Едуард Мартин
Годеницата от Вселената

1

Когато Йор се ожени, родителите му се учудиха.

Не затова, че се бе оженил — съвсем естествено е двайсет и пет годишните синове да се женят, — а затова, че си взе момиче от Венуше II. Планетата бе толкова отдалечена от Йоровата галактика, та родителите му не можеха дори да си представят, че снаха им може да бъде човек.

Нямаше значение — бяха свикнали с всякакви годежи.

Дъщерята на съседите се омъжи за интелигентен пламък от звездата Пейе.

Пламъкът беше мил, любезен, отличен съпруг, това да, но все пак — само пламък. Когато майката на Йор го срещаше на тротоара, изпитваше смесени чувства.

— Не трябва да съм старомодна — казваше си тя, когато срещаше съученика на Йор пилота Иоо, който се движеше подръка с жена си, полупрозрачната му съпруга от съзвездието Лира. Тази съпруга беше, както говореха съседите, просто идеална и умееше да готви така, че за нея се носеха легенди. Но все пак, когато веднъж я срещна на едно парти у приятели…

— Толкова е необичайно — каза тя през нощта на съпруга си — да погледнеш нечия гръд и да виждаш през нея. Нека младите правят каквото си щат, имат право на това, те са от друго поколение, но нека никой да не иска от мен да свиквам с това.

Бащата на Йор клатеше глава.

Родителите на Йор бяха от старата школа, затова сватбата на сина им така ги ужаси.

В деня, когато Йор трябваше да се върне от пътуването и когато за пръв път щяха да видят снаха си, двамата бяха неспокойни.

Цялата нощ не можаха да мигнат. Въртяха се в леглото, гледаха розовия месец, който осветяваше стаята през щорите, обсъждаха каква ще бъде тя.

— Само дано няма рога — въздишаше в призрачната нощ майката, спомняйки си жената с розови рога.

За такава се беше оженил племенникът й.

— С рога, без рога — мърмореше бащата на Йор. Когато ставаше въпрос за брака, той се преструваше на либерален. — Само да бъдат щастливи заедно.

После мълчаха в зловещата розова светлина и се мъчеха да си представят дали бъдещата им снаха няма да има оранжеви зеници или пък плавници.

„Ами ако косите й са сини като на онова момиче от звездата Х/77… Преди, когато Вселената не беше изследвана и останалите форми на живот бяха непознати, боже господи — мислеше си майката на Йор, — родителите нямаха такива тревоги.“

Сутринта двамата бяха по-изплашени, отколкото през нощта.

Решиха, че както и да изглежда съпругата на Йор, не бива да показват удивление, неприязън, ужас.

После станаха, облякоха се празнично и грижливо, за да направят колкото се може по-добро впечатление на снаха си.

И тръгнаха за летището.

2

Седнаха в бистрото на летището и зачакаха.

От небесния свод се спускаха кораб след кораб и тълпите, които излизаха от тях, се разпръскваха в огромната зала.

Корабът на сина им закъсняваше. Майката на Йор пиеше чаша след чаша с венушовка и ако съпругът й не я контролираше, нямаше дори да я разрежда — такъв ужас я беше обзел.

„Може би наистина ще е най-добре да се напия“ — мислеше бащата на Йор.

От космическите кораби излизаха едни такива чудновати…

— Чудновати създания — рече майката на Йор, сякаш четеше мислите на съпруга си и бе отгатнала, че не може да намери точната дума.

От космическите кораби се търкаляха огромни оранжеви кълба, пъстроцветни облачета, жители на кислородни галактики.

Ами ако синът им се е оженил за облак?

„Но и в този случай не трябва да показвам нищо“ — казваше си бащата.

От трансгалактичния кораб, който се приземи на пистата недалеч от тяхното бистро, излетяха няколко мелодии. Това бе кораб за далечно разстояние и мелодиите, които слизаха от него, сигурно бяха от така наречените мелодични съзвездия. Бащата и майката на Йор вече бяха срещали няколко такива интелигентни мелодии в обществото — но едва сега им дойде наум, че Йор би могъл да доведе „нещо такова“ в семейството. Що се отнася до това, идеите му бяха най-разнообразни и двамата разсъждаваха дали ще могат да бъдат достойни свекър и свекърва на мелодия.

„Защо ли младите се женят изобщо за подобни създания? — чудеше се бащата на Йор и мълчаливо отпиваше от кафето си. — Какво толкова интересно намират в тях? Нима са така излъгани от собствения си вид, или пък… На летището има толкова красиви момичета и младежи, а те довеждат от дълбините на Вселената всякакви партньори. Какво ги тласка към това? Желанието за необичайно изживяване или самотата, която вече не може да бъде запълнена от представител на собствения им вид? Напук ли го правят?

Облог ли е, мода ли или пък нова тенденция? Перверзия ли е или нещо съвсем нормално, а пък ние не сме дорасли, за да го разберем.“

Те гледаха пистата, където тъкмо бе кацнала група пламъци и се отправяше към летището.

Бащата на Йор погледна жена си. Усмихна й се. С усмивка, която сякаш казваше: ще издържим. Ще издържим на всичко.

Жена му също се усмихна и му подаде ръка. Те си стиснаха дланите и всеки черпеше сила от другия.

По небето пробяга синя светкавица.

Корабът на Йор.

Майката допи чашата с венушовка и бавно излезе от бистрото, като държеше подръка съпруга си и гледаше напред.

3

От терасата не се виждаха пристигащите. Бащата и майката на Йор слязоха долу в залата за посрещачи и седнаха на пейката под прозореца.

— Да беше поне от Венуше I — въздъхна майката — или поне от Слънчевата система…

От тяхната родна Слънчева система.

А то от Венуше II.

Дори в каталога на звездните жители не се споменаваше какъв точно народ живее на Венуше II. Сто и осемнадесет интелигентни прояви на живот, ако не се смятат пришълците, каквито от околните галактики има немалко. Венуше II беше голяма планета и на нея живееха толкова различни народности. Ако Йор беше намекнал поне какъв ръст има жена му и с каква разцветка е…

От залата за митнически контрол се изсипаха пътници…

Около бащата на Йор нещо подухна. „Дали синът им не се бе оженил за някой интелигентен ветрец от ООхх, от пограничната галактика“ — помисли той.

Ала не — с облекчение установи, че ветрецът подухна от прозореца, под който седяха. Поне това да не е. Поне снаха му не е вятър.

И това внезапно облекчение му помогна да се разсмее, но веднага се овладя и се опита да изглежда сериозен. Смехът, който преглътна, все пак отекваше в него и му придаде сила да гледа по-весело на цялата ситуация, да се избави от угнетяващата меланхолия, която така дълго го владееше. Нека доведе когото ще или каквото ще — в края на краищата това си е негова работа, а и нашите съседи са свикнали вече на какво ли не…

Стана и отскочи до павилиончето за цветя, купи букет, за да посрещне с него снаха си — голям, прекрасен букет. Дали може да го вземе в ръка, дали изобщо има ръка? Стисна букета и отново седна до жена си.

Държеше букета и усещаше как стъблата на цветята се изплъзват от ръката му. „Май никога не съм се потил толкова“ — помисли си той и стисна по-здраво букета.

4

— Ето ги там — извика жена му и изтича навън. Бащата на Йор сведе глава към букета и не посмя да я вдигне.

Гледаше сините чашки на цветята и си казваше:

„Не още, още не“ — беше благодарен на всяка секунда, че още не знае кой е дошъл.

Но накрая се наложи и той да стане.

Стана и тръгна да посрещне сина си.

Сина си и кого?

Позна веднага Йор, който беше в светлосин комбинезон и носеше два куфара. Неговата висока фигура стърчеше сред тълпата, която се стичаше, приближаваше се с него към изхода…

Опита се да разпознае в блъсканицата кой е най-близо до него, но тълпата преливаше, смесваше се, прегрупираше се. Отначало му се стори, че до сина му върви тази тук, а после — онази там…

Накрая синът му се измъкна от тълпата и се приближи.

А до него?

До него…

Бащата на Йор стисна устни, за да не се разплаче.

Дълго време бе напрегнат, толкова дълго, че не можа да понесе неочакваното познание другояче освен с плач.

Със сълзи на облекчение.

Пристъпи към сина си и вдигна букета.

— Благодарим — каза майката на Йор. Благодареше за снаха си.

Снахата стоеше до Йор и гледаше майка му и баща му. Беше човек.

Бащата й подаде букета, прегърна я, целуна я.

И жена му се наведе към момичето.

Но тогава тя още не знаеше, че момичето, което притиска лицето си към нейните устни, е още по-странно от всички обитателки на Вселената, от които толкова се страхуваше.

5

Първият ден от завръщането на сина протече нормално.

Синът живееше в мансардата и жена му беше мила, като малцина от жените на Йоровите приятели.

Чистеше, беше тиха, усмихваше се.

И хубава.

— Тя е много хубава — рече майката на Йор на една своя приятелка. Говореше за снаха си с гордост и презрение едновременно, както някои свекърви говорят за снахите си.

— Умее и да готви — казваше тя на мъжа си, когато понякога снаха им ги канеше на вечеря и после те седяха долу и обсъждаха ястието от вечерята. Беше екзотично, разбира се, но вкусно.

Най-вече ги успокояваше това, че снаха им беше като тях.

— Аз не съм расистка — казваше майката на Йор — но се радвам, че снаха ми има глава.

Когато си представяше онова, което снаха й можеше да има вместо нормално човешко тяло, чак очите й се премрежваха.

Но снахата… имаше глава.

Отначало всичко изглеждаше добре, в съвършен и спокоен ред.

Веднъж обаче майката на Йор се прибра по-рано от друг път.

В хола седеше дребна темпераментна брюнетка, жестикулираше и се смееше с фалцет.

Майката на Йор просто не понасяше темпераментни брюнетки, които се смеят с фалцет. А тази темпераментна брюнетка носеше пеньоара на снаха й.

Майката на Йор не каза нищо. Какво ме засяга това, щом снаха ми не знае, нека синът води вкъщи, когото си ще. Та ние все пак сме модерни хора, но да й дава пеньоара на собствената си жена?

Вечерта, когато за малко остана насаме със сина си, отвори дума за брюнетката.

Но синът й я изгледа учудено.

— Това си е моя работа — рече той.

Майката остана за миг с отворена уста. „Трябва да кажа нещо, сигурно трябва да кажа…“ — беше уверена в това, но не знаеше какво трябва да каже. И така излезе от стаята с отворена уста.

Естествено… Нейният мъж не беше довел никоя вкъщи. Синът… Впрочем, това си беше негова работа.

След два дни съпругът й спомена, че сутринта срещнал в банята висока рижава мома, сънена и раздърпана.

— И носеше пеньоар…

— Нейният?

Съпругът кимна.

Обсъждаха дали трябва да поговорят със сина си.

Все пак не върви така да води тези… тези жени в къщата, където живее собствената му съпруга.

Но после решиха да не се обаждат. Само ще им каже, че са старомодни.

Тази вечер Йор се прибра по-рано от обикновено, но не бе сам, а с негърка.

Сега вече баща му се осмели да проговори.

— Жена ти не си ли е у дома? — попита го шепнешком в коридора. Шепнеше, но негърката очевидно имаше добър слух.

Пристъпи към тях и се разсмя. „Смее се, нахалницата — помисли си бащата на Йор. — Най-нахалната негърка, която съм срещал.“

Още не бе чувал никой да се смее така предизвикателно. Белите й зъби блестяха на синкавата светлина на луната.

— Та точно това е жена ми — отговори Йор.

Негърката пристъпи по-близо.

И бащата на Йор внимателно се вгледа в нея. Изобщо не бе черна. Това беше най-бялата негърка, която бе виждал. И дори… дори май не беше негърка, а неговата снаха…

Искаше да каже нещо, но нищо не успя да промълви. И излезе… Опря се с гръб на вратата и задиша дълбоко. Ако това беше тя, неговата снаха, това означаваше, че и останалите, брюнетката, блондинката и кльощавата рижа мома… Това означаваше, че и останалите момичета, които се появяваха в неговия дом, му бяха снахи.

„Сънувам, сънувам“ — казваше си той.

Но знаеше, че не спи и че това бодърстване никога няма да свърши. Има познания, които човек не може да пренебрегне.

8

— У нас на Венуше II всички момичета правят така — каза по време на вечерята снахата, която от няколко плахи намека разбра, че нейните превъплъщения доста ги бяха изненадали.

— Всички?

Майката на Йор погледна изплашено снаха си. А снахата започна да се променя, тъмните й коси се позлатяваха и изсветляваха, докато придобиха цвета на старо злато.

— Аз мисля, че момичетата, които не умеят това, хвърлят страшно много пари за фризьор — каза снахата след малко и разтърси изсивялата си грива.

— Много страшно — преглътна майката на Йор и заби поглед в чинията си.

— А трябва и от време на време да се посвещават на добиването на красив тен — продължи снахата и когато свекървата вдигна поглед от чинията към деколтето й, видя как кожата, бледата плът на блондинката, осеяна с прозрачни жилчици неочаквано потъмня, като че ли момичето дълго време се бе къпало в слънчеви лъчи. Плътта й бавно загаряше, стана бронзова, потъмня и придоби чудесен шоколадов тен. Потъмняването продължи двайсет секунди и спря.

— Хамелеон — разплака се майката на Йор през нощта в банята.

Бащата на Йор мълчеше.

— … оженил се е за хамелеонка.

Бащата на Йор мълчеше. Не знаеше дали трябва да се ужаси, или да се успокои.

Разбираше, че от негова гледна точка и от гледището на обитателите на неговата планета това, на което той бе станал свидетел, е неразбираемо.

Но едновременно си даваше сметка, че да имаш у дома жена, в която се крият всички възможни жени на света…

Не, това определено не може да бъде лошо.

Това съвсем не е зле!

9

Следващият ден бе ясна неделя, гореща, знойна и Йор с жена си и родителите си се отправи към плажа извън града.

Майката на Йор лежеше на одеялото до снаха си и гледаше тялото й — източена и загоряла снага, дълги бедра. Снахата забеляза погледа на свекървата и започна да си играе. Тялото й се скъси, надебеля, бедрата й се свиха, обезформиха се.

Майката на Йор отвърна поглед, защото разбра, че снаха й злоумишлено наподобява нейното тяло.

„Разбрала е, че не я обичам“ — рече си свекървата и макар че й беше мъчно, все пак малко се радваше, че снахата най-после го бе разбрала.

Не, не я обичаше. Как би могла да обича хамелеон! Гледаше снаха си с нарастваща ненавист.

Снахата лежеше до нея на одеялото и се променяше, показваше всички възможности на хамелеонската си природа, променяше цвета на косата си, като успяваше да пресъздаде на главата си най-смели и невероятни краски — от най-ярките и крещящи тонове до меките пастелни цветове — в нежно и приятно преливащи оттенъци.

Променяше и естеството на косата си — от твърда и права до приятно мека и начупена. Играеше и с лицето си. Свекървата не можеше да откъсне поглед от чертите й, макар да се стараеше. Виждаше как зениците й се променят, разширяват се и се свиват отново, как очите й стават котешко зелени, сиви като на сова, преливат през най-различните нюанси на синьото. И носът се променяше, омекотяваше линията си и се издължаваше, после пак се скъсяваше и кокетно се извиваше.

„Ръцете й се моделират, сякаш не са от кости, плът и кръв — мислеше си свекървата, — а сякаш са от фолио, напълнено с въздух.“

Тялото й се променяше като на игра и пръстите на краката й се изменяха от къси и пухкави в дълги и заострени като на граблива птица.

Това вече свекървата не можа да понесе.

Снахата се променяше в някакъв вампир. Хищен сфинкс.

Стана и отиде да си купи лимонада от павилиона.

И знаеше, че ако се огледа, ще я прониже погледът на това особено момиче, присмехулен и триумфиращ, пълен с ирония и надменност.

10

— Това е предимство, мамо — възрази синът й, когато тя го упрекна, че не обръща достатъчно внимание на жена си.

— Какво предимство, какво — изкрещя истерично майка му. — Това, което прави със себе си, е просто отвратително.

— Аз никога няма да й изневеря — каза Йор. — Тя просто включва в себе си всички раси. Ожених се за нея и едновременно за всички момичета, за които можех да се оженя. Дори не знаех, че някъде във Вселената има такива момичета. Не разбирам какво имаш против нея.

— Това дразни — възрази безпомощно майка му.

— Кого? — учуди се синът.

„Да, кого наистина дразни това? — разсъждаваше майката, когато се събуди през нощта и пред очите й се преобразяваше полуголото тяло на снаха й на плажа и се променяше, променяше, набъбваше и слабееше — кого дразни?“ Знаеше, че в тези промени наистина има нещо вълшебно и съблазнително, но не можеше да си помогне — от всички тези образи и загуба на образите към нея пристъпваше нещо зловещо. Едва сега й хрумна дали нямаше да бъде по-добре, ако синът й се бе оженил за нещо такова, от което се страхуваше — за пламък, вятър или за някое полупрозрачно момиче. Полупрозрачно, но естествено.

Това си е негова работа. Това е неговият живот. Неговата жена. Но все пак в тази предутринна дрезгавина тя се разплака. Сутринта, когато влезе в банята, завари там нисичка брюнетка, която седеше под душа и разтърсваше прекрасните си дълги коси.

11

От този момент майката на Йор не беше сигурна коя точно е снаха й и коя не.

— Те могат това — каза й лекарят, когото посети, за да се посъветва за снаха си. — Имат странната способност да метаморфозират. На нас това ни изглежда ненормално, но за тях е също така естествено, както за нас намигането и притварянето на клепачи. Тези неща изглеждат невъзможни за жителите на звезда 7896/564 и те ни се удивляват за тези наши способности. Способността за преобразяване е непреносима при смесване на расите, не се страхувайте, внуците ви ще бъдат съвсем нормални и само ще могат да завиждат на майка си за тази способност.

Но майката на Йор започна да се страхува да се прибира вкъщи. Не знаеше кого ще срещне там. Каква жена.

— Вие, жените, имате толкова физиономии — смееше се съпругът й. — Какво чудно има, че някоя ги сменя една след друга.

Майката на Йор ставаше все по-нервна. И един ден усети, че не може повече. Върна се у дома и в хола видя… себе си.

— Добър ден, мамо — прошепна нейното подобие.

Майката на Йор изпищя и ужасена изтича в стаята си. Заключи се и затисна вратата с шкафа.

Едва сега й дойде наум, че това не беше призрак, а…

„Не, не мога да живея тук. Трябва да се преместим някъде далеч, далеч, където няма да бъде тя и никой от нейния народ.“

Разсъждаваше как ли точно стоят нещата на тази Венуше II, колко ли физиономии има всеки там, щом може да се превръща в когото си ще. И се ужаси, че би могла някога да попадне на родната звезда на снаха си.

„Още днес ще си замина, още днес“ — реши тя.

Подреди в куфара дрехите си, бельото. „Бягам, бягам — и защо? Защото се страхувам от този хамелеон. Ужасен хамелеон.“ Размишляваше как ли се е променила отново снаха й, каква жена ходи сега из къщата, каква е кожата й, лицето й, косите й — не можеше да си представи как изглежда сега и стъпките зад вратата й сякаш събираха стъпките на всички жени във Вселената.

Знаеше само едно — какви са очите на тази, която се разхожда там.

Светещи, иронични, горделиви.

12

После излезе с куфара от стаята, плъзна се по стълбите колкото се може по-тихо.

Снахата стоеше в хола. В стария си вид. Като че ли чакаше майката на Йор.

Майката затвори очи.

„Ще мина покрай нея, ще мина, без да отварям очи, няма да я погледна нито за миг“ — тъпчеше на място с куфара пред себе си.

И после усети на лицето си докосване. Отвори очи. Снахата я бе целунала.

— Извинете, мамо — прошепна тя. И в очите й се четеше вина. — Извинете — повтори снахата и от очите й бликнаха сълзи.

И майката на Йор почувства, че и нейните очи овлажняват. Притисна към себе си този призрак, това хамелеоново момиче. Разбра.

„Стана като мен и ме опозна.“

Майката на Йор се засмя и снахата също се засмя.

— Това не е просто игра — каза снахата, — знаете ли, на нашата планета сме щастливи. Ние сме може би най-щастливите хора от цялата Вселена. Умеем да се превърнем в когото си пожелаем. Но не за да се измъчваме, а за да се разберем един друг.

Свекървата остави куфара на пода. Снахата го взе и го отнесе обратно в стаята.

— Умеем да бъдем каквито искаме и затова се обичаме, успяваме да се обичаме дълго време, затова се разбираме.

Гласът на променящото се момиче звучеше нежно, мъдро и радостно.

— Трябваше да опитам по-рано — продължаваше тя, — за да зная какво е да бъда на вашето място. Простете ми.

— Няма нищо — прошепна майката. — Нищо, аз също трябваше да се опитам да бъда на твоето.

Момичето погледна в очите майката на Йор.

— Нима умеете?

— Мисля — рече майката на Йор бавно, — че у нас го умее всеки, който положи поне малко усилия за това.

Странното момиче радостно се усмихна и целуна майката на Йор отново по двете бузи.

— Мисля си — продължи майката, — че в това се крие главната тайна на Вселената — да не бъдеш просто ти и да докажеш това.

Но това, което каза, й се стори много мъдро — така че предпочете да замълчи, само гледаше това преобразяващо се момиче, в очите й четеше онова, което искаше то да прочете в нейните.

В близките си можем да намерим само онова, което те намират у нас. И да получим само онова, което даваме.

Това е историята за едно момиче от Венуше II, което се отправило надалеч след своята любов.