Юри Константинов
Големият дубликат

I

Изследователският кораб стартира от Плутон и пое курс към Земята. Екипажът малко по малко се съвземаше след месеците напрегната, изтощителна работа. Подреждаха се бързо направените записки, обобщаваха се резултатите от опитите, старателно се класифицираха образците от почвата и скалите. За първи път от много време в информационния сектор затракаха игралните автомати и се пуснаха в ход видеокасети със семейна хроника.

Ръководителят на експедицията надникна в информационния сектор и срещна подчертано спокойния поглед на Капитана, който играеше шах с Биохимика. После бързо си отиде. Още в първите дни на полета между него и Капитана се създадоха обтегнати отношения. Ръководителят бе млад мъж, на когото не липсваше честолюбие, и затова увереността, с която Капитанът се държеше, го дразнеше. Главният космически устав даваше равни права и на двамата, но авторитетът на Капитана, възрастен мъж, прекарал десетки години на космическа вахта, бе толкова голям, че участниците в експедицията се съветваха с него дори по чисто научни въпроси. И макар че Капитанът винаги в такива случаи ги отпращаше към Ръководителя, последният не можеше да превъзмогне досадната ревност. Дразнеше го дори това, че Капитанът, уверен и толкова властен на кораба, се стремеше да остане в сянка след кацането им на Плутон и работеше наравно с всички, макар Уставът да не го диктуваше. Няколко пъти Ръководителят му правеше малки, ненужни забележки, като мълчаливо се кореше за своята несдържаност. И това, че Капитанът ги понасяше мълчаливо, като само го гледаше снизходително, дори добродушно — така, както опитните бащи гледат на прибързаните, но безобидни постъпки на своите чеда — само усилваше неприязънта на Ръководителя.

Още с влизането си в каютата той взе от рафта томчето на Тургенев, прелисти го, а след това, като не успя да се пребори с навика си към активна работа, седна да пише отчета си.

Ръководителят не обичаше отчетите. Струваше му се, че всичко, видяно в далечните светове, толкова красиво, неповторимо и странно, в очите на земните хора сякаш избледнява и се стопява в сухите изрази с научни термини и цифри.

Освен това, макар че експедицията направи немалко, тя не откри нищо необикновено, както се надява всеки, когато заминава в подобен рейс — нито нови вещества с чудодейни свойства, нито поразяващи въображението залежи, нито непознати форми на живот. Ръководителят разбираше, че подобни неща се срещат къде-къде по-често във фантастичните романи, отколкото в обстойните научни отчети, но самолюбието му бе накърнено.

Той продиктува няколко фрази, разсеяно погледна към плоския апарат, изпод който изпълзя няколко сантиметра тясна перфолента, замисли се и се опита да си представи лицето на петгодишната си дъщеря, която заедно с другите му роднини щеше да го посрещне на космодрума. Запомни я облечена в пъстра лятна рокличка, разстроена, с пухче от топола, трептящо върху устничката й.

Той въздъхна и отново се зае с отчета, но в този миг креслото като че ли се гмурна надолу, повличайки го със себе си, илюминаторът се залюля и отплува встрани. Падайки, Ръководителят удари темето си в ръчката на входния люк и едва не загуби съзнание. Стори му се, че корабът на пълен ход премина през слой лепкаво тесто. Той не чу нито металическо стържене, нито трясък от чупещи се прегради, които обикновено съпровождат сблъсъка с твърдо небесно тяло.

Порази го внезапно настъпилата тишина, която не бе нарушена дори от задължителния в такива случаи остър сигнал за тревога. Той стана тежко, усещайки растящо безпокойство, и като разтриваше удареното си теме, се втурна към командната зала.

Пилотът обърна към него пребледнялото си лице и промърмори:

— Нищо не разбирам! Нямаше никакви тревожни сигнали и изведнъж…

— Какво става? — попита Капитанът, когато влезе в залата.

Ръководителят отново почувства в сърцето си ревнивото убождане, когато го видя — Капитанът бе доста по-спокоен от него. Пилотът се изпъна, искаше да отговори, но внезапно очите му се разшириха и той безмълвно протегна ръка към пулта. Те видяха, че стрелките на уредите безжизнено са замръзнали на нулата, а всички светлинни индикатори и екрани бавно гаснат.

Капитанът озадачено поклати глава:

— Както се вижда, таблото с уредите изключи. Но защо?… — Той се обърна към Пилота, като прекъсна думите си. — Може би вие все пак ще ни обясните какво се случи?

— Нямаше никакви тревожни сигнали — повтори Пилотът. — Както пише в инструкцията, веднага след тласъка аз включих сирената, но тя не заработи.

Капитанът седна в пилотското кресло и започна да натиска различните бутони. Уредите бяха мъртви. В този миг Ръководителят разбра причината за тревожното чувство, което не го напускаше: той не усещаше вибрация. Погледна през илюминатора — по синкаво-кадифяното поле както и преди пълзяха сребристите точки на звездите.

— Нищо не разбирам — смутено каза той. — Двигателите не работят, а ние летим.

— Точно така — тихо, намръщено рече Капитанът, който също си блъскаше главата над загадката — и въпросът е накъде летим. — Той посегна към бутона за вътрешнокорабна връзка, дръпна ръката си и каза: — Няма смисъл. Не работи както и всичко останало. Освен това, ако се съди по шума в коридора, останалите участници в експедицията след малко ще бъдат тук.

И наистина. Скоро през овалния отвор на люка се промъкнаха Геологът, Биохимикът и Инженерът.

— Засега работа има само за вас — обърна се Капитанът към Инженера, като не обърна внимание на недоумяващите възгласи на останалите. — Постарайте се да разберете дали не е повредено таблото с уредите, но имайте предвид, че разполагате с по-малко от пет минути.

— Не е много — саркастично отбеляза Ръководителят. Капитанът го погледна отнесено и нищо не отговори.

След време Инженерът вдигна потното си лице от разглобеното табло и виновно рече:

— Като че ли всичко е в ред…

Капитанът кимна — явно такъв отговор напълно го удовлетворяваше. Той огледа струпалия се в кабината мълчалив екипаж, поизчака малко, след което неочаквано твърдо заяви, натъртвайки на всяка дума:

— На кораба има аварийна ситуация. Нареждам всички освен Пилота да заемат места в спасителните капсули и да чакат моите заповеди.

Ръководителят едва дочака залата да опустее. С треперещ от обида глас той каза:

— Бихте могли да се посъветвате с мен, преди да издавате такава заповед. Не разбирам защо е тази бързина и предпазливост. Дали не е по-добре всички заедно да потърсим повредата?

— А вие нищо ли не чувствате? — отговори на въпроса с въпрос Капитанът.

— Струва ми се, че се диша по-трудно — каза Пилотът.

— И да се диша, и да се ходи — уточни Капитанът. — Аз и без уреди знам, че ние се движим с постоянно нарастващо ускорение. И ако продължи така, след няколко часа всички ще станем на пихтия. Може би вие ще ни обясните — обърна се той към Ръководителя — защо се движим с такова ускорение, щом двигателите не работят? Или пък знаете защо не работят уредите? — Той в упор изгледа озадачения Ръководител. — Аз съм Капитан от десетки години и ето какво ще ви кажа. Това не е просто повреда. Това е необяснима повреда. А ако на кораба стават необясними работи, екипажът е длъжен да го напусне.

— Да го напусне ли?! — попита Ръководителят с отпаднал глас. — Да изхвърлим ценни научни материали, събирани с толкова труд? Изобщо вие давате ли си сметка…

— Давам си! — прекъсна го Капитанът. — Сега се безпокоя не за успеха на експедицията, а за това, как да запазя живота на екипажа си и вашия живот в това число. Заемете мястото си в капсулата. И не ви съветвам да я натъпквате с вашите ценни материали. Ситуацията е заплашителна, връзка със Земята нямаме. При подобни обстоятелства всяка кутия с консерви може да означава много повече, отколкото всички ваши изследвания, взети заедно.

Като бърбореше под носа си нещо недотам ласкаво за равнодушните служещи, които нищо не разбират от наука, Ръководителят подчертано бавно излезе от залата.

И все пак в дъното на душата си той не можеше да не съзнава, че Капитанът е прав. „А що се отнася до консервите — това са глупости! — промърмори Ръководителят, като напъхваше в пластмасовото чувалче дневниците и видеокасетите. — Нека си ги яде сам тези проклети консерви.“ Той довлече чувалчето до аварийния сектор, започна да облича скафандъра си и дъхът му спря. Изнемощял, той се опря на хладната обшивка на капсулата. Клепачите му се наляха с олово, пред очите му запулсираха червени и жълти пламъчета, множаха се и се разширяваха; почти безучастно наблюдаваше, без да има сили да направи и най-малкото движение, как в сектора бавно и тежко, сякаш се движеше във вода, влезе Пилотът. Той подхвана Ръководителя под мишниците и с неимоверно усилие прехвърли масивното, сякаш налято с метал тяло през ръба на люка. Силите на Пилота му стигнаха само да затвори капсулата. Олюлявайки се, той рухна до нея върху металния под.

„Ще загине — мярна се някаква вяла мисъл в съзнанието на Ръководителя. — Не бива да стартирам, защото ще го изпепеля.“ Все по-силно го овладяваше непозната досега гнетяща апатия, нещо като странна болезнена дрямка. Струваше му се, че пада в огромен бездънен кладенец. Непроницаемата лепкава тъмнина над главата му се сгъстяваше, като придобиваше твърдината на надгробна плоча, която с невероятна сила натискаше частичка от измъченото му тяло към кънтящата пустота. Ръководителят закрещя от безсилие и болка, но само слабо хриптене се изтръгна от гърлото му.

Стори му се, че мина цяла вечност, преди невидимата плоча да започне да се свлича от гърдите и цялото му тяло.

Отвори очи. Главата му се проясни, разтревожи се, отвори люка и видя, че Пилотът седи на пода, търка очите си и тръска глава.

По сектора се разнесе усиленият от високоговорителите прегракнал глас на Капитана.

— Отбой на аварийната ситуация! Екипажът да се събере в командната зала.

— Съобщителната система заработи! — зарадвано отбеляза Пилотът и съвсем по детски добави: — Май ни се размина!

„Какво ли ни се случи все пак?“ — помисли си Ръководителят, като се изправяше.

Екипажът бавно се събираше в командната зала. Всички бяха с подпухнали, изнурени лица.

— Двигателите заработиха преди малко — каза Капитанът, когато всички се събраха. — Само не си мислете, че аз ги пуснах. Те се включиха от само себе си и веднага живна и автоматиката. С други думи, всичко е както до… — Капитанът замълча. — До това раздрусване, ако не броим, че от всички уреди за пространствена ориентация действа само един. — Той кимна към панорамния екран. — Това е всичко, което мога да кажа. С удоволствие бих изслушал всяко разумно обяснение на това, което се случи с нас.

Пръв наруши мълчанието Инженерът.

— Може би сме попаднали в силно гравитационно поле — неуверено произнесе той. — А е възможно и в зона на образуване на нова мъглявина…

— Може би нещо се е случило с контролиращите системи на целия кораб — изказа предположение Геологът.

— Струва ми се, че най-добре ще изясним това на Земята — неочаквано се намеси Пилотът. Протегнатата му към панорамния екран ръка леко трепереше. — Съдейки по всичко, ние сме близо до целта.

Погледите на хората се впиха в екрана. Синята, позната на всекиго до най-малките подробности планета бавно плуваше насреща им.

— Излиза, че добре са ни блъснали — каза Химикът. — Щом сме изпреварили графика с няколко денонощия.

— С няколко денонощия ли? — живо попита Капитанът. — По време на тласъка всички уреди в кораба, в това число и часовниците, спряха. Вие как мислите, колко време сме се движили в режим на ускорение?

— Около четири часа — отговори Биохимикът.

— А вие? — обърна се Капитанът към Ръководителя.

— Сториха ми се не по-малко от десет часа — каза Ръководителят. — Разбира се, може и да греша.

— А аз мисля, че ние се носехме с тази ненормална скорост денонощие, ако не и повече — произнесе Геологът.

— Добре — каза Капитанът. — Имам собствено мнение по този въпрос, но какво значение има то, ако с нищо не мога да го потвърдя.

— Странно явление — промърмори Ръководителят. — Не съм чувал по-рано за подобно нещо. Но Пилотът е прав — на Земята ще имаме време да изясним всичко.

Капитанът го погледна, като че ли искаше да го запита нещо, но само поклати глава.

— Земята ни вика! — чуха радостния глас на Инженера. — Центърът за управление на полета пита защо сме решили да форсираме двигателите и толкова дълго не сме отговаряли на повикванията им. Центърът съобщава, че вече е извикал на космодрума нашите роднини, но не разбира защо всички видеоканали са изключени.

— Доста въпроси наведнъж — каза Капитанът. — Като начало направете запитване за координатите за приземяване.

Инженерът незабавно съобщи координатите. Забележимо развеселените членове на експедицията заеха места в специалните кресла. След няколко минути усетиха мек тласък — Капитанът както винаги уверено и точно приземи кораба.

Ръководителят бе озадачен от факта, че Капитанът не побърза да напусне залата и даже не измени позата си, когато другите се хвърлиха към илюминаторите.

— Няма ли кой да ви посрещне? — попита Ръководителят.

— Защо… — разсеяно отговори Капитанът, продължавайки все така замислено да гледа пред себе си. — Имам куп внуци и племенници.

Ръководителят погледна през илюминатора. Сред пъстрата тълпа от посрещачи, събрала се пред ниския административен корпус, веднага забеляза жена с момиченце на ръце. Той щастливо се засмя и се втурна към трапа. Само Капитанът остана в своето кресло и в погледа, с който изпрати екипажа, можеше да се прочете нещо подобно на жалост или съчувствие.

II

— Чакайте! — извика Капитанът, като прекъсна нестройния шум от гласове. — Не всички заедно, защото нищо няма да изясним. Нека първо да изслушаме Ръководителя.

Те се бяха струпали пред малката вила в края на космодрума, където по традиция космонавтите прекарваха първите дни след завръщането си, за да привикнат към земните условия под надзора на лекарите. Надвечер те излизаха навън, за да говорят, без да се опасяват от присъствието на чужди уши.

Ръководителят обгърна с поглед разтревожените лица и каза с непривична нерешителност:

— Абсурдно е, но факт. Първо ме порази една съвсем дребна подробност — запомних, че на устната на дъщеря ми се бе залепило пухче от топола. И ето че днес пак видях същото пухче. Опитах се да го махна, но детето закрещя неистово, като че ли това пухче е част от нейното тяло. А жена ми ме гледаше с някакви непознати, помътнели очи, сякаш съм луд. Главата си залагам, че тя не разбираше защо го правя.

Ръководителят въздъхна.

— И на всичко отгоре защо сега има пух от тополи? Кой може да ми обясни защо времето, меко казано, не отговаря на сезона? В края на октомври по-тези места пада първият сняг, а сега е горещо като преди три месеца. Но не това исках да кажа. Когато подхвърлих момиченцето нагоре, както правех често преди, то неочаквано се изви в ръцете ми, изплъзна се, падна на бетона и си удари челото. От подобен удар дори възрастен човек би изгубил съзнание. Но когато видях, че скочи, сякаш нищо не се е случило, а по лицето й няма и следа от драскотина, мравки ми полазиха по кожата.

— Това ли е всичко? — попита Капитанът.

— Не, не е всичко — отговори Ръководителят. — Аз познавам добре жена си и дъщеря си. Трудно ми е да го предам с думи, но го чувствам, не, знам — не са те.

— Е, кой иска още да се изкаже? Може би вие? — обърна се Капитанът към Геолога.

— Аз лично нямам какво да добавя — потиснато каза той. — Това действително не са те. Когато жена ми… или който и да бе там… ме прегръщаше, одраска ръката си на закопчалката на куртката ми.

— Е и какво?

— Там е работата, че нищо. Като че ли тези изобщо нямат кръв — почти шепнешком каза Геологът. — И още нещо ми се наби в очи — всеки от компанията, която ни посрещна, бе облечен по същия начин както тогава, преди старта, и стоеше на същото място и в същата поза. Сякаш сме отсъствали миг, а не три месеца.

— Кой е следващият? — намръщено попита Капитанът.

— Какво пък толкова! — намеси се Инженерът. — Разиграват ни театър, това е ясно. И главната роля в него играят тези фантоми, нашите роднини, които изглеждат такива, каквито ги видяхме за последен път. Напълно е възможно да са ги изфабрикували по спомените ни или по прощалната снимка, която виси в каютата на всеки. Само че кой и защо? Скъпо бих платил да мога да си поговоря с режисьора.

— Господи! — промълви Геологът. — Толкова мечтах да се върна на Земята, да се прибера вкъщи, да си почина истински, а тук става дявол знае какво. Слушайте — разгорещено, гълтайки отделни думи, говореше той, — какво се е случило, докато ни нямаше? Може би Земята е била завладяна от неизвестна цивилизация? О, главата ми се цепи — простена той. — Ако това не са те, то къде са истинските?

— Успокойте се — каза Капитанът. — Аз мисля, че с нашите близки всичко е наред. И със Земята също.

— Вие не ни ли вярвате? — обидено попита Ръководителят.

— Напротив, бих могъл да допълня вашия разказ с още много подробности — възрази Капитанът. — Но на Земята действително нищо не се е случило. — Преди да довърши, той обгърна с поглед недоумяващо притихналите участници в експедицията. — Казах, на Земята. Цялата работа е там, че това не е Земята. — И като изчака, докато утихнат изумените възгласи, добави: — Това е единственото, което знам със сигурност.

Възцари се дълга угнетяваща пауза, която наруши Ръководителят. Той се изкашля, нервно се разсмя и каза силно, издишвайки въздуха:

— Струва ми се, че някой от нас малко по малко започва да се побърква. И макар че сега не е трудно да полудееш, страхувам се, Капитане, че това не съм аз.

— Надявам се, че сте чували за „Черната кутия“? — без да обръща внимание на обидната реплика, попита Капитанът. И недочакал отговор, поясни: — Такова устройство има във всеки кораб и по принцип то по нищо не се различава от тези, които са били поставяни на древните летателни апарати. „Черната кутия“ е много добре изолирана и обезопасена. Тя записва пътя на кораба от старта до кацането му и ако стане катастрофа, тя записва координатите на придвижването, показанията на уредите, разговорите със Земята и така нататък.

— Така че вие… — щеше да започне Ръководителят.

— Аз бях смутен, много смутен — призна си Капитанът, — когато видях изображението на Земята върху панорамния екран, защото знаех координатите на кораба, когато започна това необяснимо ускорение, и най-главното — можех с точност до минутата да определя колко е продължило то.

— Без уреди и часовник ли? — недоверчиво попита Ръководителят.

— Двадесет и четири години в Космоса все пак са нещо. Ускорението, чиято продължителност някои от нас измерваха с дни, продължи не повече от час. Дори и при най-невероятните предположения този скок не би могъл да ни приближи толкова много до Земята. Ето защо не повярвах на гледката и реших да погледна в черната кутия, когато всички вие с нетърпение се втурнахте да прегръщате своите мними роднини.

— Кажете най-накрая какво сте видели — не издържа Ръководителят.

— Доста сте нетърпелив за ръководител на такава експедиция — усмихна се Капитанът. — Видях това, което и предполагах. В мига, когато уредите на борда изведнъж изключиха, ние сме се отклонили от курса и сме полетели встрани от Земята.

Известно време всички мълчаха. Щурчетата се надсвирваха във високата, обагрена в жълто трева. Ръководителят погледна към покритото с бетон поле, към пръснатите в далечината светлинки, където се виждаше селището на обслужващия персонал. Погледът му се спря на силуета на кораба, ясно очертал се на фона на кървавочервените от залеза облаци. И колкото по-дълго се вглеждаше в тази мирна картина, толкова по-силно го завладяваше чувството на някакъв непознат, почти мистичен ужас. За първи път бе ужасно близко до една от тези велики загадки, за които опитните космически изследователи предпочитаха да не мислят, съзнавайки, че разумът на човека все още не е узрял за тяхното разгадаване.

— Тогава ние къде сме? — тихо попита Ръководителят.

Капитанът сви рамене и нищо не отговори.

— Аз пък мислех, че в нашата галактика има само една Земя — настръхнал рече Геологът. — И никаква друга не може да има. Нали планетата не е песъчинка и не остава незабелязана?

— Сигурен ли сте? — попита Капитанът. — Ами ако някой не иска тя да бъде открита? И този някой е толкова всесилен, че може да я направи невидима поне за земните уреди?

— Планета призрак… — промърмори Ръководителят. — Прилича на приказка…

— Точно така — кимна Капитанът. — Съвсем същото някога чу от експертите Учителят, когато се опитваше да им втълпи, че не насън, а наяве е видял синя планета в съзвездието Ловджийски кучета. Той я забелязал отдалече и, разбира се, веднага дал заповед за промяна на курса, но щом направили това, планетата изчезнала, сякаш се разтворила в пустотата. Никой не прие сериозно твърденията на Учителя, а когато той се позова на показанията на уредите, му се изсмяха, казвайки, че не си струва отново да се определят известните на всеки ученик координати на Земята. Но аз твърде добре познавах стареца, за да поставям под съмнение неговите думи. Всеки от нас може да потвърди сега, че втора Земя съществува. — Той помълча и добави. — Разбира се, ако му се отдаде такава възможност.

— Какво имате предвид? — обезпокоено попита Геологът.

Капитанът уморено прекара длан по лицето си и каза:

— Не съм уверен, че ще ни позволят да си отидем оттук.

Той замълча, като гледаше замислено пред себе си, и за кой ли път Ръководителят почти физически усети тази целеустремена воля, излъчвана от този човек, който се стараеше с нищо да не се отличи. Несъмнено той принадлежеше към онези самолюбиви натури, чиито необикновени качества с особена сила се проявяват само в сложни, непредвидени обстоятелства, но остават незабелязани в спокойното ежедневие.

— Но защо ще трябва да си ходим? — попита Биохимикът, който мълчеше до този момент. — Не е ли по-добре да изчакаме? Главата ми се замая от възторг, като си представих какви перспективи може да открие контактът с цивилизация, която е способна на всичко това. — И той посочи с ръка.

— Спомнете си Главния космически устав — намеси се Пилотът. — Само Земята може да приеме решение за контакт.

— Моля ви, не се безпокойте за инструкциите — махна с ръка Биохимикът. — Те вече са нарушени, нали ние общувахме с жителите на тази мнима Земя. Така че давайте да изясним всичко от начало до край. Какво искат от нас и кой е започнал този спектакъл.

— Оставете това — намръщи се Геологът. — Ще ви дадат да изясните всичко, няма що! Инициативата не е наша, а да се чувствам през цялото време със завързани очи, не желая. Искам да съм на Земята.

— Но такъв случай се пада веднъж в живота — настояваше Биохимикът.

— И все пак ние няма да се възползваме от него — каза Капитанът.

— Но защо, защо? — възкликна Биохимикът.

— Защото не искам да се лиша от добър специалист. Защото нямам право да рискувам живота на останалите участници в експедицията. Съдейки по всичко, представителите на тази, както вие се изразихте, мнима Земя, много старателно са копирали не само нашите роднини, но и правилата за вътрешния ред на всичките служби от космодрума. А това означава, че утре кораба ще го махнат от пистата. След това никой не ни гарантира дали ще се върнем някога на Земята.

— Ако искате, ще отида да разузная какво става край кораба — предложи Пилотът.

— Не си струва — каза Капитанът. — Мисля, че нашите домакини няма да изпуснат нито една наша дума или движение.

— Смятате, че ни наблюдават ли? — нервно оглеждайки се, попита Геологът.

— Не се и съмнявам — отговори Капитанът. — Затова е нужно да опитаме и толкова.

Той стана и очите му срещнаха отчуждения поглед на Биохимика. Капитанът се метна към него, разбрал всичко, но Биохимикът се отскубна и затича, като се препъваше във високата трева.

— По-бързо — извика Капитанът. — Задръжте го!

Но преди Пилотът да го настигне, Биохимикът успя да дотича до ниската червена колонка в края на бетонната писта и да дръпне ръчката. Над космодрума се понесе пресеченият звук на пожарния сигнал. Няколко служители затичаха по летището и като слисани се заозъртаха.

— На кораба — извика Капитанът.

Те се втурнаха към стартовата площадка, увличайки със себе си безсилния, клюмнал Биохимик.

Около кораба нямаше никой и те безпрепятствено проникнаха вътре в него.

Корпусът на кораба се затресе, в илюминаторите удариха белите отблясъци на пламъка, изтръгващ се от дюзите. Постепенно звукът от двигателите стана по-висок, корабът трепна и се издигна, набирайки скорост.

Те успяха да видят как се мятат широките лъчи светлина по космодрума, а от селището бягат разтревожените от шума хора. На Ръководителя дори му се стори, че в тълпата видя босонога жена с дете на ръце, но не бе напълно уверен.

— Пуснаха ни — прошепна Пилотът.

По бузите на Биохимика, свил се в своето кресло, течаха сълзи. Капитанът седеше неподвижен, отметнал глава и затворил очи. Навън бавно потъваше в черната бездна сребърното кълбо, ставайки все по-малко.

— И все пак какво бе това, а, Капитане? — тихо попита Ръководителят.

Капитанът не отговори веднага.

— Кой знае? — накрая глухо каза той. — Може би те са създали втората Земя, за да се опитат да ни разберат. Човекът е доста сложен. Ето че те са създали полигон, за да проверяват нашата твърдост, да разберат дали си струва да си имат работа с нас. Огромен полигон, където всичко е така, както и на Земята — реки, градове, гори…

— И хора — каза Ръководителят.

— И хора — кимна Капитанът. — По-точно заместители на хората, за да дублират всички социални процеси, които протичат или могат да протекат с нас много години по-късно. Полигон на нашите страсти, грешки, надежди…

— Само не ми е ясно защо сме им притрябвали точно ние — забеляза Ръководителят.

— Сигурно сме били случайни обекти на експеримента — произнесе Капитанът. — Вие бихте ли устояли на изкушението да хвърлите в изкуствен мравуняк пълзящата по пътя си мравка, за да видите как ще се държи?… Възможно е това да не е най-сполучливото и не съвсем примамливо сравнение, но се боя, че в ролята на тази нещастна мравка се оказахме ние. Не бих се учудил, ако на тази планета се открият следи от безследно изчезнали експедиции и някои от онези, които досега ние смятахме за загинали. Впрочем това са само мои предположения.

— Слушайте, Капитане — малко сконфузено започна Ръководителят. — Вие спасихте експедицията и аз бих искал да ви се извиня, че не винаги съм се държал…

— Не си струва — прекъсна то Капитанът. — Като ви гледах понякога, представях си, че наблюдавам самия себе си на младини. Нали и аз съм имал своя първи рейс. И досега си спомням със срам колко нелепи и обидни забележки правех на невъзмутимия Ръководител само заради това, че неговият опит и знания, както тогава ми се струваше, правеха моето присъствие на кораба излишно. Тези, които са решили да свържат живота си с Космоса, трябва да умеят освен многото различни неща да разбират и да прощават. Само не си мислете, че е толкова просто — усмихна се той. — С годините разбираш, че най-сложното в живота е да следваш простите истини.

— Ясно ми е само едно — каза Ръководителят. — Ако пак замина на експедиция, с друг капитан не искам.

— Запазете добрите думи за жена си и дъщеря си — смутено отговори той.

И за първи път Ръководителят видя по лицето на Капитана да се разлива широка усмивка, когато му каза:

— Мисля, че този път ще бъдат истинските.