Олег Лукиянов
Пробуждането

1.

Лодката се плъзгаше тихо по огледално черната повърхност на водата. Тънките мустачки на вълнореза се плъзгаха от носа до кърмата, веслата се спускаха и издигаха, оставяйки във водата краткотрайни вдлъбнатини.

Слънцето не бързаше да се скрие. През целия ден то се беше движило по невидима дъга към хоризонта, а надвечер движението му се забави. То увисна над тайгата, спокойно, добро слънце, и сега бавно се плъзгаше над очертанията на гората, разтапяйки върховете на елхите.

Когато излязоха от завоя, те почти едновременно престанаха да гребат и отпуснаха греблата.

— Леле, каква красота! — усмихна се Анатоли, облягайки се назад.

— Приказка! — отзова се Лена. — Струва ти се, че самият въздух свети, нали?

Огромните побелели елхи се издигаха над притихналата вода. Слънцето се гмурна в техните сумрачни дълбини без проблясъци и просвети. Върху чистата повърхност на водата сякаш лежаха ясно очертани релефни облаци, позачервени от залязващото слънце. Лодката бавно се носеше сред това белоснежно стадо, без да тревожи прозрачната вечерна тишина. Анатоли разгърна върху коленете си картата и се замисли.

Картата беше прекопирана набързо преди самото тръгване. Беше забравил да означи на нея къде е север и сега се налагаше да се ориентират по кривите надписи. Това изискваше време.

Щракна затворът на фотоапарата и пренавиваната лента заскърца.

— Аха, изглежда го открих — каза Анатоли, обръщайки се към жена си. — Виж, сега се намираме ето тук — той докосна с върха на молива картата, — а ей това кръстче са сигурно Конските чела.

Лена се наклони над картата и с усмивка на съмнение поклати глава.

— Нещо вече не ми вдъхва доверие тази хартийка. Трети път предсказваш идването на прага, а засега се виждат само равни и спокойни брегове.

— Че тъкмо това говори за близостта на прага — възрази Анатоли. — Това е елементарна хидродинамика. Реката се разлива, защото пред нас нещо спира движението й. Не, не — добави той уверено, — този път не може да има грешка. Не може да има грешка — бавно повтори той и вдигна глава.

Нещо се беше изменило в природата. Сякаш багрите бяха угаснали и притъмня. Неприятното предчувствие за някаква опасност стисна сърцето му. Светът изведнъж се олюля и завъртя около него. Небето започна да гасне. Сива мътилка запълни пространството и бързо се сгъстяваше, поглъщайки предметите, след което всичко потъна в непрогледен мрак.

Това стана така неочаквано, че за миг Анатоли изгуби усещането си за битието. Едва след известно време той разбра, че мракът е угасил не неговото съзнание, а само видимия свят и всичко останало си е както преди — усещането на картата в ръцете му, гъвкавостта на надувния дюшек под него, миризмата на речна вода и нейният глас, ласкав и изненадан.

— Какво ти е, Анатоли? Защо гледаш така?

Той искаше да й каже, че му е лошо, че е ослепял, но в този момент някъде далеч в звънливата празнота някой каза отчетливо:

— Това е бурята. Всичко става заради бурята!

— Каква безотговорност! — констатира шепнешком друг глас.

Бълбукане, бърборене и припляскване, сякаш се говори под водата, изпълниха мрака, преди да се появи отново тя. Той долови задъхания шепот на нейните невидими устни:

— Какво ти е… какво става с тебе… добричък мой? Лошо ли ти е?

В ушите му зазвъня. Отново се разнесоха бълбукания и въздишки. Като удавник за сламка той впи пръсти в рамото й. Не можеше да каже нито дума.

— Проверете още веднъж, непременно проверете — зашепна мракът.

С огромно усилие на парализираната си воля той се опита да задържи изплъзващия му се разсъдък. Лодката се разлюля.

— Какво става? — най-накрая проговори той, хващайки борда с ръка.

Но изведнъж дойде облекчението. Притискащият го мрак изчезна и странните звуци се изгубиха. Постепенно предметите наоколо започнаха да се появяват и след няколко секунди светът отново се оцвети.

Анатоли седеше оглушен и още не вярваше в освобождението си. Той не усети докосването на нейните длани.

Тя го пляскаше по бузите и уплашено хлипаше:

— Ама какво ти е… какво ти е… какво ти е…

— Всичко… всичко ми мина — каза той с мъка, отваряйки изтръпналите си челюсти. Той изчака да премине звънтенето в ушите му и да се успокои сърцето, след което се застави да се усмихне.

— Всичко е наред… не се вълнувай. Просто ми притъмня пред очите… А сега всичко отново е наред. — Въздъхна облекчено.

— Ох, как ме изплаши! Едвам не изгубих съзнание от страх. Лицето ти беше направо страшно!

В очите й блеснаха сълзи.

— Още не ти е минало всичко. Хайде да спрем на брега.

— Няма смисъл — каза той, като се протегна. — Ще полежа само мъничко в лодката.

Той чувствуваше ужасна умора в цялото си тяло. Като измъкна облегалката на седалката, той се изтегна, облягайки глава на коленете на жена си.

— Почини си, мой най-добър — нашепваше тя, разтривайки с пръсти слепоочията му. — Ти се преумори много през всичките тези години. Просто не мога да си простя, че съм ти позволявала да работиш така много. Би могло и да не се бърза толкова със защитата.

— Няма нищо, ние ще си починем чудесно край реката, а когато се върнем, обезателно ще се отбием при Шворц…

Косите й приятно гъделичкаха страните му. Той лежеше, слушаше гласа й и усещаше как умората постепенно изчезва, а нервите му се успокояват.

— Ето, това е всичко — каза той, като се изправи. — Ти ме съживи, умнице моя. Можем да продължим по-нататък.

Постави облегалката на мястото й и сгъна картата.

— Хайде да се уговорим да не споменаваме за тази случка. Да я изхвърлим от главите си, сякаш въобще не е ставала.

— Да, да, разбира се — съгласи се тя, — само че ти недей да мислиш за нея, съгласен ли си?

… Те плаваха край брега в плътната сянка на гората от ели. Лена разказваше някаква смешна случка, станала през тази година с някаква нейна приятелка. Анатоли слушаше с очевидно внимание и дори се смееше на подходящо място, но в душата му беше неспокойно.

Мракът изчезна и може би окончателно, но вместо него се появи едно тревожно чувство. Започна да му се струва, че всичко това вече беше се случвало някога — гората, реката, петната на облаците върху реката, белите звезди в размърданата от греблата вода, слънцето, подаващо се иззад бориките. И най-главното — пристъпът на ослепяването. Той също сякаш се беше случвал някога, но не толкова силен. Нейните ръце също някога бяха галили лицето му и тя му беше казвала същите думи.

— Кажи ми — прекъсна я той, — никога ли не си имала усещането, че това, което става с тебе в определен момент, се е случвало вече някога?

— И ти съвсем не можеш да си спомниш кога е било това — подкрепи го тя, променяйки охотно темата на разговора. — Да, това ми се случва, но много рядко. И продължава само няколко секунди, а след това изчезва. Странно и малко неприятно усещане. А защо питаш за това?

Да, усещането наистина е малко неприятно. Онова, което той изпита сега, беше много по-силно, ярко и продължително. Ето например и последния си въпрос той вече й го беше задавал, а нейният отговор беше точно същият.

Една суха ела лежи върху водата, впита в брега с неизмъкнатите си корени. Той си спомня също и за нея. А след нея следва още невидима засега бреза.

Лодката се гмурва между водата и стърчащия дънер. Клоните драскат по борда и сухи иглички се посипват във врата му.

И сякаш записан на магнитофонна лента, зад него се разнася нейният глас:

— Виж какъв чудесен контражур!

Сухо щраква затворът, скърца пренавиваната лента.

Игличките на елите изглеждат безтегловни, защото всички до една се поклащат от вятъра.

Тази мисъл също е съществувала някога… Главата му е празна и лека като детски балон. Сега тя ще се откъсне и ще полети в небето…

Брезата се скрива зад завоя и Анатоли дочува далечен, но ясен звук, сякаш от щракването на изключвател. Не, това не е затворът на фотоапарата и е излишно да се обръща, за да се убеди, че апаратът виси на шията на Лена. То е онова, което е в него, което може да чува само той единствен, и е по-добре тя да не знае за него. Виенето на свят премина. Главата му отново придоби тегловност, а чувството за повторяемост на събитията се стопи…

Без да престава да гребе, Анатоли избърса от челото си избилата пот. Е, сега наистина му премина…

„Да, да, от тази година ще трябва да започне организирането на нормален живот. Ще получавам купища пари, Лена ще мине на половин заплата, ще се заеме със себе си и дома. Всичко ще бъде добре, както се пее в тази стара смешна песничка.“

— Всичко ще бъде добре — повтори той на глас, отблъсквайки с лопата черния пласт вода.

Някъде напред проблясна бързей. Водата недоволно заскимтя под ударите на греблата. Като набираше скорост, лодката навлезе в тесен коридор сред тополи. Течението се засили. Зад острите върхове на дърветата, без да изостава от лодката, подскачаше червеникав заек — слънцето. Острите му проблясвания удряха по тъмната вода. Камъшите изхрущяха и лодката изскочи на открито пространство. Стената на гората прекъсна и я смени храсталак. Златният заек избяга. Пред лодката по водата летеше дълга сянка.

Като облегнаха греблата на бордовете, гребците се захлупиха върху тях, носейки се под беседка от надвиснали клони.

— Стига сме гребали, почини си — подхвърли през рамо Анатоли, продължавайки да гребе.

Реката сякаш се изду. Те се хлъзгаха надолу по наклонената й плоскост, изкована от медта на залеза. Далеч пред тях се показаха скали. Оттам по водата към тях се носеше равно упорито бучене. Реката се носеше неудържимо към прага.

— Време е да пристанем — каза Анатоли, насочвайки лодката към брега…

Той излезе първи и намота носовото въже около корена, стърчащ в стръмнината на брега.

— Аз какво ти казах? — подхвърли той на жена си, подавайки й ръка. — Сега ще видиш прага отвисоко.

Край брега, между храстите с диво френско грозде се виеше пътечка. Те се изкатериха на самия връх на каньона и спряха до хилава брезичка, стърчаща на самия край на пропастта.

Тайгата, велика и безмълвна, се простираше до далечния хоризонт. Любопитното слънце, крило се досега зад дърветата, стоеше над горския масив, сякаш за да погледне какво все пак им трябва на тези двама чудаци в пустинния горски край и защо те се изкатериха на скалата в този мирен час на залеза, когато природата вече се успокоява, готвейки се за настъпването на нощта.

От мястото, на което стояха, се виждаше чудесно целият праг. Лявата, по-близката степа на каньона беше още осветена от слънцето. Върху нея падаха къси ръбести сенки, а насрещната стена, също цялата неравна, беше в дълбока сянка и от това изглеждаше тъмносиня. Долу в каменната теснина бушуваше синята вода. Оттам идваше студ. Лениво неподвижна на дълбокото, весела при бързеите, сприхава на завоите, но винаги свободна, тя изпадаше в ярост, попадайки в каменните челюсти на каньона.

Входът и изходът на каньона се заграждаха от две огромни скали. Те очевидно предизвикваха особена неприязън у свободолюбивата стихия, водата край тях се издуваше, съскаше и с грохот ги обхождаше.

Пътешествениците съзерцаваха мълчаливо няколко минути бесния танц на водата. Анатоли наруши пръв мълчанието.

— Ето това са Конските чела — каза той. — Нещо такова съм виждал в Катуни. Тук целият фокус е в това, че влизането в каньона е възможно само покрай лявата стена, а изходът е до дясната. Следователно, след като се премине първата скала, трябва да се пресече струята диагонално, за да се попадне в изходните врати. Наистина и след това се виждат редица камъни, но там вече е по-просто. Прагът е интересен и може да се премине, без да се разтоварва лодката. Главното е да се гребе енергично, за да се движиш по-бързо от самия поток. Иначе ще се загуби управлението. — Той прекъсна обясненията си и погледна лицето на жена си, която като омагьосана гледаше надолу. — Е, моя мила, ти май че се страхуваш — усмихна се той, притискайки я към себе си. — Хайде да направим така. Ти ще тръгнеш пеш по брега, а аз ще прекарам лодката.

— О, не! За нищо на света! — потръпна Лена, отдръпвайки се от края на пропастта. — Щом ще пропадаме, тогава да сме заедно.

— Че сам човек по-лесно ще мине!

— Не! — твърдо каза тя, поклащайки глава. — Сам няма да те пусна.

2.

Слънцето все още висеше над гората, осветявайки с червена пробляскваща светлина пътя към прага. Лодката се поклащаше в сянката на брега. Анатоли измъкна от задната част на лодката раницата. Те веднага облякоха спасителните жилетки.

Сега лодката вече представляваше херметично затворено торпедо, насочено с окования си нос към гърлото на прага. От нейното рибешко тяло, органично слети с нея, стърчаха две фантастични фигури в надути оранжеви жилетки.

Анатоли отблъсна лодката с веслото от брега. Във водата падна буца глина и ги обсипа с водни пръски.

— Значи ако се обърнем, отблъсквай се с крака от дъното — напомни й той, обръщайки лодката. — И няма защо да се страхуваш, със спасителната жилетка няма да потънеш.

— Че аз не се страхувам — храбро отвърна Лена.

Като се подчиняваше на задружния тласък на греблата, лодката бързо се плъзгаше по вълните.

Прагът започваше с широк каменен котел. Те налетяха в него като на крила. Водата тук правеше мехури и въртопи. Пред тях в гърлото на каньона непрекъснато играеха вълни. Плътно бучене се издигаше от кладенеца към небето.

„Чистилище!“ — помисли си Анатоли, плъзгайки поглед по издигащите се нагоре стени.

Насреща, бързо увеличавайки размерите си, се носеше първият камък. Оттук, от ниското, той наистина приличаше на огромна конска глава, потопена до самите ноздри в пяната. Вълна подхвърли лодката. Пръските плиснаха по лицата на гребците. Весло застърга по някакъв камък. Като тежък снаряд главата прелетя край тях.

— Почти се отрихме в нея — доволно отбеляза Анатоли, натискайки върху педала на руля.

Сега наляво, само наляво! Той натискаше далеч и силно, потапяйки греблото почти вертикално, с цяла лопата. Водата се стичаше на ручеи по гънките на жилетката.

Малкият съд се носеше стремително сред белите буруни срещу втория колос, мрачно намръщен в очакване на тази отчаяна двойка. Всичко вървеше добре…

Лодката се намираше на половината път между скалите. Трябваше да се държи сметка за всяка секунда. Анатоли гребеше с всички сили и макар да беше готов за всякакви изненади, стана това, от което той най-много се опасяваше. Светлината пред очите му изгасна отново. Преплитайки се, изтракаха греблата.

Прагът гърмеше. Студените пръски заливаха лицето му. Анатоли беше обхванат от внезапна ярост.

— Ах ти мръсник! — изруга той, бъркайки с лопатата в тъмнината наляво.

Сега вече не му беше до опасения. Беше длъжен да изведе лодката от каньона, а за тази цел беше необходимо да гребе, да гребе непрекъснато, за да не загуби управлението.

— Мръсник! Мръсник! — задъхвайки се, повтаряше той, карайки лодката „пипнешком“ към прохода.

— Мръсник! — извика той сред грохота на прага. И сякаш поразена от неочаквания бунт на добрия човек тъмнината побледня, отстъпи и пропадна. Късно, късно! Главата сякаш се усмихна, очаквайки плячката си. Анатоли насочи напред греблото, за да смекчи удара.

Като обърна лодката на борд, течението силно я хвърли върху скалата. Ребрата й затрещяха. Водата заля гребците до пояс. Скритата под водата паст се разтвори, всмуквайки жертвите си. Лодката се наклони силно и заседна с широкия си корем в каменната глътка.

Откъде в такива минути се взимат силите на човека? Анатоли се впи с мъртва хватка в хлъзгавата издатина, пречейки на лодката да се обърне. До него Лена се държеше за втората „ноздра“.

— Всичко е наред, не се страхувай! — извика й Анатоли, изправяйки лодката.

Като улови момента, в който бордът се откъсна от корниза, той силно блъсна дланите си в издатината и придвижи лодката напред. Така, тласък след тласък, сантиметър по сантиметър те пълзяха към прохода, притиснали брадички към гърдите си, за да не се задавят от падащата върху тях вода. И когато лодката се показа наполовина оттатък скалата, Анатоли разбра, че главната опасност е преминала.

Плътна вълна удари по дъното. Кърмата заседна и лодката, тежко забивайки нос във водата, се преобърна.

— Дръж се за лодката! — успя да извика Анатоли, потъвайки сред пяната.

Когато изплува, той се хвана за перото на руля и като се огледа, видя пред себе си зад ръба на скалата бялото лице на жена си, закрито наполовина от косите й. Жива!

Той й се усмихна ободрително и помаха с ръка. Сега не трябваше да се губи нито минута. Лодката можеше да се заклини в тесния проход. Влачейки кърмата на завоите, Анатоли се стараеше да държи лодката по струите и не й позволяваше да се отклони.

Потокът беснееше, подскачаше, хъркаше и танцуваше, трескаво мятайки се сред камъните. Бяха достатъчни броени секунди, за да се премине стометровата опашка на каньона. По дългия език на водоотливника те благополучно се хлъзнаха в дълбоката вода…

Все пак те продължиха да плават известно време по неспокойна вода сред шипящи мехури и водовъртежи. Но реката зави и нейният стремителен бяг намаля. Тя сякаш овладяваше възбудата си. Бреговете се разтвориха. Отдясно, в мрака на боровата гора се очерта зелена поляна, обсипана с цветя. Дънерите на корабните ели пламтяха с меден огън. Край бреговете се простираше ивица от жълт пясък.

— А ето и нашия пристан — каза Анатоли, насочвайки лодката към брега.

3.

Потръгна им. Повредите се оказаха несериозни, а нещата им, завързани в мушамени чували, не бяха пострадали.

Изпуснатите гребла бяха изплюти от каньона с негодуване след лодката, сякаш той не искаше да се занимава с дреболии…

— Знаеш ли, че не успях дори да се уплаша както трябва — разказваше Лена, държейки на свитите си колена чашка с димящ чай. — Просто не можех изведнъж да приема, че можем да загинем. Тези Чела ще ги запомня за цял живот.

— Аз също ще ги запомня — мрачно каза Анатоли, измъквайки с пръчка въглените изпод чайника.

Слънцето отдавна беше се скрило зад стената на гората и вечерта, омайната вечер на тайгата в наметало, изтъкано от студената синева на изтока и червените припламвалия на запада, мълчаливо стоеше край самотния огън.

Палатката вече беше поставена, а вечерята завършена. Лена, която през цялото време непрекъснато говореше нещо, нито веднъж не засегна причината за аварията. Анатоли й беше благодарен за това.

Той наблюдаваше как в светлината на огъня се позлатяват нейните коси, как във вечерния сумрак се люлеят тежки сенки и се мъчеше да прогони неспокойното чувство, че вече е виждал всичко това. Сега това усещане избликваше на къси импулси. Отпускаше го и се връщаше отново и трябваше с напрежение на волята да се освободи от него…

— Странно е, че няма комари — каза Лена, ставайки.

— Идва вятър от реката — каза Анатоли и също се изправи.

Като се изправи на пръсти, тя леко го целуна по крайчето на устните.

— Иди си легни, а аз ще измия съдовете.

В палатката той изведнъж се почувствува зле. Зави му се свят. Тялото му омекна като памук. Искаше му се да повика жена си, но гърлото му се задави от спазми. Последното, което видя, беше как тя слиза надолу към реката, полюлявайки ръце, тънка и лека. Лунната пътека сребрееше. Анатоли въздъхна дълбоко и загуби съзнание…

4.

Мозъкът пламти, сякаш набоден с хиляди нажежени иглички. Вият се огнени нишки. Те се преплитат и образуват странни фигури: вълнисти линии, някакви дяволски профили, виещи се спирали, пръстени и змии.

Фигурите горят с яркорубинова светлина в глухата тъма и тъмнината също се налива с тъмночервено сияние. Тялото му става безтегловно. То плува, полюшвайки се върху черните вълни. То се разтваря в пустотата и само малко ъгълче от съзнание му напомня, че той още съществува. Това продължава безкрайно дълго, след това тъмнината започва да се разпръсва и съзнанието бавно се завръща у Анатоли.

Това, което видя, го смая. Той лежеше в светла просторна стая, залята от слънчева светлина. Освен него в стаята имаше още един човек. Този човек, облечен в бяла лекарска престилка, седеше зад масата гърбом към него и като си подсвиркваше тихо, правеше нещо с поялник. Миришеше на горящ нишадър, а над бюрото се издигаше струйка дим.

В ъгъла до прозорците стоеше огромен агрегат, напомнящ хладилник. Горната му част беше осеяна с разноцветни лампички, копчета и циферблати. Анатоли вцепенено наблюдава няколко минути тази чудна картина, без да разбира нищо. Паметта му не се обаждаше. Поиска му се да стане, но не успя да помръдне нито един мускул. Тялото му беше налято с оловна неподвижност.

— Какво става с мен? — проговори той и не позна гласа си. Той беше хрипкав и пресипнал.

Човекът вдигна глава. Изненадано пробляснаха стъклата на очилата му.

— Хей, сестра — извика той, облягайки се на стола, — бързо елате. Болният се е събудил.

На вратата се показа изплашено женско лице и веднага се скри. Разнесе се тракане на токчета по коридора. Вик:

— Дежурният лекар!

В стаята влезе млад човек в бяла престилка. Като кръстоса зад себе си ръце, той се наклони над Анатоли и обръщайки се, подхвърли през рамо:

— Бързо извикайте професора!

Анатоли затвори очи. Както в детството си, когато сънуваше страшен сън, той направи вътрешно усилие да прогони кошмара. Но спасителното събуждане не последва.

Дочуха се стъпки, изскърца врата. Строг, поразяващо познат глас каза:

— Трябваше да ми позвъните през нощта, няма от какво да се стеснявате. Бях ви предупредил.

Лека суха длан легна върху челото на Анатоли. Той отвори очи.

До кревата стоеше възрастен побелял мъж в престилка и бяла професорска шапчица.

Сякаш тежък чук удари по гърдите му. Това беше Шварц! Приятелят от детинство. Миша Шварц. Но един изменен до неузнаваемост Шварц.

Онзи Шварц, който Анатоли и Лена бяха срещнали на улицата една седмица преди отпуската, беше млад начинаещ лекар! Какво е станало с времето?

— Вие… не сте ли Михаил… Шварц? — хрипливо запита Анатоли.

Шварц бавно кимна и се обърна към човека, работещ върху бюрото.

— Скоро ли ще свършите?

— Още около десет минути, Михаил Семьонович.

Професорът поклати глава и като постави длан върху главата на Анатоли, каза:

— Потърпи, скъпи. Това е досадна грешка. Сега всичко ще си отиде на мястото.

И след това с друг тон:

— Как се случи това?

— Нощната сестра забравила да спусне резето. Бурята разтворила прозореца и той разбил таблото — каза дежурният лекар. — Ние ликвидирахме временно повредата, а сутринта извикахме специалист.

— Такава глупава случайност кой можеше да очаква! — оправдаваше се женски глас.

— Миша… какво… става с мене? — изхърка Анатоли, преобръщайки с мъка езика си.

Шварц не му отговори.

— Миша… аз нищо не помня, къде е Лена?

Почувствува как очите му се пълнят със сълзи. Шварц махна ръката си.

— Миша… — с треперещ глас повтори Анатоли. — Не мога… Кажи…

Дълбока бръчка се изряза на челото на Шварц. Той се обърна с цялото си тяло към стоящия до него лекар и глухо каза:

— Включете мемостимулатора.

Лекарят превъртя някаква ръчка върху таблото и мъртвата памет потръпна.

… Вечер е. Реката. Лена, спускаща се към нея. Картината, която преди секунда изпълваше съзнанието му, внезапно започна да избледнява, да се отдалечава, да губи багри и подробности. Тя изчезваше все по-далеч в миналото, превръщайки се в крехък спомен, и скоро само топло, малко парливо чувство остана от нея.

Анатоли огледа мълчаливо изправените хора, спря поглед на апарата и си припомни всичко.

Спомни си, че животът му е отдавна преживян, дълъг, богат със събития живот и сега ето вече повече от година той лежи в отделението по неврохирургия към болницата на Шварц.

В паметта му изплуват събития от близкото минало. Проходът Яман Тау. Снежният корниз. Веригата от хора по склона. Снегът проблясва с опасен влажен блясък. Вик зад гърба му. Като черна светкавица пукнатина прерязва основата на корниза. Върховете бавно и тежко се преобръщат и забучват остриетата си надолу. Под краката се разтваря плътната синева на небето. Снежни зърна обсипват лицето и клисурата, оказала се изведнъж високо горе, започва стремително да пада надолу…

Той дойде в съзнание след един месец в реанимационното отделение и научи, че Лена вече я няма.

След една година Шварц, отстъпвайки на неговите настойчиви искания, беше принуден да признае, че засега не може да му върне подвижността. Анатоли прие спокойно истината. Той разбра, че кръгът е завършен.

Всички следващи дни той се намираше в някакъв странен полусън. Картините на миналото се тълпяха пред очите му. Той ги милваше с любов като стари любими играчки и си мислеше какъв прекрасен и мъчителен дар е човешката памет.

Веднъж Шварц приседна на края на леглото.

— Имаме изход. Не съм ти казвал нищо, защото не бях сигурен в успеха. А сега съм сигурен.

Този разговор се състоя онзи ден, а вчера Анатоли беше прехвърлен в тази стая.

Шварц се беше облегнал на големия сандък и обясняваше:

— Това нещо се нарича неврогенератор. Сигурно си чувал за него. Нашият институт получи за него Държавна награда. Той позволява да се възстановяват в паметта на човека събитията на преживяното в най-точна последователност, превъртайки паметта като магнетофонна лента. Той прави спомените толкова ярки, че човек сякаш ги преживява отново. Онова, което се е случило някога, сякаш се повтаря. Така ти ще можеш да чакаш, докато се научим как да те излекуваме. Помисли си от кой момент искаш да започнеш живота си отново…

И тогава той си спомни далечните, отминали години, тяхното първо пътешествие по реката…

5.

— Готово — каза човекът с очилата, изправяйки се до бюрото.

— Изключете мемостимулатора и изтрийте сцената на пробуждането — каза Шварц, сядайки на табуретката до леглото. — Сега всичко е в ред, Анатоли. Повече пропуски няма да има. Настрой въображението си на изходната картина… Отвлечи се от всичко. Започваме…

… Приятно вцепеняване обхваща тялото. Белите престилки плуват пред очите. Тежестта в тялото изчезва. То става безтегловно. Багрите се смесват в безформено петно, паметта застива и възниква ярък многоцветен свят…

— Каква красота! — усмихва се Анатоли, облягайки се на гърба на седалката.

— Великолепно е! — отвръща зад гърба му Лена.

Анатоли дълбоко и с наслада вдъхва влажния речен въздух. Усещанането за здраве и сила го изпълва цял.

— Хубаво е! — казва той, продължавайки да се усмихва на залязващото слънце.

Лодката тихо се плъзга по черното огледало на дълбоките води.