията. Това е един огромен кораб, по-голям от всички други. Но аз никога не съм виждал как той каца на космодром като този.

Най-добре е да се правиш на простак — разказвачите обичат простаците.

— Нашите звездолети се движат само в хиперпространството — обясни ми той. — За контакта с космическите обекти корабът е снабден с малки ракети — десантни сонди. Аз съм пилот на такава сонда.

— Вероятно именно вие вършите цялата работа?

— Много рядко — усмихна се той. — Най-обикновена работа — оглеждаш планетите. През това време десантчиците си почиват. Снимките отнемат около час и половина, след което отлитаме по-нататък. Задръжки стават рядко. В сезона, за който искам да ви разкажа, въобще нямаше такива. Работехме в един куп от кълба. Това е една от най-лошите работи. Звездите си приличат, а планетите също. Живот нямаше никъде.

— Защо?

Той се усмихна.

— Питайте биолозите. В звездните струпвания нощите са прекалено светли, а денонощните ритми отслабени. А животът се базира на контрастите. Така поне казват. Да. И така, след това ние се натъкнахме на звездолет от класата на Пета култура.

— Направо от Пета? — запитах аз. Той кимна, без да забележи иронията.

— В началото решихме, че е астероид. Беше чудовищно огромен — кълбо с диаметър около десет километра. Но кълбо. Това беше кораб на една от изчезналите цивилизации на Петата галактическа култура, захвърлен от екипажа си преди милион години. Всъщност ние едва не се сблъскахме с него.

Той замълча и аз запитах:

— А защо екипажът е напуснал кораба?

— Не зная. Възможно е той никъде да не е отишъл. След милиона години глупаво е да се правят догадки. Започнахме да се готвим за кацане. Никой не ни заставяше да правим това. Ние сме разузнавачи. Бяхме намерили кораб. Останалото не е наша работа. Но би било смешно, ако веднага си отидехме. Да продължим да снимаме планетите. Би било нелепо.

Скоро ние, десантчиците, вече крачехме към своите корабчета. Настроението ни беше повишено, като на олимпиада. Това е един вид спорт — кой първи ще проникне в кораба. В звездолетите от Пета култура има няколко входни шлюза, но корабът е огромен. Много хиляди хектари полиран метал, сред които е забутан входът. Ориентири няма. На всеки от нас се падаше площ, по-голяма от този космодром. Търси, ако си нямаш работа. Пръснахме се по хангарите и стартирахме.

Останах насаме с Космоса. Силуетът на нашия кораб се притискаше над кърмата на сондата, откривайки звездите. Незабравимо е небето в тази галактика.

— Това е естествено — подхвърлих аз.

— Защо?

— Ако би било друго, нямаше да го запомните.

— Прав сте — каза той невъзмутимо. — То е именно такова. Дори можеш да кажеш, че е черно, толкова много са звездите. Навсякъде звезди. И всичките големи и ярки. Не небе, а застинала илюминация. Само сянката на нашия кораб се стеснява зад кърмата, а отпред се издува някакво петно. Черно и кръгло. Това означаваше, че се приближавам към чуждия кораб. Моите другари, разбира се, не се виждат. Направо ги няма. Пълна самота.

А петното се приближава. Бавно, разбира се. Скоростта не е голяма, близка е до тази на самолет. Имаш усещането, че всичко е замръзнало и времето почти е спряло.

Но след това то отново започна да тече в последните километри. Чуждият кораб закрива половината небе и сондата започва да спира — нещо като кацане или като приставане. И това е.

Аз вече стоя редом със сондата в центъра на плоската равнина. Корабът е кръгъл, но огромен. Толкова голям, че закръгляването не се чувствува. Стоиш върху плоска равнина, а до хоризонта има сто или двеста метра. А над главата ти са звездите. Под краката ти също има звезди, само че размити. Това са отражения в обшивката, тя е матова, тъй като металът е малко изяден. Когато виждаш това, разбираш, че времето се състои от събития. Всяко петънце върху обшивката е следа от сблъскване с прашинка. Такива сблъсквания стават, да речем, един път в минута. А колко минути има в един милион години? Толкова, че обшивката е станала напълно матова. Стоя и размишлявам върху това, но трябва да тръгна нанякъде. Чувствувам се малко особено. Старият звездолет прилича на замък от приказките. За тези кораби се разказват страшни истории.

— Какво имате предвид? — прекъснах го аз. — Звездолетът е бил мъртъв. Вие сами казахте това.

Той докосна с пръст белега върху лицето си.

— Не. Животът винаги остава. Подобен звездолет представлява цяла изкуствена планета. Той има своя атмосфера, своя флора и фауна. Там живеят не само микроби. Центърът на кораба е зает от оранжерии. Но това не е резерват на миналото. Животът върху напуснатите кораби се развива милиони години без странични влияния. Еволюцията протича зигзагообразно и плоди чудовища. Поне така разказват. Всъщност, ако не беше така, нашата находка нямаше да представлява никакъв интерес.

— Защо?

— Кораби на Петата култура са намерени много. Те са почти еднакви. Но еволюцията на всеки от тях е вървяла по своему и представлява съкровище за биолозите. Стоях върху повърхността на кораба и не можех да реша къде да търся входа. И тръгнах наслуки, но ми потръгна.

— Нападнаха ви чудовища?

— Не. Просто бях кацнал със сондата където трябва. Направих само няколко крачки и металът под мен затрепери. Движението не се усещаше, но звездите изчезнаха, стана тъмно и светлините на сондата също изчезнаха от погледа ми.

След това пламна светлина. От три страни ме обкръжаваха глухи стени. Четвъртата стена беше прозрачна.

Всъщност аз можех и да не отивам по-нататък. Вече бях спечелил нашата малка олимпиада. За да се върна, достатъчно беше да остана в лифта и той би ме изнесъл на повърхността. Но аз не останах да чакам. Бързайки, за да не тръгне лифтът, прекрачих в кораба през прозрачната стена.

— И ви нападнаха чудовища?

Той се смръщи.

— Извадих пистолета от кобура и прекрачих вътре. Знаех плана на звездолета. Всички входове са съединени чрез тунели с кабината за управление. Преди бях чел много за навигационните прибори на Петата култура. Освен това ми бяха разказвали и очевидци. Искаше ми се да видя всичко това с очите си. Ако искате, наречете това професионално любопитство. Главното беше никъде да не свивам встрани. Особено в проходите, водещи навътре, към оранжериите. До кабината за управление имаше около километър и половина. В скафандъра ми оставаше въздух за около два часа. Стените на тунела, извивайки, водеха натам. Това бяха странни стени. Край тях духаше вятър — някакъв слаб и почти недоловим вятър. Трудно беше да се определи дали това е вентилация, или някакво течение. Но през милионите години този лек вятър беше направил такова нещо със стените, че никога не бих повярвал, ако ми го разкажеха. Всички те бяха закръглени и със загладени неравности. Бяха полирани до блясък.

Въобще там беше чисто и светло. Мушнах пистолета в кобура и дори го закопчах. Може би тези стари звездолети да не са пък чак толкова страшни. Дори в страничните отклонения — пътищата за вътрешността на кораба, не се забелязваше никакво движение. Вървях и си мислех за различни неща. Главно как по-лесно да си представя какво представляват един милион години. В мислите си не забелязах как обстановката в тунела се промени. Стана по-тъмно, от загладените издатини се протегнаха дълги сенки. Моята собствена сянка също се извиваше пред мен върху магнитния под и стените. Носех се неизвестно накъде. Вдясно зееха отворите на страничните отклонения. Беззащитен, аз крачех по открито място, а от тясната чернилка на дупките някой ме следеше.

Това беше като в кошмар — тишина, полумрак, ритъма на крачките… Спрях. Но пред мен, сливайки се със сянката ми, шаваше нещо черно и дълго.

Като дебела сляпа змия то се движеше там, блъскайки се непохватно в стените. То променяше формата си пред очите ми, след което се завъртя равномерно, превръщайки се в обърнат наопаки смерч с насочена към мен дълбока фуния. Въртенето му се забавяше.

Не съм свикнал да отстъпвам. Отново разкопчах кобура и се приближих към черната фуния. Тя вече не се въртеше. Като нечия симетрична паст тя застина напряко на тунела, а краищата й се сливаха със стените му. По вътрешната повърхност на фунията пробягваха концентрични вълни.

Стоях неподвижно пред нея.

Черните вълни се събираха в центъра на фунията и затихваха. Забелязах, че фунията се умалява. Тя се разгръщаше, превръщайки се в гладка мембрана, която ме отделяше от целта.

Бързах, но все още имах и време, и кислород. Стоях неподвижно. Мембраната беше жива и гъвкава. От време на време тя потръпваше, сякаш очаквайки нещо.

Поставих ръката си на пистолета.

Мембраната се напрегна и стана доловимо по-твърда.

Махнах ръката си и мембраната отново се отпусна. Тя стоеше, потръпвайки боязливо, и кой знае защо ми напомни за куче. Но бездомно куче, което очаква да му заговориш.

Тя преграждаше пътя ми, но аз се отнасях към нея добре. Засега още имах време. Седнах пред нея на гладкия под.

„Бързам — казах й аз, — искам да отида в каютата за управление, а разполагам с малко въздух. Разбираш ли?“

Изглеждаше така, сякаш тя ме слуша внимателно.

„Нека това да е каприз — казах й аз, — но много ми се иска да ида там. Пропусни ме, моля те.“

Тя се заколеба.

„Моля те, пропусни ме в каютата“ — още веднъж я помолих аз.

Като потрепера, тя бавно се разтвори. И аз тръгнах по-нататък.

— А пистолета? — напомних аз, когато той замълча. — Къде отиде той? Вие обещахте…

— Да — каза той неопределено. — След това се озовах в каютата. Стоях дълго там, разглеждайки странните прибори, чието предназначение знаех от книгите. Най-интересното нещо беше кълбото в центъра на каютата. Със специалната тънка игла пробивах отвори в него и срещу тях на сферичните стени пламваха звезди, като в планетариум. Ако бих нарисувал върху кълбото истинското звездно небе на някакъв район, корабът незабавно би ме пренесъл там. Но вероятността от случайно съвпадение беше нищожна и аз можех да се забавлявам колкото си искам. Внезапно в разгара на своите занимания открих, че вече е изминал повече от час и трябва бързо да се връщам към сондата, ако нямам намерение да остана тук завинаги. Побягнах към изхода.

— Ясно. — Естествено, бях разочарован. — Казано накратко, забравили сте пистолета си в каютата.

— За съжаление, не. В тунела отново се натъкнах на мембраната. Тя ме чакаше, размахваща несъществуващата си опашка. Ние се отнасяхме добре един към друг. Изглеждаше като че ли всичко си е както и миналия път. Но вие разбирате, че положението се беше променило.

„Пусни ме да мина, моля те — казах й аз. — Много бързам.“

Тя долови нетърпението в глад ми и се заколеба.

„Моля, пусни ме да мина“ — още веднъж я помолих аз.

Тя се напрегна и стана по-плътна.

„Пусни ме да мина“ — повтори аз, както ми се струваше, спокойно.

Тя стана още по-твърда. Разбирах я, но не разполагах с време. Вече не можех да направя нищо.

„Веднага ме пусни да мина! — и крещях й аз. — Чуваш ли?“

Тя трепна, огъна се назад, уплътни се и стана глуха като крепостна стена.

— И вие…

— Да — каза той. — Ако нямах при себе си пистолет, всичко би станало другояче. Щях да намеря нужни думи. Но имах пистолет.

Той помълча, след което каза:

— От тогава до сега никъде и никога не съм имал случай, в който наистина да ми е било необходимо оръжие. Убеден съм, че няма такива ситуации. Човек използува оръжието си само защото то виси на пояса му.

След това добави:

— А когато го няма, въобще е по-добре.

След това той си отиде, а след половин час съобщиха, че е станало време за излитане до Слънчевата система и аз заедно с другите тръгнах да се качвам.