Николай Елин, Владимир Кашаев
Десетте ръце

Сергей Петрович Обуховски седеше на работното си място и броеше колко плешиви ще минат през деня покрай прозорците на неговото учреждение. Когато станаха двайсет и седем, в стаята влезе, без да почука, висок слаб човек с пронизващ поглед и без каквито и да е признаци на растителност по главата.

— Двайсет и осем — каза Обуховски и драсна кръстче в бележника си.

— Мен може да не ме броите — възрази влезлият и погледна втренчено Сергей Петрович. — Аз съм новият ви началник.

— А… Михаил Данилович къде е? — смути се Обуховски.

— Изпратен е на специализация — кратко поясни високият. — Между другото преди две седмици той ви поръча да подготвите докладна записка. Готова ли е?

— Н-не още…

— Защо?

— Ами-и… нямаше кога — започна да нервничи Сергей Петрович. — Ако имах десет ръце, щеше да е друго.

— Ах, ето каква била работата — усмихна се новият началник и отново впи очи в Обуховски. — Добре, ще ви вляза в положението…

Извади от джоба си някакъв неизвестен уред, измърмори нещо над него и натисна червения клавиш. И изуменият Сергей Петрович тутакси почувства, че и от лявата, и от дясната му страна израстват още по четири ръце. Те по нищо не се отличаваха от неговите, дори по дължината на ръкавите и цвета на копчетата. На всички леви ръце между палеца и показалеца имаше точно същото мастилено петно, както и на онази лявата, която Обуховски имаше по рождение. На всички десни ръкави лакътят беше протрит, както на дясната ръка на Сергей Петрович, с която той имаше навика да си подпира главата.

Стъписан, Сергей Петрович кой знае защо започна да брои ръцете си и като се убеди, че са точно десет, промърмори смаян:

— Д-да… какво е това?… Вие сте… така да се каже… такъв… изобретател?

— Да, нещо такова — съгласи се началникът. — Рационализатор съм. А сега работете. Сега, надявам се, ще ви бъде по-лесно. Желая ви успех! — И без да погледне повече Обуховски, се обърна и излезе.

Към края на деня Сергей Петрович вече напълно свикна с новото си състояние. Оказа се, че така наистина се работи много лесно. Сега вече нямаше нужда да поставя кръстчета в бележника — просто свиваше пръсти, за да отметне поредния плешив минувач. Десет ръце на ден му стигаха.

За седмица Сергей Петрович свърши в службата маса работа. Намери в купчината документи на бюрото си старо списание, в което имаше кръстословица. Беше го донесъл от къщи още преди две години, но оттогава не можеше да го намери под купчината книжа. Обади се по телефона по всички магазини за хранителни стоки в града и разбра кога и къде ще пуснат чешка черна бира. Написа собственоръчно сто двадесет и три обяви за замяна на апартамента си и хвана двеста тридесет и седем мухи.

Казано накратко, през тази седмица той свърши толкова неща, колкото не беше свършил за цялата предишна година. Затова, когато на осмия ден началникът отново застана пред него и попита готова ли е исканата докладна записка, Обуховски сериозно се обиди.

— Не — отговори сухо. — Не успях.

— Но защо? — попита началникът.

— Нали знаете — каза с укор Сергей Петрович, — че за целта е необходимо да се вземат материали от нашия филиал.

— А защо не сте отишли там досега? — учуди се началникът. — Та това е само на три автобусни спирки оттук.

— Затънал бях до гуша с текуща работа — намръщи се Обуховски. — Нямах време. А да летя за съжаление не мога. Нямам крила!

— Е, това лесно може да се поправи — отбеляза началникът.

Той примижа, отново извади уреда от джоба си и като произнесе няколко непознати думи, натисна синия клавиш. В този миг на гърба на Сергей Петрович, някъде около лопатките, поникнаха две големи бели крила като на гъска.

Обуховски с недоумение ги размаха и изведнъж неочаквано за самия себе си се издигна към тавана. Направи два кръга около абажура, излетя през отворения прозорец и се насочи към филиала.

Когато скъпото учреждение се скри от погледа му, Сергей Петрович се огледа, погледна надолу и като се убеди, че началникът му не може да го види, направи полукръг във въздуха и полетя към градския плаж.

Цяла седмица Обуховски, без да се щади, без да почива, летя по служба. През това време три пъти летя до плажа, четири пъти — до киното, и пет пъти — до бирарията. От такова натоварване крилата му се раздърпаха и пожълтяха. Сергей Петрович също се умори и дори леко се прегърби. Още повече го шокира поредното посещение на началника и глупавият му въпрос: ходил ли е във филиала и готова ли е най-после докладната?

— Та аз не мога да се разкъсам! — каза троснато Сергей Петрович.

— Ами защо не? — възрази началникът, отново извади своя апарат и натисна зеления клавиш.

Обуховски с ужас почувства, че се разкъсва на две, раздвоява се. Накрая се раздвои окончателно, извика и… се събуди.

Сергей Петрович разтърка очи и се огледа. Всичко си беше както преди. Седеше на работното си място. Бюрото беше все така затрупано с документи. Някъде под тях си лежеше ненамерено старото списание с кръстословицата. Обуховски се опипа. Ръцете му бяха само две, крила изобщо нямаше. И самият той беше цял… нераздвоен.

„Какъв глупав сън! — помисли Сергей Петрович. — Да ми се присъни такава дивотия! Сигурно е от преумора…“

В този момент вратата се отвори и в стаята влезе началникът. Обуховски от страх се дръпна назад, но веднага се успокои. Това беше старият му началник, кроткият и сговорчив Михаил Данилович.

— Подготвихте ли докладната записка? — попита той.

— Още не! — измърмори Сергей Петрович.

— Защо? — плахо полюбопитства Михаил Данилович.

— Нямам време! — отсече Обуховски и заби нос в книжата. — Ако имах десет ръце, щеше да бъде друго…