Николай Елин, Владимир Кашаев
Проверката на живота

Едуард Сергеевич Дубровски изобрети вълшебни ботуши. Те бяха много удобни: никъде не стягаха, не притриваха, не правеха мазоли. Разбира се, някому това ще се стори чудно и почти невероятно, защото Едуард Сергеевич нямаше специално обущарско образование. На недоверчивите мога да дам адреса му, нека отидат и сами ще се убедят, че тези ботуши му стоят точно по мярка. Наистина оттогава той трудно може да бъде намерен вкъщи, защото всеки ден тича да ги изпробва. Проверяваше ботушите на различни скорости и разстояния. Те работеха безотказно. С тях Дубровски тичаше по-бързо от щраус. А бе, какъв ти щраус! Дори жигулито в сравнение с тези ботуши изглеждаше като вчерашния ден на скоростта и техническата мисъл. И най-важното — те не се движеха нито с нафта, нито с електричество. Източникът на енергия също беше принципно нов и евтин. Достатъчно беше да се плюе на токовете, и ботушите като вихър се понасяха заедно с пътника. Накратко казано — те бяха удивителни във всяко отношение. Едаурд Сергеевич ги регулира, натъкми детайлите, обу ги и се затича натам, където трябваше да регистрират изобретението му и да го пуснат в серийно производство.

Там посрещнаха Дубровски и ботушите му така, сякаш им бяха роднини. Стиснаха му ръката, потупаха ботушите по кончовете, възхищаваха се и насрочиха изпитванията за следващия ден.

На другата сутрин се събра авторитетна комисия. Седнаха специалистите и започнаха да обсъждат възможностите на ботушния транспорт. Едни се съмняваха, други възторжено клатеха глави. Най-сетне пристигна Дубровски с ботушите под мишница. Поклони се на всички с достойнство, обу ботушите и се приготви да изпълнява каквото му кажат. А членовете на комисията му възложиха такава задача: да изтича до съседния областен център, да се отбие в подведомственото учреждение, да завери командировъчното си удостоверение и веднага да се върне обратно.

— Колко време ще ви е нужно за това? — попита го председателят на комисията.

— Четиридесет минути — отговори Едуард Сергеевич.

— Наистина ли само четиридесет? — ахнаха специалистите.

— Е, може и за тридесет и пет да успея — отбеляза скромно изобретателят.

— Та това е преврат в техниката! — каза председателят. — Това е просто непонятно! Дори и за три часа да успеете, това ще бъде истинска транспортна революция! Тогава всички хора ще обуем с вашите ботуши. Е, на добър път, гълъбче! Тръгвайте!

Той махна с носната си кърпичка и включи хронометъра. Дубровски се изправи, плю на токовете и — дим да го няма. След осем минути Едуард Сергеевич вече влизаше тичешком в споменатото учреждение в съседния град. Намери канцеларията, която му трябваше, влезе, обясни за какво става дума и помоли да му заверят командировъчното.

— Почакайте в коридора — му отговориха. — Колегата, който се занимава с командировките, излезе някъде.

Едуард Сергеевич изчака десет минути, после още петнадесет, а чиновника все още го нямаше.

— Сигурно е отишъл да обядва — му обясниха. — Минете след един час.

— Ама аз имам много бърза работа — каза Дубровски. — Не мога да чакам цял час. Сега ми трябва заверка на командировъчното.

— Това е невъзможно. Само този колега заверява командировките, а той е на обяд. Не можем да го гоним до стола! Почакайте…

Мина още час, два, а чиновника все още го нямаше.

— Много ви моля — проплака Дубровски, влизайки за пореден път в канцеларията. — Заверете ми вие командировъчното. Разберете, работата е изключително важна. Ценна е всяка минута!

— Много съжаляваме, но с нищо не можем да ви помогнем. Дори и да ви заверим командировъчното, нямаме печат.

— Че къде е печатът?

— Заключен е в бюрото на същия този колега, който обядва.

— Но колко време ще обядва?

— Ами сигурно след обяда е отишъл до филиала или някъде другаде…

— Ще се върне ли днес, или не?!

— Трудно е да се каже. Минете за всеки случай привечер…

А привечер някой се сети, че чиновникът или е заминал на тридневна екскурзия, или е отишъл на зъболекар и днес най-вероятно няма да дойде.

Накратко казано, Едуард Сергеевич се върна на петия ден.

Отчетоха опита като несполучлив и решиха да възложат на Дубровски по-лека задача: да изтича до крайградското селище и да се срещне там на централния площад с председателя на комисията, отишъл там предварително с хронометъра.

Дубровски пак обу ботушите си и каза:

— Не ви казвам „довиждане“. След десет минути отново ще бъда тук. Сега поне работата е сигурна, защото няма да се налага да ходя по канцеларии…

Махна с ръка на членовете на комисията и изчезна. След пет крачки вече беше извън града. А шестата развали всичко, защото падна вече на крайградски терен, където нямаше асфалт, а само кал. Затъна в нея тъкмо около таблото с надпис; „Ще поправим пътя до 15 май!“ Дубровски заподскача на един крак около ботуша си, като се опитваше да го измъкне от калта, но това доведе до затъването и на втория ботуш. Едуард Сергеевич започна да ги дърпа, но не направи нищо освен това, че ботушите затънаха още по-дълбоко, до самите кончове.

Тогава той се измъкна от ботушите и по чорапи се затътри към близкия колхоз да иска трактор. На свечеряване измъкна единия ботуш с помощта на два трактора, а вторият бе оставен за другия ден поради настъпилата тъмнина.

И така, когато Едуард Сергеевич дотича на уреченото място, председателя вече го нямаше там. Дубровски пренощува в хотела и на третия ден се върна в града с първия влак, понеже се побоя да тича по същия път. Стигна до мястото. Членовете на комисията го посрещнаха, честно казано, доста студено. Започнаха да го гледат накриво и да си шепнат неодобрително: видите ли, някакъв мошеник откъсва заети хора от работата им, стоят тука в този пек и разглеждат разни негодни изобретения.

— Е, добре — каза председателят, изтривайки потта от челото си, — нека да опитаме за последен път. Може би тези ботуши ще могат да се използват поне на къси разстояния. Ще дадем на изобретателя последен шанс. През четири квартала има гастроном, където винаги продават студена бира. Нека да ни донесе дузина бутилки. Ако се справи за десетина минути, мисля, че трябва да признаем, че тези ботуши стават за нещо, ще може да им се намери приложение…

Членовете на комисията горещо подкрепиха тази идея. За изобретателя няма какво да говорим.

„Е — помисли си той, — тук поне няма да се изложа. След минута ще я имате бирата…“

Не успя да довърши мисълта си и вече беше пред магазина. Притича до щанда, извади пари и ги подаде на продавачката.

— Дванайсет бири, моля. Само че по-бързо…

— Виж го ти — каза продавачката, — колко е напорист! Застанете на опашката, гражданино. Да не сте нещо повече от другите…

Дубровски вдигна очи и ахна. На щанда за бира стояха на опашка седемдесет души.

Едуард Сергеевич не каза нищо. Събу ботушите, преметна ги през рамо и бос се затътри към къщи. Прибра се, обу пантофите си, пи вода от чешмата. После погледна с презрение ботушите, върза ги надве-натри с канап и ги захвърли на тавана. Не бяха издържали проверката на живота.