Януш Шаблицки
Ти… винаги ти

Колкото да се стараеш да не го гледаш, все пак екранът на видеофона привлича погледа ти като гигантски магнит. Сега той е мъртъв, застинал, покрит с очно перде. На теб ти се ще той да остане по-дълго така, а още по-добре завинаги; докато Слънцето се превърне в леден блок, неспособно да пробуди, или поне само да поддържа примитивни трошици живот!

Само половин час след като ти го направи, изтощен от тридневни терзания, вратата рязко се отвори, в лабораторията влязоха двама пазачи и ти си помисли, че нещата започват да приемат лош обрат за теб. Но тогава ти не мислеше, че ще бъде толкова лошо.

— Откога в личната ми лаборатория започнаха да влизат, без да искат разрешение?! — строго подхвърли от писалището, като войнствено смръщи вежди.

Но за твое разочарование пазачите изобщо не се смутиха.

— Молят ви незабавно да се явите в Щаба — на един дъх изрече първият.

И ти изведнъж се почувства така, сякаш ти бяха надянали гипсова броня.

— Защо? — попита ти вече не така уверено.

— Не мога да знам. Ще съобщят на място.

— Кой ме вика?

— Не мога да знам. Ние трябва да ви придружим само до входа.

— Придружим? — повтори ти, като с тона и очите си даде да се разбере, че смяташ тази дума за неуместна, чисто и просто крещящо превишаване на компетентността на този, който я произнесе. Но твоите думи не направиха никакво впечатление на пазача.

— Такава е заповедта — безстрастно поясни той. — И ви моля: не усложнявайте нейното изпълнение. Повярвайте, ние не обичаме да прибягваме до сила. Извънредно. Ние сме длъжни да тръгнем незабавно!

Ти незабелязано погледна кошчето за хартия до стената и като се убеди, че от листчетата не е останало нищо освен купчинка черна мазна пепел, стана тежко, измъкна се иззад бюрото и като вдигна гордо глава — единствената форма на протест, на която беше способен, — се отправи към вратата.

Командор Салвени приятелски ти се усмихна, но не тръгна към теб, както преди, а остана зад своето огромно писалище, чийто плот бе покрит с всякакви бутони и превключватели. Ти сметна това за още един лош признак и се почувства доста неуютно, ако може така да се каже. Но не се издаде.

— На какво дължа тази своеобразна форма на покана? — сухо подхвърли ти с кисела гримаса на лицето.

Но командор Салвени, а ти това го знаеш отдавна, не беше от хората, които можеш лесно да притиснеш до стената.

— Надявам се, професоре, че не съм ви попречил в нещо действително важно — отзивчиво се осведоми той. — Не искате ли да седнете? Предстои ни да си изясним някои работи и за това ще ни е нужно време.

— Що се отнася до мен, аз нямам какво да си изяснявам — неохотно промърмори ти, но се възползва от поканата. — Но няма да скрия, че очаквам обяснение от вас.

Лицето на командора остана все така приветливо както в началото на срещата.

— Драги професоре, признавам, че ви поканих по малко… необичаен начин, но, повярвайте ми, имам сериозни причини — каза той миролюбиво. — Сигурен съм, че като узнаете за тях, ще ме извините.

И тук ти си позволи да се излъжеш от добродушната благожелателност, която грееше в очите на командора. У теб се породи надежда, че всичко може да мине благополучно.

— Как върви работата? Придвижва ли се? — попита Салвени с тон на човек, измъчван от желанието да завърже свободен, с нищо необвързващ се разговор.

— Разбира се! — бързо отвърна ти. — Но, командоре, вие явно разбирате, че темпът на нашата работа, а следователно и нейните резултати, не винаги можем да измерим с простото течение на времето. Особено като се има предвид, че ние създаваме нещо съвършено ново, абсолютно оригинално, нещо, което не само че не произлиза от постиженията на човешката мисъл, но няма аналози дори в самата природа.

— Дааа — проточи командорът, изпъчвайки гърди, плътно пристегнати в мундира. Лицето му изрази загриженост. — Вие много добре знаете колко е важно да се доведе дадената тема до успешен край, колко надежди възлагаме на нея. Освен това — той снижи глас — аз просто ви обичам. По човешки. И затова се надявам, че все пак ще се намери някакво друго обяснение по интересуващата ни тема.

След току-що чутото ти вече не можеше да разчитащ, че ще успееш да избегнеш фронтален сблъсък или поне да го отсрочиш. В един миг се разпаднаха слабите ти надежди, че може би те не са успели да разшифроват играта, която ти предприе през последните дни, да разкрият стоящите зад нея намерения. Всичко трябваше да се реши сега, тук, преди да си тръгнеш! Като автомат ти мушна в джоба ръката си, чието треперене не можа да потиснеш. Избърса с кърпа мокрото си чело, сълзящите очи и замънка, без да познаеш собствения си глас:

— Аз наистина… съвсем не разбирам, за какво вие…

Командорът поклати глава.

— Струва ми се, бедата е в това, че вие напразно ни вземате за глуповати. Впрочем това за мен не е чак толкова неочаквано: мнозина от вас постоянно правят такива грешки, като поставят науката несравнимо по-високо от умението да отреждат нейната цел, правилно да се възползват от нейните плодове. Вие замисляли ли сте се някога поне за минута, какво бихте представлявали вие без нас? Ние разчистваме вашия път от всички грижи по бита, създаваме ви истински парникови условия, обезпечаваме всичко, което сметнете, че ви е нужно за правилния ход на творческия процес.

Защо вие никак не можете или просто не желаете да разберете, че резултатите от вашите и нашите старания са всъщност двете страни на един и същи медал, фундамент за безопасността на Федерацията, неин корен, а оттук и ваше могъщество? Разбира се, по обработваните от вас, корифеите на науката, ниви, ние не се придвижваме съвсем свободно, но можете да ми повярвате, че в нашата работа сме професионалисти! Важно значение има и фактът, че нашето сътрудничество с учените не е започнало от вчера. Следователно сме имали достатъчно време и възможности да се убедим, че на вас никога напълно не можем да разчитаме, защото от време на време, в най-неподходящите моменти в умовете ви изплуват някакви напълно нерационални, абсолютно наивни принципи, започват да ви вълнуват с нищо необосновани угризения на съвестта. И тогава се оказва, че вие сте безвъзвратно загубени и напълно безполезни за нашето дело.

За да спечелиш време и да събереш пръснатите си мисли, ти отправи поглед към полуотворения прозорец. В далечината се мяркаха стройните кулички на наблюдателниците, в чиито куполи се отразяваха слънчевите лъчи и ажурените конструкции на гравитационните ключалки. Постепенно се успокои, защото ти беше ясно, че каквото и да са ти скроили, ти държиш в ръцете си достатъчно силни козове, които няма да им позволят да се отърват от тебе като безполезен, за нищо негоден боклук. И още лениво обмисляше с какво ще започнат: дали ще ти плиснат в лицето миража на рая в замяна на твоя отказ от мръсните ти, според тях, намерения, или най-вероятно ще се опитат веднага да те притиснат до стената, да разпалят у тебе атавистичния страх пред физическата принуда, който в някаква степен дреме у всеки човек, особено у интелигента.

Раздвижи глава. Очите ти отново срещнаха изучаващия поглед на командор Салвени.

— Значи през цялото време сте ме следили? — попита ти доста спокойно.

— Разбира се!

— И какви са резултатите?

Командорът за няколко секунди отложи отговора.

— Ние знаем, че противно на това, в което искате да ме убедите, от дванайсети юни вие много напреднахте. И за да не бъдем голословни… — той рязко измъкна чекмеджето на писалището, мушна ръка в него и ти подаде няколко листчета хартия.

Ти бързо ги прегледа и веднага се почувства изключително зле. Разбира се, това не биха могли да бъдат онези листчета, които ти неотдавна подложи на безмилостно изгаряне, но почеркът, широк и неравен, несъмнено беше твоят. Листчетата съдържаха същите промени, идентични коментари. И най-важното — завършваха със заключението, което еднозначно показваше по какъв път трябва да се върви, ако сериозно се помисли за успех.

С тези листчета, преди да ги предадеш на огъня, ти не си се разделял нито за минута. По какъв начин, дявол да го вземе, са попаднали техните копия у командора? След кратко трескаво мислене, ти дойде до извода, че обяснението може да бъде само едно. Писалището. Всичко, което досега им беше предал, е станало на това малко и доста старо бюро. Значи, за да си осигурят пълен контрол над твоите действия, може би защото не са ти се доверявали още от началото, а може би поради присъщото им недоверие към всеки и към всичко, те е трябвало да монтират в бюрото някакъв предавател. И защо не помисли по-рано за това? Защо не се опита да се застраховаш от грубата им намеса в твоите лични работи? Ти захапа устната си така силно, че почувства в устата си соления вкус на кръвта.

Салвени те гледаше втренчено, докато ти все още размишляваше над възможните последствия от откриването на твоите записки. Ти за втори път, вече по-спокойно, без излишни емоции прелистваше страниците. Когато стигна до заключителната фраза, гърдите ти се повдигнаха от лека въздишка на облекчение. Указанието, което за тебе беше така разбираемо, практически нищо не издаваше на никого другиго. Квинтесенцията на проблема, ключът към неговото решаване и досега си оставаше само в твоя мозък. А към него, независимо от техните колосални възможности, те най-вероятно още не са успели да проникнат!

— Най-малко от вас, дето ме познавате не от вчера, очаквах такова недоверие — каза ти спокойно, — въплъщение на невинността! — гледайки в очите командора. — Да, аз унищожих материалите, но го направих по съображения съвсем различни от тези, които вие предполагате.

Салвени с непроницаемо изражение бръкна в джоба си, извади табакера и измъкна от нея цигара. Дълбоко дръпна от нея.

— Е, и защо го направихте?

— Защото стигнах до извода, че материалите са съвсем безполезни. Грешката, която открих в тях след допълнителния анализ, показваше тяхната пълна неубедителност.

— Във всеки случай според договора вие бяхте длъжен да ни ги предадете!

— Е какво пък, ще бъда напълно откровен с вас — въздъхна ти. — Просто се поддадох на обикновено тщеславие. Всъщност никой не обича да признава грешките си. Аз не съм по-добър или по-лош от другите.

— Такааа — проточи Салвени, като пусна в тавана струйка дим. — Сега всичко ми е ясно! — Той замълча за минута, а ти през това време трескаво мислеше как да приемеш думите му: дали те говорят за успеха на избраната от тебе тактика, или за пълното й разгромяване. Но командорът не те държа много дълго в неведение, тръсна в пепелницата пепелта, която бе успяла да се образува в края на цигарата, и довърши: — Повярвайте ми, професоре, на мен ми е ужасно неприятно, но аз не виждам никаква възможност да продължаваме с вас съвместната си работа.

— Трябва ли да си направя извода, че вие изобщо се отказвате от тази тема? — внимателно подхвърли ти.

— В никакъв случай — твърдо каза Салвени.

Обзе те ярост. Ти стисна пръстите си на гладките облегалки на креслото, така че ноктите ти побеляха. Какво си е въобразил?! Обвинява те, че не ги дооценяваш, а самият той гледа на теб като на глупак, който е неспособен да мисли логично и следователно не може да си направи съответния извод от така сложилата се ситуация.

— Моля да ме извините за дързостта — започна ти, като дори не се опита да замаскираш насмешливата усмивка, — но излиза, че някой ви е заблудил, ако мога така деликатно да се изразя. Защото и двамата с вас — или поне се надявам, че това е така — прекрасно знаем, че на света има само един човек, който е в състояние правилно да интерпретира този материал, да му даде заслужена оценка. И този човек съм аз!

Настъпи мълчание. Салвени старателно натискаше цигарата о дъното на пепелницата. После, явно избягвайки твоя поглед, каза:

— В определен смисъл вие сте прав. Но уви, не съвсем…

Ти замига, сякаш се опитваше да се убедиш, че не спиш.

— Не… разбирам. Ще ми обясните ли?

Това, което чу, те изуми.

— Но това е абсолютно невъзможно! — с изнемощял глас каза ти, когато отново успя да проговориш.

— Защо пък? Вие прекрасно знаете, че клонирането се използува много отдавна. И с чудесни резултати!

— Но не и хора!

— Вие говорите така, сякаш не знаете, че човекът не е нищо друго освен една от множеството разновидности на животните.

Ти пак за няколко минути изгуби дар слово. Но този път причината за това беше възмущението.

— Имам предвид не физическата невъзможност — промълви ти, — а моралният аспект на подобна процедура.

— Моралът е доста относително понятие — каза Салвени, така както говорят на дете, когато искат да му дадат вярна представа за обкръжаващия го свят, за властващите в него закони. — Всичко зависи от гледната точка. За нас най-важната, единствената изходна точка е благото на Федерацията, а в резултат и на всички нас! За това може и трябва да се откажем от много вкоренили се в нас чувства, да принесем жертви пред олтара на отечеството.

Светът зад прозореца беше същият, както преди една минута. Но на теб ти се стори, че ти неочаквано се събуди в напълно нова действителност, изпълнена със зловещи сенки.

— Мога ли да попитам за някои неща? — глухо каза ти след дълго мълчание.

— Моля — мило се усмихна командорът.

— Кога взехте… клетката?

— Преди около единадесет години.

Ти мигновено мислено възпроизведе оня период от живота ти, но не намери нищо в него, което би потвърдило думите на Салвени.

— Но аз би трябвало да го зная! — каза ти сухо.

Командорът съчувствено се усмихна.

— Грешите. Сега да се вземе клетка е точно толкова просто, колкото да направиш маникюр. Ние се възползвахме от случая, когато вие лежахте в нашата клиника с навехнат крак.

Ти отчаяно затвори очи. Наистина преди единадесет години ти си беше навехнал крака. Стана много глупаво. Бягаше като луд по стълбата, скачайки през две-три стъпала, защото в хола на видеофона те чакаше Лена. Рязката болка в глезена само замалко те задържа. На пода ти седна едва тогава, когато Лена със своя нисък, леко вибриращ глас ти съобщи, че между вас всичко е свършено. Тогава те са могли да правят с теб всичко, което си искат. Работата сега е друга! Но разбира ли Салвени, че пак ти подхвърли искрица надежда? Май че не.

— Единадесет години! — каза ти с глас, който сякаш беше закъсняло и леко изопачено ехо на гласа на командора. — В такъв случай, дори ако експериментът е бил сполучлив… той трябва да е на около… десет.

— Да.

— Значи вие не можете да очаквате от него прекалено много — заяви ти уверено, като дори не се опита да скриеш удовлетворението си. — Аз на тая възраст дори не съм сънувал, че ще тръгна по този, а не по друг път в живота, че ще стана такъв, какъвто станах.

Салвени още не бе успял да отвори уста, когато ти по изражението на очите му се досети, че и в този рунд ще бъдеш безмилостно победен.

— Съжалявам, професоре, но ще трябва да ви разочаровам. Вие грешите. В този момент той вече по принцип е напълно оформен учен. Наистина по биологическите мерки той е само на десет лета, но от гледна точка на обема на знания и умения, който той има — моля да не се възмущавате, защото това са голи факти, — той поне е равен на вас. Просто отначалото знаейки заради какво го отглеждаме, за каква роля е предназначен, ние се погрижихме той да не си губи времето за нищо друго. Освен това взетата от вас клетка беше не на дете, а на зрял мъж… Що се отнася до вас…

Ти наведе очи. Почувствува се така, сякаш внезапно те бяха напуснали силите. И така, рушаха се последните надежди, че все още може нещо да се промени.

— А какво ще стане с мене? — дрезгаво попита ти, като с мъка преодоляваше сухотата в гърлото си.

Командор Салвени сложи ръцете си на облегалките на креслото. Лицето му отново стана благожелателно.

— Мисля, че вие сам разбирате — при сегашното положение на нещата нашето по-нататъшно сътрудничество е невъзможно. И не е задължително.

— Значи… мога да си отида?

— В известен смисъл.

— Не разбрах.

— Виждате ли, ние не можем напълно да се разделим с вас. Вие знаете доста много.

— Обещавам да мълча като риба!

— Вярвам в добрите ви намерения, но сега не става дума за това. Вие представлявате доста лакомо парче за противниковата страна. Повярвайте, те също умеят да развързват езиците!

— Следователно трябва да разбирам това така: предстои ми да прекарам остатъка от дните си тук, нали?

— Тук няма да ви бъде много удобно. Ще ви настанят в напълно безопасно място, където ще ви бъде дадена възможност и да се радвате на напълно заслужена почивка. Моля не гледайте на това като на предсрочно излизане в пенсия.

Ти се усмихна. Но усмивката ти беше по-скоро горчива.

— И така, ще трябва и освен това да ви благодаря за грижите, които полагате за моята скромна особа?

— Винаги можете да разчитате на нашата помощ!

— Ако разрешите, веднага ще ви помоля за това — каза ти бързо, защото разбра по изражението на командора, че той смята разговора за приключен.

— Ако е по възможностите ми…

— Кога ще се проведе първото изпитване?

— Всеки момент. Извършват се последните приготовления. В интерес на истината всичко вече е почти готово.

— Бих искал да присъствувам.

Салвени дълго те разглежда, сякаш се канеше да проникне в твоя мозък, да извади оттам най-тайните замисли. Накрая се усмихна.

— Съгласен съм. Така че засега си останете в кабинета. В съответния момент ще прехвърлим изображението на вашия видеофон. Това допада ли ви?

Спомените неочаквано секват, защото екранът, останал сив десетки часове, се освети, започва да се налива с цветове. Ти врастваш в пода в средата на кабинета. Няколко секунди и на екрана се показва достолепното лице на Салвени.

— Добър ден, професоре — казва той добродушно. — Приятно ми е да ви съобщя, че след няколко минути ние ще можем да изпълним обещанието си. Желая ви хубав образ!

На екрана се очерта доста просторна котловина, обрамчена от всички страни със сиви почти вертикални скали. Ти не познаваш това място, никога не си го виждал, но трябва да признаеш, че е чудесно избрано. В центъра на котловината, там, където из тревата се издигат няколко рахитични акации, безгрижно лудуват стадо павиани. Така, значи на тях им предстои първи да изпитат на себе си оня кошмар, който така необмислено се роди в твоя мозък! В далечината, на доста широка каменна полица, надвиснала на височина около шест-седем метра над дъното на котловината, като продълговати капки живак кръжат хора в сребристи скафандри. Синктаторът от такова разстояние прилича на невинно леко вдлъбнато огледало, кой знае защо монтирано на къса гъсенична платформа. Щом там се намират хора, значи в него са монтирали ограничител на полето на действие. Само въпросът, дали ще успеят да обуздаят тези нечувани мощности, които скоро предстои да се изхвърлят от центъра на огледалото, да ги фокусират на точно очертано пространство. Резултатите от изчисленията бяха не винаги еднозначни.

В левия горен ъгъл на екрана се появиха числа — 20, 19, 18… Ти разбираш, че е започнало отброяването на времето. Но защо то така се проточва, разтяга се като гума? Ти се втренчи в пълзящите по каменната полица фигури. Кого от тях е породила взетата от тебе клетка, кой е онаследил твоята неугасима жажда да изтръгнеш от природата нейните тайни, да събереш всичките й секрети. Но разстоянието и скафандрите не позволяваха да разгледат хората както трябва.

10… 9… 8… Движението на платформата се прекратява. Ти също замираш. Напрежението ти достига връхна точка, ти си толкова съсредоточен, увлечен по това, което става на екрана на видеофона, че съвсем не забелязваш как ноктите на стиснатите в юмруци пръсти се впиват в дланта, изтисквайки пурпурни капчици кръв. Само павианите продължават безгрижно да си играят, неведоми за решително надигащата се гибел.

Когато на екрана светва нулата, ти инстинктивно затваряш очи. Минават секунди, отмервани с глухите удари на кръвта в слепоочията. Когато отново отваряш очи, на екрана става не това, което си очаквал. Хората на каменната полица явно нервничат: махат с ръце, лицата им, които сега при по-силното увеличение, започват да се виждат, изразяват недоумение.

Ти въртиш глава, за да проследиш погледите им, и се натъкваш на семейството павиани, което сякаш е още по-весело отпреди.

Няколко секунди чувстваш в главата си пълна пустота. После изведнъж в краткия вихър на мислите се ражда озарението. Дълбока въздишка на облекчение повдига високо гърдите ти. Всъщност странно, че ти не се сети за това веднага! Та нали твоят двойник е наследил от тебе целия ти комплект от гени, всичките свойства на характера ти, твоето съзнание. И как в края на краищата той да не може да стигне до същите изводи, до които по-рано ти сам беше стигнал?