Весела Люцканова
Звезден синдром

Погледна лицето му, видя смръщването на веждите, притъмняването в очите, леката гримаса, която изкриви устните.

— Нещо обезпокоително ли, докторе?

Изправи се от стола и застана срещу него в очакване на отговора. Отговорът се бавеше. Докторът вече гледаше към вратата за следващия. Лицето му бе върнало предишния си твърде спокоен и нищо неиздаващ израз. Дори леко се усмихваше.

— Нищо обезпокоително! — като че ли нарочно повтори думите му. — Или… много обезпокоително, защото… все по-често се среща. — Не гледаше в него, говореше повече на себе си с тих приглушен глас. — При този синдром… човек си мисли, че ще побеждава винаги. А късметът или шансът, или както искате го наречете, изменя понякога. Човешките възможности все пак имат своя предел. И физическата, и психическата издръжливост, и те…

Прекъсна го.

— Но аз не само мисля, аз го доказвам непрекъснато! — гласът му захлупи гласа на доктора, извиси се над него, за да го обърне от вратата към себе си. — Повече от десет години го доказвам!

Обърна го. Притъмнелите очи го пронизаха отново и под тях той се усети прозрачен. Не издържа, леко се отдръпна назад. Облегна се на стената и се опита да устои на втренчването, без да премигне. Премигна, психиатрите винаги го бяха смущавали, а този, новият, особено много. Защо? Нима не знаеше, че…

— Нищо не знам за вас — като че ли отговори на недовършената му мисъл. — Нищо не знам, но мога да ви кажа, не забравяйте, шансът се променя, сигурността ви и във вас самия, и в машината, която навярно управлявате, е по-голяма, отколкото…

Засмя се, това ли било? Докторът го погледна изумено. Видя го да свива и разпуска пръстите на дясната си ръка, за да се овладее. Изглежда, че му се удаде, защото добави по-меко, но с много строгост:

— Предпочитам да се смеете утре!

Утре? Да, утре… И утре ще докаже… Доказвал се е неведнъж и не два пъти. И ще се смее и утре, още по-силно, още по-дръзко. Протегна ръка за довиждане, щяха да се срещат непрекъснато, винаги на профилактичните прегледи, не искаше да го настройва срещу себе си, новият бе сменил пенсиониралия се добродушен стар лекар, който го имаше като свой син. С този бяха почти връстници, една-две години в повече или в по-малко нямаха значение. Имаше значение единствено фактът, че вместо да руши доверието в собствените му възможности, трябва да ги укрепва…

Лекарят все още не протягаше своята скрита в джоба на престилката ръка. Защо?

— До скоро.

Лекарят само кимна.

На вратата се сблъска с един от новите, я имаше, я нямаше двайсет и пет. Знаеше името му и го бе мяркал по пистите, веднъж дори се спряха един срещу друг и взаимно се огледаха. Одобриха се. Бе си помислил тогава, че навярно при постъпването си е изглеждал точно като него. Ако човек не е достатъчно уверен в себе си, а и в машините, които управлява, мисълта му повтори несъзнателно думите на доктора, мястото му не е тук. А сега се разтревожи, момчето притежаваше упорство, което надхвърляше собственото му упорство, и дързост, която надхвърляше неговата, все още неохлузена от опита — трудни ситуации във въздуха, изменени траектории по звездните пътища, преодолими аварии в машината, защото… има ли непреодолими, тях, пилотите, вече ги няма… Разминаха се с усмивка, вратата зад младока се затвори. Той приседна на бялата скамейка пред кабинета, странно омекнал и несигурен. Оправда се, че разполага с още време, а всъщност към несигурността му се прибави и страх, щеше ли и на него докторът да каже, и ти, момче, го носиш този… звезден синдром, и теб те предупреждавам. Та ако не го носеха и двамата, какво щяха да търсят сред звездите?

Времето се точеше бавно. Усещаше несигурността си да набъбва, да нараства застрашително, да го прилепва към скамейката, а бялата врата не пропускаше нито звук, напразно се ослушваше да долови някоя дума. Нищо. От дъното на коридора вече се задаваше следващият, познаваше и него, и той бе от новите, и за да запълни някак времето, започна да го разглежда с крайчеца на сведения си уж поглед. Обърна внимание на нетърпеливостта в крачките, на отмятането на русия перчем, на резките обръщания ту към изхода, ту към вратата на кабинета. Нервен е, реши в себе си, като едното нищо може да отпадне под проницателността на психиатъра. И що за наука беше психиатрията, че позволяваше да гледат през тях като през стъкло, да надничат и в най-щателно пазените ъгълчета в душите им, където понякога се таеше и страх? Ако трябваше да бъде честен поне пред себе си, нима не тръпнеше цял пред утрешното състезание? И нима смехът му, прозвучал толкова дръзко и предизвикателно, не го издаде? Утре… щеше ли отново да докаже, че е най-добрият, натрупал най-много опит и нито веднъж не отстъпил, каквото и да се случеше? След като долавяше вече в по-младите… Изохка. Ако продължеше да мисли по този начин, то… утре… Скочи на краката си, тръгна решително, мина край чакащия и съвсем загубил търпение младок, наложи си да не го погледне и излезе навън.

Вдигна очи към небето. Слънцето светеше в зенита си, бяло и малко като монета. Наситено в синьо и без нито едно облаче, неговото небе му обещаваше… Обещаваше, но разсякъл го веднъж с ракетата, знаеше, че го очаква единствено мракът на Космоса и само уредите ще го водят, точни, безгрешни и неизменили му нито веднъж. Шансът да не му изменят досега! А ако утре… Не, тръсна глава, тревогата се спотаи в него, някъде съвсем навътре и потъна, той предпочиташе да я изтръгне и изхвърли навън. Да я изтръгне, а как?

Запъти се към хангара, в който го чакаше новият изпитателен модел. За да опознае добре машината и привикне с нея, както и тя с него, та нали там горе се сливаха в едно цяло, бе излитал до близките звезди, бе се опивал от мощността й, бе пял и точно в кабината й се бе усетил бог. Обиколи я, огледа я отвсякъде, погали сребристата й броня, вмъкна се в утробата й, провери отново апаратурата й, тя би смаяла всекиго, тревогата му се стопи. Конструкторът, неизвестно кога озовал се в хангара, му подаде ръка, за да скочи долу. Най-доброто, което съм създал досега, най-смелото, най-дръзкото, нали? Какво повече можем да си пожелаем за утре, а ръката му леко тръпнеше. Защо, погледна го за миг и усети и в него страха, несигурността, тревогата, тя нахлу през пръстите. Победа, отвърна му категорично, първото място… Ще го имаш, докосна и рамото му конструкторът, върху ризата остана влажно петно. Като длан. Гледаше в нея и слушаше като в сън. Върви и почивай! Никакви съмнения! Върви и почивай… Нима се съмняваш в нещо? А ти? Нима не си най-добрият? Нима не съм най-добрият? Да, да… Не, не… Категоричността липсваше.

Конструкторът го изпрати до климаториума, задължителен за всички преди полет. Вмъкнатата под мишницата му ръка все още трепереше неуловимо, но той улавяше пулсациите й, те се предаваха по цялото му тяло като кръгове във вода. Защо? Разделиха се с усмивки. В бялата стая се взря в лицето си. Огледалото щедро му показа и четирите стени на клетката. Той изхвърча навън, все още разполагаше с малко време до задължителните часове на отделянето, все още можеше да се срещне с някого и размени дума или поглед. Дежурният му посочи часовника, не повече от петнайсет минути, застигна го и гласът му.

Имаше нужда и от движение.

Крачеше по тротоара край сградата, впил очи в трептящия в мараня хоризонт. Крачеше бавно и спокойно, опънал рамене назад, за да изпита силата им. Размахваше ръце в ритъма на крачките. Започна да си подсвирква, за да не мисли за нищо, за да изчисти съзнанието си до синьо като това небе…

Тогава видя младока, той вървеше насреща му. Изглеждаше ядосан. Спря се, изчака да го забележи и сам да пристъпи към него. И да проговори сам:

— Този… новият доктор… какви ги плещи? Каза ли ти и на тебе, че…

Той кимна, преди другият да довърши, това го смути. Измериха се отново с погледи, като че ли отново преценяваха възможностите си кой от тях утре ще излезе победител. Нито за миг не помислиха за третия. Един от двамата, аз, той… Имаше нещо в това момче, което го разклати отново, да… упорството му надхвърляше неговото, а и дързостта му, тя не познаваше границите на опита му, трупан година след година, полет след полет… А не беше ли и това преимущество? Да тръгнеш срещу стената с глава, неизпитала удари? Ръката на младока здраво притисна неговата, смаза я с увереността си. Разделиха се с усмивки и пожелания за утрешния ден. Пожеланието на младока прозвуча странно… утре… един от нас… ще победя. И влезе в климаториума пръв и със самочувствието на вече победил.

А той спря на прага, утаил в себе си горчивина. С какво право му налагаше превъзходството си? С какво право? Изненадан от обзелата го ярост, свърна отново към хангарите, не към своята машина, а към машината на другия. И тя бе последна дума на техниката, навярно в нея и той се бе усетил… бог. Огледа я внимателно отвсякъде, установи веднага различията и във външния вид, и в кабината, която се оказа заключена, и той само надникна през люка. Установи различията, но не успя да схване предимствата или недостатъците й, ако беше тук конструкторът й… Него го нямаше, а и той бе от най-добрите, не биваше да забравя. Както и конструкторът на третата машина… Утрешното състезание по добре трасираните космически пътища към Алфа–3 ще бъде състезание не само между пилотите, а и между машините, но нали машина и пилот стават едно цяло и как можеха тогава да ги разграничат?

Спечели конструкторът еди-кой си и пилотът еди-кой си… Или… спечели пилотът… конструкторът… Все едно! По дяволите, в крайна сметка какво значение имаше?

Сънят му през цялата нощ бе неспокоен, през цялата нощ препуска между звездите на необуздан див кон, стиснал здраво юздите му. Някога преди всеки полет сънуваше… падането си, красиво и оставящо следа. Къде? У кого? Все още не беше женен, все още нямаше деца. Бе си обещавал многократно, оцелее ли, още на следващия ден… И сега си обеща. Насън. На прегледа сутринта отново доказа изключителната си издръжливост, данните му бяха добри. Преди да се вмъкне в кабината, махна с ръка на другите двама, те му отвърнаха, единият с превъзходство, другият с някаква обреченост. Който и да спечелеше от тях, помисли си, преди да се намести в пилотското кресло, това щеше да бъде поредната победа за човечеството. Погледна успокоените си големи ръце, протегнати към таблото, довери им се. Най-дългото разстояние до днес щеше да бъде изминато за рекордно кратко време. С най-сигурната машина и с най-сигурния пилот в нея. Тогава? Дори да не е той… Вече отстъпваше ли? Не… Впери поглед в очакване на светлинния сигнал. Защо се бавеше? Ето го…

Най-сетне!

Включи се бързо в трасето, не изгуби нито секунда при излитането. Вече можеше да проследи и движението на другите двама. Единствено на екрана си. Не загуби време за това разточителство. Втренчен внимателно в уредите пред себе си, бавно приплъзваше към най-голямата скорост след озоновия слой, изтънял като хартийка. Машината запя, запя и той с нея и заедно с песента достигнаха и двамата, машина и човек, до крайната си мощност. Без да трепнат, без никакво отклонение вляво или вдясно. Сега вече можеше да погледне. Хвърли кос поглед към екрана, видя, че е пръв. Засега, не биваше да се заблуждава. Оттук нататък и машината, и той щяха да дадат най-доброто от себе си, неотделими вече един от друг. Тялото му се наля с метал, от топла плът бе корпусът на машината, ръцете му се сляха с лостовете за управление, сърце тупаше долу в нозете му. Неговото? Нейното? Тяхното? Тяхното общо сърце… Тяхната обща плът! Тяхната обща победа! Забрани си да мисли за нея, оказа се по-лесно, отколкото предполагаше. Важното бе да се съсредоточи докрай, да не забравя нито за миг, че най-опасният момент предстои. След колко време не знаеше. Часовникът вътре в него бе изключен, часовникът на машината отчиташе със светкавична точност дни, месеци, часове и секунди. Времето бе изгубило измерението си. Имаше ли значение? Трябваше да внимава при вклиняването си в атмосферата на Алфа–3 — планета с притегляне, по-силно от земното. С няколко степени по-силно притегляне. Там трябва да смъкне скоростта почти до минималната, и то постепенно, без тласъци, без риск. Може да печели преднина единствено в Космоса. Знаеха ли го и другите? Естествено. И все пак не издържа и погледна в екрана. Ракетата отляво се изравняваше с неговата, някакви сантиметри изоставаше ракетата отдясно. Помисли, че от Земята ги следят на също такъв екран, че пресмятат сантиметрите по него в хиляди километри, че запалянковците вече викат за единия или за другия, почти чу виковете им, а може би все още мълчаха, затаили дъх, не включи уредбата, нуждаеше се от цялото си благоразумие, от цялото си хладнокръвие. Алфа–3 вече нарастваше в погледа му, все повече нарастваше, докато изпълни целия екран. Сега! В мига, в който смъкна скоростта, видя звездолетите на другите двама, успоредно на своя, носовете им опираха в една линия, ако намалеше още малко скоростта, то… но благоразумно я смъкна още, и още малко, и още… почти навлизаха, на някакви хиляди километри от нея. За миг вдигна очи към екрана. Видя кораба на младока отляво, продължил със същата скорост, изкрещя предупредително, натиснал копчето отляво и включил се в уредбата му:

— Внимавай! Трябва да намалиш! Трябва…

— Внимавай ти! Тук е шансът ми! — предизвикателно се изсмя младокът, а той изпита болка от смеха му. Смъкна скоростта още малко, по-добре да му даде още преднина и той също да намали, преди да се е…

Беше само миг.

Видя го на екрана. Носът на звездолета му се вряза, не, само опря някаква невидима граница и избухна пламъкът, ослепил мрака на Космоса, а и него самия, след което заваля плач от пепел. Изохка. Видя голите си пръсти в ръкавиците да се тресат, видя костите им без плът да притискат метала, все по-силно, все по-силно. Машината се тресеше цялата, та нали бяха едно цяло, не успееше ли да я овладее… Стисна зъби, оголени навярно и те в плача му, плъзна внимателно ракетата по ръба на чуждата атмосфера, по-дълго, по-плавно отвсякога, уби още скоростта и се вряза в нея, а тя го обви като в длани. След това изохка отново, капчици пот студенееха под шлема му, ръцете му все още леко се тресяха, все още леко се тресеше и машината, като че ли я болеше и нея. Съсредоточи се, плавно и без да увеличава или намалява повече скоростта, погледна пак на екрана. Отдясно, също с намалена скорост и твърде предпазливо, третият звездолет приплъзна по ръба на чуждата атмосфера и се вряза плавно в нея. Той щеше да се приземи пръв, ако оня в кабината проявеше още малко благоразумие и не увеличеше отново скоростта, притеглянето на Алфа–3 бе толкова силно, че увеличи ли я… Намали още, видя с облекчение, че и другият намалява. Вече съвсем не мислеше за победата, единствено от значение беше да се приземят успешно и двамата. И намали още, не дори от предпазливост, а от желание да предпази другия някак без думи, да му даде шанс… Видя в екрана, че и той намалява, навярно и за него бе от значение единствено да се приземят и двамата. За миг хвърли поглед и на часовника върху таблото, времето си течеше, отмерено, то бе изумително кратко. Тогава? Намали още и все пак се приземи преди другия. Защо? Не бе ли разбрал, че опасността е отминала, че той му бе отстъпил първото място, че сам му го бе предложил и просто трябваше…

На плаца, заобиколени вече от запалянковци, фотоапарати и журналисти, те се погледнаха над тях, сякаш едва сега се разпознаваха. И двамата бавно, като упоени, разкъсваха веригите от ръце, светкавици, цветя и погледи и се устремяваха един към друг. После се заковаха само на крачка разстояние. А после протегнаха ръце и се прегърнаха под бурните ръкопляскания и аплодисментите. Те ги оглушиха, но не за думите вътре в тях. Защо, питаше по-младият, защо той? Аз съм по-неопитният, той не е могъл да не знае. Знаеше, кимна под въпросителния му поглед, втренчен в него, знаеше, но… звездният синдром… бил е по-силен от познанието, от предупреждението, от заплахата. Бе го казал на глас, усети отдръпването в другия, затихването му. Какъв синдром, раздвижиха се учудено устните, нима някакъв синдром… не разбрах. Звездният, повтори, и видя лицето на доктора, смръщването на веждите, притъмняването в очите, гримасата около устните и допълни, той е във всеки от нас… изненада, надскачане на самия себе си, заплаха, смърт.

— Видях… — потръпна. — Беше ужасно!

Можеше и да се разплаче. Недей, докосна ръката му. И тогава разбра, другият едва ли повече щеше да лети. А той? Той самият? Нали и той видя, и наистина беше ужасно? Загледа се замислено в ликуващата тълпа, която ги стягаше в кордоните си, отдели ликуващи лица, ликуващи устни, ликуващи очи, ликуващи ръце, вдигнати нагоре. Кого приветствуваха? Тях? Победителите? Единствено те чужди на цялата глъч, весела и кипяща? Само те двамата с удължени от умора и болка лица, без усмивки, с отпуснати ръце по тялото. Те, победителите! А бяха ли победили? Единият от тях го нямаше никъде, черна пепел в Космоса, другият се отказваше, а той? Той самият? Щеше ли да продължи? Въпреки заплахата, риска, смъртта? Щеше ли?

Вдигна очи нагоре, за да бъде сам лице срещу лице с небето. Във всичко това имаше дълбок таен смисъл. Отгоре му светеха звезди. По-ярки от земните. Протегна ръка към тях. Една се откъсна и полетя… към него. Разтвори дланта си. Падащата звезда остави дълга бяла диря върху тъмното небе и изгасна.