Брайън Олдис
Отвън

Те никога не излизаха от къщата.

Човекът, който се казваше Харли, обикновено ставаше пръв. Понякога се разхождаше из сградата по пижама — температурата никога не се променяше и винаги беше приятно топло. След това събуждаше Калвин — снажния и едър мъж, който сякаш притежаваше хиляди способности, но не използуваше нито една от тях. На Харли му бе достатъчна неговата компания.

Депъл, момичето с прекрасните сиви очи и черна коса, спеше леко. Разговорът на двамата мъже я събуждаше. Тя ставаше и отиваше да събуди Мей, после двете слизаха долу да приготвят закуската. През това време останалите двама обитатели на къщата — Джагър и Пийф — ставаха от сън. Ето така започваше всеки ден: събуждаше ги не зората, а чувството, че вече са се наспали. Те никога не се преуморяваха през деня, но въпреки това сънят им бе достатъчно дълбок. Единственото събитие за деня бе отварянето на склада — малка стая между кухнята и синята стая. На стената срещу вратата имаше широка полица, от която зависеше тяхното съществуване: на нея „пристигаха“ всичките им провизии. Преди да си легнат, заключваха вратата на празния склад, а на сутринта върху полицата имаше всичко, от което се нуждаеха — храна, бельо, нова пералня. Всичко това бе част от техния начин на живот, върху който не се замисляха никога.

Тази сутрин Депъл и Мей бяха готови със закуската преди четиримата мъже да слязат долу. Депъл дори трябваше да ги извика от стълбата. Пръв слезе Пийф. Отложиха отварянето на склада за след закуска — макар отварянето му да не бе за тях церемония, все пак жените не смееха да влязат сами. Това бе едно от нещата…

— Надявам се да има тютюн — каза Харли, отключвайки вратата. — Почти ми се е свършил.

Влязоха и погледнаха полицата. Беше празна.

— Няма никаква храна — каза Мей с ръце в джобовете на престилката си. — Днес ще сме на намалена дажба.

На ръба на полицата имаше само две пакетчета. Едното беше тютюн за Харли, другото беше тесте карти.

— Ще играем по-късно — каза Калвин. — Така вечерта ни ще мине по-бързо. — Картите щяха да бъдат изпитание за тях: трябваше да седнат заедно около масата, един срещу друг.

След краткото събиране при отварянето на склада нямаше причина, която да ги кара да се разделят, но изглежда, че и нищо не ги задържаше заедно. Джагър почисти хола с прахосмукачката — не, че беше мръсно, но нали винаги се чисти сутрин. Жените седнаха с Пийф и спокойно заобсъждаха дажбите. След това се разделиха и всеки се уедини. Калвин и Харли бяха се изгубили в различни посоки.

Къщата беше доста странна. Имаше няколко прозореца, но те не се отваряха, не можеха да бъдат счупени и не пропускаха светлина. Навсякъде беше тъмно. Осветлението идваше от невидим източник — светваше само при влизане в тъмното. Стаите бяха обзаведени, но предметите в тях сякаш нямаха връзка помежду си — помещения без предназначение.

Харли дълго време се разхожда с ръце в джобовете. Нещо неясно се прокрадна в ума му, като паяк в ъгъла на паяжина. Той влезе в стаята, която наричаха „стаята с пианото“. И тогава разбра какво го смущаваше. От време на време на полицата пристигаха странни предмети, които те подреждаха из къщата. Един от тях беше върху пианото. Той беше висок около половин метър, тумбест, почти кръгъл, с остър връх и четири стабилизатора. Харли знаеше какво е това — модел на ракета носител. Той седна на столчето до пианото, без да сваля очи от модела, и напрегнато се опитваше да си припомни нещо… Нещо, свързано с ракети. Ако можеше да се сети какво е то, да си го представи съвсем ясно, тогава можеше и… да направи нещо конкретно. Но докато не му се избистреше в ума, не можеше да определи, какво точно иска да извърши.

Шестимата се събраха за оскъдния обяд. Разговорът им беше най-обикновен и повърхностен. Следобедът беше като сутринта, като всички други сутрини: спокоен, тих, безсъдържателен. Само за Харли следобедът не бе така шаблонен, тъй като намери отговор на своята загадка. Мей му го подсказа. Когато тя си взе от сладкото, Джагър се пошегува, че си е взела повече, отколкото й се полага.

— Взех си повече от всички ви — каза Мей, — поради вътрешна необходимост.

И другите си служеха с тази фраза понякога, но Харли се замисли върху нея. Вътрешни мотиви, скрити подбуди… Дали и другите споделяха неговото безпокойство, имаха ли причина да го прикриват? И един друг въпрос: къде е това „тук“? Но той веднага отклони мисълта си. Недей да мислиш за няколко неща едновременно. Систематизирай знанията си.

Първо, отношенията между Земята и Нитити се влошаваха.

Второ, нититите притежаваха ужасната способност да придобиват външния вид на своите врагове.

Трето, следователно те можеха да проникнат незабелязано сред хората.

Четвърто, хората не можеха да наблюдават цивилизацията на нититите.

Вълна от клаустрофобия заля Харли. Той съзнаваше, че всъщност тези важни факти нямат нищо общо с малкия им затворен свят.

Друга непоносима мисъл за него беше, че „тук“ и „не тук“ му се струваха не две половини на едно цяло, а две противоположности. И той реши. Няма да спи в стаята си тази вечер.

Чувствуваше как главата му пулсира от болка. Долепи студена ръка до слепоочието си. Чу как другите един по един се прибират в стаите си. Пийф му пожела лека нощ, Харли му отговори. Настъпи тишина.

Сега!

Тръгна нервно по коридора и светлината се появи. Сърцето му туптеше силно. Беше се решил. Не знаеше какво ще прави или какво щеше да се случи, но беше се решил. Беше превъзмогнал импулса за сън. Сега трябваше да се крие и да чака.

Не е лесно да се криеш, когато навсякъде те следва светлината. Но след като влезе в една ниша, водеща към неизползувана от тях стая, той забеляза, че светлинната инсталация е повредена и след малко остана на тъмно. Изведнъж в коридора светна. Без да пази тишина, Джагър беше излязъл от стаята си и се приближаваше. Харли зърна изражението на лицето му — беше спокойно и ведро, като на човек след дежурство. Без да се колебае, Харли тръгна след него. Той предусещаше, че нещо ще се случи и ето, че то се случи. Тялото му трепереше от страх. Мина му през ума, че може да се разпадне от страх. Но това не го спря и той заслиза крадешком по стълбата, безшумно стъпвайки по дебелия килим. Джагър зави зад ъгъла. Харли го чу да отключва някаква врата. Складът — никоя друга врата не се заключваше.

Складът беше отворен. Отвътре — ни звук. Харли предпазливо надникна. Срещуположната стена зееше отворена около централна ос, откривайки коридор. Той беше къс и имаше две врати: едната в дъното приличаше на решетъчна врата. (Харли не знаеше какво е асансьор), другата бе встрани и бе тясна, с прозорче. През него можеше да се вижда. Харли погледна и се отдръпна назад, задушавайки се. Отвън светеха звезди. С усилие той се овладя и се върна обратно по стълбите. Всички те живееха в ужасно заблуждение. Втурна се в стаята на Калвин и светлината се появи.

— Калвин, събуди се! — извика Харли. Спящият не помръдна. Харли изведнъж осъзна самотата си сред тази огромна къща. — Събуди се! Тук става нещо ужасно!

Калвин се повдигна на лакът. Страхът на Харли се предаде и на него.

— Джагър излезе от къщата — каза Харли. — Има изход навън. Ние сме… Ние трябва да разберем какви сме! — Той отново разтърси Калвин. — Ние трябва да разберем какво става тук. Или сме жертви на някакъв ужасен експеримент, или всички сме чудовища!

Докато той говореше, пред втрещения му поглед Калвин започна да се сбръчква и нагъва и да губи форми, очите му се събраха, огромното му тяло се сви. Нещо различно — живо и движещо се — се образуваше на неговото място. Харли спря да крещи едва когато видът на звездите през малкото прозорче го успокои. Той трябваше да излезе навън, където и да беше това „навън“. Отвори малката врата и излезе да подиша чистия нощен въздух.

На ръба на площадката имаше желязна стълба. Харли я приближи и непохватно слезе. От студ и от страх го тресеше. Когато краката му докоснаха твърдата земя, той започна да тича. Бягаше към най-близката светлина и се втурна през най-близката врата. Вътре той се спря рязко, задъхан и със свити очи, криейки зениците си от ярката светлина. Стените на стаята бяха покрити с карти и диаграми. В средата имаше голямо бюро с монитор и високоговорител. До бюрото седеше слаб мъж. В стаята имаше още четирима мъже. Всичките бяха въоръжени и никой не беше изненадан, че той е тук.

— Четири години ти бяха необходими, за да излезеш оттам — каза слабият човек. — Ела и погледни тук — той посочи екрана пред себе си. На него ясно се виждаше спалнята на Калвин. Едната от стените липсваше и двама мъже влачеха през нея странно същество, което някога беше Калвин. — Проникването на противника представляваше голяма заплаха. Никъде на Земята нямаше безопасно място — те можеха да убиват хора и да стават техни точни копия. Това правеше нещата трудни… Така ние загубихме доста държавни тайни. Но техните кораби трябваше да кацнат, да оставят пътниците си и да ги вземат обратно, след като те изпълнят задачата си. Това е слабото звено във веригата. Ние заловихме пътниците на един техен кораб, след като те бяха приели човешки облик. Подложихме ги на изкуствена амнезия и ги разделихме на малки групи да ги изучаваме. Между другото тук е Военният институт за изучаване на противника. Ние научихме доста… Достатъчно, за да се справим с опасността. Ти беше в една от тези групи.

— Защо ме сложихте заедно с тях? — попита Харли с изсъхнал език.

— Във всяка група трябваше да има наблюдател човек въпреки телевизионните уредби, с които ги наблюдавахме отвън. Нититите изразходват много енергия, за да поддържат човешки облик. Веднъж приели го, те го поддържат чрез самохипноза, която се разпада само при голям стрес, като настъпването на разпадането е различно за отделните индивиди. Истинският човек може да почувствува приближаването на стреса. Това е уморителна работа за него. Ние винаги изпращаме двама души, които да се сменят през ден…

— Но аз бях там непрекъснато…

— Във вашата група — слабият мъж го прекъсна — човекът беше Джагър, или по-точно двамата, които се представяха за Джагър. Ти видя единия от тях, когато той излизаше от дежурство.

— Това е безсмислица — извика Харли. — Искаш да кажеш, че аз съм…

Думите се задавиха в устата му. Той вече не можеше да ги произнася. Усети, че се изменя външно.

— Времето за разпадане на твоята самохипноза е забележително — продължи слабият мъж. — Но и ти се провали, както се проваляте и всички вие. Вие можете да бъдете само идеални копия, понеже Джагър не правеше нищо в къщата, инстинктивно и вие не вършехте нищо. Не скучаехте, дори не флиртувахте с Депъл. И моделът на ракетата не предизвика у вас някаква реакция. Вътрешната ви нехуманност винаги ще ви издава, колкото и човешки да изглеждате отвън.