Виктор Жвикевич
Instar Omnium ^[0]

Слънцето, около което се въртеше планетата, се намираше в такъв участък от Космоса, който беше не особено приятен дори за хора, привикнали към пустотата. То плуваше зад област, изцяло изметена от слънчевия вятър, плъзнала като пустиня на едно пространство от петстотин кубически парсека.

Първи самостоятелен полет — и изведнъж планета. Старите космически скитници от Разузнаването не могат да скрият вълнението си, когато алтиметърът отчита колко остава до повърхността на току-що открития свят, а какво да кажем, ако пригодна за живот планета попадне в първия ти полет.

Опитният разузнавач знае: той може да намери нещо, но може и да не намери. Още по-опитният е убеден, че ако щеш се изправи на главата си, ако щеш като откачен кръстосвай Галактиката надлъж и шир, все тая — няма да откриеш нищо, заслужаващо внимание. Но ето курсантът от последния курс на Школата за космическо разузнаване не може да не вярва непоколебимо в очакващите го на всяка крачка суперцивилизации, мрачни тирании на космическо средновековие или преселващи се от звезда към звезда стада ракетоподобни чудовища, с които трябва да се водят непрекъснати битки. Е, може и сред практикантите понякога да се срещат кисели скептици, но Бадо не беше между тях…

Неговата ракета затвори втората витка и навлезе в коридора на спуска, отвеждащ точно в набелязаната точка за приземяване. Бадо избра плоска равнина, където забеляза зелена ивица, която от голяма височина напомняше земна гора. Включи системата за гравизабавяне, за последен път погледна към тъмната мъглявина и… видя втората ракета. „А пък в Комисията по разпределението ме уверяваха, че тук още не е стъпвал човешки крак — помисли той с досада. — Или тези яйцеглави бюрократи са решили, че такава планетка е достатъчна за двама?“

В това време ракетата загуби орбиталната си скорост и започна спуска. Бадо с учудване забеляза, че вторият кораб повтаря маневрите му и безсрамно се готви да кацне близо до избраното от него място. За да смекчи кацането, ракетата изхвърли от дюзите си последната порция гравитони и оставяйки зад себе си всички слоеве на атмосферата, меко се докосна до почвата.

Без да включва изгасналите при кацането екрани, Бадо започна да облича лекия скафандър. „Ако ще е сюрприз, да е сюрприз — помисли си той. — На екрана всичко изглежда неестествено.“

Биоанализаторът съобщи състава на атмосферата. Нямаше нужда да се използува кислороден апарат, затова Бадо остави тежките балони, отметна силиконовия шлем и натисна клавиша, деблокиращ ключалката на шлюза. Асансьорът го спусна направо на повърхността.

Той подозрително вдъхна с носа си, въздухът се оказа приятен и прохладен и Бадо задиша с пълни гърди. После бързо се огледа. Пред кораба се разстилаше най-обикновена полянка. Равната трева изглеждаше като подстригана, само белите главички на някакви глухарчета стърчаха над нея като топки за голф, които са се ударили в земята, подскочили са и после са забравили да паднат обратно. Лекото подухване на ветреца едва раздвижваше прозрачния въздух. „Пасторал!“ — презрително изкриви устни Бадо. Той неуверено пристъпи от крак на крак, оправи ремъците на раницата и на предвидливо взетия от ракетата блестър и… отново видя същата онази ракета.

Тя стърчеше неподвижно, почти невидима на фона на близката гора. В подножието й също стоеше някой и гледаше Бадо, само че слънцето светеше в лицето му и той бе принуден да прикрива очите си с ръка. Скафандърът му в същия цвят — ясно, някой от Школата за космическо разузнаване. Бадо искаше да се отправи в противоположна посока, но единственият интересен обект за изследване наоколо беше само гората и той реши независимо от всичко да върви именно натам. Неочаквано младежът направи няколко крачки към него. Беше доста симпатичен — на ръст почти колкото Бадо, може би само малко по-млад. Затова пък от пръв поглед се виждаше — сродна душа: оръжието небрежно преметнато зад гърба, на врата — ярко шалче, завързано в такъв невероятен възел, че с него би могъл да се справи сигурно само Александър Македонски. В очите му играеха весели дяволчета, а вирнатият, посипан с лунички нос забавно се смръщи, когато усмивката му откри два реда бели зъби. Като капак на всичко той без всякакви церемонии се доближи до Бадо и с широко, свободно движение му протегна ръка.

— Казвам се Сток — съобщи той.

Бадо зяпна и така си и остана като превърналата се в солен стълб някога жена на Лот. Само че тя бе станала жертва на излишното си любопитство, а той се вкамени от изумление. Беше му необходима цяла минута, за да осъзнае такава проста истина, че младежът се беше обърнал към него веднага телепатически.

— Аз — Бадо, — представи се най-после той по същия начин.

Постепенно дойде на себе си. Всъщност Бадо беше лентяй от висша степен и затова предпочиташе телепатически контакт пред всяко „дране на гърлото“. Така че срещата с човек, който по този въпрос споделяше възгледите му, доведе Бадо почти до възторг. Той прие това като благоволение на съдбата и вече без особено съжаление се примири с мисълта, че ще трябва да се задоволи само с половината от заслугите при разкриването на тайните на тази планета.

— Срещнахме се, значи — каза той.

— Отначало това като че ли не ти хареса много? — погледна изпод вежди Сток.

— А на тебе?

Двамата се разсмяха и дружно поеха към гората.

— Ти в кой курс си? — попита Бадо.

— В трети — отговори Сток.

Бадо покровителствено го потупа по рамото:

— След две години ще получиш моя ранг.

— Е-е… — Сток пъхна ръце в джобовете на скафандъра. — Рангът си е ранг, а главата си е глава.

— И това е вярно. Само че най-добрите глави съм ги виждал в музея. Прекрасни бюстове…

Сток снизходително сви рамене и искаше да добави, че на него още в трети курс са му разрешили полет, но в това време те навлязоха между първите дървета, чиято необикновена форма прикова вниманието и на двамата.

Всички дървета изглеждаха еднакво, като че ли бяха на една възраст. Равните разстояния между издутите в долната си част стволове създаваха впечатление за добре поддържан парк. Приличаха на гигантски вази със стиска листа в гърлото. Поразително беше пълното отсъствие на фиданки и храсти, свободното пространство между стволовете беше постлано с пухкав килим от жълтеникав мъх.

— Интересно дали тук са се развили някакви висши организми? — каза Бадо. — Започвам да се съмнявам в това. За сега не съм видял друго освен тревички по поляната и тези дървета. Ако не се броят, разбира се, мухите, но с тази напаст е пълно на всички планети.

— Да, само мухи — потвърди Сток. — Според Илдентен, топологията на биосферите на планетите от този тип не благоприятствува за развитието на висши форми на живот.

— Илдентен може и да греши…

Бадо нямаше и понятие кой е този Илдентен и независимо от отчаяните усилия не можа да си спомни и най-малкото споменаване за него в купищата учебни помагала. За всеки случай обаче в присъствието на Сток реши да не се задълбочава в чуждопланетната систематика на видовете и да се ограничи със скептични забележки. Но този път на младия колега трябваше да бъде даден урок.

— Днес съществуват няколко теории, описващи биогенеза на низшия разред на планетите на самотните звезди. Тези теории обясняват всичко подробно, но взаимно се изключват. Така че Илдентен може да си твърди едно, а Нарден — друго. Ортодромията на еволюционните моменти при прагматичната оценка на степента на вероятност неизбежно доказва хетороморфичната природа на самоорганизацията на неживата материя. Затова можем да се надяваме… — Тук Бадо вмъкна в лекцията си един случайно назубрен цитат от „Естествознанието“ на Карден, който, трябва да признаем, и сам не разбираше напълно. Но той с облекчение забеляза, че това направи впечатление. Сток също предпочете да смени темата.

— По дяволите всички премъдрости — каза той. — Можем да се поздравим, че най-после получихме самостоятелна работа и яйцеглавите с любопитните си носове не ни висят над главите. След няколко години непрекъснато „не знаеш“, „не можеш“, „трябва да се стегнеш“ най-после имаме възможност да размърдаме не само това — Сток удари с длан по челото си, — но и това — и той сви ръката си така, че бицепсът му опъна ръкава на скафандъра.

Искреността му се хареса на Бадо. Те вече твърде дълбоко бяха навлезли в гората, но тя като че ли не бързаше с нищо да освежи еднообразието на разходката им. Двамата вървяха един до друг, бъбрейки на ум и гръмогласно се смееха на всяка сполучлива шега. Не се случва често двама така изведнъж да си допаднат. Още повече, че случаят ги събра при не съвсем обикновени обстоятелства: Бадо вече благодареше на съдбата, че така навреме му изпрати другар — самостоятелното разузнаване би му омръзнало твърде скоро.

— Знаеш ли какво? На мене ми стига — заяви Сток. — Няма какво да търсим тук. По-добре да направим няколко прелитания, да огледаме отвисоко и ако не открием нещо интересно, да напишем рапорт — и адио…

— Ще видим — каза Бадо. — Но на този етап една почивка би ни дошла добре. — С тези думи той смъкна от гърба си раницата и захвърли пистолета под най-близкото дърво.

Те се проснаха на твърдия мъх. Бадо демонстративно измъкна от джоба си кутийка с хранителни таблетки и с геройски вид глътна една. Вкусът й беше такъв, че той не можа да сдържи гримасата си. Утеши го само подобното изражение на лицето на Сток, който с не по-малко мъжество напъха в устата си три таблетки наведнъж.

Известно време те седяха, без да се поглеждат един друг, докато най-накрая оклюмалият Сток с невинен вид не попита:

— Навярно трябва да се изпълнят някои от предвидените наблюдения? Е например… да се измери налягането, да се определи напрежението на магнитното поле, да се изчисли излъчването и изобщо. Ти нали си взел прибори? Раницата ти е натъпкана…

Бадо веднага разбра за какво става дума.

— Взел съм, разбира се, но нали ние кацнахме независимо един от друг и всеки е разчитал на себе си… Твоята торба е не по-малка от моята…

Те се изгледаха един друг все още нерешително. Накрая Бадо придърпа към себе си раницата и без да бърза, започна да я отваря. Тя беше снабдена с такова количество закопчалки, токички и ципове, че Бадо във всеки момент би могъл да се измъкне от положението. Обаче, както и следваше да се очаква, предпазливостта се оказа излишна. Сток не издържа и се закикоти.

— Бях уверен, че и двамата сме от един дол дренки!

— Ако на всичко отгоре се окаже, че и вкусовете ни са еднакви…

— То пред такава двойка целият свят е открит!

И вече без всякакви опасения те започнаха да измъкват от раниците си месни консерви и пластмасови кесийки с тайно взети на борда лакомства. Сток не без гордост извлече огромен термос и наля в чаши някаква течност, която упорито наричаше чай, въпреки че Бадо можеше да се закълне, че ароматът й по странен начин асоциираше с Ямайка.

Когато от импровизирания Лукулов пир останаха жалки трохи, те почувствуваха умора. Не се знае дали изминатият път или излишъкът на погълнатите калории прекършиха младите пилоти, но като се опънаха в сянката на едно подобно на африкански баобаб дърво, те сладко задрямаха.

Когато слънцето достигна зенита, първи се събуди Бадо. По навик той недоверчиво се огледа, но наоколо цареше от нищо не нарушаван покой. Сток лежеше по гръб с блажено изражение на лицето. Бадо вече искаше да го сръга в ребрата, за да го събуди, но случайно спря поглед на оръжието му.

Блестерът имаше тесен, проблясващ с метала си приклад, а цевта му завършваше с крушообразно разширение, от което стърчеше тънък рубинов шип. Бадо досега не беше виждал нещо подобно.

Без да му мисли много, той вдигна оръжието. Не откри по него спусков механизъм, но отстрани забеляза малък отвор. Като напъха пръста си в него, Бадо натисна намиращата се вътре изпъкналост.

От върха на рубиновата игла се откъсна матово-безцветна капка, която заплува по посока на най-близкото дърво. Но още преди да го докосне, дървото изчезна. Изглеждаше, като че ли това стана едновременно с натискането и едва после се чу къс трясък, сякаш се счупи стъклен съд. Бадо не забеляза веднага, че изчезна не само едно дърво.

„Не отрегулирах разряда“ — помисли си той и отново погледна към Сток. Учудването му нямаше граници, когато се вгледа по-добре в нашивките върху скафандъра на приятеля си. Нещо подобно на знаците на Галактическия флот. Бадо се хвърли към спящия:

— Сток! Събуди се!

Сток отвори очи и сънливо се усмихна.

— Аттай-даса-утуна — промърмори той.

— Какво-о-о? — закрещя Бадо.

— Туна-са-до-родон — отговори Сток и сърдито смръщи чело.

Бадо се хвана за главата, като съобрази, че неволно е прибягнал до обикновената реч.

— Ти откъде си? — този път той попита телепатически и затова получи отговор.

— Ти какво, Бадо, да не се побърка? Как така откъде?

Бадо се хвърли към своя блестър и подаде двата пистолета на приятеля си. Сток гледаше с кръгли от учудване очи.

— Откъде имаш това? Да не е някакъв нов тип?

— Кой? — попита Бадо.

— Разбира се, че този — Сток посочи блестъра на Бадо.

— Фю-у-у — свирна продължително Бадо. — А какво ще кажеш за това?

Той остави двата пистолета и докосна нашивките върху скафандрите. Едва тогава Бадо забеляза, че и ботушите на Сток са съвсем други: те плавно се сливаха със скафандъра му, без съединение, докато неговите собствени ботуши имаха на високите си кончове редица вакуумни смукалца.

Сток се опита да се усмихне.

— Така… — каза той. — Излиза, че за наблюдателност двойка… И на двама ни.

Бадо се постара колкото е възможно по-равнодушно да свие рамене. Ясно, че за всичко е виновна телепатията, помисли той. При нея е необходимо словесно кодиране на понятията и затова чрез нея могат да разговарят китаец с австралиец, ескимос с европеец и дори… Именно. Информацията в чист вид е еднаква във всяка точка на Космоса. Бадо се наведе, за да вземе небрежно захвърлените преди минута пистолети, но Сток се оказа не по-бавен. Всеки сграбчи своето оръжие. Сега те стояха един срещу друг и внимателно следяха движенията си.

— Вече е пладне — заговори накрая Сток.

— Да… има много време.

— Трябва да проверим какво става там с ракетите…

— Да, поляната… почвата може да е влажна… Интересна гора — каза Бадо без всякаква връзка. — Какви цветове!

— Да и мъхът е някак странен — подхвана Сток. — От време навреме като че ли се движи.

Бадо уж случайно отстъпи крачка. Едва не се спъна в собствената си раница, но се престори, че не забелязва. На Сток му беше необходим само миг, за да се намери зад дървото. Не сваляше поглед от Бадо.

— Интересна гора — гласно промърмори последният и също отстъпи към близкия ствол.

— Тар-дон-то — чу той и с един скок се скри зад дървото. Известно време стоя притаен, готов да реагира мигновено на всяко движение на доскорошния си приятел, но наоколо беше тихо. След това му се стори, че чува шум от промъкващи се стъпки. Някъде помръднаха докоснати клончета. Бадо стисна ръкохватката на бластъра, вдъхна дълбоко пренаситения с кислород въздух и хукна да бяга…

… В навигационната рубка той с цялото си тяло се отпусна върху пулта. Натисна с лакът бутона на защитната система, с рязко движение на големия пръст включи екрана за външен обзор и едва тогава рухна в пилотското кресло. Сега можеше да си поеме дъх… В това време корабът му оживя. Пулсираха двигателите, готови за бърза смяна на позицията в случай на нападение. Защитната система разтвори на няколко десетки метра анхилационните екрани и подаде в рубката сигнал за готовност за настъпателни действия. Изтри капките пот от челото си и насочи камерите за външен обзор към чуждия кораб. Той само изглеждаше мъртъв. Бадо знаеше, че „онзи“ също изчаква.

Бадо се наклони към екрана — над полянката още летяха пухчетата на смачканите глухарчета… После той отвори намиращото се над пулта шкафче, в което се пазеха предмети от първа необходимост в случай на непредвидени усложнения и измъкна оттам няколко дебели книги. Нетърпеливо започна да ги прелиства. На гръбчетата им четеше златнобуквени надписи: „Разумният живот в Космоса“, „Методика на установяване на контакт със същества от друг интелект“, „Линкос — проектоезик за космически контакти“. Бадо се надяваше, че ще може да поправи грешките, които бе допуснал до сега.

„Е, сега вече мога да пристъпя към опит за установяване на контакт“ — помисли той.

И беше прав. Сега вече можеше.

Инструкцията по първите контакти съвсем ясно предписваше максимално да се внимава при среща с представители на високоразвити галактически цивилизации. Внимание — преди всичко. Защото кой знае какви са те?

Бележки

[0] Подобно на всички, както всички (лат.) ↑