Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Магнитный колодец, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Криле“, брой 6/1982 г.

История

  1. — Добавяне

— Тук всички сме свои — каза пилотът на кораба ПГД-Х(А) — и, значи, можем да си признаем, че няма нищо по-скучно от рейсовете с далечен радиус. Разбира се, няма да бъде правилно, ако твърдим, че тъгата обхваща човек веднага след излитането. Не, първите няколкостотин светлинни години даже е интересно. Гледаш през илюминатора — съзвездията прелитат край тебе — едно, второ, трето, а в центъра — ти. И като че ли всички те се въртят около тебе. Същински филм. А после омръзва. И така веднъж аз не можех повече да издържам! Реших да кацна на първата ми попаднала планета.

Имах да летя още много — товарът, който превозвах тогава, беше прясно замразени дървета за засаждане на една планета в самия край на обитаемата Вселена. Там по онова време само амеби плуваха в първичен топъл бульон, но вече се готвеха да започнат дългата верига от превращения — до самия човек. Та трябваше този човек, значи, да не остане без гориво в студените зими, а също така да може да развие ковачеството. Ценните породи дървета, които аз трябваше да посадя, с времето щяха да образуват гъсти гори. След това част от горите щяха да изпопадат в първичните блата, да се пресират и до времето, когато човекът престане да ходи на четири и се изправи, под краката си ще има вече великолепни антрацитни залежи. Но не за това ми е думата.

Та, значи, свърнах аз встрани от основния маршрут, добрах се до съзвездието Водолей, избрах си една звезда с не особено голяма яркост, подобна на нашето Слънце, намерих няколко планети, които се въртяха около нея, и започнах да гадая — на коя от тях да кацна? И тук нещо ми хрумна. Да проверя всички планети за наличието на магнитно поле и да се приземя там, където го има. Ходът на разсъжденията ми беше такъв: на Земята в самото начало също нищо не е имало, освен естествен магнетизъм, но след известен период се е появило всичко. Именно от времето, когато са изобретили компаса. Има ли магнетизъм — има и техническа цивилизация, има живи, културни хора, с които и времето може да се прекара приятно. Така разсъждавах аз. И животът потвърди — напълно правилно.

Следя приборите, гледам и — ето я! Суха, твърда планета, а магнетизмът й сто пъти по-голям от земния. Като че ли не е опасен за човека: и реших да се приземя. Така и направих. Оглеждам се — планетата прекрасна, зелена, ручейчета ромолят, в далечината се виждат заснежени планини. Курорт! А редом с полето, на което беше кацнал звездолетът ми, минава шосе.

Току-що бях излязъл, гледам завива към мене някакъв самоходен екипаж. Щом спря, от него изскача като че ли човек — само че с един крак и главата му подобна на абажур на настолна лампа. Приближава се до мене без всякакъв страх, представя се, нарича се мой приятел. Разбра кой съм и откъде съм и ме покани у тях. Потеглихме. Гледам и се чудя — машината му няма ни двигател, ни колела.

— По какъв начин се движиш? — питам го.

— По магнитни силови линии — казва. — Използуваме в най-широки мащаби планетния магнетизъм.

„Ето това е работа! — мисля си. — А ние кой знае защо сме се заловили нефт да извличаме, въглища да копаем.“

Най-после пристигнахме. Отлична къща от монокристално желязо. Никаква ограда, вместо силово поле — магнитно. По-нататък — още по-големи чудесни. В дома печка, но нито огън, нито реотани се виждат. Също както няма и атомна горелка или пък нуклонно-водороден комбайн.

— Магнетизъм ли? — питам.

— Той самият — потвърждава новият ми приятел. — Употребяваме тази сила за всичко. Тя движи превозните ни средства, добива метали и ги обработва, строи къщи, отоплява ги и ги осветява. И всички подобни работи. Буквално го използуваме навсякъде. Няма такъв трудов процес, в който магнетизмът да не намира приложение. С този източник на енергия достигнахме до най-високата степен на култура.

— Да — въздъхнах аз, — излиза, че ние сме окаяни глупаци. И ние си го имаме същото, а сме кривнали съвсем не където трябва. Колко излишни сили, сме хвърлили на вятъра. Но, извини ме за любопитството, обаче у вас всеки ли има право да се разпорежда с планетния магнетизъм? Така да се даже, да взема от него за собствени нужди?

— Не — обяснява ми той търпеливо. — Тъкмо обратното, не всеки! Изобщо магнетизмът трябва да се разпределя централизирано, но тъй като той е навсякъде, то и да се проконтролира кой по колко взема е практически невъзможно. Разбира се, има инспекции, които са длъжни да глобяват за незаконно използуване на магнетизма, но нали и там живи хора работят. Впрочем, искаш ли да ти покажа?

Излязохме с него на двора и се приближихме към кладенеца. Между нас казано — обикновено съоръжение с мощен скрипец. Задвижва се с мотор. Натисна той копчето, скрипецът се завъртя, веригата загърмя, кофата се понесе надолу. Дълбоко — километър и половина.

— По-близко — пояснява ми приятелят — вече не остана, изчерпахме го всичкия.

После кофата тръгна нагоре. Той я подхвана.

— Какво е това — учудвам се — празна беше, празна се върна.

— На тебе само така ти се струва — усмихна се той снизходително, — защото нямаш орган, способен да възприема магнетизма. А ние имаме такъв орган — нокътя на големия пръст на крака.

И едва сега разбрах защо е облечен така странно: отличен костюм, връзка, два чифта очила — едните светли, другите тъмни. Нали имат по четири очи. А кракът му бос.

— Та те уверявам, че е пълна до края. Ще стигне за седмица.

И изсипа съдържанието на кофата в резервоара на магнитомотора.

 

 

Поживях аз в техния край, с много хора се запознах. Всички без изключение бяха много приятни. Интелигентни, културни. Да знаете само колко приказвахме за изкуство и литература. Музика слушах. Изучавах техниката. Правилно — всичко у тях е основано върху използуването на естественото магнитно поле. Не трябва да се полагат никакви усилия за добиването на енергия.

И ето чувствувам: отпочинал съм си, набрах сили, време е да продължа пътя си. Казвам на своя приятел на раздяла:

— Много ми харесва начинът, по който се е развила вашата цивилизация. Искам да предложа на Земята да постъпи така. Когато се връщам, ще се отбия пак при вас. Тогава ти ще ме инструктираш подробно.

— Разбира се — съгласява се той, — непременно. Кога възнамеряваш да дойдеш?

— След петстотин години.

— Е тогава ще помоля — казва — да ме приспят в магнитно поле и да ме събудят година преди пристигането ти. Тогава ще ти подготвя всички данни. А сега приеми от мене скромен подарък за из път. Ето ти пет бъчви магнитни силови линии. Тези дни включих към кладенеца помпа.

— Но това — казвам — е царски подарък.

— Нищо особено, дреболия. Има за всички.

Взех аз петте бъчви и отлетях. Да знаете само колко ми послужиха! С тяхна помощ се промъкнах през метеоритен дъжд, отблъснах нападението на прахообразните чудовища, преодолях притеглянето на бяло джудже. Право да си кажа, спаси ме приятелят ми, както малко биха могли да го сторят. Доставих аз товара си, посадих дърветата, изчаках, докато в пустинята зашумяха столетните дъбове. Сега можех да поема обратно.

Разбира се, не можех да се върна, без да навестя своя приятел. В края на краищата на Земята имаме абсолютно същото богатство под краката си, а ние, така да се каже, цялата планета преровихме, изтощихме недрата й. Та на мене човечеството паметник ще ми издигне!

Отново съм в съзвездието Водолей, започвам да се ориентирам. Нищо не излиза. Индикаторът не светва. Нито една планета няма магнитно поле. Какво да направя? Напрегнах паметта си, по отделни признаци си спомних това-онова, повторих маневрите и отново се приземих на същата онази поляна. И гледам: нещо съществено се е променило. Миналия път шосето цялото беше натъпкано с екипажи, а сега не се показваше поне един едничък. Пустота, тишина, безлюдие. Излязох на пътя. Гледам го целият се напукал, насипите се сринали, канавките затрупани с боклуци. Изведнъж се показа някаква фигура. Гледам — та това е моят приятел ненагледен — подскача на един крак. Прегърнахме се, разцелувахме се.

— Каква е тази работа — учудвам се, — нищо не мога да позная? Къде се е дянало миналото великолепие?

Той се хвърли на гърдите ми и горчиво зарида.

— Нищо — казва — няма, всичко е в миналото и сегашното поколение дори не може да си представи, как е изглеждала всичко. Черпихме ние нашето най-велико природно богатство — магнетизма — и всичко изчерпихме. Нямаме сега нито техника, нито култура. Домовете си с дърва отопляваме, криво-ляво се учим да добиваме нефт. Но каква полза! Корабите не се движат, самолетите не летят: нали компасът бездействува. А друго навигационно средство за сега не сме изобретили.

— Приемете пълното ми съчувствие — въздишам и аз, — а онова, което ми обеща тогава — цялата библиотека на малка картичка да преснемеш, — това изпълни ли го? Може би ние ще се поучим от вашия, така да се каже, горчив опит?

— Няма никаква библиотека — казва. — След като станах след петстотингодишния си сън и веднага щом разбрах докъде са докарали родната планета, отидох и взривих всичките сто осемдесет и седем библиотечни сгради. Половин бъчва акумулиран магнетизъм ми беше останал — закопал го бях преди да заспя — та го използувах именно за тази работа. Боях се да не би библиотеката да попадне у вас, та и вие да тръгнете по същия път. А на мене вашата цивилизация ми е скъпа — нали тя ми подари верен приятел!

И зарида още по-силно. Сълзите текат като ручеи от всичките му четири очи. А сълзите му много горещи — смес от сярна и солна киселина. Току-виж прогорили ми костюма. Аз го галя, успокоявам го, а самият лекичко се поотдръпвам. Да му кажа да не реве — не върви: ще обидя човека в най-добрите му чувства.

— Слушай — пита ме той, — нали едно време ти подарих пет бъчви магнитни силови линии. Не ти ли остана поне една? За това, че вдигнах във въздуха библиотеките, трябва да ме затворят, а аз искам по този начин да се откупя.

— Не ми остана — кося се аз, — приятелю мой сърдечен, нямам нито една, дори половин бъчва, нищо не оставих. Самият аз прахосвах магнетизма наляво и надясно.

Какво има да се говори повече. Простихме се с мъка в сърцата и аз отлетях.

— Пилотът на кораб ПГД-Х(А) — разнесе се глас от тавана, — идете в диспечерския пункт да попълните пътния си лист. Товаренето на вашия кораб завърши.

Разказвачът скочи от мястото си и се хвърли към вратата. Някой погледна през рамото му в пътните документи.

— А това пък за какво ти е? — извика любопитният. — Петстотин хиляди малки магнитчета!

— А вие какво си мислехте? — Пилотът на кораба ПГД-Х(А) за миг се поспря на прага. — Нима ще оставя приятеля си в беда?

И с тези думи той изчезна.

Край