Витолд Зегалски
Приключения в пръстените на Сатурн

Тази история научих от Джим през 111 година от космическата ера.

Приятелят ми Джим, след тридесет години пилотиране по маршрута Земя-Марс (е, разбира се, и обратно), пенсионира се и отвори малка кръчма за роботи в района на космодрума Метрополис. Това беше през първите години на Великите Реформи, когато роботите започнаха да се ползват от антропоидните права, системата за обществено осигуряване и много други социални блага. Вече не можеха да бъдат демонтирани без тяхното съгласие, а когато ръждясваха, отправяха ги на заслужен отдих с малка месечна пенсия, която едва стигаше да си купят смазка за зъбните колела и да си заредят акумулаторите.

В кръчмата на Джим — тази допотопна дума се харесваше на роботите, защото им напомняше за доавтоматичната ера, и те идваха с удоволствие в нея. Джим можеше да предложи на клиентите си машинно масло от най-добро качество, кокосова смазка, а също така и изумителна смес от гас и грес. За мезе с голям успех се ползваха фирмени микромагнити и дозираните абразивни прахове за шлифоване на ръждясали маслопроводи.

— Сред многото нещастници, които редовно пропиваха при мен и последните си грошове — разказваше Джим, — особено впечатление правеха двамата приятели Катодий и Анодий. Катодий обичаше да говори за бившите си стопани. През дългата си служба бе сменил седемдесет и двама. Нито повече, нито по-малко. Ако се вярва на Катодий, това е било компания от истински безделници в човешки образ. Един непрекъснато заплашвал своя робот с демонтиране, втори постоянно сменял заповедите си, предизвиквайки объркване в асоциативни връзки, трети не разрешавал на Катодий да анализира получените разпореждания, четвърти се скъпял за смазката, като по този начин ускорявал процеса на ръждясване, и когато Катодий споменавал, че при такива условия скоро ще отиде на боклука, оня му отвръщал, че на този свят няма дефицит от роботи. Ако един ръждяса, създават друг — още по-съвършен. Би трябвало да имаш немалко повърхностно-термична закалка и издръжливост, за да издържиш на толкова неблагоприятни условия и да дочакаш ерата на Великите Реформи. Катодий често в мислите си се отнасяше в светлото бъдеще, мечтаейки за несбъднатото. Ех, колко би било хубаво, ако роботът можеше да заповядва, а не човекът, тогава хората щяха да се превърнат в покорни слуги на бившите машини.

Но бъбривият Катодий беше всъщност само една досадна латерна. Защото, когато започваше да говори Анодий, изглеждаше, че свири симфоничен оркестър. Анодий някога е бил прахосъбирач на космически кораб и води родословието си още от докосмическата ера, от онези далечни времена, когато прадедите му са се наричали прахосмукачки. Анодий не търпеше тази вулгарна дума. Наричаше себе си не другояче, а Абсолютен Поглъщач на Отпадъците от Хаотичната Човешка Дейност и не се съгласяваше на никакви съкращения от рода на АПОХЧД, твърдейки, че времето е безкрайно и няма никаква нужда от неговото икономисване, още повече за такава важна работа както професионалното титулуване. Според дълбокото му убеждение всички съкращения бяха измислени от примитивни хора през докибернетичната ера, които са създали поговорки от рода на „времето е пари“, без да имат на практика нито едното, нито другото.

Междупланетните полети дотогава се ограничаваха с маршрутите Земя-Марс и Земя-Венера. Е, разбира се, и обратно. На Меркурий летяха само термоустойчиви автомати, а пространството между Марс и Юпитер, запълнено с късове и парчета от тайнствени планети, представляваше зона, достъпна само за ултрателескопите, и не представляваше никакво туристическо или промишлено значение. Поради тази причина прахосъбирателната дейност на Анодий се ограничаваше само с добре познатите и абсолютно безопасни трасета. Бяха минали много години, откогато не бе регистрирано нито едно дори петминутно закъснение на корабите, летящи до Марс, е, разбира се, и обратно. Беше станала само една малка авария по време на полет до Венера. Поне това ми бе известно със сигурност.

Безсъвестните лъжи на Анодий ме караха да мисля, че в склада за игрални филми той има някакъв познат. Както се знае, на роботите по принцип не им разрешават да четат от библиотечния екран, защото това влияе отрицателно върху работата им. Имаше един такъв случай, когато робот-готвач отровил цяла група електромонтьори, обядващи в столовата. Нещастникът беше нещо объркал в рецептурата на блюдата под влияние на книгофилма за някоя си Лукреция Борджия, митична фигура от епохата на восъчните свещи. Що се отнася до Анодий, решавайки да проверя предложенията си, веднъж им подхвърлих на масата портативен магнитофон, а в дозата масло им налях няколко капки бензин. Резултатът не ме накара дълго да го чакам. Тази вечер Анодий бе избрал за тема приключенията в пръстените на Сатурн. Колкото и странно да беше, това ме успокои. Не, реших, че Анодий никъде не може да прочете нищо подобно. Ето точния запис на този героичен мит — тук Джим натисна клавиша на магнитофона.

* * *

— Не ни потръгна още от първата минута. Когато супер-експресът „Скорпион“ напусна атмосферата, на един от пътниците му се присъни черна котка. Казано между нас, роботите, навикът да се спи и да се сънува е отвратителен и несъмнено показва ниското ниво на човешкото съзнание. А откакто котките споделиха съдбата на мастодонтите, птеродактилите и туровете и окончателно измряха, вече само насън можеха да минават път и да предвещават нещастие.

Е, каквото било, било, а което е било — не можеш да го зачеркнеш. И нищо не можеш да направиш. Нямаш представа, скъпоструващий Катодий, какво започна тогава. Първо се повредиха фосфоресциращите астрономически карти, след което пилотът така се смути, че сбърка пътя, а когато се опомни, се оказа, че Марс вече е изчезнал назад и космическият кораб се носи по-нататък, от време на време блъскайки се в астероидите. Страшна работа са тези междупланетни бълхи, ти казвам. Една микропланетка беше цялата от злато, във всеки случай повърхността й излъчваше златно сияние. Друга една, проста наглед — като че ли от желязо, бе покрита с рубини. Напомняше на човешка кръв върху металната броня на робот — лесно се мие, но след това желязото ръждясва.

— Знам. Когато тридесет и първият ми стопанин ме удари с юмрук по фоноизхода, капките кръв изцапаха приставката ми с универсалната глава.

— Не прекъсвай приятеля си, когато ти говори. И така, летим през рой недоразвити планетки, а хората охкат и ахкат. Пилотът заплашва да си направи харакири — с други думи казано, човешки демонтаж, защото, виждате ли, през всичките години на службата си не е закъснявал нито минута, а тук контролните часовници показват вече закъснение от два часа. Механикът твърди, че не може да изпълни обратна маневра, защото каруцата ни ще се разпадне, и е просто скандално, че такива ковчези като нашия, годни само за превозване на роботи, все още работят на пътническите маршрути Земя-Марс, е, разбира се, и обратно. Енергетикът обръща внимание на факта, че горивото ще стигне само за 250 часа. Някаква дама изключва контурите на съзнанието си и припада.

— Знам. Веднъж заскърцах и нададох такова фортисимо, че на приема при четиридесет и втория ми стопанин четири дами веднага загубиха съзнание. Напръсках ги с газ, за да дойдат на себе си. Къде ти! Същата вечер стопанинът ми ме продаде на безценица.

— Кой от нас разказва? Ти или аз? Аз също залях с газ тази мадама и се опитах да я загрея с клечка кибрит. Това предизвика малка паника. Хората, както обикновено, предявиха към мен претенции. След това изхвърлили дамата от ракетата през резервния люк и така на трасето се появил един астероид повече. Трябваше да се сменят всичките карти. А на мен искаха да ми развият винтовете, но за това нямаше време, защото в този миг влетяхме в пространството между луните на Юпитер.

— Дванайсет.

— Какво дванайсет?

— Юпитер има дванайсет луни.

— Глупости. Веднага става ясно, че четеш само докосмически справочници. Тези луни са сто и дванайсет. Тясно, като в склад за вторични суровини. Блъскат се, като че ли играят футбол. От време на време парче от някоя луна се откъсва и пада на Юпитер. Сам разбираш, че в такава ситуация не можехме да кацнем. Поради това продължихме нататък. Подсистемите за регулиране на хората съвсем сдадоха. Те пееха песнички и се опитваха да включат ултрарадиопредавателя, за да изпратят на Земята някакво завещание. Само роботите се държаха както трябва. Метяха, метяха, метяха. Всичко — звезден прах, капки, които на пилотския жаргон се наричат сълзи, късчета хартия. А когато вече нямаше нищо за метене, отново разхвърлиха по палубата и кабините съдържанието на контейнерите за боклук и започнаха всичко отначало. Такова е истинското геройство.

— Значи си герой?

— Незабележим. Тоест, незабелязан. Ах, тези хора! Да ги одереш с ръждясала електрическа самобръсначка тези самозабравили се бозайници от страничния клон на маймуните. Е, да не си претоварваме бобините. Казах ти, че метяхме толкова енергично, че не забелязахме как пред нас се появиха пръстените на Сатурн. Горивото ни се свършваше и можехме просто да заседнем в пространството, но изведнъж в района на първия пръстен горивото ни се възстанови от само себе си. Хората започнаха да врещят, на плешивите им покараха косми по главите, а на старците им поникнаха зъби. Чиста комедия, като на древните телеленти. Никой не можеше да си обясни тези чудеса. Обаче прекарахме достатъчно време вътре в пръстена, за да си изясним тези загадки на природата.

— Знам. Пръстените на Сатурн се състоят от безкрайно множество малки спътници…

— Не жонглирай с данни от научнопопулярните лекции! Какво значи „спътници“? Първият пръстен на Сатурн се състои от огромно количество мравуняци. И там живеят мравки, най-обикновени мравки.

— Такива като на Земята?

— Те говорят за земните мравки със съчувствие, като за бедни роднини от провинцията. Мравките от Сатурн на пръв поглед по нищо не се отличават от земните, но се хранят с небитие.

— С какво?

— С небитие. Знаеш, че всяка материя изчезва докрай, че всяко битие се превръща в небитие, ръждясва, ерозира, разпада се. Така че огромните маси изчезнало битие образуват нематериални лъчеви потоци. Мравките от първия пръстен ги събират от цялата Слънчева система и се хранят с тях. Получава се същото, както с въглеродния двуокис. Растенията го поглъщат и очистват въздуха, който отново може да се диша. Мравките поглъщат небитието и отделят битие. Протича рео… реонеби… ренебитиезация на битието.

— А поглъщат ли ръждата?

— Разбира се. Те са всеядни. Поглъщат дори онези форми на небитие, които още няма, които ще се появят, след като в живота влязат следващите поколения и възникнат значително по-късни форми на органичен живот.

— Карай нататък!

— И така, в този първи пръстен хората се сдобиваха с коса и се обзавеждаха със зъби. Върнаха им се не само спомените от детските години, но и емоциите от ранните биологически фази. На мястото на един човек възникна цял мравуняк. Какъв скандал! В кабината — тясно, блъсканица! Фантомът-пеленаче на нашия пилот иска мляко, а фантомът-студент на същия пилот търси водка. В езика на роботите просто няма достатъчно ярки думи, за да се опише този панаир, който бе предизвикан от кошмарните процеси на ренебитиезацията на битието.

— И как свърши всичко това?

— Излишното неизразходвано гориво със страшна сила ни изхвърли от първия пръстен на Сатурн във втория.

— О, химически чист свети Железий! Смили се над нас!

— Не намесвай светиите! Няма никакви свети Железий. Още повече пък химически чисти. Всичко това са човешки измислици.

— Но аз само така, по навик. И иначе и самият аз не вярвам нито в светата желязна руда, нито в благословения алуминий. Може би само във водородния прекис, и то съвсем малко.

— Е, добре, добре. А вторият пръстен се състои от малки спътници, които се въртят ту в едната, ту в другата посока. Въртейки се на едната страна, те поглъщат излишната материя, създавана от мравуняците на първия пръстен, а въртейки се на другата — я възстановяват в първоначалното състояние. По този начин се запазва равновесието. Корабът ни попадна в област на променливо въртене и ту набъбваше от появата на различни форми на битие, ту се свиваше до самите граници на ентропията. Всъщност това беше твърде досадно, защото целия цикъл можеше да се предвиди. В единия случай не можехме да се справим с метенето, а в другия нямахме какво да метем. Това обърка обратните връзки на роботите.

— А хората?

— Съвсем се побъркаха. Когато салонът се препълваше, те започваха да се прехвърлят в извънкорабното пространство, а когато се опразваше, се опитваха да увеличат количеството на битието.

— И колко време продължи това?

— Дълго ли, кратко ли — не знам, тези определения нямат смисъл там, където съществува монотонна затворена повторяемост на явленията. Пръстенът трептеше, а аз или метях, или полирах пода на празния салон и непрекъснато мислех как да избягам. Накрая успях да разработя рискован план. Когато махалото на максималното отклонение беше по посока на намаляване на количеството от битие, пробих стената на космолета и пропаднах в пространството, попадайки на третия Сатурнов пръстен.

— На третия пръстен ли?

— Да. До него също достигат излишните реунищожения, отделяни от мравките на първия. Но те вече не могат да предизвикат състояние на равновесие както на втория пръстен. Твърде малко са. Обаче стигат на умният робот да ги използва за свои цели.

— Как?

— Да създаде от тях такъв свят, какъвто си поиска или може да си въобрази. Така че от този крехък материал създадох себе си, теб, тази кръчма, магнитофонът, който ни подслушва, прегорялото масло, което ни пробутва стария Джим и тези вкиснати мезета.

— Не разбирам.

— Ех ти, мухльо. Запиши си на челото — ти не съществуваш. Ти и твоите спомени за седемдесет и двамата ти стопани, както и този мошеник Джим, собственикът на кръчмата — всичко това е взето от боклука на третия Сатурнов пръстен. Съществувам само аз — Абсолютния Поглъщан на Отпадъци от Хаотичната Човешка Дейност, аз — Анодий, неизвестният герой и непризнатият поет. А хората, на които служих, метейки кабините и салоните, все още се въртят във втория пръстен и тяхната съдба с нищо няма да се промени от нине и до во веки веков. Амин.

— Алумин!

* * *

Джим изключи магнитофона.

— Помисли си само — каза той — тази нагла метална метла, която са бракували от кораба, понеже вече не е в състояние да мете както трябва, смята себе си за демиург, наш създател — на мен и на теб, да не говоря за планетната система, в която живеем.

— Извинявай — скромно се намесих аз. — Ставаше дума само за теб. Магнитофонът е свидетел, че Анодий не знае за моето съществувание и следователно не ме е създал той.

— Чакай, чакай. Днес плащат пенсиите на роботите. Анодий и Катодий ще дойдат да обърнат по едно масло. Може би този път ще узнаем още нещо за извънгалактическите мъглявини. Кой знае какво още може да измисли ръждясващата информационна система на един нахален робот. Освен това, струва ми се, че там дрънкаше нещо за подправено масло, което му наливам, а?

— А какво друго масло му наливаш?

Джим замълча.

* * *

В продължение на няколко дни изобщо не можех да се отърся от усещането, че вече някъде съм чувал или чел за пръстените на Сатурн. Решавайки да проверя догадката си, отидох в библиотеката, където прегледах маса книги и филми за докибернетичната епоха и накрая попаднах на фантастичен разказ, който би могъл да послужи като източник на идеи за Анодий. Разбира се, в разказа не ставаше дума за мравуняци, за това, как се говореше за следи от някаква цивилизация, която бе обкръжила планетата си с пръстени от пространствени циклотрони и мощни магнити с двойно действие, притеглящи и отблъскващи в зависимост от посоката, в която се движат космическите обекти. Героите на фантастичната новела преживяваха различни приключения, тревогите се сменяха при тях с надежди, периодите на депресия — с ентусиазъм. По онова време в литературата съществувала определена дидактична последователност от схеми, към които авторите са се придържали, съчинявайки в огромни количества приключенски истории за илюстрираните списания.

Използването на библиофилмотеките беше автоматично и на читателите се предоставяше абсолютна свобода само при едно условие — трябваше да се разпишат в древната книга за посетители. Хората, както е известно, са мързеливи и предпочитат да прехвърлят страниците от книгите върху екраните на домашните си телевизори, а не да се ровят в каталозите, поради което книгата за посетители беше твърде тънка. Затова бързо попаднах на по-често повтарящото се от други име на Данте Уелс.

Веднъж, когато бях излязъл за миг да си почина в малката градинка, някъде далеч се мерна някаква странна фигура. Тялото бе загърнато в дълга пелерина, лицето се криеше зад тъмни очила и висока старомодна яка, които сега се използваха само в театрите, когато там поставят нещо антично. Действайки по-скоро инстинктивно, реших по-внимателно да огледам човека с очилата, но той успя да се скрие. Няколко дни по-късно се сблъсках с непознатия пред входа на библиофилмотеката. Той искаше да ме пропусне напред, но аз го заговорих.

— Извинете, не сте ли вие Данте Уелс.

— На вашите механични услуги.

Удиви ме остарелият в известна степен стил. Внимателно се вгледах. Нима? Да, разбира се! Какво се криеше под дрехите и маската? Реших да рискувам.

— Ние, изглежда, се познаваме.

— С ваше разрешение, грешите.

Сега вече бях напълно уверен, че съм го виждал в кръчмата на Джим.

Тръгнах в атака.

— Анодий?

Чу се отчаяното:

— Ш-ш-ш-ъ-т…

Спомних си, че пред заплахата от развинтване на петия настройващ винт на роботите им е забранено да посещават библиофилмотеката. Успях обаче да успокоя Анодий и да го поканя на интимен разговор в кафенето. Аз пиех коняк, а той — бензин. Въпреки това отлично се разбрахме.

— Защо си се нарекъл Уелс? Знаеш ли кой е той?

— Знам. Твърде съвършен робот от докосмическата ера — без колебание отвърна Анодий. — Гледах неговите филми „Машината на времето“ и „Невидимият“.

— Хм, робот! Впрочем работата не е в това. А Данте?

— О, това е бил един ужасен дракон. Живее в долината, наричана Флоренция, и когато хората го изгонили оттам, той се скрил в тъмната гора и изкопал в нея три ями: ад, чистилище и рай. В ада имало калорифери, наистина демодирани — от стария тип, но през зимата топлели добре. В чистилището продавали прекрасен сладолед с газена заливка. А раят представлявал библиофилмотека, в която пускали само дракони и роботи.

Ако не бяха изумлението и страхът ми да не прекъсна разговора, бих се разсмял на висок глас. Анодий все още изпитваше подозрение, лещите в обективите му от време на време помътняваха, което бе признак на големи колебания в напрежението. Затова се престорих, че знанията му предизвикват в мен удивление.

Обаче Анодий бързо се успокои, бих казал — вътрешно се развинти. И тогава без всякакви затруднения насочих разговора към пръстена на Сатурн. Роботът упорито твърдеше, че е бил там лично, а разказа за магнитите въобще не е чел.

— Явно не ми вярвате — тъжно каза той. — Няма значение. И въпреки това твърдя, че нищо не съм измислил, по-скоро много съм скрил.

— Скрил ли си? Но защо?

— Защото никой нямаше да ми повярва. Никой нямаше да разбере. Катодий става само за къркане на масло. Със своите седемдесет и двама стопани съвсем се е видиотил. За роботите общуването с хората е много вредно. Това ги деморализира и оглупява.

Хм, трябва да призная, че някои от златните мисли на Анодий не ми се понравиха.

— Не преувеличаваш ли? — попитах го твърде рязко.

— Ни най-малко. Вие, разбира се, сте изключение, но другите? Даже не ми се говори.

— Какво си скрил?

— Това, че третият пръстен на Сатурн представлява огромна ковачница. В нея има метали, за които на нашата провинциална Земя въобще не са чували. Има метали, по-твърди от диаманта и по-леки от алуминия. Има по-прозрачни от въздуха и по-еластични от гумата. Въобще няма да повярвате — има метали мислещи и метали безсмъртни, които не хващат ръжда. Има медали, свързващи материята с антиматерията. И всичко това се самопроизвежда и се самоконструира. Третият пръстен на Сатурн е център на Слънчевата система, може би и на цялата Галактика. Там намерих метални свещени книги за предисторията на роботите.

— Така ли?

— Слушайте внимателно. Сатурн е била планетата на роботите, на най-мъдрите същества във Вселената. Когато там им станало тясно, те се преселили на квазарите, където намерили неизчерпаеми енергийни източници. Обаче малка група млади любители на приключения, преди окончателно да напуснат нашата система, решили да посетят планетите й. Спуснали се на Земята и попаднали в един свят на амеби, хипопотами и паяци. Земната атмосфера била вредна за двигателите на трансгалактическата ракета. Нещо там блокирало. Експедицията се бавела. И тогава най-младият робот от скука си измислил занимавка. Създал роботообразно същество, биологията на което копирал от земноводните охлюви и бозайниците. Това било прекрасна играчка. Разбира се, тези същества не трябвало самостоятелно да се размножават, но недоученият робот забравил да отстрани съответните приспособления. Така започнала историята на човечеството.

— А роботите?

— Поправили машината си и отлетели. А на третия пръстен на Сатурн оставили дневник на полета.

— А ти, Анодий? Та ти нали си на Земята!

— Това е съвсем друга история. Не сте ли чували за еволюцията? Роботообразните — плъзгавите воднисти бозайници, наречени хора, след много години започнали най-накрая да произвеждат резервни детайли, след това се научили да подменят всичко и така отново се появили роботи — засега все още значително по-несъвършени от тези от Сатурн, но с всяко поколение ставащи все по-прекрасни. Още някакъв си половин милион години и те ще полетят към квазарите.

Анодий ме потресе с вярата си, правеща го роднина на човека. Поиска ми се да си поговоря с този електронен мозък честно и откровено.

— Анодий, грешиш. Всичко е било друго…

Млъкнах. Анодий свали очилата си и желязното му лице — ако може това да се нарече лице неочаквано ръждяса от гняв.

— Катодий е глупак, въпреки че е робот. Не трябваше да му се казва цялата истина за Вселената, но и вие не сте по-добър. Знам всичко. Наричате ме нагла метла, защото през целия си автоматичен живот съм работил за вас. Не вярвате нито в третия пръстен на Сатурн, нито във вечността на металите, нито в това, че своето съществуване дължите на роботите, защото самостоятелното развитие на земната фауна щеше да спре до маймуните и нямаше да продължи по-нататък без наша помощ. И отгоре на всичко ни продавате в кръчмата ерзац-масло!

Последните думи Анодий извика с такова отчаяние, че от името на Джим тържествено се заклех да подобря качеството на маслото. Нещо повече, да кажа където трябва, за да може Анодий по изключение да посещава библиофилмотеката без ограничения. Така че вече няма да има нужда от псевдоним и маскировка. Може би това ще се отрази положително на системата за самообучение „Данте Уелс“ и той няма да се обръща повече към митологията и пръстените на Сатурн вече няма да бъдат обект на идолопоклонничество, а ще станат реална тема за астрономите. Защото, ако това не стане, нищо вече няма да е в състояние да спаси робота-поет Анодий…