Ерик Симон
На път

1. Среща

Изминаха седемнадесет часа, откакто дежурните на изследователския кръстосвач „Хермано“ засякоха чуждия космически кораб. Не можеха да научат нищо за формата и размерите му. Намираше се твърде далеч и представляваше само една точка, едно отражение върху екраните на локаторите. Обаче данните на телеанализатора показваха еднозначно, че химичният му състав бе от изкуствен произход. Двата кораба летяха с изключени двигатели по непресичащи се прави, чиито посоки се различаваха значително. Преди десет часа разстоянието помежду им беше най-малко. Сега то нарастваше отново.

2. Дежурните

— Значи наистина е вярно — каза пилотът и подаде резултатите от компютъра на инженера.

Те седяха в центъра за управление на кораба, инженерът отдясно, до него пилотът. Отляво оставаше едно празно кресло: вторият пилот спеше заедно с учените в анабиозните камери.

— Така и предполагах. Дори още преди заключението от първата серия.

Инженерът мълчеше. Облегна се назад в креслото си, демонстративно отпусна дясната си ръка върху един превключвател и прекъсна връзката между дисплея си и бордовия компютър. Същевременно прехвърли с лявата листовете през рамото си към третия дежурен. Корабният лекар пое таблиците с колони от цифри, погледна ги бегло и каза сърдито:

— Знаете, че не разбирам нищо от това. Кажете най-накрая накъде летят!

— На никъде — отвърна инженерът. — И не идват от никъде.

— Което означава — поясни пилотът, — че когато се продължи мислено в двете посоки траекторията им, доколкото успяхме да я определим, правите не водят към никоя звезда, поне не на разстояние от… десет парсека.

— Може би има грешка в изчисленията — не отстъпваше лекарят.

Инженерът се полуизвъртя в креслото си и го изгледа с такова изражение, сякаш казаното бе невъобразима глупост.

— Или просто измерванията са били доста неточни — продължи лекарят, без да се засегне. — Също каквито бяха и в първата серия.

— В първата — да — каза търпеливо пилотът, — но този път вече не са. Най-напред, началните три точки идват от системата за автоматично наблюдение на пространството, затова са относително неточни и по същата причина открихме чужденците малко по-късно, отколкото ако веднага бяхме насочили правилно локатора. Второ, трябваше да се убедим, че наистина се касае за космически кораб, и ти сам знаеш, че енергията ни не стига да включим едновременно и телеанализатора. Така че в първата серия ни липсват няколко точки. Трето, цялата измервателна отсечка сега е два пъти по-дълга в сравнение с тази на междинното изчисление и двете серии, взети заедно, ни дават до известна степен точни резултати.

— Но измерването все още не е приключило напълно! — извика лекарят. — Как можете тогава да твърдите…

— Още петдесет минути — определи инженерът.

— Точно толкова — повтори пилотът. — Следили сме кораба в продължение на седемнадесет часа. След петдесет, максимум петдесет и пет минути, той ще напусне обсега на локаторите ни и при такова отдалечение ще ни е необходимо такова количество енергия, че наличната ще ни стигне за не повече от две измервания. А тези две точки са без значение. Резултатите досега са еднозначни. Дори ако се вземе под внимание разсейването на параметрите, курсът на чужденците не минава покрай никоя от близките звезди. Или са дошли от невероятни дълбини на Космоса и летят още по-надалече, или… — той млъкна за момент и седна отново в креслото си. — А тъй като скоростта им все пак не е толкова висока, смятам за по-вероятно…

Но не довърши мисълта си. И без това бе ясно какво искаше да каже. Лекарят не се сдържа:

— Нямат ни доверие. Страхуват се от нас!

— От нас не специално. От непознати.

Инженерът взе от ръцете на лекаря листовете с резултатите от изчисленията и ги прибра грижливо в кутията до командния панел на компютъра.

— Страх пред неизвестното, ето какво е — разсъждаваше пилотът. — Изключително разумна реакция. Трябва да са ни открили приблизително по същото време, когато и ние ги забелязахме. Или по-рано. И са променили курса си дотолкова, че никога няма да научим откъде идват и накъде летят.

— Що за идиотщина! — негодуваше лекарят. — Не ги заплашва никаква опасност от наша страна, не повече отколкото нас от тяхна. Човек трябва да е луд, за да се страхува от един единствен космически кораб всред цяла Вселена!

Пилотът се облегна, посегна през мястото на инженера към листа с данните от измерването, но без да го вземе прибра ръката си обратно на страничната облегалка на креслото.

Всички важни факти бяха установени, всички решения отдавна взети. Смяташе подобен разговор за безсмислен, но въпреки това отговори на лекаря:

— Не става дума само за този един кораб, нито за техния, нито за нашия. Но ако е известно къде се намира родината на другите, човек може да се подготви и по-късно да долети там. Представи си, че чужд космически кораб се появи в Слънчевата система. В най-лошия случай пришелците рискуват да го загубят, както и екипажа му, но кой гарантира на нас, че този кораб не иска да ни унищожи? От тяхна гледна точка важи естествено същото: откъде трябва да знаят, че могат да ни имат доверие?

— Обаче не е ли абсурдно да се приема, че чужденците биха имали някакъв интерес да ни навредят? За такова нещо те просто живеят твърде далече. Тръгнали са на път с изследователски цели, иначе всичко друго, което желаят, биха могли да получат най-лесно в къщи. Или вярва ли поне един от вас наистина във възможността от междузвезден конфликт?

— Разбира се, че не. — Инженерът още от началото споделяше мнението на пилота и сега намери за уместно да го подкрепи. — Само че проблемът не е в какво вярваме. Необходима ни е сигурност, абсолютна сигурност. Ние приписваме на чужденците винаги нашите собствени мисли и точно там се крие опасността. Това, което ни изглежда неразумно, за тях може да е напълно нормално. Неизвестното даже не е точно определимо. Те направиха всичко, за да избегнат риска.

— Че какво търсим тогава във Вселената, ако не извънземни в края на краищата? Останалото е подготвителна работа, може би само предлог; всичките проучвания на разни планети, които са толкова отдалечени, че никога не биха имали практическо значение за нас, служат само за запълване на вестниците и енциклопедиите. Търсим подобните нам! Затова сме на път! А ние… ние дори не събудихме учените.

Пилотът отговори все така спокойно и точно:

— Първо, ти би ли ги извадил от анабиоза по бързия метод под опасност да им навредиш непоправимо? Второ, защо изобщо да ги будим? Нищо не се е случило, за което да трябва да научат веднага.

— Това… това бе… — започна лекарят, но се отказа. — Имаш право. Това не бе контактът, който чакаме, а само една незначителна среща, която никога няма да се повтори. Сега пак ще напълним енциклопедиите, ще изследваме вакуума и ще събираме камъчета от други планети.

Той млъкна начумерен.

— М-да — замисли се отново пилотът. — Става дума — и нека да бъде дори с вероятност само едно на хиляда — за сигурността на една планета, на една цивилизация. Тогава даже едно на хиляда е вече много.

— Знаем поне, че те съществуват — възрази инженерът. — Това нищо ли е?

— Да, да. Знаем. Знаем какво сме загубили. Това е вече нещо. — Лекарят пристъпи към вратата на центъра. — Отивам да проверя анабиозните камери. А1, наред, състоянието нормално, А2, наред… И да попълня дневника.

Когато останаха двама, пилотът каза:

— По принцип достатъчно е единият да може да определи правилно курса на другия, за да се стигне до контакт. Убеден съм, че те са измерили траекторията ни също така старателно, както ние тяхната.

— Кой казва обаче, че тези чужденци също търсят контакт с други цивилизации? Че не са напълно различни, че целите им са разбираеми, макар и съвсем малко, за нас?

— Смяташ ли, че те биха могли толкова да се отличават от нас, та дори при най-добро желание е изключено всякакво разбирателство? Че следователно ние сме сами, без събратя във Вселената? — След кратка пауза пилотът добави: — Не, не сме толкова самотни. Те просто не могат да се различават чак до такава степен.

3. Поправка

Четиридесет и пет минути по-късно чуждият кораб напусна окончателно обсега на локаторите.

Инженерът стана от мястото си и изхвърли тънките хартиени ленти с последните резултати от измерването в кошчето с другите изчисления.

— Както останалите? — попита пилотът.

Това бе по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

— Както останалите. Точно на същата права. Няма нужда заради тази точка да разглеждаме грешката. Това беше всичко. Сега даже не можем да ги подозираме повече.

— Добре — реши пилотът. — Не познаваме възможностите на уредите им. За сигурност ще изчакаме още два дни. И тогава…

— Два дни? — прекъсна го инженерът. — Щом техните апарати са толкова по-добри, те са ни открили много по-рано от нас. В такъв случай няма смисъл да чакаме, можем веднага да коригираме траекторията си и да продължим по стария курс. Към Земята.

— Не. Ще изчакаме още два дни. Ако въпреки това ни открият, не е наша вината, ние направихме, каквото можахме. Може би, дори би било хубаво, ако намерят Земята. Но трябва да сме предпазливи — все пак и те ни нямаха доверие.

Инженерът кимна:

— Имаш право. Не сме чак толкова самотни.