Артър Кларк
Слънчев вятър

Въжетата се бяха опънали така, че трепереха: междупланетният вятър вече беше изпълнил огромното кръгло платно. До старта оставаха три минути, а в душата на Джон Мертън царяха такъв мир и спокойствие, каквито той цяла година не бе изпитвал. Каквото и да се случи, когато комодорът даде сигнал за старт, главното ще бъде постигнато независимо от това, дали „Диана“ ще го доведе до победа или до поражение. Цял живот той беше конструирал за другите: сега най-после сам щеше да поведе своя кораб.

— Две минути до старта — се чу от репродуктора. — Моля потвърдете готовността.

Един след друг капитаните отговаряха. Мертън познаваше гласовете им — едни развълнувани, други спокойни — гласовете на неговите приятели и съперници. На четирите континента и двете обитаеми планети с труд можеха да се наберат двадесетина души, умеещи да управляват слънчева яхта, и те всичките бяха тук — едни на стартовата линия, други, на борда на ескортиращите кораби, които заедно кръжаха в орбита двадесет и две хиляди мили над екватора.

— Номер първи, „Паяжина“, готов!

— Номер втори, „Санта Мария“, всичко е наред!

— Номер трети, „Слънчев лъч“, о’кей!

— Номер четвърти, „Бумеранг“, всички системи работят нормално.

Мертън се усмихна, като чу този отглас от древността. Така са докладвали още в зората на космонавтиката, но това беше отминало вече в сферата на традициите. Има случаи, когато на човек му се иска да върне към живот сенките на онези, които преди него са се отправили към звездите.

— Номер пети, „Лебедев“, готови сме.

— Номер шести, „Арахна“, о’кей.

Сега е ред на него, последния. Странно е да се помисли, че думите, които ще произнесе в тази малка кабина, ще бъдат чути от пет милиарда души.

— Номер седми, „Диана“, готов за старт.

— Потвърждавам от първи до седми — отговори безличен глас от съдийския катер. — До старта една минута.

Мертън слушаше с половин ухо. За последен път проверяваше опънатостта на въжетата. Стрелките на всички динамометри бяха замрели неподвижно. Огледалната повърхност на исполинското платно на яхтата блестеше и искреше на слънцето.

Поклащащият се в безтегловност до перископа Мертън имаше чувство, че платното беше заслонило цялото небе. Нищо чудно — та това бяха петдесет милиона квадратни фута, съединени с неговата капсула едва ли не със стотици мили такелаж. Ако се зашият заедно платната на всички клипери, които в миналото като бели облачета летяха над Индийския океан, то и тогава те не биха могли да се сравняват с платното, в което „Диана“ ловеше слънчевият вятър. И все пак веществото в платното беше само малко повече, отколкото в сапунен мехур: дебелината на тези две квадратни мили алуминирана пластмаса е само няколко милионни от инча.

— До старта десет секунди. Включете всички снимачни камери.

Толкова огромен и едновременно толкова крехък — трудно се побира в ума. Още по-трудно е да се свикне с мисълта, че това тъничко огледало единствено със силата на уловените от него слънчеви лъчи може да откъсне „Диана“ от земята.

— … Пет… четири… три… две… едно… режи.

Седем святкащи ножа прерязаха седемте тънки линии, които привързваха яхтите към базите, в които ги бяха монтирали и оборудвали. До тази секунда всички те в строг строй летяха около Земята. Сега яхтите ще започнат да се разпръскват като повлечени от вятъра семена на глухарче. Ще победи онази, която първа достигне орбитата на Луната.

На борда на „Диана“ като че ли нищо не се беше изменило. Но Мертън знаеше, че не е така. Въпреки че той не усещаше тягата, приборното табло показваше, че ускорението се приближава към една хилядна от G. За ракета — смехотворно малко, но за слънчевите яхти това беше рекорд. „Диана“ е добре конструирана, огромното платно започва да оправдава надеждите, които той му възлагаше. При такова ускорение след два кръга яхтата ще развие достатъчно скорост, за да напусне околоземната орбита. А след това, гонена от цялата мощ на Слънцето, тя ще поеме курс към Луната.

Цялата мощ на Слънцето. Той се усмихна, припомняйки си как на лекциите там, на Земята, се опитваше да обясни какво е това „слънчев вятър“. Тогава лекциите бяха за него единственият начин да спечели пари за своите лични опити. Той беше главен конструктор на „Космодайн корпорейшън“, беше създал не малко космически кораби, но хобито му не беше увлякло фирмата.

— Протегнете длани към Слънцето, — говореше той. — Какво чувствувате? Топлина, разбира се. Но освен нея има още и налягане. Наистина толкова слабо, че вие не го забелязвате. Върху площта на дланите ви се пада само около една милионна от унцията. Но в космоса дори такава малка величина играе роля, защото тя действува през цялото време, час след час, ден след ден. И запасът от енергия за разлика от ракетното гориво е неограничен. При желание тя може да бъде използувана. Ние можем да създадем „платна“, които ще улавят слънчевото излъчване.

Тук той изваждаше късче материя с размери няколко квадратни ярда и го подхвърляше във въздуха. Увлечена от топлите потоци сребристата лентичка, струейки се като дим, бавно се: издигаше към тавана.

— Виждате ли каква е лека — продължаваше Мертън. — Една квадратна миля от нея тежи само тон, а лъчевото налягане на такава площ достига пет фунта. Платното ще се движи и нас ще повлече, ако го впрегнем. Естествено ускорението ще бъде а около една хилядна G. На пръв поглед — дреболия, но да видим какво означава това. За секунда ние ще се придвижим на една пета от инча. Обикновеният охлюв изминава повече. Но вече след минута ние ще сме изминали шестдесет фута и ще развием скорост повече от една миля в час. Не е лошо за апарат, който се привежда в движение от слънчевата светлина! За час ще се отдалечим от изходната точка на четиридесет мили, а скоростта ще достигне осемдесет мили в час.

Не забравяйте, че в Космоса няма триене — достатъчно е нещо да се побутне от мястото му и после то ще продължи да си лети. Вие ще се учудите като ви кажа какво представлява една хилядна от G: за денонощие яхтата ще развие скорост две хиляди миди в час. Ако стартираме от околоземна орбита, а друг начин няма, — за два дни ще бъде достигната втора космическа скорост. И всичко това — без нито капка гориво.

Той убеди слушателите си. В края на краищата успя да убеди и „Космодайн“. През последните двадесет години възникна и се разви нов спорт. Не без основание го бяха нарекли спорт на милиардерите, но той започна да покрива разходите си благодарение на печата и телевизията. Да вземем например днешното състезание — на карта е поставен престижът на четири континента и две планети и броят на зрителите надмина всички рекорди.

„Диана“ добре започна състезанието. Сега можеше да погледне и съперниците си. Съвсем внимателно (надеждни амортизатори отделяха капсулата от тънките въжета, но той предпочиташе да не рискува) Мертън се премести към перископа.

Ето ги, като невиждани сребристи цветя сред черните поля на космоса. Най-близо от всички — на някакви си петдесет мили — южноамериканската „Санта Мария“, много приличаща на въздушно хвърчило, само размерите й са твърде различни — дължината на страната й е повече от миля. Малко по-нататък „Лебедев“, конструиран в Астроградския университет и напомнящ малтийски кръст. Четирите крила по краищата му очевидно могат да се завъртат за промяна на курса. „Бумеранг“, създаден от федерацията на Австралазия е обикновен парашут — четири мили в диаметър. „Арахна“ (яхтата на Главния космически комбинат) в пълно съответствие с името си прилича на паяжина и е монтирана на същия принцип: от центъра по спирала се разгръщат автоматично управляеми мембрани. По същия начин, но с по-малки размери е направена „Паяжина“ — яхтата на Еврокосмос. Изпратеният от Марсианската република „Слънчев лъч“ представлява плосък пръстен с отверстие половин миля. Пръстенът бавно се върти и центробежната сила му придава устойчивост. Идеята е стара, но никому още не беше се удавало да я осъществи успешно. Мертън можеше да се закълне, че екипажът ще се поизмъчи с платното, когато се наложи да завиват.

Наистина оставаха още шест часа до този момент, в който яхтите ще завършат първата четвърт от своя бавен, величав полет по двадесет и четиричасовата орбита. Сега в самото начало на състезанието се отдалечават от Слънцето, така да се каже задвижват се от попътния вятър. Трябва да се изстиска всичко от него, докато яхтите се не са обиколили Земята и Слънцето не се окаже пред тях.

На този етап навигацията не изискваше неговото внимание и Мертън реши да направи първата проверка. Той внимателно огледа платното, дълго задържайки перископа върху точките, в които въжетата се захващаха за платното. Фаловете^[1] — тесни ленти непосребрена пластмаса, — биха били съвсем невидими, ако не беше флуоресциращата боя. Сега те изглеждаха като проточили се стотици ярдове гъвкави разноцветни лъчи. Всяко от въжетата се управляваше от отделен електрически брашпил^[2], малко по-голям от макаричка за спининг. Тези малки брашпили непрекъснато се въртяха, ту отпускайки, ту опъвайки фаловете по команда на автопилота, който държеше платното на яхтата под необходимия ъгъл към Слънцето.

Като се убеди, че всичко е наред, той отново започна да лови в перископа своите съперници. Както си мислеше, „отсяването“ вече бе започнало. По-несъвършените яхти изоставаха. Но същинската проверка на техните качества ще започне след като навлязат в сянката на Земята, когато маневреността ще започне да играе същата роля като скоростта.

Изглежда че сега не е най-подходящото време — състезанието току-що беше започнало, — но не е лошо да подремне. На другите яхти са по двама души, те могат да се редуват, а Мертън няма кой да го смени. Той може да разчита само на своите собствени сили — като Джошуа Слокъм, който съвсем сам обиколи света със своята малка „Спрей“.

Мертън пристегна към креслото краката и кръста си с еластичните колани, после постави на челото си електродите на приспиващото устройство. Включи релето за време на три часа и затвори очи.

Електрическите импулси нежно галеха челните части на мозъка, пред очите; навявайки сън, заплуваха цветни спирали.

— Номер шест, „Арахна“, всичко е наред.

Настойчивият сигнал за тревога го изтръгна от здравата хватка на съня. Той веднага плъзна поглед към приборното табло. Бяха изминали само два часа, но над акселератора мигаше червена светлина. Намаляла беше тягата и „Диана“ губеше скорост.

Първата мисъл на Мертън беше: „Нещо се е случило с платното!“ Навярно е отказало противовъртящото устройство и въжетата са се заплели. Той погледна приборите, отбелязващи опъването на фаловете Странно — единият край на платното е напълно в ред, но в другия край приборите показват намаляване на тягата.

Изведнъж нещо проблесна в главата на Мертън и той се залепи за перископа. Ами, разбира се, ето къде е цялата работа.

Огромна, рязко очертана сянка пълзеше по преливащото се сребро на платното. Мракът заплашваше да обгърне „Диана“, като че между нея и Слънцето, се беше появил облак. А в тъмнината, без слънчевите лъчи яхтата ще загуби скорост и ще започне безпомощно да дрейфува.

Но какви се тези облаци тук — на двадесет хиляди мили от Земята? Ако се е появила сянка — то тя е създадена от човека.

Усмихвайки се, Мертън насочи перископа към Слънцето, като едновременно постави филтрите, които позволяваха без вреда за очите да се гледа ослепителният лик на светилото.

— Маневра четири А — изръмжа той. — Добре, ще видим кой кого! Изглеждаше така, като че ли огромна планета изпълзява върху слънчевия диск. Вече беше покрила неговия край с черен сегмент. Това е „Паяжина“, движеща се на двадесет мили зад Мертън, която се опитваше специално за „Диана“ да сътвори изкуствено затъмнение.

Напълно позволена хватка. В миналото, когато са се устройвали ветроходни регати по море, капитаните често са се старали да си „отнемат“ един другиму вятъра.

Но Мертън не мислеше да се предава лесно. Настъпи моментът за контрадействие.

Малката изчислителна машина на „Диана“ — с размерите едва колкото кибритена кутийка, но заменяща хиляди изчисления, — „помисли“ само секунда, след което даде отговор. Ще се наложи с помощта на пултовете за управление 3 и 4 да извие платното под ъгъл двадесет градуса, тогава светлинното налягане ще го изведе от опасната сянка на „Паяжина“ и Слънцето ще се открие. Жалко, че ще наруши работата на автопилота, щателно запрограмиран с такъв разчет, че да осигури най-висока скорост, но нали пък затова той е тук. Благодарение на такива именно минути слънчевите надбягвания са спорт, а не двубой на електронни машини.

Той изключи фаловете 1–6, напрежението веднага отслабне и те започнаха да се извиват като сънливи змии. На разстояние две мили от капсулата бавно се разтвориха триъгълни секции, пропускайки слънчевата светлина. Но още дълго всичко си оставаше по старому. Трудно е да привикнеш към този свят на забавеното движение, в който трябва да минат няколко минути, преди твоите действия да предизвикат видим ефект. Най-после Мертън видя, че платното се наклони към Слънцето: сянката на „Паяжина“ отстъпи и тъмният конус се разтвори в космическия мрак.

Дълго преди сянката да се отдръпне съвсем и Слънцето да се изчисти, той изравни платното и върна „Диана“ към предишния й курс. Инерцията щеше да изведе яхтата от опасната зона, няма защо да прекалява и да обърква всички изчисления, отклонявайки се твърде далеч встрани. Ето още едно правило, което не е лесно да се усвои: едва си започнал някаква маневра в космоса и вече трябва да мислиш за нейното прекратяване.

Той отново включи сигналното реле, готов да преодолее всяко естествено или изкуствено създадено препятствие. Може би „Паяжина“ или някой друг от съперниците ще се опита да повтори този трик.

— Доктор Мертън? Ако не сте зает, с Вас би искал да говори Джеръми Блер — предаде радистът от комодорския катер.

Блер минаваше за един от най-умните коментатори. Мертън не веднъж се беше явявал в неговите програми.

— Съгласен съм — отговори той.

— Здравейте, доктор Мертън — веднага се включи коментаторът. — Радвам се, че можете да ни отделите няколко минути. Позволете да Ви поздравя — изглежда Вие водите.

— За това все още е твърде рано да се съди — внимателно отвърна Мертън.

— Кажете, докторе, защо сте решили да управлявате яхтата самичък? Защото преди Вас никой не го е правил ли?

— А нима това не е уважителна причина? Но работата разбира се, не е само в това. — Той помълча, подбирайки думите. — Вие знаете колко много ходът на слънчевата яхта зависи от нейната маса. Вторият човек, а освен това и всички запаси за него — това са излишни петстотин фунта, които могат да решат изхода от състезанието.

— Напълно ли сте уверен, че ще се справите с „Диана“?

— Достатъчно уверен, нали затова поставих автомати. Моята главна задача е да ги следя и да вземам решения.

— Но само платното какво е — две квадратни мили! Просто невероятно, че един човек може да се оправя с такова огромно чудо.

Мертън се разсмя.

— Защо? Тези две квадратни мили дават максимална тяга десет фунта. Нея можеш да я овладееш с кутрето си.

— Е добре, благодаря, докторе. Желая Ви успех. Пак ще се свържа с Вас.

Коментаторът се изключи и Мертън усети закъсняло неудобство. Нали не му каза цялата истина, а Блер е достатъчно проницателен, за да разбере това.

Има още една причина, поради която сега той е сам тук в космоса. Почти четиридесет години беше работил с бригади по сто, даже по хиляда души, създавайки най-сложните двигателни апарати, каквито светът е виждал някога. През последните двадесет години той ръководеше конструкторското бюро и виждаше как неговите творения поемаха към звездите. (Понякога имаше и неудачи, които не могат да се забравят, макар че вината не е негова). Той се прослави; а зад гърба му е блестяща кариера. Но той самият никога не е бил главното действуващо лице, винаги е бил заедно с многото.

Това е неговата последна надежда той сам да се отличи До следващото състезание има не по-малко от пет години. Периодът на спокойното Слънце свършваше, следва полоса лошо време, в слънчевата система ще бушуват радиационни бури. Когато отново стане безопасно да се лети с тези крехки, незащитени от броня яхти, той вече ще бъде стар…

Мертън хвърли в сметосъбирача празните кутии от храна и отново се обърна към перископа. „Бумеранг“ бе изчезнала някъде. Изминаха няколко минути, преди да успее да открие нейния мъглив призрак на фона на звездите, парализиран от сянката на „Лебедев“. Той добре си представяше как австралоазийците трескаво се опитват да се измъкнат от капана. Как ли са се хванали? Очевидно „Лебедев“ има необикновено висока маневреност, заслужава си човек да не го изпуска от око, въпреки че е твърде далеч, за да представлява заплаха за „Диана“.

Земята почти не се вижда, останал е само тънкият ярък сърп, стремящ се към Слънцето. До пламналата дъга личи бледият рисунък на нощната страна на планетата. Тук-там в просветите между облаците проблясва заревото на големите градове. Тъмният диск вече беше заслонил част от Млечния път, след няколко минути ще започне да закрива и Слънцето.

Светлината гаснеше. „Диана“ безшумно се гмуркаше в сянката на Земята и платното светлееше със сумрачен пурпурен оттенък — отблясък от многократни залези, отдалечени на хиляди мили. Слънцето потъна зад невидимия хоризонт и за няколко минути нощта се сгъсти.

Мертън се огледа назад към орбитата, по която беше изминал четвърт от пътя около родната планета. Една след друга гаснеха ярките звездички на останалите яхти, когато те след него се гмуркаха в бързотечната нощ. Само след някакъв си час Слънцето отново ще се покаже иззад огромния черен щит — до този момент всички те са безпомощни и трябва да се движат по инерция.

Той включи прожектора и започна да осветява с неговия лъч тъмното платно. Хилядите акри фолио вече се бяха набръчкали, омекнали. Фаловете започнаха да увисват, трябва да ги опъне по-скоро, докато не са се заплели. Но това е в реда на нещата. Всичко си върви, както беше намислено. На изостаналите около петдесет мили след него „Арахна“ и „Санта Мария“ им бе потръгнало по-малко. Мертън разбра каква неприятност им се беше случила, когато изведнъж радиото заработи на аварийна вълна.

— Номер две, номер шест, говори контролът. Заплашва ви сблъскване. Орбитите ви ще се пресекат след шестдесет и пет минути! Нужна ли ви е помощ?

Настъпи дълго мълчание, двамата капитани осмисляха лошата новина. Интересно кой ли от тях е виновен? Навярно едната от яхтите се е опитвала да закрие другата със сянката си и не е успяла да завърши маневрата, когато двете са навлезли в мрака. А сега вече нищо не може се направи…

Но нали имат на разположение още шестдесет и пет минути! Те отново ще успеят да се измъкнат „на слънце“ иззад земята Ако платната им тогава успеят да уловят достатъчно енергия, може би ще съумеят да избягнат сблъскването. Сигурно на борда на „Арахна“ и „Санта Мария“ сега изчислителните машини работят с пълна сила.

„Арахна“ отговори първа и отговорът беше именно такъв, какъвто Мертън очакваше.

— Контрол, говори номер шест. Благодаря, не ни е необходима помощ. Сами ще се справим.

„Интересно ще е да се погледа — помисли Мертън. — Започва първият драматичен епизод от състезанието и той ще протече точно над полунощната линия на спящата Земя.“

Целият следващ час Мертън беше твърде зает със своето собствено платно, за да се вълнува заради „Арахна“ и „Санта Мария“. Не е толкова просто да следи човек петдесет милиона квадратни фута губеща се в мрака пластична материя, осветявана само от тъничкия лъч на прожектора, и от бледото сияние на далечната Луна. От сега нататък и по протежението на почти половината околоземна орбита цялата тази огромна плоскост трябва да се държи ребром към Слънцето. В близките дванадесет-четиринадесет часа платното само ще пречи, защото яхтата ще се движи срещу Слънцето и неговите лъчи могат да я оттласнат назад. Жалко, че не може съвсем да се прибере платното до момента, в който отново ще потрябва. Още никой не е измислил как ще стане това.

Далеч долу покрай късчето Земя започва да се развиделява. След десет минути свършва слънчевото затъмнение, лъчите на светилото отново ще шибнат платната и плаващите по инерция яхти отново ще оживеят. Това ще бъде критичната минута за „Арахна“ и „Санта Мария“ — за всички участници.

Мертън обърна перископа и улови двата силуета, носещи се между звездите. Съвсем близо са един до друг, едва ли ги разделят три мили. Какво пък, може и наистина да се справят?…

Зарята блесна като взрив — Слънцето беше изплавало от Тихия океан. За един миг платното и фаловете станаха алени, след това златисти, после ослепително бели — настъпи денят. Стрелките на динамометрите съвсем мъничко се отместиха от нулата. „Диана“ както и преди беше почти безтегловна — слънчевият вятър духаше фронтално и ускорението падна до милионни части от G.

Но „Арахна“ и „Санта Мария“ в усилието си да се разделят не искаха да приберат платната си, които мъчително бавно се изпъваха, усетили първия лек повей на слънчевия вятър. Сега по-малко от две мили отделяха яхтите. Навярно всички телевизионни екрани на Земята показват завързалата се драма.

Капитаните на двете яхти бяха упорити хора. Всеки от тях можеше да пререже въжетата и да излезе от играта, отстъпвайки път на другия, но те не направиха това. Твърде много е поставено на карта — пари, слава, престиж. Меко и беззвучно като снежинки в зимна нощ „Арахна“ и „Санта Мария“ се сблъскаха.

Квадратното хвърчило някак незабележимо се сля с кръглата паяжина. Бавно, като на сън, се залюляха, оплитайки се дългите фалове. Колкото и да беше зает със своите въжета, Мертън не можеше да откъсне очи от тази беззвучна, разтеглена във времето катастрофа.

Двете платна като вълнуващи се сребристи облаци продължаваха да се сливат в една обща неотделима маса. Това продължи десетина минути, докато накрая двамата капитани се освободиха от тях и поеха на различни страни, разминавайки се само на някакви си сто ярда един от друг. Спасителните катери със светещите си опашки от реактивните струи се спуснаха да ги догонват.

„Така, сега останахме само петима — помисли Мертън. — Жалко, разбира се, за момчетата, които още в началото на състезанието един другиму развалиха всичко. Но нищо, те са млади, ще имат случай да покажат какво могат.“

Само след няколко минути броят на участниците се намали на четири. Мертън се усъмни в надеждността на конструкцията на „Слънчев лъч“ още щом я вида. Сега съмненията му се оправдаваха.

Въртеливото движение беше направило марсианската яхта твърде устойчива и тя не искаше да лавира. Вместо да се обърне ребром към Слънцето, огромният пръстен гледаше към него с цялата си площ и яхтата беше оттласната обратно почти с пределно ускорение.

Това е най-досадното нещо, което може са се случи с един яхтсмен. По-лошо е дори от сблъскването, защото трябва да виниш само себе си. В същност сега едва ли някой съчувствува на безнадеждно изостаналите заселници. Твърде много се надуват там на Марс, пада им се! А и твърде рано е да се изключва от сметките „Слънчев лъч“ — остават още половин милион мили, може и да наваксат.

Следващите дванадесет часа, докато Земята преминаваше от една фаза в друга, минаха без приключения. В тази част от орбитата, по която яхтите се движат без тяга, няма какво особено да се прави. Но Мертън не скучаеше, броейки часовете. Той успя да подремне, яде два пъти, направи записките си по бордовия дневник, два-три пъти взе участие в радиоинтервю. Понякога се свързваше с другите яхти — със съперниците си разменяше поздрави и шеги. И изобщо напълно му допадаше тази почивка в безтегловно състояние далеч от земните грижи. Отдавна не се бе чувствувал толкова щастлив. Мертън имаше усещането, че е господар на съдбата си, дотолкова, доколкото това е възможно в космоса — той управляваше яхта, в която беше вложил толкова ум и душа, че тя като че ли се бе превърнала в част от него самия.

Следващият нещастен случай стана, когато преминаваха между Земята и Слънцето. Тук започваше онази част от орбитата, на която духаше попътния слънчев вятър. Мертън видя как след завоя платното на „Диана“ започна да се изпъва под напора на слънчевите лъчи. Ускорението, което беше спаднало до хилядни от G, взе да нараства, но беше необходим не един час още, докато то достигне най-голямата си стойност.

Но на „Паяжина“ не беше й съдено да дочака този миг. Минутата, в която отново се появява тягата, винаги е била критична за яхтите и „Паяжина“ не издържа това изпитание.

Блер продължаваше да коментира състезанието и Мертън, въпреки че беше намалил силата на звука, чу тревожната новина: „Внимание! «Паяжина» започва да вибрира.“ Той побърза към перископа и го насочи към огромното кръгло платно на съперника, но в първия момент не забеляза никаква промяна. Разбира се, трудно е да се види всичко, когато обектът е обърнат почти странично към тебе и ти съзираш само една тясна елипса. В последна сметка той се убеди, че по платното бавно се плъзгат страшни вълни. Ако екипажът не съумее да ги укроти посредством внимателно, точно пресметнато подръпване на въжетата, платното само ще се разкъса на парцали.

Те се стараеха с всички сили и след двадесет минути започна да изглежда, че вибрацията е прекратена. Изведнъж пластичната материя се раздра някъде по средата. Под напора на лъчите пукнатината неудържимо растеше и разкъсаните парчета се виеха като струйка дим над огън. След четвърт час останаха само радиалните лонжерони, на които беше опъната исполинската паяжина. Отново отблясък на ракети — спасителният катер се понесе да улови капсулата с угнетения екипаж.

— Така скоро ще останеш съвсем сам тук, а? — каза нечий глас, предизвиквайки Мертън на разговор.

— Ти няма от какво да се боиш, Димитрий — отговори той. — Ти не си самичък. Виж, на мене тук напред наистина ми е неуютно.

Той не се хвалеше. „Диана“ се беше откъснала на триста мили от най-близкия си съперник и това разстояние скоро щеше да стане още по-голямо.

На „Лебедев“ Димитрий Марков добродушно се разсмя. Веднага се чувствува — той не се признава за победен.

— Спомни си притчата за заека и костенурката — каза русинът. — По отсечката от четири милиона мили могат да се случат много работи.

Положението се измени още когато завършиха първата обиколка по околоземната орбита и пресичаха линията на старта — наистина на хиляда мили по-високо, благодарение на допълнителната енергия, която им придаваха слънчевите лъчи. Мертън внимателно измери координатите на останалите яхти и съобщи данните на изчислителната машина. Получените резултати за „Бумеранг“ му се сториха толкова неправдоподобни, че той веднага провери всичко отново.

Никакви съмнения — австралоазийците го догонваха с нечувана скорост.

Един внимателен поглед в перископа беше достатъчен, за да се разбере каква е работата. Твърде тънките въжета на „Бумеранг“ се бяха скъсали. И сега платното, само платното, запазило формата си, летеше в космоса като понесена от вятъра кърпичка. След два часа то прелетя край „Диана“ на по-малко от двадесет мили, но дълго преди това австралоазийците се бяха присъединили към събралите се на комодорския катер.

И така всичко се свеждаше до единоборството между „Диана“ и „Лебедев“. Наистина и марсианците още не се предаваха, но при такова изоставане — около хиляда мили — те вече не представляваха заплаха за лидерите в състезанието. Честно казано, на Мертън му се струваше, че и „Лебедев“ вече не може да догони „Диана“ и все пак той нервничеше на втората обиколка, когато отново настъпи затъмнение, а после отново започна дългият мъчителен дрейф срещу слънчевия вятър.

Той познаваше руските състезатели и конструктори. Не за първи път те участвуваха в състезание. До този момент не бяха успели да победят. Но нали техният съотечественик Пьотр Николаевич Лебедев в началото на двадесетия век пръв откри светлинното налягане на слънчевите лъчи. Естествено е това, че те упорстват. Димитрий сигурно е замислил нещо ефектно.

Комодорът Ван Стратен, движещ се на хиляди мили след участниците в състезанието, в тази минута с досада четеше току-що получената радиограма. Тя беше прелетяла повече от сто милиона мили от веригата слънчеви обсерватории, които кръжаха високо над нажежената повърхност на светилото, и му донесе най-неприятни вести.

Наистина за комодора (само почетна титла, защото на земята той беше професор по астрофизика в Харвард) те не бяха кой знае колко неочаквани. Никога досега състезанията не се организираха толкова късно, но имаше всякакви спънки, после решиха да рискуват и изглежда, проиграха…

Дълбоко в слънчевите недра се трупаше чудовищна сила, еквивалентна на енергията на милион водородни бомби.

Всяка секунда можеше да избухне чудовищен взрив, известен под името слънчево изригване. Със скорост милиони мили в час невидимо огнено кълбо, много пъти по-голямо от земята ще се откъсне от слънцето и ще полети в космоса.

Възможно е облакът йонизиран газ да премине встрани от Земята. Ако ли не — ще му е необходимо повече от денонощие, за да я достигне. Космическите кораби са защитени от мощни магнитни екрани, но леките слънчеви яхти, чиито корпуси са не по-дебели от хартия, са беззащитни против такава заплаха. Трябва да се приберат екипажите.

Започвайки втората обиколка около земята, Джон Мертън още не знаеше това. Мислеше за своите работи. Ако нищо не се измени, това ще бъде последната обиколка за него и за руснаците. Под напора на слънчевия вятър те се бяха издигнали по спирала на хиляди мили. На втората обиколка те ще преодолеят земното притегляне и ще се устремят в дългия път към Луната. Изходът ще се реши в двубоя между двете яхти, защото повече от сто хиляди мили екипажът на „Слънчев лъч“ доблестно се беше борил с въртящото се платно, но в последна сметка се наложи да се откаже.

Мертън не чувствуваше умора. Той се нахрани добре, поспа. „Диана“ се държеше безупречно. Автопилотът, който опъваше въжетата като трудолюбиво паяче, по-добре от всеки жив капитан държеше точно по вятъра слънчевото платно. Въпреки че този пластичен лист с площ две квадратни мили по всяка вероятност вече е пробит от стотици микрометеорити, малките пробойни съвсем не бяха намалили тягата.

Само две неща го тревожеха. Първо, престана за се подчинява фал номер осем. Релето внезапно заяде. Командите не се изпълняваха — не можеше нито да отпусне, нито да обере въжето, трябваше да се оправя някак си с останалите. За щастие най-трудните маневри вече са отминал етап, отсега нататък „Диана“ през цялото време ще се движи само по вятъра. Както казваха някога моряците — лесно е да се справиш с посоката, когато вятърът духа в гърба ти.

Втората грижа беше „Лебедев“, който упорито го следваше на дистанция триста мили. Благодарение на четирите крила, окръжаващи главното платно, руската яхта се оказа изключително маневрена. Всичките смени на посоката и обръщания на околоземна орбита тя изпълняваше свръхсрочно. Наистина за тази маневреност се наложи да платят със скоростта — не могат да се уловят изведнъж два заека. И Мертън се надяваше да запази преднината си на дългата права. Обаче не можеше да бъде напълно уверен в победата, докато „Диана“ след три-четири дена не премине над обратната страна на Луната.

И тук, на петдесетия час от състезанието, Марков му поднесе сюрприз.

— Ало, Джон! — небрежно каза той, включвайки се в междуяхтната мрежа.

Мертън се наклони към перископа и включи пределно увеличение. В зрителното му поле, толкова неправдоподобен сред звездите, съвсем малък, но изключително отчетлив, като малтийски кръст просветна „Лебедев“. Изведнъж пред очите му и четирите крила се отделиха от квадрата в центъра и отплаваха в космоса.

Сега, когато Марков беше достигнал втора космическа скорост и не беше необходимо повече да кръжи търпеливо по околоземната орбита, трупайки кинетична енергия, той се освободи от излишната маса. От тази минута „Лебедев“ ставаше почти неуправляем, но това нямаше значение — всички сложни маневри бяха извършени. Все едно, че някакъв яхтсмен от миналото умишлено освобождаваше лодката от руля и тежкия кил, знаейки, че по-нататък го очаква попътен вятър и тихо море.

— Поздравявам те, Димитрий — каза Мертън в микрофона. — Хитро направено. Но това не е достатъчно, все едно — няма да ме догониш.

— Това не е всичко! — чу той в отговор.

И наистина, на последния прав участък от трасето Димитрий може да мине без втори пилот.

— Едва ли Алексей ще се зарадва — забеляза Мертън. — Пък и това е против правилата.

— Да, на Алексей ще му се наложи да поплава десетина минути сам, докато го прибере комодорът. А що се отнася до правилата — в тях нищо не се казва за числеността на екипажа. На тебе това трябва да ти е добре известно.

Мертън не отговори: изхождайки от това, което му беше известно за конструкцията на „Лебедев“, той трескаво обработваше новите данни. Като приключи изчисленията, Мертън се убеди, че изходът от състезанието съвсем не е решен. До самата Луна „Лебедев“ ще го догони.

Обаче съдбата на състезанието се определи на деветдесет и два милиона мили по трасето.

На Слънчевата обсерватория номер три, намираща се вътре в орбитата на Меркурий, автоматичните прибори записаха цялото протичане на слънчевото изригване. Внезапният взрив превърна сто милиона квадратни мили от повърхността на слънцето в бяло-синкав ад, редом с който останалата част от диска като че ли помръкна. От бушуващия пъкъл, като се гънеше и извиваше подобно на живо същество, създаденото от самата нея магнитно поле се откъсна струя плазма. А пред нея със скоростта на светлината се носеше като предупреждение вълна от рентгеново и ултравиолетово излъчване. Тя ще достигне Земята за осем минути и няма да причини вреда. Друга работа са заредените атоми, летящи след нея със скорост само четири милиона мили в час. След едно денонощие те ще обвият със смъртоносен облак „Диана“, „Лебедев“ и съпровождащия ги отряд.

Комодорът отлагаше решението си до последната минута. Дори когато струята плазма премина през орбитата на Венера, все още съществуваше надежда, че тя няма да докосне Земята. Но когато до срещата с нея останаха по-малко от четири часа и мрежата лунни радари даде сигнал за тревога, той разбра, че повече не може да се чака. Следващите пет-шест години, докато слънцето се успокои, няма да има никакви състезания.

Въздишка на разочарование се понесе из цялата слънчева система. „Диана“ и „Лебедев“ се движеха почти редом на половината път между земята и Луната, но така и никой няма да узнае коя от яхтите е по-добра. Запалянковците ще има да спорят с години, а в историята ще влезе кратката записка: „Състезанията бяха отменени поради слънчева буря“.

След като получи заповедта, Джон Мертън се разстрои така, както не беше се разстройвал от самото си детство. През завесата на годините отчетливо и ясно се промъкна споменът за десетия му рожден ден. Бяха обещали да му подарят модел — точно копие на знаменития космически кораб „Утринна звезда“. Няколко седмици подред той си представяше как ще го монтира, къде ще го окачи в стаята си. И изведнъж в последната секунда думите на баща му: „Прости ми, Джон, но много е скъпо. Може би за следващия ти рожден ден…“

След половин век, изживял славен живот, той отново беше убито от скръб момче.

А ако не се подчини? Ако пренебрегне заповедта и продължи нататък? Нищо, че състезанията са отменени, неговият полет ще влезе във всички отчети и дълго ще се помни.

Не, това е по-лошо от глупост — това е самоубийство и на всичко отгоре твърде мъчително. Джон Мертън беше виждал агонията на хора, поразени от лъчева болест, затова че е отказала магнитната защита на техните кораби. Извънредно висока цена…

Той преживяваше не само заради себе си, но и за Димитрий Марков. И двамата бяха заслужили победата, но тя нямаше да бъде на никого. Какво от туй, че човек се е научил да впряга светлинните лъчи и да се носи към границите на космоса — той не може за спори с разяреното слънце.

На разстояние на петдесет мили от „Диана“ катерът на комодора вече бе подходил до „Лебедев“, за да прибере командира му. Ще отлети далеч сребристото платно. Димитрий беше прерязал въжетата и Мертън напълно разбираше неговите чувства. Малката капсула ще бъде доставена обратно на Земята и може би дори още веднъж ще влезе в работа, но платната се изработваха само за един рейс.

Можеше да натисне бутона на катапултиращото устройство и да спести на спасителите няколко минути. Но това надхвърляше силите на Мертън, той искаше до последния момент да остане в малката яхта, която тъй дълго беше част от неговия блян, част от живота му. Гигантското платно, обърнато под прав ъгъл към слънцето, развиваше пределна мощност. То отдавна беше изтръгнало яхтата от прегръдката на земята и „Диана“ продължаваше да увеличава скоростта.

Внезапно го осени. Той знаеше какво трябва да прави. Без съмнения, без колебания. Джон Мертън за последен път се обърна към изчислителната машина, която му бе помогнала да измине половината път до Луната.

Като свърши с изчисленията, той опакова заедно бордовия дневник и скромното си лично имущество. С труд (вече бе се отучил, пък и не е толкова лесно да се справиш с това сам) Мертън се напъха в аварийния скафандър. Тъкмо затвори прозорчето на хермошлема, когато радиото донесе гласа на комодора.

— След пет минути ще приближим до Вас, капитане. Прережете платното, за да не се заплетем в него.

Джон Мертън, първият и последен капитан на „Диана“, забави за секунда отговора си. Още веднъж обходи с поглед миниатюрната кабина с пробляскващи прибори и умело разположени лостове, които сега бяха фиксирани в една позиция. Накрая каза в микрофона:

— Напускам кораба. Не бързайте, така или иначе ще ме намерите. „Диана“ сама ще се погрижи за себе си.

Зарадва го това, че комодорът се въздържа от отговор. Професор Ван Стратен, естествено, разбра в какво е работата. И почувствува, че тези завършващи делото секунди Мертън иска да бъде сам.

Той не започна да изпомпва въздуха от преходната камера и изтичащият от нея газ меко го понесе настрани от „Диана“. Ударът от отблъскването беше последния дар на Мертън за яхтата. Тя бързо се отдалечаваше и платното й ярко блестеше в слънчевите лъчи, които навеки щяха да определят пътя на „Диана“. След два дни тя ще се понесе край Луната, но и тя, както и земята, няма да може да я удържи. Освободеният от спиращата го маса платноход всеки изминат ден ще увеличава скоростта си с две хиляди мили в час. Месец — и „Диана“ ще се движи по-бързо от който и да е създаден от хората кораб.

Колкото по̀ се отдалечава, толкова по-слаби ще бъдат слънчевите лъчи, стигнали до него, и ускорението ще започне да отслабва. Но дори и на орбитата на Марс скоростта за едно денонощие ще нараства с хиляди мили в час. И много преди това скоростта на яхтата ще бъде такава, че дори слънцето няма да може да я удържи. По-бързо от всяка комета тя ще се устреми в междузвездните дълбини, недостъпна за човешкото въображение.

Очите на Мертън забелязаха заревото от ракетите на няколко мили. Катерът идваше да го прибере. Приближаваше с ускорение хиляди пъти по-голямо от онова, което „Диана“ можеше да развие някога. Но двигателите на катера щяха да изразходват запаса от гориво за няколко минути, а слънчевата яхта стотици години ще увеличава скоростта си, шибана от неугасимия пламък на слънцето.

— Прощавай, корабче — каза Джон Мертън. — Интересно чии ли очи ще те видят след много хиляди години?

Скъсеното по форма торпедо се приближи плътно, но в душата на Мертън беше леко. Той никога повече не ще може да спечели пробег до Луната, но неговото корабче първо се отправи в дългото плаване към звездите.

Бележки

[1] Фал — основно въже от такелажа на кораб. ↑

[2] Брашпил — устройство за промяна опъността на въжетата. ↑