Крейг Кошо
Добър апетит

Падна нощта и това бе четвъртата нощ, откакто Джери Стамуей падна на Анфор със своя едноместен разузнавач. Огънят ярко пламтеше и осигуряваше на Джери скромно убежище от анфорианската нощ, която бе спокойна, но студена. Неговият кораб „На слука“ лежеше зад гърба му с нос, забоден в плътния пясък на анфорианската пустиня.

Пустинята се простираше във всички посоки чак до хоризонта, където бе оградена от неравно насечени хълмове. На това огромно пространство бяха пръснати трошливите и ронливи останки от гора, която вече от много време не съществуваше. Това бяха растителни вкаменелости с различни размери — от тънки клончета до дебели дънери.

„Трябва да издържа още един ден — помисли си Джери, — докато пристигне космическият влекач, който отговори на моето «SOS». Дано да успее да измъкне кораба и мен от това гадно място.“

Той хвърли в огъня още едно клонче от този материал, който приличаше на дърво. Пламъците се издигнаха и затанцуваха, като хвърляха странни движещи се сенки по корпуса на кораба. Джери погледна нежно „На слука“. Щеше да му струва цяло състояние да измъкне останките му, но поне нямаше да го загуби целия. После обърна отново глава към малкия си бивак, който се състоеше от два бидона с вода и сгъваемо столче.

От другата страна на огъня срещу Джери се мъдреше една от формите на живот на Анфор — високо, слабо, мършаво създание, покрито с гъсти зелени люспи. То имаше тясна изострена глава и също толкова остра човка. Беше приседнало върху бедрата си, а пръчковидните му ръце висяха между кокалестите колена.

Четвърта нощ това същество изникваше от мрака, присядаше до огъня и гледаше Джери. Не казваше нищо, нито пък правеше нещо. Само седеше и го гледаше. Джери взе от земята камъче и го запрати отвъд осветеното островче, в нощта.

— Добре, приятелю — каза той на съществото, — след малко ще се сбогуваме с тебе и бих искал да ги кажа, че присъствието ти ми е доставило удоволствие, но често казано — писна ми.

Съществото мълчеше. Джери го погледна и каза:

— Но ти си само едно глупаво дяволче, нали?

Съществото отвори човка, за да издаде странен дрезгав вик. Това ставаше всяка вечер, но този път бе различно. Сега то каза:

— Желаете ли да изиграем партия дама?

Джери се вцепени.

— Хм — изгрухтя той.

— Ако този звук означава, че искате да повторя въпроса, ще го повторя: желаете ли да изиграем партия дама?

— Ти… ти говориш — запелтечи Джери.

— Това е очевидно, но вие още не сте отговорили на въпроса ми.

— Тогава защо преди не каза нищо?

— Език не се учи за един ден, господин Стамуей, дори ако си интелигентен като мен. Трябваше да проуча вашия мозък, за да разбера повече неща за вас и за вашия език. Ето защо ви моля да играем на дама. Знам, че е любимата ви игра.

— Да, така е, добре… Ами хайде да играем на дама — вдигна рамене Джери.

Съществото се изправи, изчезна в мрака и след секунди се върна. Носеше кутийка с пулове и шахматна дъска. Джери се почеса по белега на носа, огледа се нервно, а през това време съществото нареждаше пуловете върху дъската близо до огъня.

— Това пък откъде го намери? — попита Джери, като посочи дъската и пуловете.

— Направиха го моите приятели от колонията.

— Значи има и други като теб.

— Да, много.

Джери премести един пул, после вдигна вежди с надежда.

— Имате ли храна? — попита той. Беше привършил своята преди два дни.

Анфорианецът си прочисти гърлото, премести един пул и отвърна:

— Боя се, че нашата храна е доста по-различна от вашата.

— О, о — каза Джери и премести пул.

Анфорианецът също придвижи един пул, после дойде редът на Джери.

— Това означава ли, че не мога да ям онова, което вие ядете?

— Това беше същността на моето изказване — така е.

Извънземното пак премести пул и Джери го взе. После анфорианецът взе два пъти.

— Внимавате ли в играта, господин Стамуей?

— Разбира се — отвърна Джери. — Защо мислиш, че не е така?

— Имам такова чувство. Помните ли, че мога да проучвам мозъка ви? И тъй като това е любимата ви игра, мислех че сте добър играч.

Джери присви очи. Май анфорианецът се подсмихваше. Възможно ли е да го прави с човката си?

— Знаеш ли, че имаш вид на доста знаещ, за да стоиш пред моя огън.

— Ще отмина факта, че вие се намирате на моята планета и ще ви информирам само, че това е нещо повече от обикновена игра.

Джери се дръпна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… — невъзмутимото същество леко се развълнува. — Вашето пристигане бе окачествено от моята колония като изключително навременно.

— Сиреч?

— Не мога да играя и в същото време да разговарям.

— Аз пък мога! — избоботи Джери и премести пул. Анфорианецът въздъхна и го взе.

— Та казвам — продължи съществото, — ние имаме нужда от определен вид храна, базирана на малки количества от някои минерали, които напоследък липсват в нашата диета, поради това че планетата ни преживява нещо, което може да се нарече геологична рецесия. Или накратко казано — планетата умира. Работим върху някои дългосрочни решения на проблема, но това изисква време. А от друга страна, вие предлагате кратковременно решение, което ще ни позволи да оцелеем и да продължим работата по дългосрочното решение на проблема. И ако използваме вашата терминология: господин Стамуей, вие сте манна небесна. Моята раса ще може да получи от вас минералите, които ни трябват, и то в достатъчно количество.

Джери побледня.

— О, Господи! — рече той.

— Моля?

— Вие сте отвратителни.

— Господин Стамуей, струва ми се, че погрешно тълкувате моите думи. Исках да кажа…

— Знам добре какво искаш да кажеш.

— Моля ви, успокойте се. Каквото и да си мислите, тази игра ще ви даде някаква възможност. Освен това имате предимство — кой знае колко пъти сте играли на дама.

— Чудесно предимство. С твоята телепатия ти знаеш следващия ми ход.

— Вие ме обиждате. За моя род само помисълта за подобно нещо е вече безчестие. За мен е грях, ако си послужа с такава долна измама.

— Ами ако откажа да играя?

— Ще се принудим да ви вземем това, което ни трябва.

— Ох.

— Играйте, господин Стамуей.

— Добре, добре — каза Джери потиснат. — Трябва наистина да играя по-сериозно.

Джери премести един пул, анфорианецът помисли малко и премести един от своите. Джери направи двойно взимане, съществото отвърна с тройно.

— Не сте много добър във взимането, господин Стамуей.

— Затваряй си човката.

Челюстта на извънземното увисна.

— Каква обидна фраза.

— А какво очаквахте?

— Господин Стамуей, моля ви — каза съществото, премествайки пул. — Искам да ви успокоя, че вие… дама… вземате нещата много по-сериозно отколкото са.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Не ми е лесно. Моето гърло не е приспособено за вашия език и понякога ми е много трудно…

— Стига! — изрева Джери. — Млъкни. Искам да се съсредоточа в играта.

— Както желаете.

Играта продължи мълчаливо. От време на време Джери хвърляше клонче в огъня, за да се пребори с мрака и студа. Продължиха да играят през цялата нощ, бавно, много съсредоточено, обмисляйки всеки ход. Деформираните им сенки танцуваха и се виеха върху изпъкналия корпус на кораба.

Бледа розовееща светлина започна да оцветява хоризонта, когато съществото проговори:

— Аз имам три дами, а вие само една, господин Стамуей и сега можете да се придвижите само към ъгъла. Иначе казано, мисля, че ви победих.

Джери въздъхна.

— Добре, признавам. Но поне ми направете една услуга: свършвайте колкото е възможно по-бързо…

— Както желаете. Но позволете ми още веднъж да ви кажа, че се сърдите повече отколкото трябва.

И двамата се изправиха. Джери, отчаян, с наведена глава гледаше огъня.

— Е, ще повикам моите хора — каза съществото и тръгна към мрака.

След няколко секунди Джери Стамуей откри, че наистина е разбрал неправилно намеренията на анфорианците. Очарован и настръхнал той гледаше как петстотин гущера с човки връхлетяха в неговия бивак… и започнаха да ядат звездолета му.