Феликс Димов
Тези слънчеви, слънчеви зайчета…

Вчера се завърна от експедиция към Алциона космокрайцерът „ветровит“ — кораб клас екзохронен, който стартира преди месец от втория симетричен спътник на Слънцето. Командирът на кораба Антон Ремезов съобщи в нашата редакция, че Алцион внезапно е престанала да излъчва светлина. Той отказа да коментира новината, като се позова на недостатъчната информация.

Завършва подготовката на нова аварийна експедиция, която ще се отправи към мястото на катастрофата. Интересно е, че астрономите, които се занимават с оптически методи за изследване, ще могат да потвърдят думите на Ремезов едва след 192 г. — и именно тогава ще достигне до нас сигнал от звездното натрупване на Плеядите, което ще загуби едно от най-прекрасните си светила. Засега учените не могат да разгадаят странното явление.

(Из вечерната телевизионна емисия)

Оля чу през сън плача на Тошка. Изглежда момченцето се бе отвило и не се сещаше да се завие. Трябваше да стане, да го успокои, да му даде вода, но нямаше сили да се събуди. Оля не допускаше до Тошка електронните бавачки и затова напоследък не си доспиваше. Нищо, нищо, потърпи, сине…

Накрая с мъка повдигна натежалата си глава. Леглото до нея беше празно, значи Ант още не е лягал. Учуди се, че докато стане, Тошка млъкна. Но не спеше: стоеше в креватчето и възторжено ловеше с пухкава ръчичка слънчево зайче. Зайчето не отскачаше: суетеше се на едно място и даже ласкаво се допираше до преследващите го неловки пръстчета.

До този момент Оля действуваше автоматично и чак сега се събуди окончателно: та това слънчево зайче като нищо щеше да разиграе нейното дете! И откъде се е взело в два часа през нощта…

Тя се огледа да види дали няма отблясъци отнякъде, но не откри нищо подобно. А после се отказа да търси, забелязвайки нещо странно: когато малчуганът закриваше слънчевото зайче, светлото петно не прескачаше на ръката, а оставаше на стената, като ту бавно изпълзяваше изпод дланта, ту се криеше обратно.

Оля улови зайчето — безплътно, с неуловима твърдост — огледа отново стаята, но пак не откри източника на светлина. Тя внимателно отвори ръце, като че се боеше да не чуе звън от счупено стъкло. Зайчето се шмугна под вратата забързано.

Оля зави сина си, набързо смени халата с домашен комбинезон, закопча ципа и изскочи в коридора. Зайчето сякаш това и чакаше, потанцува на прага и бавно запълзя напред, сякаш я викаше. Оля свали пантофката си, опита се с бос крак да заличи от пода златната следа. Зайчето за миг преодоля коридора, запълзя по вратата и се вмъкна през ключалката в кабинета на Ант.

Оля се вбеси.

— Ант, какво става? — попита тя, отваряйки тежката врата. И замижа.

Стените на кабинета бяха осеяни със зайчета. А посред стаята в кръг седяха четиримата космонавти от „Ветровит“ — целият му екипаж. Не си ли бяха омръзнали до смърт за месец (времето на полета им)?

Оля поздрави всички, но не можеше да отдели поглед от лицата им, които придобиха смутено изражение.

Най-добре от всички (разбира се, освен Ант) Оля познаваше най-възрастния — Зямчиков, бащата на Шурка; какво детство имаха в общия двор. Той беше едър и трудноподвижен, но това не му пречеше да прониква във всяко ъгълче на кораба. Вдясно седеше щурманът-холандец Гийом Лакро и усилено размахваше ароматична пръчица. Тънка вълна тонизиращ аромат се разливаше по кабинета.

Четвъртият член на екипажа стоеше с гръб. Матова шия, късо подстригана коса. Това беше Айя — суховата, недостъпна и изглеждаща много по-възрастна, отколкото е. Впрочем, нейната суховатост идеше от срамежливостта й. Тя дойде последна на кораба, преди две години, но Ант досега нямаше случай да съжалява за избора си.

Оля почувствува, че имат сериозен разговор. Не й беше по сърце тази нощна беседа. Откога започнаха да крият от нея? Значи неслучайно Ант не й разказа нищо за Алциона? Пред очите му гасне звезда, а той, видите ли, „няма информация“! Как се хвана на въдицата му!

Оля застана пред мъжа си:

— Не разбирам, Ант. Какво ви е, да не сте виновни за Алциона?

— Виновни ли? Заради Алциона — не! — Ант като че ли едва сега дойде на себе си, вдигна глава и на нея изведнъж й се стори, че на лицето му, вместо очи, горят две слънчеви зайчета. — Но не искам същото да се случи със Слънцето!

— Да не би тези?… — Оля преглътна буцата в гърлото си и се обърна към зайчетата. Гийом услужливо побутна стола към нея и тя седна машинално.

— Хубава беше звездичката! — Льоша порови в планшетката и измъкна рисунка на ослепително небесносиньо светило. Даже от листа то режеше очите със своята неонова яркост. — Най-силното слънце от Плеядите.

— Прекрати, смешнико! — прекъсна го командирът и взе в ръка тенекиена кутия. Изведнъж, след кратка заповед, зайчетата едновременно слязоха от стените, прелетяха стаята и се изсипаха в кутията. Тя се оказа прекалено широка, всички се превърнаха в едно петно на дъното.

— Те… чуват ли? — попита Оля, подбирайки трудно думите.

Ант не отговори веднага. Постоя, като се ослушваше.

— Така се споразумяхме от самото начало. Засега не сме спорили. А по-нататък ще видим…

— И те могат да общуват с нас? По свое желание?

— Там е работата, че не можем да уловим думите им без прецизна електроника. А те могат да се свържат с всеки човек. Общуване от мозък в мозък…

— Странно: мозък в тяло без плът.

— Тази планета е пълна със странни неща. И тяхната нова форма в това число.

— Нова? Почакай… А старата?

— Най-обикновени хора, Оленце. Даже приличат на нас! — Зямчиков измъкна от планшетката няколко листа.

На рисунките действително бяха изобразени хора. Земни хора. Може би само бяха облечени необичайно. А освен това, детското изображение на лицата им. Не уродливо изображение, което съхраняват до дълбока старост лицата на лилипутите, а друго — смело, гениално-съвършено, като при вундеркиндите.

— Удивителни същества. Изглеждат като възрастни деца.

— Да, приличат — неохотно се съгласи Зямчиков. — Ето този красавец, например, е на 311 години според нашето летоброене. Ти между другото го познаваш. Той преди малко занимаваше твоя Тошка.

— Нищо не разбирам. Разкажи ми, Ант. Нали около Алциона никой преди вас не е открил живот?

Тя пак се обръщаше към мъжа си. Защо скри от нея? Какво право има той да докарва такива гости на Земята? Защо ги пусна в квартирата? И най-важното, не можа ли този учен съвет да потърпи до сутринта?

— Около Алциона никой и не е търсил живот. А си струва! — Ант престана да обикаля стаята. — И ние, и другите преди нас се ограничаваха да го търсят на планетите. И намираха само руини от цивилизации. А те — Ант разклати кутийката, — те са израснали от старата обвивка, отхвърлили са я. И, както стана ясно, би трябвало да се търси направо в пространството.

Командирът взе ароматната пръчица от Гийом и вдъхна нежната струя.

— Имало някога весела планета, населена с интересни и силни хора. Разумът се развивал нормално. Енергията била достатъчна. Имали даже благоразумието да не съсипват природата. Нищо не им липсвало. Унищожавали злото в зародиш, даже едва го познавали. Мечта! На светлинни години край тях нямало по-щастливо общество.

Ант огледа слушателите, но никой не проговори.

— Особено внимание обръщали на децата, над тях треперели хора и роботи. Ако се случело да умре дете, обявявали траур на планетата. Децата не трябвало да познават нито страх, нито болка…

— Прекрасно — не издържа Оля.

— И още как! Само че, разумните хора от Алциона пропуснали важен момент: децата все по-късно ставали възрастни. Безболезненото съществуване и безгрижието не пречели на умственото им развитие. Но затова пък у тях не се пораждала потребност да мислят за обществото като цяло. Та нима детето е способно да мисли за обществото? Единствената непреходна ценност за тях бил култът към тялото и ума. Всичко им било разрешено, освен, може би, да си причиняват зло. Всички станали добри. Планетата стремително се подмладявала: та нали и на 30 и на 300 г. всеки си оставал дете. Раждаемостта спряла. Представяш ли си, Оленце? Цяла планета с деца. Безсмъртни деца…

— Още не мога да разбера защо е станало така? — попита Оля.

— Детството свършва, когато се налага да се бориш за съществуванието си, да мислиш за живота на близките си, за чуждите беди и съдби. А те не трябвало да се грижат за нищо, за тях се грижели машините. В моя модел има само едно слабо звено: защо последните останали възрастни са допуснали катастрофата? Трябва да гадаем. Може би прекалено бързо този процес е излязъл от контрол. Без да е имало признаци за опасност. Планетата била забравила думите „не трябва“ и „заради какво“. Не е имало кой да отбележи, че цялото население на Алциона се състои от подрастващи, на възраст от 15 до 300 и повече години. Ето погледни: тук имам двеста човечета. Двеста момченца и момиченца!

Ант с ожесточение повдигна капака на кутийката, позволи на едно зайче да излезе и затвори останалите. Слънчевото зайче побягна по ръкава му, настани се на рамото и го погледна. Оля можеше да се обзаложи, че то се усмихва.

— Погледни — повтори Ант. — Вече ги различавам. Това е Пти. Само се замисли: той е на 311 г., а още дете. Ето, например: той чу, че Тошка плаче и се втурна да го утешава. Между другото, 200-те дечица, към които се привързахме по време на полета, не смятат, че трябваше да ги спасим, че по тяхна вина загина Алциона.

Ант изведнъж замълча. Нима можеше да обясни, че те просто не знаеха какво да предложат на хората, за да защитят този нещастен народ, двойно по-нещастен, защото не осъзнаваше своето нещастие? Осмо денонощие, откакто отлетяха от Алциона, те си блъскаха главите, а проблемът си оставаше. Екипажът сметна за нужно да спаси остатъците от братската цивилизация. А в настоящия момент съществуваше една единствена мисъл: по какъв начин да окажат помощ на бедствуващите същества. Та нали взаимопомощта се поглъща от кръвта на хората още с майчиното мляко!

Ант каза:

— Предлагам всеки да повтори заради Оля нашите аргументи. Започни ти, Айя.

— Добре. Но трябва да завърша това, моето пропуснахте Вие, командире. В изкуството на алционците особено бил развит мотивът за свободата. Особено — свобода на тялото. Мечтата за полет се зараждала бавно. След излизането в Космоса се родил нов лозунг „Пространството без звездолети“! Стигнали до идеята за граничните снопове, съществуващи едновременно в обичайното и в двумерното пространства, снопове, на които са подвластни скоростта и Времето. Оттук започнало всичко! Космическата ера! Безпределни възможности за пътешествия! Покоряване на Вселената! На кратко, общ преход към същите тези „зайчета“. Подрастващите били привлечени от нова играчка, а се оказало, естествено, че няма кой да им каже „Спрете!“

Льоша въздъхна и затвори планшетката:

— Зловеща картина! Това по-скоро е по моята специалност, въпреки че не смеем да правим точни предположения. И все пак, ако някой трябва да се занимава със загадката, то това са, разбира се, теоретиците на Времето. Защото поголовното прераждане разтревожи всичко около Алциона. Обикновеното пространство, свързано с двумерното, временно се е деформирало в петмерно, за да се освободи от излишната енергия. При това тяхната звезда се изхитрила да се обърне наопаки и основната й маса останала там, в петмерното. Започнало такова космотресение — плакало тяхното слънце заедно с 18-те милиарда души население! Вярно че успяхме да затворим в кутийка 200 аборигени, но къде са останалите — самият Айнщайн не би могъл да разбере!

Сега имаме една единствена грижа — къде да ги денем! Да ги върнем обратно? Би било жалко. Сприятелихме се. Да ги заселим на Земята? Но кой ще даде гаранция, че след време няма да преобърнат и нашето светило?

— Свърши ли? Нищо ли няма да добавиш? — попита Ант.

— А какво да добавя? — Льоша вдигна рамене. — Няма да ми е весело да спя в една стая с младенец, който си играе с атомна дрънкалка. Трябва да върнем гостите на мястото, откъдето ги взехме и да ги помолим да забравят пътя към нас. И това ще бъде достатъчно мека присъда. А какво да правим? Обидените „зайчета“ могат и да отмъстят.

— Но ти знаеш, че това не е така! Те са добри! — възмути се Айя.

— Аз, разбира се, знам. Както и ти. Но аз разсъждавам така, както биха разсъждавали останалите земни жители, които не ги познават. За съжаление, освен нас четиримата никой не ги познава. А истината може да бъде затъмнена от привързаността ни към тях. Но все пак ние трябва да решаваме.

— Деца-богове — каза Ант. — Двеста прекрасни, всесилни и безгрижни богове, чужди на нашата Земя. Със знания, от които сме, ах, колко далеко!

— Трябва да ги пуснем — прекъсна го Айя. — В хуманоиден вид.

— Нима можем? — попита Олга.

— По-лесно, отколкото ти превръщаш електронния сигнал в лека вечеря — промълви Гийом.

— Тогава защо не се погрижим Земята да престане да им бъде чужда?

— Но как?

— Трябва да се помисли! — Оля стана. — Според мен, трябва да върнем детството на всеки един от тях. Да повторим ново детство на Земята. И задължително с майка. В семейство…

Тя се изчерви. Съдейки по очите на Ант, които станаха по-топли, истината бе някъде близо.

— Ние достигахме до тази мисъл — каза Ант тихо. — Различни семейства има на всички материци. И майките са различни.

Ант се приближи към Оля, силно обгърна раменете й. И това пак означаваше много повече от това, което направи и каза.

— Значи, въпросът е решен?

— Една подробност — Гийом помръдна на стола. — Необходимо е морално оправдание, защо сме били принудени да скрием от човечеството своя експеримент.

— Щурманът е прав — поясни командирът. — Коя майка ще се съгласи да възпитава подхвърлено дете заедно със собствените? Възниква проблемът за добрата мащеха. А ние сме длъжни да не ги опазваме от малките нещастия: от изгаряния, от убождания, от падания, от удари. Тоест, от това, от което ги е обграждала Алциона. Налага се изводът: майките не трябва да знаят за техния произход. Следователно и никой на земята.

— А самите те? — не издържа Айя.

— Те още повече! — твърдо отговори командирът. — Стигат им грижите с генетичните особености, с които несъмнено се отличават от земните жители. Но, мисля, че ще се намерят достатъчно желаещи да обяснят отклоненията с мутации. А когато станат пълнолетни ще им предоставим информацията, която имат сега „слънчевите зайчета“. Но тя ще придружава формирана, общественополезна личност. Те ще имат право да избират дали да предоставят на новата си родина знанията и неизвестните за нас способности или да се върнат в Плеядите да търсят братята си. Сегашната им субпространствена дрешка ще им бъде по мярка и може би им е съдено отново да организират своя разпръснат по Вселената народ. Във всеки случай „зайчетата“ ще си отидат като приятели.

— Те ще се съгласят ли? — Олга примирено взе кутийката — несигурното жилище на 200 богове, прието от тях като доброволно и напълно условно място за обитаване.

— Да помолим госта да отговори! — Гийом намигна на Оля палаво. — Пти! Ей, Пти!

Пти не благоволи да влезе в контакт. Свил се на тавана, по всички признаци той дремеше.

— Когато ги намерихме — започна Льоша, — те почти бяха и без съзнание от страх. И много се зарадваха, че някой ще вземе вместо тях решение, тъй като те нямат природна склонност към това.

Зямчиков искаше да добави нещо, но изведнъж запуши устата си с ръце, изчерви се и няколко пъти погледна към тавана.

— Фу, дявол! Той казва, че се доверява на нашия разум. Че още един такъв пристъп на страх направо ще ги побърка. Те са принудени да изгонят страха от диапазона на своите чувства. Освен това, не им се иска повече да бъдат деца.

— За кого говориш, Льоша?

Зямчиков се обърна към Оля и обясни сърдито:

— За Пти. За кого още?

— Това се нарича общуване от мозък в мозък! А защо не поиска да го каже на всички — попита щурманът язвително.

— Защото моят мозък му подхожда повече — подразни го Льоша.

Всички отдавна стояха в кръг и чакаха какво ще каже Ант.

— Надявам се, че постъпваме правилно. А иначе какво право имаме петимата да се разпореждаме със съдбите на две цивилизации?

Никой не искаше отново да започва разговор и неговият поглед се натъкваше на еднаквите, малко виновни усмивки на приятелите. Мислите някак изведнъж се разпръснаха. Оля се хвана за това, че Айя прекалено внимателно гледа командира: разбира се не е работа — такова симпатично момиче вече две години лети с Ант, а за такъв срок малко ли неща може да се случат между тях! Но изведнъж сама се засрами и по-силно, отколкото беше необходимо, каза:

— Какво, да не би ние тук да не сме човечеството? Всеки човек е атом от него. И всичко, което се полага на цялото, всеки е длъжен да носи в себе си винаги.

— По-добре не би могло да се каже! — командирът се изправи. Всички облекчено въздъхнаха.

Оля не отвори очите на никого (всеки по принцип мислеше така), но важното е някой до теб да повтори на глас собствените ти мисли.

Ант отвори кутийката и пусна зайчетата да се разхождат по стените на кабинета. Пти радостно подскочи, за да ги посрещне.

* * *

По средата на паважа се тътреше момиче с чанта с дълга дръжка. Имаше все още малко коли и никой не й пречеше.

— Нонка! — повикаха я.

Момичето повдигна глава, дълго се взира и изведнъж се усмихна:

— Ти ли си, Оля? Така се замислих, че не виждам никого. На работа ли?

— Разбира се. А теб вече не те питам…

— А напразно. Това мое вечерно дежурство така се проточи…

— Както се е случило?

— Да не говорим! Ужасна нощ.

— Какво е станало? Кажи, де?

— Уморена съм до смърт. Подгъват ми се краката. Можеш ли да си представиш, да поемеш 24 двойки близнаци! При това нито на една майка лекарите не предсказваха второ дете!

— Невероятно!

— Къде ти! Когато измъкнаха Аркадий Иванович от леглото, така крещеше и бълваше змии и гущери. Аз, казва, няма да оставя работата така. Ще успея, казва, да изпратя всички вас на преквалификация!

— А малчуганите? Добре ли са?

— Здрави розови сукалчета! И знаеш ли, просто е смешно: във всяка двойка единият задължително е със сини очи. И то какви, с нетърпим блясък — като че ли са неонови слънчица.

— Ох, нима и на мен ще ми се случи същото днес?

— Оля, не мога да те позная. Лекар-междузвездник — и изведнъж се изплаши от близнаци.

— Изобщо не се изплаших. Просто така… Довиждане, Нонка!

Те се разделиха. Нонка умислено понесе своята чанта, като я люлееше на дългата дръжка. Но изведнъж се обърна:

— Забравих да те попитам: скоро ли заминаваш?

— Със следващия рейс. Ант каза, че този път — непременно!

— Щастлива си. Пак ще бъдете заедно. Е, всичко хубаво!

— Благодаря. Пази малчуганите.

— Както?

— Близнаците, казвам, не забравяй. И техните майки също.