Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Euphio Question, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Публикувано във вестник „Нова Орбита“, броеве 44,45,46/1992 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

Лейди и джентълмени от Федералната Комисия по комуникациите, щастлив съм, че имам възможност да изложа тук, пред вас, своите сведения по дадената тема.

Твърде тъжно е, бих казал даже печално, че сведенията за това стават достояние. Но тъй като тези известия са вече широко разпространени и предизвикаха интереса на официалните лица, на мене ми остава само да разкажа всичко, както си е, и да моля Бога за помощ да ви убедя в това, че нашето откритие е съвършено ненужно на Америка.

Няма да отричам, че ние всички, Лю Харисън — радиокоментатор, доктор Фред Бокман — физик, и самият аз — професор по социология, получихме душевен покой. Да, така беше — получихме го. Няма също така да твърдя, че за човека не е свойствено да се стреми към душевен покой. Но ако някой си въобрази, че му е нужен душевен покой в онзи вид, в който го получихме ние, по-добре да се постарае да получи един хубавичък инфаркт.

Лю, Фред и аз получихме душевен покой, седейки в креслата си и включвайки апаратче с големината на портативен телевизор. Никакви там билки, Златни правила за овладяване на тялото, и не трябва да си пъхаш носа в чужди работи, за да зарадваш своите; нямаш нужда от хоби, таоизъм, не е необходимо да се въртиш на лост или да седиш в поза „лотос“. Това апаратче е и онова нещо, което, както ми се струва, много хора са предвиждали смътно като някакво върховно постижение на цивилизацията: електронна хитринка, евтинка, удобна за масово производство, която може с едно завъртане на копчето да ни подари безгрижие. Виждам, че вече са сложили пред вас този прибор.

За пръв път разбрах какво е това изкуствен душевен покой преди половин година. Тогава, колкото и да ми е тъжно да говоря за това, се запознах с Лю Харисън. Лю е водещият коментатор на нашето градско радио. Изкарва си хляба с празни приказки и няма да се учудя, ако разбера, че именно той ви е издрънкал всичко.

Освен тридесет и няколко програми, Лю води също и седмичната програма, посветена на науката. Всяка седмица той измъква някой професор от Вайандътския колеж и взима от него интервю по въпроси на тясната му специалност. Та така, преди половин година в програмата си Лю организира „показване“ на младия мечтател и мой университетски приятел доктор Фред Бокмън. Сам закарах Фред до студиото и той ме покани да вляза и да послушам. Нямах какво да правя и взех, че влязох.

Фред Бокмън е на тридесет, но повече от осемнадесет няма да му дадеш. Животът не е оставил по него никакъв отпечатък, защото той не му обръща внимание. А това, което владее мисълта му почти изцяло и за което Лю Харисън се канеше да го разпитва, е осемтонен чадър, с помощта на който той слуша звездите, грамадна радиоантена, монтирана върху корпуса на телескоп. Доколкото разбирам, вместо да гледа звездите с телескопа, той насочва тази машинария към космическото пространство и хваща радиосигнали, излъчвани от различни небесни тела.

Разбира се, радиостанции там няма кой да строи. Просто много небесни тела изпускат маса излъчвания и някои от тях могат да се хванат в радиодиапазоните. На тази му играчка едно й е хубавото: способна е да открие звезди, скрити от телескопите от грамадни облаци космически прах. Радиосигналите преминават през тези облаци и попадат върху антената на Фред.

Но това още не е всичко, което може да даде приборът, и Лю Харисън в своето интервю с Фред запази най-интересното за края на предаването.

— Всичко това е много интересно, доктор Бокмън — каза Лю. — А сега разкажете не е ли открил вашият телескоп в нашата Вселена нещо такова, което обикновените телескопи не са открили?

Това беше примамка.

— Да, откри — каза Фред. — Намерихме в пространството около петдесет участъка, неекранирани от космически прах, които излъчват мощни радиосигнали. Но точно в тези участъци няма никакви небесни тела.

— Ама че работа! — с престорено удивление възкликна Лю. — Това е вече нещо, мога да отбележа. Лейди и джентълмени, за пръв път в историята на радиопредаванията ще ви дадем възможност да послушате гласа на тайнствените „дупки“ на доктор Бокмън.

Вече бяха прекарали кабел до антената на Фред в университетското градче. Лю махна с ръка на оператора, за да включи сигнала, който тя приемаше.

— Лейди и джентълмени — гласът на нищото!

Отначало в този шум нямаше нещо особено — ей така, неравномерно съскане, точно както съскането на спукана гума. Предвиждаше се шумът да звучи в етера пет секунди. Когато операторът включи сигнала, ние с Фред започнахме да се хилим неудържимо като двама идиоти. Струваше ми се, че съм съвършено свободен и от радост чак мравки ми лазеха по гърба. А Лю Харисън имаше такъв вид, като че неочаквано се е озовал в гримьорната на кордебалета. Той погледна стенния часовник и челюстта му увисна. Това монотонно съскане беше предавано в етера пет минути! Ако операторът случайно не беше дръпнал шалтера, като го закачил с ръкава си, може би този шум щеше да се излъчва и досега.

Фред се разсмя нервно, а Лю трескаво започна да търси нужното място в сценария.

— Шумолене отникъде — продължи Лю. — Доктор Бокмън, кажете, не е ли измислил никой име на тези загадъчни дупки?

— Не — каза Фред. — Засега няма нито име, нито обяснение.

Обяснение на природата на дупките, откъдето идва шумът, и досега няма, но аз предложих название, което, изглежда, се прие: „Еуфорията на Бокмън“. Макар че не знаем какво представляват от само себе си тези дупки, затова пък знаем как действат, така че името е съвсем подходящо. Еуфорията — това е блажено чувство за бодрост и благополучие, така че по-добро име не може да се измисли.

* * *

След предаването Фред, Лю и аз се обръщахме един към друг със сърдечност, която граничеше със сълзлива сантименталност.

— Не помня някое предаване да ми е доставяло такава радост — каза Лю.

Той не страда от излишна искреност, но този път казваше истината.

— Това беше едно от най-силните впечатления в живота ми — каза Фред смутено. — Необичайно приятно…

Всички се смутихме и озадачихме от странно чувство, което ни обхвана. Почти веднага се разделихме. Бързах да се прибера вкъщи, за да изпия нещо, но там ме очакваше ново произшествие, способно да извади от релсите всеки.

Вкъщи беше тихо и минах два пъти по стаите, докато открия, че там има някой. Жена ми Сюзън, добра и привлекателна жена, винаги се гордееше с това, че храни добре и навреме своето семейство, но сега лежеше на дивана, мечтателно загледана в тавана.

— Мила — казах тактично. — Вече съм вкъщи. И е време за вечеря.

— Фред Бокмън днес говори по радиото — каза тя с някакъв чужд глас.

— Зная. Бях с него в студиото.

— Той беше абсолютно неземен — въздъхна тя, — просто не от този свят. Този шум от Космоса — щом го включиха, като че ли изведнъж тежест ми падна от гърба. Лежа и не разбирам какво става с мен…

— Аха — казах, прехапвайки устни. — Е, какво пък, ще отида да намеря Еди.

Еди е моят син, на десет години е и е капитан на непобедимия бейзболен отбор в нашия квартал.

— Не се мъчи напразно, татко — раздаде се тих глас някъде от дълбочината на стаята.

— Вкъщи ли си? Какво е станало? Мача ли са отменили? Атомна бомба ли е паднала?

— Не-е. Спечелихме осем пъти.

— Така сте ги били, че не са поискали реванш?

— А, не, играха прилично. Имаха още двама в запас и двама избиха. — Говореше така, като че ли разказваше сън. — А после — каза и очите му се разтвориха широко, — на всички изведнъж им стана все едно и си тръгнахме. Идвам вкъщи, гледам мамчето се излежава на диванчето, тогава и аз легнах на земята.

— Защо? — попитах, не вярвайки на ушите си.

— Тате — каза замислено Еди. — Да пукна, ако зная.

— Еди! — каза майка му.

— Мамче — отговори Еди, — да пукна, ако и ти знаеш.

Да ми ослепеят очите, ако разбирах нещо, но вече започна да ме гризе смътно подозрение. Набрах телефона на Фред Бокмън.

— Фред, нали не те вдигам от масата?

— Не би било лошо — каза Фред, — вкъщи с трън да се завъртиш, няма какво да закачиш, а днес оставих колата на Марион да отиде за покупки. Сега тя търси магазин, който още не е затворен.

— Какво, колата ли не пали?

— Запали и още как — каза Фред. — Марион даже стигнала до магазина. А после изведнъж почувствала такова блаженство, че излязла обратно през същата врата. — Гласът на Фред беше тъжен. — Разбира се, жената има право на капризи, но защо да лъже, обидно е…

— Марион да излъже? Не вярвам!

— Опита се да ми внуши, че заедно с нея от магазина са излезли всички — и купувачите, и продавачите.

— Фред — казах. — Трябва да поговоря с тебе. Може ли да дойда веднага след вечеря?

Когато се приближих до тяхната ферма, Фред в пълно недоумение четеше вечерния вестник.

— Целият град се е побъркал! — каза той. — Без ни най-малък повод всички коли спрели до тротоарите, като че ли по улицата летяла пожарната команда. Тук пишат, че хората замълчавали по средата на думата и стояли с отворена уста пет минути. Стотици излезли на студа само по ризи, усмихвайки се като на реклама на паста за зъби. — Разтърси вестника. — Това ли искаше да ми кажеш?

Кимнах.

— Нали всичко това се е случило, докато предаваха това твое шумолене. Но си помислих…

— Никакво „но“. Възможността причината да е друга е едно към един милион — каза Фред. — Това е сигурно. Времето съвпада до секунда.

— Но нали не всички са слушали радио.

— А и не е необходимо, ако теорията ми е вярна. Приели сме от Космоса слаби сигнали, усилили сме ги, примерно хиляда пъти, и сме ги предали по радиото. И всеки, който се е оказал близо до приемник, е получил солидна доза от тези усилени излъчвания, независимо от желанието си. — Той сви рамене. — Изглежда, е същото, както когато минаваш покрай горящо поле с марихуана.

— А защо не си го почувствал нито веднъж върху себе си по време на работа?

— Никога не съм усилвал сигналите и не съм ги предавал чрез репродуктор. Предавателят на радиостанцията — ето какво им е дало истинската сила.

— А сега какво да правим?

Фред се учуди:

— Какво да правим ли? Трябва да напишем съобщение в някое подходящо списание и нищо повече.

Външната врата се разтвори и Лю Харисън, зачервен и задъхан, нахълта в стаята, без да чука, и свали широкия си летен шлифер със замах, достоен за тореадор.

— Този иска да отмъкне нещо, а? — попита, като ме сочеше с пръст.

Фред замига изплашено.

— Какво да отмъкне?

— Милионите — отговори Лю. — Милиардите.

— Да се побърка човек — каза Фред. — Ама за какво говорите?

— Шумоленето на звездите! — каза Лю. — Всички са побъркани по него. Просто са полудели. Видяхте ли вестниците? — За секунда стана сериозен. — Та нали вашето шумолене направи всичко това, а, док?

— Така предполагаме — каза Фред. Видът му беше разтревожен. — А по какъв начин, позволете да попитам, се готвите да получите тези милиони или милиарди?

— Строителни парцели! — възкликна възторжено Лю. — Лю, казвам си, Лю, как да се издоят пари от тази финтифлюшка, ако не можеш да монополизираш Космоса? И още, Лю, питам се, как ще се изхитриш да продадеш онова, което всички получават даром по време на предаването?

— Може би това явление не е от тези, които се продават за пари — намесих се. — Разбирате ли, още много неща не знам…

— Щастие — това лошо ли е? — прекъсна ме Лю.

— Не — отговорих.

— Прекрасно, каним се да носим на хората щастие с този звезден щурм. Е, нима ще кажете, че това е лошо?

— Хората трябва да са щастливи — каза Фред.

— Правилно — съгласи се Лю. — Именно щастие ще им дадем. А своята благодарност хората ще ни поднесат под формата на недвижима собственост. — Погледна през прозореца. — Прекрасно, ето там има обор. С него и ще започнем. Ще монтираме в обора предавател, ще прекараме кабел до вашата антена, док, и ще открием кантора за продажба на строителни участъци.

— Извинете — каза Фред. — Не ви разбрах напълно. Тази местност не става за строителство. Пътищата са отвратителни, няма нито автобусна спирка, нито универсален магазин, изгледът е страховит и земята е натъпкана с камъни.

Лю няколко пъти бутна Фред с лакът.

— Док, док, док! Е, има си и недостатъци, но ако предавателят е в обора ви, ще можете да им дадете най-ценното нещо в цялата Вселена — щастие.

— Еуфория на местност — казах.

— Великолепно! — възникна Лю. — Ще осигурява купувача, док, а вие ще седите в обора и ще държите ръка върху бутона. Щом купувачът стъпи в еуфорийната местност, а вие го нагостите с доза щастие, той веднага ще заплати за парцела каквато и да е сума.

— И всяко храстче е роден дом, само да не паднат акумулаторите — казах.

— Така, значи — продължи Лю и очите му горяха. — Щом разпродадем всички тукашни участъци, преместваме предавателя и започваме всичко отначало. А може да включим едновременно няколко предавателя. — Щракна с пръсти. — Забележително! Цял флот на колела!

— Кой знае защо ми се струва, че полицията няма да е много доволна от нас — възрази Фред.

— Добре, когато се пъхнат тук да душат, вие и на тях ще им друснете порция радост! — сви рамене. — Дявол да го вземе, мога и да се разчувствам така, че да им отстъпя ъглов участък.

— Няма да стане — каза спокойно Фред. — Ако стана енориарш в нашата църква, ще ме е срам да погледна пастора в очите.

— А ние и на него ще му друснем една доза! — жизнерадостно каза Лю.

— Не — каза Фред. — Извинете.

— Е, добре — каза Лю, крачейки из стаята назад-напред. — Очаквах това. Имам друг ход, абсолютно законен. Произвеждаме малък усилвател с високоговорител и антена. Ще ни струва не повече от петдесет, така че ще определим цена, достъпна за средния американец — да кажем петстотин долара. Ще се договорим с телефонната компания да предава сигнали от нашата антена направо в домовете на онези, които имат наши приемници. Приемниците ще усилват сигнала, приет по телефона, ще го разпространяват из цялата къща и щастието ще завладее всички, които се намират там. Разбрахте ли? Вместо да включва радиото или телевизора, всеки ще поиска да включи източника на радост. Никакви декори, сценарии, скъпа апаратура — въобще нищо освен това шумолене.

— Можем да го наречем еуфориофон — предложих аз, — а съкратено „Еуфо“.

— Славно, славно! — каза Лю. — Какво ще кажете, док?

— Не зная — Фред беше разтревожен. — Не разбирам такива работи.

— Да, трябва да признаем, че всеки от нас си е малко недоучен — великодушно се съгласи Лю.

— С бизнеса ще се заема аз, а вие ще се заемете с техниката. — Престори се, че се кани да си облече шлифера. — А може би не ви се иска да станете милионер?

— А не, разбира се, че ми се иска, даже много ми се иска — побърза да каже Фред. — Как така да не ми се иска…

— Всичко е наред — каза Лю, потривайки ръце. — И ще започнем с това, че ще построим един приемник и ще проведем изпитания.

Това вече бяха неща, от които Фред отлично разбираше, и забелязах, че задачата го заинтересува.

— Това изобщо е съвсем проста работа — каза той. — Мисля, че ще сглобим апаратче и ще го изпитаме тук другата седмица.

* * *

Първото изпробване на еуфориофона, или еуфото се проведе в събота вечер в хола на Фред Бокмън пет дни след сензационното интервю.

Присъстваха шест „морски свинчета“ — Лю, Фред с жена си Марион, аз, моята жена Сюзън и синът ми Еди. Бокмънови подредиха столовете около малка масичка, върху която стоеше сива стоманена кутийка.

От кутийката стърчеше дълга телескопична антена, която стигаше до тавана. Докато Фред се суетеше около кутийката си, ние се стараехме да се развличаме един друг с приказки, бира и сандвичи. Еди, разбира се, не пиеше бира, макар че точно на него му беше необходимо да се успокои някак. Той се обиди, че го замъкнахме във фермата, като не го пуснахме на мач, и явно се канеше да си изкара яда върху старинните мебели на Бокмънови. Играеше сам със себе си близо до стъклената врата, използвайки стара топка за тенис и ръжен вместо бухалка.

— Еди, спри, моля те — каза Сюзън за десети път.

— Всичко е наред, всичко е наред — небрежно подхвърли Еди, запращайки топката към всяка от четирите стени и ловейки я само с лявата ръка.

Марион, чиито майчински чувства бяха отдадени на безукорно полираните мебели, не можеше да скрие отчаянието си, като гледаше как Еди превръща стаята в спортна зала. Лю се стараеше посвоему да я утеши.

— Нека да натроши тези вехтории — каза Лю. — Все едно — вие скоро ще се пренесете в дворец.

— Готово е — каза тихо Фред.

Погледнахме го с фалшива храброст, макар че лекичко ни прилошаваше от страх. Фред включи две жици от телефонната розетка в сивата кутия. Тази линия свързваше кутията направо с антената в университетското градче, а специален часовников механизъм трябваше да запази посоката на антената към една от тайнствените „дупки“ в небето — най-мощния източник на Бокмъновата Еуфория. Фред пъхна щепсела в контакта и сложи ръка на шалтера.

— Готови ли сте?

— Не бива, Фред! — изплаших се не на шега.

— Включвайте, включвайте — каза Лю. — Ако Бел не е посмял да позвъни на някого, и досега бихме били без телефони.

— Ще остана тук — до шалтера, и ще изключа тока, ако нещо тръгне, не както трябва — каза успокояващо Фред. И ето — щракване, бръмчене и „Еуфо“ заработи.

В стаята прозвуча дълбоко единодушна въздишка. Машината се изплъзна от ръцете на Еди. Той затанцува из стаята нещо като тържествен валс, отпусна се на пода в краката на майка си и сложи глава на коленете й. Фред, пеейки, напусна поста си, движейки се като на сън с полупритворени очи.

Лю Харисън пръв наруши мълчанието и продължи прекъснатия разговор с Марион.

— Ах, струва ли си да се мисли за материалните блага? — попита сериозно. И се обърна към Сюзън, търсейки подкрепа.

— Аха — каза Сюзън, поклащайки блажено глава. После прегърна здраво Лю и го целува около пет минути.

— Я гледай — казах, потупвайки Сюзън по рамото. — Добре се разбирате, деца, а? Колко е прекрасно, нали Фред?

— Еди — каза Марион с майчинска загриженост, — в килера имаме истинска бейзболна топка. Твърда. Тя е доста по-добра от тази топчица за тенис.

Но Еди не мръдна от мястото си.

Фред, хилейки се все още, дрейфуваше из стаята със затворени очи. Закачи шнура с тока на обувката си и отлетя право в камината, с глава в пепелта.

— Хей, хо, братле — каза, без да отваря очи. — Праснах си главата в нещо желязно.

Там си и остана, хихикайки от времена време.

— Звъни се на вратата, и то отдавна — каза Сюзън. — Да не обръщаме внимание.

— Влизайте, влизайте! — закрещях. На всички, кой знае защо, им стана ужасно смешно. Започнахме да се търкаляме от смях, засмя се и Фред и от неговия смях в камината се вдигнаха леки, сиви облачета пепел.

Дребничко и много сериозно старче, облечено в бяло, влезе през вратата и застана в коридора, като ни гледаше тревожно.

— Аз съм млекарят — каза, като заекваше. Протегна на Марион някакво листче. — Не мога да разчета последния ред в бележката ви. Какво пише там за прясна извара, извара, извара, извара…

Гласът му постепенно затихна, а самият той се отпуска до Марион, свивайки крака под себе си като шивач. Седя мълчаливо около четиридесет и пет минути, а после върху лицето му изведнъж си появи замислен израз.

— Имайте пред вид — каза вяло той, — че не мога да се бавя дори минута. Оставих камиона на ъгъла, той там пречи на всички.

Направи опит да стане. Лю завъртя регулатора за усилване. Млекарят се свлече бавно на пода.

— Аааах — се изтръгна от всички.

— В такъв ден е приятно да поседи човек в къщи — каза млекарят. — По радиото предадоха, че някакъв ураган от Атлантика ще ни засегне с края си.

— Нека да си бушува — казах. — Пъхнал съм колата си под огромно сухо дърво. — Струваше ми се, че така трябва да бъде. Никой не обърна внимание на думите ми. Отново потънах в топлата мъгла на тишината и в главата ми нямаше нито една мисъл. Струваше ми се, че тези потъвания продължават само няколко секунди и веднага идват нови хора. Сега разбирам, че всеки път съм се изключвал най-малко за шест часа.

Единият път ме доведе в съзнание неистово звънене на вратата.

— Вече казах — влизайте, — промърморих.

— Аз нали влязох — сънено каза млекарят.

Вратата се отвори и в нас се втренчи местният полицай.

— Кой идиот е спрял камиона за малко насред пътя? — попита строго. Тогава забеляза млекаря. — Аха! Какво, не знаете ли, че някой може да се блъсне във вашата таратайка на завоя? — Той се прозя и яростта от физиономията му се смени с нежна усмивка. — А, впрочем, едва ли. Не зная защо ви обезпокоих. — Седна до Еди. — Хей, малкия, обичаш ли тези играчки? — Извади от кобура пистолета си. — Я погледни!

Еди взе пистолета, прицели се в колекцията от бутилки, която Марион събираше старателно, и натисна спусъка. Голяма синя бутилка се пръсна на парчета, а от прозореца зад витрината полетяха натрошени стъкла.

— Бъдещ полицай — заливайки се от смях, каза Марион.

— Господи, колко съм щастлив — казах, едва сдържайки сълзите си. — Имам най-доброто синче, най-добрите приятели на света, най-хубавата жена в целия свят.

Чух още две изстрела и потънах отново в божествена забрава.

И отново ме събуди звънене на вратата.

— Е, колко пъти да повтарям — влизайте, за Бога! — казах, без да отворя очи.

— Аз вече влязох — каза млекарят.

Чу се тропот от много крака, но ми беше все едно. След това забелязах, че едва дишам. При разглеждане отблизо се оказа, че съм се плъзнал на пода, а на гърдите и на корема ми са полегнали няколко бойскаути.

— Искате ли нещо? — попитах първолака, който съсредоточено и горещо ми дишаше в бузата.

— Работливите Бобърчета събираха вторични суровини, но това няма значение — каза той. — Трябваше да ги мъкнем някъде.

— А родителите ви знаят ли къде сте?

— Разбира се. Нямаха търпение и пристигнаха тук. — Показа с палец през рамо: до счупеното стъкло стояха няколко двойки, усмихвайки се на дъжда, който плющеше право в лицата им.

— Мамо, гладен съм — каза Еди.

— Ах, Еди, нали не искаш да накараш майка си да готви, когато ни е така хубаво? — отговори Сюзън.

Лю Харисън още веднъж завъртя копчето за настройка:

— Е, малкия, а това харесва ли ти?

— Ааааааааах — казаха всички в един глас.

След малко отново дойдох в съзнание и зашарих наоколо, опитвайки се да намеря работливите бобърчета, но те бяха изчезнали. Отворих очи и видях, че Еди, млекарят, полицаят и Лю стоят до счупения прозорец и крещят „Ура!“. Отвън вятърът бушуваше с невиждана свирепост, а дъждовните капки летяха към голямото стъкло като изстреляни от въздушна пушка. Разтърсих леко Сюзън и двамата тръгнахме към прозореца — да видим какво интересно има там.

— Пада, пада, пада — в екстаз крещеше млекарят.

* * *

Сюзън и аз стигнахме навреме с крещяхме възторжено „Ура!“ заедно с другите, когато грамадният бряст сплеска колата ни.

— Бум — тряс! — каза Сюзън, а аз се смеех така, че ме заболя коремът.

— Извикайте Фред — заповяда Лю. — Иначе няма да види как се събаря бараката.

— О, Фред, ти пропусна всичко — каза Марион.

— Аха, сега ще видите нещо! Този път ще улучи жиците! — запищя Еди. — Вижте, тополата пада!

Тополата се накланяше все по-близо и по-близо до жиците, после вятърът я залюля още веднъж и тя падна сред сноп искри и объркани жици. Светлината в къщата угасна. Чуваше се само ревът на вятъра.

— А защо никой не вика „Ура!“? — каза със слаб глас Лю. — А! „Еуфо“ не работи!

Разкъсващ душата страшен стон се чу от камината.

— Боже, струва ми се, че имам мозъчно сътресение!

Марион се хвърли на колене до мъжа си и зарида:

— Мили мой, безценен, какво ти е, бедният ми?

Погледнах жената, която държах в прегръдките си — що за гадна стара вещица, цялата в кал, със зачервени, хлътнали очи и коси като на Медуза!

— Фу! — казах и с отвращение се отдръпнах.

— Бебчо — захленчи вещицата. — Та това съм аз, Сюзън.

Отвсякъде се чуваха стонове и горчиви жалби от глад и жажда. В стаята изведнъж стана ужасно студено. А само преди пет минути ми се струваше, че съм в тропиците.

— Кой, дявол да го вземе, ми е свил пистолета? — попита мрачно полицаят.

До стената седеше раздавач, когото по-рано не бях забелязал, и с нещастен вид разлистваше купчина телеграфски бланки, мърморейки си под носа. Трепнах.

— Хващам се на бас, че вече е неделя! — казах. — Тука сме от дванадесет часа.

Не, беше понеделник сутринта. Раздавачът каза изумен:

— Неделя? Че аз дойдох тук в неделя вечерта! — Погледна наоколо. — Прилича на филм за Бухенвалд, а?

Предводителят на Работливите Бобърчета благодарение на неизчерпаемата енергия на младостта стана истински герой на деня. Строи войската си в две редици, разпореждайки се с тях като стар армейски сержант. Докато всички ние се търкаляхме като парцали по ъглите на стаята, виейки от глад, студ и жажда, командата запали камината, домъкна одеяла, сложи компреси върху главата на Фред и върху безбройните рани, запуши счупения прозорец и свари една кофа какао и една кофа кафе.

Не минаха и два часа, откакто угасна токът и „Еуфо“ излезе от строя, когато в къщата стана топло и ние бяхме сити. Сериозно простудените — предимно родители, седели пред счупения прозорец цели двадесет и четири часа — натъпкаха с пеницилин и веднага изпратиха в болницата. Млекарят, раздавачът и полицаят отказаха лечение и си отидоха вкъщи. Командата на Работливите Бобърчета звънко поздрави и се отдалечи в стройни редици. Навън аварийната служба поправяше електропровода. Останахме само онези, които бяхме от самото начало: Лю, Фред с Марион, Сюзън, аз и Еди. Фреди беше покрит със синини и цицини с твърде внушителен вид, но се оказа, че няма сътресение на мозъка.

Сюзън заспа, щом се нахрани. Сега се раздвижи.

— Какво се случи с нас? — попита тя.

— Щастие — отговорих й аз. — Несравнимо, безкрайно щастие — киловати щастие.

Лю Харисън, приличащ на анархист — със зачервени очи и твърда черна четина по брадата — трескаво пишеше нещо, свит в ъгъла.

— Добре казано — киловати щастие. Купувайте щастие, както купувате светлина.

— Заразявайте се с щастие, както се заразявате с грип — каза Фред и кихна.

Лю не му обръщаше внимание.

— Ще организираме цяла компания, ясно ли е? Първата реклама ще е за дългокосите: „Защо ще купувате книга, която може да ви разочарова? За тези пари можете да си купите шестнадесет часа «Еуфо». «Еуфо» никога няма да ви разочарова.“ А средните служители ще ударим ето така…

— Под кръста? — поинтересува се Фред.

— Но какво става с вас, граждани? — попита Лю. — Като ви погледне човек, може да помисли, че опитът не е успял.

— Нима сте очаквали белодробно възпаление и остро изтощение! — отговори Марион.

— Тук бяха представители на всички социални групи в Америка и ние ги ощастливихме всички до един — каза Лю. — И не за някакъв си час, даже не за един ден, а за два дни подред. — Той величествено стана от стола. — Единственото, което трябва да направим за запазване живота на любителите на „Еуфо“, това е да поставим автоматичен регулатор, който ту да включва, ту да изключва прибора, разбирате ли? Собственикът го настройва да се включи, когато се връща от работа, после се изключва, докато вечеря; включва се след вечеря, изключва се преди лягане; отново се включва след закуска, изключва се, когато стане време за работа, после се включва отново за жената и децата. — Отметна косите си назад и вдигна очи. — Ах, каква икономия! Боже, каква икономия! Скъпи играчки за децата — не трябват. На цената на едно отиване на кино семейството може да купи тридесет часа „Еуфо“. Вместо двеста грама уиски може да се купят шестдесет часа „Еуфо“!

— Или голяма бутилка цианкалий за цялото семейство — каза Фред.

— Вие, какво, не разбирате ли? — попита Лю, не вярвайки на ушите си. — Та това е сплотяване на семейството, спасение на американското домашно огнище. Никой повече няма да се кара заради това коя програма да се гледа по телевизора или да се слуша по радиото. „Еуфо“ се харесва на всички, без изключение — ние сме свидетели на това. А скучни програми по „Еуфо“ просто няма.

Прекъсна го чукане на вратата. Един от работниците погледна в стаята и съобщи, че електричеството ще бъде включено след две минути.

— Слушайте, Лю — каза Фред. — Това малко чудовище е в състояние да унищожи цивилизацията по-бързо, отколкото пожарът — Древния Рим. Не, ние няма да се занимаваме с приспиване на мозъци и това решение е окончателно.

— Та вие се шегувате! — изкрещя потресеният Лю. Обърна се към Марион. — Какво, не искате ли съпругът ви да изкара милион?

— Само не за сметка на електронен опиатен бардак — отговори тя с леден тон.

Лю се чукна по главата.

— Че това е нужно на народа! Все едно Луи Пастьор да се беше отказал от пастьоризацията на млякото.

— Ще бъде приятно отново да се живее на светло — каза Марион, за да смени темата. — Светлина, топла вода, прахосмукачка — о, Боже!

В този миг светна, но ние с Фред успяхме да скочим и заедно се стоварихме върху сивата кутия. Масичката се счупи и щепселът изхвръкна от контакта. Лампичките на „Еуфо“ още миг светеха с червена светлина, после угаснаха. Фред с невъзмутим израз извади от джоба си отверка и отвинти капака на кутийката.

— Искаш ли да получиш удоволствие от борбата с прогреса? — каза, като ми протегна ръжена, оставен от Еди.

Започнах яростно да троша стъклените и проводниковите вътрешности на прибора. С лявата ръка отблъсквах Лю, който се опитваше да го прикрие с тялото си, а Фред ми помагаше.

— Мислех, че сте на моя страна — каза Лю.

— Ако пророниш макар една дума за този „Еуфо“ дори на една жива душа — казах, — с най-голямо удоволствие ще строша и тебе като орех!

* * *

Лейди и джентълмени от Федералната Комисия по комуникациите, мислех, че с това всичко е свършило. Но сега Лю Харисън, професионалният дърдорко, е издал тайната. Подал е до вас петиция с молба за разрешение за търговска експлоатация на „Еуфо“. Скалъпил е някаква компания и е построил собствен радиотелескоп.

Позволете ми да потвърдя, че Лю нищо не преувеличава. „Еуфо“ ще направи всичко, което е обещал. Щастието, което той дава, е съвършено и несъкрушимо, даже при най-ужасна обстановка. Трагедии, подобни на първия експеримент, са лесно отстраними с помощта на автоматичен регулатор, включващ и изключващ прибора. Виждам, че приборът, намиращ се на масата пред вас, вече има такъв регулатор.

Но въпросът не е в това дали работи „Еуфо“ или не. Разбира се, че работи. Въпросът е в това дали Америка ще навлезе в нова историческа епоха, когато хората повече няма да се борят за щастието си, а просто ще го купуват. Не е момента сега да превръщаме състоянието на транс във всенародна лудост. Единствената полза, която можем да извлечем от този апарат, е да обсипем враговете си с ураганен огън от благодушие, като поставим защитна преграда за нашето население.

Накрая искам да кажа, че Лю Харисън, който се готви да стане цар на „Еуфо“, не е порядъчен човек и не е достоен за доверието на обществото. Не бих се учудил ни най-малко, ако е поставил регулатора на същия този „Еуфо“ така, че да повлияе на решението ви по време на обсъждането… Стори ми се, че апаратът някак подозрително забръмча… О, толкова съм щастлив, че ми се плаче! Имам най-славното синче, най-добрите приятели на света и най-красивата женичка в целия свят. Ах, нашият стар, добър Лю Харисън, той наистина е солта на земята, можете да ми вярвате! И аз от все сърце му желая успех в това ново, добро начинание!

Край