Збинек Черник
Електрическият мъж

— Е, какво има, господин…? — попита д-р Браун пациента, който току-що бе влязъл в приемната и се бе отзовал на поканата му да седне.

— Галваний, Хуго Галваний, моля.

— Какво ви липсва, г-н Галваний?

— На мен, г-н докторе, нищо не ми липсва.

— Какво правите тук, щом сте в ред?

— Там е работата, че за съжаление не съм в ред. По-скоро имам нещо в повече.

— В повече?

— Да, понеже нанасям удари.

Д-р Браун премести очилата върху върха на носа си и изпитателно се вгледа в пациента. Да не би да си прави майтап? Не, не изглеждаше такъв човек. Така че потисна желанието си да го изхвърли и произнесе търпеливо:

— Как да ви разбирам, боксьор ли сте? Или чисто и просто имате склонност към грубости? Това обаче не се лекува.

— Нищо подобно, г-н докторе, аз нанасям електрически удари.

— Моля?

— В смисъл, че щом докосна някого, веднага го удря ток.

Д-р Браун започна да проумява, че има пред себе си тежък случай.

— Винаги ли? — попита той и инстинктивно се отдръпна със стола си леко назад. Човек никога не знае.

— Не, само понякога. Само когато се ядосам. Например миналата седмица, когато шефът ме извика при себе си, за да ми каже, че от планираното ми повишение нищо нямало да излезе. Ама че мръсник, уж трябвало да реагирам по мъжки, следващия път непременно щяло да стане и дрън-дрън. И на всичко отгоре, да съм му подадял ръка. Е, подадох му я — изписка и се сгърчи ужасно. За малко да ме уволни.

— Хм, интересно… От колко време, ъ-ъ, тази аномалия се проявява у вас?

— Още от детските години, г-н докторе. Но става все по-зле.

— В смисъл?

— Ами ударите стават все по-силни. Страх ме е, че някой път ще се случи нещастие.

— Е, да, обаче какво да правим с вас…?

Д-р Браун, без да се замисля, препоръчваше електролечение или електрически шокове, но да лекува някого от електричество, още не му се бе случвало.

— Всъщност не съм убеден, че сте дошли на точния адрес. Би трябвало да ви види по-скоро някой, хм, знам ли…

— Например електроинженер, г-н докторе — намеси се сестрата, която имаше навик да се шегува с всичко.

Д-р Браун я погледна укорително, за да й даде да разбере, че този път бе прекалила. След това обаче се замисли и сякаш на себе си промърмори:

— Всъщност това не е толкова лоша идея.

След което протегна ръка към телефона.

* * *

След две седмици д-р Браун обядваше в ресторант заедно със своя приятел, инженер Каплан, и използва случая да го попита:

— Между другото, идва ли при теб един мъж, който ти бях изпратил? Е, онзи, електрическият, сещаш ли се?

— Виж какво, приятелю, право да ти кажа, когато ми се обади тогава, най-напред си помислих, че си си фирнал — ти, такова лекарско светило и да изпращаш на приятелите си, специалисти по силните токове, пациенти! Сега обаче те разбирам. Този мъж е открита ходеща електроцентрала. С него трябва да се работи внимателно, само с ръкавици, искам да кажа дебели гумени ръкавици…

— А ти как си обясняваш случая?

— За щастие има по-големи авторитети от мен по въпроса. Гледай, това взех от моето синче.

Инженер Каплан бръкна в чантата си и измъкна от нея огромна книга. Когато я отвори, показаха се цветни фотографии.

— Риби? — учуди се д-р Браун.

— Аха, риби. Само че не какви да е, а електрически.

Д-р Браун започна да схваща връзката.

— Виждаш ли? — продължи приятелят му. — Това например е електрически скат, който генерира заряди с напрежение шест и половина киловата. А това пък е електрическа змиорка, при нея електрическите органи съставляват осемдесет процента от тялото й, електрическият й ток обаче е до един ампер, затова пък напрежението достига дванайсет волта. Това вече е нещо, нали?

— Да не мислиш, че този човек…?

— Точно така, същият случай. И в това, че изработва електричество. Електрическите риби излъчват електрически заряд при нападение или отбрана, е, и той също — щом нещо го вбеси, хоп, веднага го удря.

— Звучи почти фантастично.

— Но е така. Впрочем, знаеш ли какво? Отбий се утре в десет в моята лаборатория. Тъкмо го чакам да дойде.

На другата сутрин д-р Браун бе извикан при няколко спешни случая, така че трябваше да се откаже от обещаното посещение в лабораторията на приятеля си. Скоро след това замина за няколко седмици в чужбина и забрави цялата тази история. Веднага след завръщането му позвъни инженер Каплан, да отидел да хвърли едно око. Заслужавало си.

Този път д-р Браун наистина се отправи към него. Когато наближаваше лабораторията — усамотена барачка в края на града, — още отдалеч чу шумни ругатни и заплахи. Кой ли би могъл така да крещи? Изобщо не му мина и през ум, че това може да бъде неговият приятел. Та нали го познаваше от толкова години и знаеше, че е много фин човек. И все пак бе той — стъпил върху дъсчен под с порцеланови изолатори и измервателни уреди и без да подбира изразите си, ругаеше някакъв нещастник, седнал малко встрани в кълбо от жици и кабели. Браун позна в него пациента Галваний. Като хвърли поглед на новия гост, инженер Каплан прекъсна тази крайно осъдителна изява и подхвърли на Галваний, че ще направят почивка.

— Какво правиш тук, за бога? — откровено се учуди д-р Браун.

— Няма да ми повярваш, приятелю. Тук се ражда бъдещето на човечеството — отговори гордо Каплан.

След което обясни, че се опитва да повиши най-вече силата на електрическото разреждане на Галваний, за да може да бъде използуван в промишлеността. За тази цел обаче в „генератора“ — така нарече Галваний, трябвало непрекъснато да се предизвиква агресивност. Понеже, колкото повече имал усещането, че трябва да се защитава или да напада, толкова повече електричество произвеждал.

— Гледай — рече Каплан, и изрева за проба на Галваний:

— Нещастнико! Знаеш ли какво ще направя? Няма да ти дам нито грош! И знаеш ли още какво? Ще те оставя да стърчиш тук до среднощ! И знаеш ли какво още? Ще те боядисам в зелено и ще ти направя виолетови ивици на корема! И… и… с теб, върху теб, ще те, аз на теб…!

Галваний затрепера и стрелките на измервателните уреди излетяха бясно нагоре.

— И сериозно ли мислиш, че това може да се използва на практика? — усъмни се все пак д-р Браун.

— Хубава работа! Та това е съвсем нова енергийна алтернатива. Вече няма да се нуждаем от въглища, язовири, уран или слънчеви колектори… Електричеството ще бъде достъпно навсякъде. Хората сами ще си го изработват. То няма да струва скъпо и еколозите също ще бъдат доволни. Ето само този мъжага е способен да покрие нуждите на няколко домакинства, а когато се появят повече като него… същата способност имат навярно и други хора, въпросът е да ги намериш. Вече дадох обяви в няколко вестника. Приятелю, от тази барака ще тръгнат първите киловати и после… мегавати, а след това… Наистина, все още трябва да дооправя някои дреболии. Например как да направя така, че генераторът да се зарежда постоянно. Няма да повярваш колко грижи ми създава да измислям постоянно нещо ново, с което да му вдигам кръвното.

Оказа се обаче, че инженер Каплан бе прекален оптимист. След известно време той сподели с д-р Браун, че му се е наложило да изостави опитите с електрическия мъж.

— Представи си — оплака се той, — стана съвсем безразличен. Изведнъж всичките ми обиди и закани отидоха на вятъра, той просто си седи, зяпа ме тъпо и най-често чат-пат да подхвърли: „Г-н докторе, вече всичко ми е все едно. Нищо не ме интересува.“ И повече не получих от него нито ват!

Но накрая… Измина година или две, когато в приемната на д-р Браун отново връхлетя инженер Каплан.

— Приятелю — кресна като побъркан, — остави моментално всичко, трябва да ти покажа нещо изключително!

Добута протестиращия си приятел до колата си и го откара.

— Къде отиваме? — попита Браун, когато най-после се окопити.

— Да погледнем нашия мил генератор. Нашия електрически мъж!

— Но нали ми каза, че с всичко това е свършено, че е загубил вече способностите си!

— Само че отново си ги възвърна, както ще видиш.

Наближиха квартирата на Галваний. Той живееше в партера на пететажен панелен блок. Зад прозорците хвърчаха искри.

— Какво е това? — попита д-р Браун нервно.

Инженер Каплан с блажен израз на лицето поясни:

— Там е работата, че нашият г-н Галваний се ожени. И ще ти кажа, че нищо по-добро от това не можеше и да направи! Неговата госпожа е също електрическа. Не зная дали от само себе си, или го е прихванала от него, но това няма значение. Във всеки случай, когато двамата си разменят обиди, хвърчат искри. Тях двамата само ги пощипва, понеже имат съпротивление, по-голямо от нормалните хора, но съседите непрекъснато се оплакват, че ги хващал ток от крановете на чешмите и радиаторите!

Междувременно стигнаха до вратата. Зад нея се чу:

— Къде си ми сложила обувките, жено?!

— Никъде не съм ги слагала! Много имам време да се грижа за скапаните ти патъци! И изобщо по-добре да се преобуваш навън, та да не чистя след теб от сутрин до вечер!

И така нататък, и така нататък. Изреченията се прекъсваха от светкавици.

— Приятелю, ама че електричество, какво ще кажеш? — прошепна възхитен г-н Каплан.

Не влязоха вътре, нито позвъниха, решиха, че за неизолирани обикновени смъртни това е прекадено опасно.

Обърнаха се и се отправиха към колата.

Само че още преди да се качат в нея, от апартамента на семейство Галваний се чу звън от разбити чинии — очевидно дискусията продължаваше. После от прозореца излетя огромна светкавица. Веднага екна и гръмотевицата.