Пол Андерсън
Наказанието трябва да бъде равно на престъплението

Запознахме се по време на една делова среща. Фирмата на Майкълс, която реши да открие свой филиал в покрайнините на Айвънстоун, научи, че аз притежавам най-многообещаващия земен участък. Предложиха ми много пари за него, но аз се заинатих. Увеличиха сумата, но аз не се предавах. Тогава лично шефът им ме посети. Той се оказа по-различен отколкото си го представях. Бе настроен войнствено, но се държеше толкова коректно, че поведението му не оскърбяваше, а маниерите му бяха така изискани, че почти не се забелязваха празнините в образованието му. Този свой недостатък той доста успешно запълваше, като посещаваше вечерно училище, публични лекции и като поглъщаше купища книги.

Без да прекъсваме разговора, ние се отправихме да си понаквасим гърлата. Той ме заведе в някакъв бар, който изобщо не бе в стила на Чикаго: тих, обзаведен скромно, без мюзик-бокс, без телевизор, само рафт с книги и няколко шахматни дъски. И никакви престъпници и крадци, с които гъмжат обикновено подобни заведения. Освен нас в бара имаше още поне половин дузина посетители — някакъв възрастен мъж с лице и фигура на професор, група хора, спорещи с разбиране на политически теми, младеж, който обсъждаше с бармана въпроса, кое творчество е по-оригинално — на Барток или на Шенберг. На нас с Майкълс ни се падна масичка в ъгъла и датска бира.

Уверих го, че парите не ме интересуват, а просто ми се повдига, когато заради построяването на поредната хромирана плевня обезобразяват с булдозерите живописна местност. След като ме изслуша, Майкълс мълчаливо напълни лулата си. Той бе слабоват, строен мъж с издължена брадичка, римски нос, прошарени коси и тъмни светещи очи.

— Представителите на моята фирма не са ли ви обяснили? — попита той. — Ние изобщо не се каним да строим стандартни бараки, които да осакатяват пейзажа. Имаме шест проекта, без да броим вариантите. На чертеж това ще изглежда така.

Той извади молив, лист хартия и започна да нахвърля плана. Когато се разприказва чуждестранният му акцент стана по-забележим, но това не се отрази на лекотата на речта му. А той познаваше работата по-добре от онези, които разговаряха с мен от негово име.

— Дали ви харесва, или не — каза той — сега сме в средата на двайсети век и никъде не може да се избегне масовото производство. Но от това не следва, че човечеството непременно ще стане по-малко привлекателно. Като използува стандартна продукция, то дори може да стигне определено художествено единство.

И Майкълс започна да ми обяснява как ще стане това.

Той не ме караше да бързам и ние от време на време се отклонявахме от главната тема.

— Уютно местенце — забелязах аз. — Как го открихте?

Той сви рамене.

— Понякога нощно време бродя из улиците. Изучавам града.

— Не е ли опасно?

— Зависи с какво се сравнява — като помръкна изведнъж, отговори той.

— О, вие май не сте тукашен?

— Познахте. Пристигнах в Съединените Щати едва през 1946 г. Такива като мене ги наричаха „преместени“. Станах Тед Майкълс само защото ми омръзна да пиша дългото Тадеуш Михайловски. Не желая да си тровя душата със спомени за Стария свят. Стремя се към пълна асимилация.

При други обстоятелства той говореше малко и сдържано за себе си. По-късно от възхищаващите му се завистливи конкуренти разбрах някои подробности за неговата стремителна делова кариера. Някой от тях досега все още не вярваше, че може изгодно да се продаде къща със скрита система за отопление за не по-малко от двайсет хиляди. Майкълс пък намерил начин успешно да се оправя с подобни сделки. Не беше толкова лошо за емигрант без пукната пара в джоба.

Като позадълбах в нещата, узнах, че като са взели под внимание услугите, които оказал на армията на Съединените щати през последния етап на Втората световна война, на него са му дали специална изходна виза. А услуги от такъв род изискваха значителна издръжливост и съобразителност.

А междувременно нашето познанство укрепваше. Продадох му земята, от която той се нуждаеше, но ние с него продължихме да се срещаме както и преди — понякога в някой бар, понякога в моята ергенска квартира, но най-често на покрива на прекрасната му къща, построена на един хълм край езерото. Той имаше поразително красива руса жена и двама умни и добре възпитани сина. Но въпреки всичко го измъчваше самота и той ценеше високо нашата дружба.

Измина около година след първата ни среща и той ми разказа една история.

Бях поканен у тях на обяд в Деня на благодарността. След обеда се завърза разговор. Ние седяхме и разговаряхме, разговаряхме. Когато свършихме да обсъждаме вероятността от възникване на безредици по време на настъпващите градски избори, ние преминахме към въпроса, доколко е вероятно други планети в своето развитие в основни черти да са изминали същия път както и нашия собствен. Емили се извини и отиде да спи. Отдавна мина полунощ, а ние с Майкълс все говорехме и говорехме. Никога не го бях виждал толкова възбуден. Като че ли нещо в нашия разговор го бе засегнало на болното място. Най-сетне той стана, с трепереща ръка напълни чашите с уиски и стъпвайки безшумно по пухкавия зелен килим, се запъти към огромния прозорец на хола.

Беше светла студена нощ. Долу под нас се бе проснал града — причудлива плетеница от светещи цветове, жилки и спирални фигури от рубини, аметисти, сапфири, топази — и тъмното платно на езерото Мичиган: струваше ни се, че нашите погледи след малко ще изтръгнат от мрака простиращите се надалече безкрайни заснежени равнини. А над нас се извиваше кристално черния свод на небето, където на опашката стоеше Голямата мечка и Орион крачеше по Млечния път. Не ми се бе случвало често да наблюдавам такова величаво и сурово зрелище.

— Но аз знам за какво говоря — каза той.

Аз леко се помръднах от дълбочината на своето кресло. В камината танцуваха малките сини езичета на пламъка. Освен тях стаята се осветяваше само от една засенена от абажур лампа и когато преди малко минах покрай прозореца, аз без усилие видях висините, обсипани със звезди.

— Но от собствен опит ли? — като помълчах попитах аз.

Той хвърли бърз поглед към мене. Лицето му се вкамени.

— А ако отговоря утвърдително?

Без да бързам отпивах уискито. „Кингс ренс“ бе благородна и умиротворяваща напитка — особено в часовете, когато цялата земя като че ли звънеше в унисон с нарастващия хлад.

— Вие сигурно имате причини. Бих искал да знам какви са.

Той криво се усмихна.

— О, аз също съм от тази планета — каза той. — Обаче… обаче небето е толкова необятно и чуждо… Мислите ли, че това не е повлияло на хората, които са били в Космоса? Дали то не се е всмукало до мозъка на костите им дотолкова, че след завръщането им на Земята всичко да се е променило?

— Продължавайте. Вие знаете, че обичам фантастиката.

Той погледна през прозореца, отново към мене и внезапно на един дъх изпи уискито си. Такова рязко движение не му бе присъщо. Между другото и неувереността.

— Какво пък, ще ви разкажа една фантастична история — с акцент, който се усили грубо каза той. — Макар в нея да има малко весели неща, хубаво е да се разкаже в зимна вечер. Впрочем не ви съветвам да я възприемате съвсем насериозно.

Дръпнах от великолепната пура, с която той ме почерпи и се приготвих да го слушам, без да нарушавам нужната му сега тишина.

Като гледаше в краката си, той няколко пъти мина покрай прозореца, след това отново напълни своята чаша и седна до мен. Обаче гледаше не мен, а висящата на стената картина, мрачна и неразбираема, която никой не харесваше освен него. Тази картина, като че ли му вдъхна сили и той заговори бързо и тихо.

— Веднъж в далечното и предалечно бъдеще имало една цивилизация… Няма да ви я описвам, защото е невъзможно да бъде описана. Вие бихте ли могли, пренасяйки се в епохата на строителите на египетските пирамиди, да им разкажете за този град в подножието на хълма? И работата не е в това дали те ще ви повярват — това се разбира от само себе си. Имах предвид, че те просто няма да ви разберат. Каквото и да им говорите, за тях ще бъде пълна безсмислица. А това, как нашите съвременници работят, какво мислят и в какво вярват, за тях ще бъде още по-неразбираемо, отколкото светлините, небостъргачите и механизмите там зад прозореца. Нали така? Ако ви разкажа за хората от бъдещето, живеещи в свят на невероятни ослепителни енергии, за генетичните мутации, за въображаеми войни, за говорещи камъни и за някакъв безок ловец, вие каквито и чувства да изпитате, в крайна сметка няма да разберете нищо.

Затова ви моля да си представите само колко много обиколки е направила тази планета около Слънцето, колко дълбоко сме погребани и колко здраво забравени. И още — постарайте се да разберете, че мисленето на хората от тази цивилизация дотолкова се отличава от нашето, че те въпреки всички закони на логиката и природата са изобретили начин за пътешествие във времето.

Но един обикновен представител на тази епоха — едва ли мога да го нарека „гражданин“ или да употребя някаква друга дума от нашия съвременен речник, защото ще ви объркам напълно — та такъв именно образован човек има доста смътна представа за това, че преди хилядолетия някакви си полудиваци първи са разбили атома и само един или двама избраници са били в нашето време, живеели са сред нас, изучавали са ни и са се върнали обратно с информация за Централния мозък, ако този термин е уместен тук. Останалите се интересуват от нас не повече отколкото да кажем вие се интересувате от археологията от ранния период на Месопотамия. Разбирате ли ме?

Погледна в чашата си, която все още държеше в ръката си и впи поглед в нея, а уискито сякаш го хипнотизира и той потъна в транс. Възцари мълчание. Изчаках малко и казах:

— Добре. За да чуя вашата история, аз приемам тези условия. Но ми се струва, че този, който пътешествува във времето, не би трябвало да привлича вниманието върху себе си. Би трябвало да са разработени някакви методи за маскировка. Едва ли им се иска да изменят своето минало.

— О, такава опасност се изключва — възрази той. — Единствената причина за маскировката им е, че те не биха успели да съберат нужната информация, ако на всяка крачка съобщаваха, че са се явили от бъдещето. Само си помислете до какво би довело това!

Усмихнах се.

Майкълс ме изгледа мрачно.

— Как мислите, за какви още цели, освен научни може да се използуват пътешествията във времето? — попита той.

— М-м, за придобиване произведения на изкуството и разработката на природните богатства — предположих аз. — Например могат да се отправят в епохата на динозаврите, за да добиват желязо, та до появата на човека да оберат каймака от най-богатите находища.

Той отрицателно поклати глава.

— Помислете си още. Хората от онази цивилизация биха се задоволили с доста ограничено количество от статуетки и вази от династията Мин и миниатюри от Третата световна хегемония. Освен това по-голямата част от тези предмети би отишла по музеите, ако изобщо може да се употреби думата „музей“. Аз ви повтарям, че те не приличат на нас. А що се касае до природните богатства, те не се нуждаят от тях: всичко, което им е необходимо те го синтезират.

Той млъкна, като че ли се готвеше за последния си скок.

— Как се казваше колонията за престъпници, която французите изоставиха?

— Дяволският остров ли?

— Точно така. Можете ли да измислите по-страшно възмездие от това да изпратите един престъпник в миналото?

— А на мене и през ум не ми мина, че в бъдещето ще се запази концепцията за възмездие, а още повече необходимостта да се държат в страх едни, като се подлагат на ужасни наказания други. Даже ние в нашия век съзнаваме, че от това нищо няма да излезе.

— Сигурен ли сте? — спокойно попита той. — Впрочем вие веднъж се учудихте, че аз без страх скитам сам по улиците през нощта. Така че наказанието очиства обществото. Ако вие попаднете в бъдещето ще ви обяснят, че публичното обесване ще намали процента на престъпността, който без това ще бъде доста по-висок. А още по-важно е, че в XVIII век тези спектакли са създали условия за раждането на истинския хуманизъм. — Той язвително повдигна вежди. — Във всеки случай така твърдят в бъдещето. Дали са прави, или просто се опитват да оправдаят някакъв упадък в цивилизацията си — това няма значение. Вие само трябва да приемете без доказателства факта, че те действително отправят в миналото своите най-опасни престъпници.

— Много предпазливо по отношение към миналото — забелязах аз.

— Грешите. В действителност е другояче. Макар и заради това, че онова, което става във връзка с него, вече е станало… По дяволите! Английския език не е създаден за такива парадокси. Имайте предвид и още едно немаловажно обстоятелство — те не си пилеят силите за дребни негодници. За да заслужи някой изпращане в миналото, трябва да се извърши особено тежко престъпление. А степента на тежестта на престъплението зависи от това в какъв период от световната история се извършва. Убийство, грабеж, измяна на родината, ерес, търговия с наркотици — за всичко това се е предвиждало строго наказание в една епоха, в друга епоха са се отървавали леко, а в трета са им давали положителна оценка.

Известно време го разглеждах мълчаливо, мислейки си колко дълбоки са бръчките по лицето му и стигнах до извода, че за възрастта си той е доста побелял.

— Добре, — казах аз. — Нека е така. Няма да споря. Но нима човек от бъдещето, въоръжен с такива знания…

Той тръшна чашата си на масата.

— С какви знания? — извика той. — Разчовъркайте си мозъка! Представете си, че ей така ви оставят във Вавилон. Много ли знаете за историята и езика на Вавилон? Кой е царят през този период, дълго ли ще царува, кой ще наследи след него престола? На какви закони и обичаи вие трябва да се подчинявате? Вие помните само, че след време Вавилон ще бъде превзет от асирийците, персите или от още някой и тогава не бихте се опазили от неприятности. Но кога ще стане това? Ами битката на която може да сте свидетел какво е — гранично сражение или истинска война? Ако е последното, то ще победи ли Вавилон? Ако пък претърпи поражение то какви ще бъдат условията на мирния договор? Едва ли днес ще се намери човек, който да отговори на тези въпроси, без да погледне предварително в книгите по история. А вие не сте тях, а и няма да имате със себе си книга по история.

— Струва ми се, — бавно казах аз, — че след като достатъчно добре се запозная с езика ще отида в най-близкия храм и ще кажа на жреца, че мога да направя… м-м… фойерверк…

Той тъжно се разсмя.

— Как? Не забравяйте, че вие се намирате във Вавилон. Откъде ще вземете сяра и селитра? Дори да успеете да обясните на жреца от какво имате нужда и да го склоните да ви достави тези компоненти, ще съумеете ли да приготвите запалителна смес, която да се взриви, а не да съска тихичко? За ваше сведение това е в известен смисъл изкуство. Дяволите да ви вземат, вие дори няма да успеете да се наемете за моряк. Ще ви провърви ужасно много, ако някой ви вземе за чистач. А по-скоро ще ви се падне робския труд на полето. Нали така?

Огънят в камината бавно гаснеше.

— Да, разбира се — предадох се аз.

— Както разбирате, те внимателно преценяват преди да изберат мястото и времето.

Той погледна към прозореца. Оттам откъдето ние седяхме се виждаше само нощния мрак — отблясъците по стъклото ни пречеха да видим звездите.

— Когато осъждат човек на изгнание — продължи той, — всички специалисти-епоховеди се събират на съвещание и изказват своите мнения за това, кой исторически период подхожда най-много за определения индивид. Вие надявам се разбирате, че ако човек с високо развит интелект, а освен това и гнуслив го изпратят в Гърция по времето на Омир, живота ще му се стори безкраен кошмар, а някакъв главорез там може отлично да се приспособи и дори да стане уважаван воин. Ако този главорез не е извършил най-тежкото престъпление, те наистина могат да го оставят близо до двореца на Агамемнон, обричайки го само на някои неудобства и тъга по родината. О, господи! — прошепна той. — На тъга по родината.

Към края на своята реч той изпадна в такова униние, че аз сметнах за нужно някак си да го поободря и сухо отбелязах:

— Но това е усложнено смъртно наказание.

Очите му отново се спряха на мене.

— Така е — проговори той. — И разбира се в неговия организъм продължава да действува ваксината на дълголетието. Но това не е всичко. С настъпването на мрака ще го оставят в някакво безлюдно място, машината, която го е пренесла ще изчезне и този човек до края на живота ще бъде откъснат от своето време. Той знае само, че за него са избрали епоха… с такива особености… благодарение на които по мнението на тези, които са го изпратили, наказанието му ще съответствува на характера на извършеното от него престъпление.

Отново потънахме в тишина и малко по малко тиктакането на стенния часовник се превърна в най-силния звук на света, като че ли вън от къщата завинаги са замлъкнали сковани от студа всички останали гласове на света. Аз погледнах циферблата. Беше тъмна нощ, близко бе часът, когато на изток започва да светлее небето.

Когато погледнах Майкълс видях, че той не откъсва от мене внимателния си смутен поглед.

— Какво престъпление сте извършили? — попитах аз.

Този въпрос явно не го изненада. Уморено каза:

— Не е ли все едно? Вече ви обясних, че едни и същи постъпки в една епоха се оценяват като престъпления, а в друга като подвизи. Ако моят опит се бе увенчал с успех идните поколения щяха да се прекланят пред моето име. Но аз претърпях неуспех.

— Сигурно са пострадали много хора — казах аз. — И цялото човечество ви е намразило.

— Да, така беше — съгласи се той. След минута добави. — Разбира се, всичко това го измислих, за да минава времето.

— А пък аз ви пригласях — усмихнах се.

Той малко се отпусна и като се облегна на креслото, протегна крака върху разкошния си килим.

— Така… Но по какъв начин след като изслушахте тази фантастична история вие отгатнахте степента на моята предполагаема вина?

— Спомних си вашето неотдавнашно минало. Къде и кога са ви оставили?

— Близо до Варшава, през август 1939 година.

— Навярно не ви се иска да говорите за годините на войната?

— Прав сте — той направи усилие над себе си и продължи предизвикателно. — Враговете ми не пресметнаха добре. Заради всеобщия безпорядък, който възникна веднага след нападението на Германия мене ме напъхаха в концентрационен лагер без предварително разследване. Постепенно обстановката ми се изясни. Разбира се, аз не можех нищо да предскажа, както не мога да направя това и сега. За това, което е ставало в двайсети век знаят само специалистите. Но когато ме мобилизираха в немската армия, аз вече разбирах, че Германия ще претърпи поражение. Затова преминах на страната на американците, разказах им всичко, което успях да разбера и станах техен разузнавач. Бе рисковано. Впрочем ако ме бе застигнал куршум, какво от това. Но тази участ не ме сполетя и към края на войната се оказа, че имам много покровители, които ми помогнаха да пристигна тук. Последвалите събития не заслужават внимание.

Пурата ми угасна. Запалих я отново, пурите на Майкълс изискваха особено уважение. Доставяха ги със самолет от Амстердам по специална поръчка.

— Чуждо семе — промълвих.

— Какво казахте?

— Та вие знаете за какво говоря. Руф в изгнание. Към нея не са се отнасяли лошо, но тя изплакала очите си от мъка към родината.

— Не, за нея за първи път чувам.

— Това е от Библията.

— А, да. Някой ден непременно трябва да прочета Библията.

Неговото настроение постепенно се подобряваше и той възвръщаше привичното си спокойствие. С почти безгрижен жест той поднесе чашата с уиски към устата си и я изпи до дъно. Сега в изражението на Майкълс напрежението започна да се сменя със самоувереност.

— Да — каза той. — Това бе мъчително. И главното тук не е в промяната на обстановката. На вас разбира се ви се е случвало да излезете извън града и да живеете на палатка и сигурно сте забелязали колко бързо човек отвиква от крана с топла вода, електрическия ток, от всички тези битови уреди, които собствениците на фабриките, които ги произвеждат, твърдят, че са предмети от първа необходимост. Не би било зле да имам гравитационен индуктор или клетъчен стимулатор, но аз прекрасно живея и без тях. Тъгата по родината — ето кое ви съсипва. Дребните неща, които преди дори не сте забелязвали: определен вид храна, това как хората ходят, какви игри играят, на какви теми разговарят. Дори съзвездията в бъдещето изглеждат по друг начин — толкова дълъг път е изминало за това време Слънцето по своята галактическа орбита.

Но винаги е имало и ще има хора, които доброволно или принудително ще напускат родния си край. Всички ние сме потомци на тези, които са успели да преживеят това. Аз се приспособих.

Той мрачно намръщи вежди.

— Не бих се върнал обратно, дори ако ме бяха помилвали — каза той. — Заради това, което сега там се върши благодарение на тези предатели.

Изпих уискито си като дегустирах с езика и небцето си всяка капка от тази възхитителна напитка и само с крайчеца на ухото си се вслушвах в неговите думи.

— Харесва ли ви тук?

— Да — отговори той. — Сега да. Вече преодолях емоционалната бариера. Помогна ми това, че първите няколко години моите усилия бяха насочени само, за да оцелея, а след това, когато пристигнах тук бях твърде зает с уреждането на новото си място. Нямах време да се вайкам. Сега все повече ме увлича моя бизнес — играта е завладяваща и особено приятна с това, че погрешните ходове в нея нямат като последствие висша степен на наказание. Открих в тази епоха качества, които бъдещето е изгубило… Обзалагам се, че вие нямате ни най-малка представа колко екзотичен е този град. Та нали в същата минута само на пет мили от нас стои пред атомната лаборатория пазач-войник, скитник мръзне в някой вход, оргията в къщата на някой милионер е в разгара си, готви се за сутрешната си служба свещеник, спи търговец от Арабия, в пристанището стои кораб от Индия…

Неговата възбуда малко поспадна. Той отмести поглед от тъмния прозорец и погледна към спалнята.

— И тук са жена ми и децата ми — с някаква особена топлина в гласа добави той. — Не, каквото и да стане аз не бих се върнал обратно.

За последен път дръпнах от пурата.

— Да, вие наистина сте се наредили добре.

Той напълно се отърси от тъгата си и ми се усмихна.

— Знаете ли, на мене ми се струва, че вие наистина повярвахте на тази приказка.

— О, разбира се — загасих угарката, станах и се протегнах. — Вече е късно. Трябва да тръгваме.

Той не се сети веднага. А когато накрая разбра, бавно като огромна котка се надигна от креслото.

— Ние?!

Извадих от джоба си пистолет-парализатор. Той замря.

— Работи от такъв род не се оставят на волята на случая. Ние винаги проверяваме. А сега да вървим.

Кръвта се отдръпна от лицето му.

— Не — беззвучно само с устни произнесе той. — Не, не, вие няма да направите това, това е ужасно… А Емили, децата…

— Това — му казах аз. — Влиза в наказанието.

Оставих го в Дамаск една година преди Тамерлан да ограби града.