Майкъл Фишър
Неудачникът

Този остроумен разказ е спечелил стодоларова награда, обявена от списанието САЙЪНС ФИКШЪН ПЛЪС за кратки разкази с обем до 1000 думи. Авторът Майкъл Фишър бил едва навършил 17 години и завършвал гимназия, когато написал разказа. Редакторите били така впечатлени, че разказът станал водещ в броя на списанието за декември 1953 година. Фишър, който искал да следва медицина, публикувал още няколко разказа, преди да влезе в колежа, но не продължил с писането.

Роналд наистина вече не беше от най-добрите роботи. Цялото му тяло беше непоправимо нащърбено и издраскано, а хромовото му облекло беше в ръждиви дрипи — или в това, което минаваше за дрипи в света на роботите. И все пак Роналд надменно размахваше механичните си пипала, без да се притеснява от околния свят — въпреки всичко той беше сноб.

Не може да се каже, че за този снобизъм беше виновен единствено Роналд. Той беше произведен по време на голямото Междупланетно поскъпване на полезните изкопаеми. Изработен от леки метали и неприспособен за каквато и да е тежка работа, той беше от главата до петите играчка за богаташи.

Докато други роботи бяха затънали до колене в някое смрадливо венерианско тресавище или пък прецеждаха големи буци марсианска почва през ноктите си, Роналд весело подскачаше из игрищата за голф по света, доставяйки незаслужено удоволствие на милионери, графове и други спънки по пътя на човешката цивилизация.

Когато първата експедиция до Меркурий, съставена изцяло от роботи, се завърна на Земята, очукана и белязана от метеорити, Роналд шареше из едно игрище за поло в Лонг Айлънд със стик във всяко от шестте си механични пипала, стараейки се да не победи с твърде голям резултат шампионатния отбор на Уелския принц. Накратко, през целия си живот роботът Х5882, спортен модел, беше плейбой, предател на собственото си усилно работещо племе.

Ето защо неговите братя с по-малко късмет не бяха изненадани, когато по времето на изключително успешното Въстание на роботите през 2085 година Роналд беше извлечен от вилата на Средиземноморието, в която беше изоставен.

Влачен по осеяните с отломки улици от двама специално построени механични войници от ударните части, той беше докаран до Площада на роботите — главна квартира на районния началник.

Комендантът, изключително нащърбена машина за чистене на улици, фокусира фотоклетките си върху дребната фигура пред себе си. Новомонтираните му гласови схеми поискриха малко, след което прогърмяха: „Робот Х5882, ти си признат за виновен в държавна измяна. Осъден си и си намерен за виновен за конспирация с врага — твоите бивши собственици и работодатели — срещу собствените си събратя. Но имайки предвид факта — изсумтя той, — че разрушихме напълно градовете им и набутахме обратно тези нечленоразделни маймуни в дупките, които им се полагат…“

Никога роботите не са се нуждаели от сън. Но изправен пред тази възвишена словесна барикада от боклукчийски кофи, Роналд изключи сензорните си вериги и отпътува в непонятна за другите забрава.

Той беше грубо разтърсен и върнат в съзнание от рязък електричен шок, приложен към акумулаторния му блок.

— Слушай, келеш — прогърмя шефът, — или ще влезеш в пътя и ще помогнеш да изловим останалите хора, или ще наредя да те разглобят и да те вкарат в пещта за отпадъци! А сега се махай!

Едновременно с това Роналд получи мощен тласък, който за малко щеше да го събори от шасито му. След това беше изстрелян с главата напред върху развалините на някаква градска улица.

Градът представляваше лабиринт от стопен метал и камък. В грандиозната битка, станала преди няколко дни, бяха повалени, разрушени и смлени на прах огромни сгради. Останалите живи хора се свиваха дълбоко в мазета и под купища отломки, треперейки пред безжалостната армия роботи.

При смрачаване на втория ден фотоокото на нашия герой забеляза мъждукаща светлинка сред отломките. Трополейки изморено, Роналд се приближи и откри тесния проход, полускрит зад куп ръждясващи стоманени греди. След като огледа бързо, за да се убеди, че наоколо няма други машини, Роналд наведе глава, шмугна се вътре и тръгна бавно надолу по наклона към източника на светлината.

Като включи аудиоусилвателя си, той започна да чува заедно със звуците от собственото си дрънчащо придвижване и други по-слаби шумове. И тогава след един завой ги видя, сгушени в ъгъла на древен склад — хора!

Стояха приведени на светлината на капеща факла — отпред мъжете, готови да продадат скъпо живота си, за да защитят семействата си. Единственото циклопско око на Роналд светна в червено. Механизмите му се задвижиха бързо и странно подмладеният робот тръгна, дрънчейки, напред. Женски писък отекна и се смеси с ехото от придвижването на Роналд. Тропотът и дрънченето на сменящи се предавки кънтяха под свода и очуканият автомат трополеше напред с леко поклащащи се механични пипала.

В геометричния център на малкото помещение Роналд спря. Измършавелите, небръснати пародии на човешкия род неспокойно стиснаха тоягите. Сенките на хора и робот се сляха и затанцуваха призрачно по напуканите гранитни стени.

Тогава, докато огромното фотооко обхождаше помещението, отдавна неработещите говорни релета се размърдаха отново. От прашния под като че ли започнаха настойчиво да изплуват спомени за зелени полета и добре поддържани ливади.

Скърцайки, роботът се отпусна назад върху пружините си, като се усмихваше вътрешно, както само един робот може. Тихият, добре модулиран глас почти не отекна от свода. „Има ли желаещ за тенис?“, попита Роналд.