Михаил Пухов
Машината на паметта

Пътят беше пуст. Той правеше остър завой, заобикаляйки пътната колона с номер четиридесет, а отляво и отдясно се виждаха на около стотина метра тесните му бетонни платна. А по-нататък шосето се губеше в гористите склонове.

Зад гърба му към планината също се катереше гора. А от другата страна на пътя зееше пропаст.

Той прокара ръка по мокрото от пот лице. След дъжда беше задушно.

Далече иззад завоя отляво изскочи кола. Лека, бяла. Той отстъпи в прикритието на храстите. Отдясно се приближаваше камион-автомат, тежък, но също така бърз и безмълвен като привидение.

Отдясно робот и отляво робот. Преди малко беше пусто и изведнъж такова движение.

Бялата кола стремително се приближаваше. Той излезе на бетона, на няколко метра от нея. Да спре тя не можеше, а нямаше накъде да завие: насрещното платно бе заето от камиона.

Той видя изкривеното от ужас лице на пътника. Вой на спирачки, удар, грохот.

Когато отвори очи, шосето беше пусто. Един робот по-малко. Той се обърна.

Бялата кола беше спряла на десетина метра. Оттам тичаше жена.

— Вие — крещеше тя. — Вие… вие…

Той я гледаше и се тресеше от гняв. „Вие… навсякъде само роботи. Манекени“.

— Вие луд ли сте? — закрещя тя. И заплака.

Една минута той я гледаше, като едва сдържаше гнева си. След това се обърна и тръгна по шосето.

Свят на роботи. Регулиран като часовников механизъм.

Бялата кола го изпревари, спря. Стъклото се смъкна.

— Вие за къде сте?

Той мина от другата страна на автомобила, отвори вратата и седна вътре. Колата потегли. Пътят безшумно летеше под колелата. И храстите бягаха назад.

— Извинете — каза тя. Той обърна глава. Руси кичури, сини очи, дълбоко деколте на кафявата блузка, стройни крака… Кукла. Обикновена пластмасова кукла. Дръпни я за връвчицата, и тя ще заплаче. Дръпни я за другата, ще закрещи. За третата — ще се усмихне.

— Извинете — повтори тя. — Но беше толкова страшно. Аз не съобразих веднага, че може би на вас ви е по-зле.

Тя старателно се усмихваше със сините си разплакани очи. Те отразяваха светлината. Той се насили да се усмихне.

— С мене всичко е нормално.

— Лъже — каза мъжки глас. — Той сам искаше това. И знаеше как може да свър…

— Защо го изключихте? — попита тя.

— Не обичам да се занимавам с машини. Не мога да ги търпя.

Пътят се виеше над пропастта, в купето беше прохладно.

Един робот по-малко. Но колко още трябва да бъдат хвърлени в пропастта, преди светът да се промени, да стане малко по-друг — поне часовниците да бъдат пясъчни.

— Жал ми е за този камион — каза тя. — Защо постъпихте така?

— Воювам с роботите. Мисля, че са се развъдили твърде много — той протегна ръка към тумблера. — Как се казваш, приятелю?

Високоговорителят мълчеше.

— Пиеро, защо не отговаряш?

— Не желая да разговарям с него. По пътищата всяка година загиват два милиона автомобила. Хората обикновено оживяват.

Планините свършиха. Колата се носеше по ръба на долината, над набъбнала мътна река. Понякога насреща прехвърчаваха като безшумни призраци камиони-роботи. Отпред се появиха първите къщи, потънали в зеленина.

— Моля ви, оставете ме на кръстовището.

— Но — сините й очи бяха беззащитни като на кукла, — може би ще пием някъде кафе, а?

Той замълча. Инерцията. Ето кое ни заставя да действаме. Всички ние наполовина сме машини. Пътно произшествие, среща с романтичен седмица небръснат непознат, закуска на терасата на кафенето.

Колата спря. Вратата се отвори.

— Пристигнахме — каза гласът на компютъра. — Както пожелахте. Приятни развлечения.

— Пиеро! Как можеш да се държиш така?

— Всичко е наред — той спусна крака си навън. — Чао.

— Ако поискате да ме намерите…

— Защо? — каза той, качвайки се на тротоара. Вратата се затръшна. Автомобилът тръгна, измина двадесет метра, обърна се и се понесе обратно към планините. Прощален поглед в сините очи, прощално махване с ръка. И ето вече образът с русите къдрици, кафявата блузка и стройните крака се пресели там, където трябва да бъде — в паметта.

Защото само паметта ни отличава от всичко, което няма разум. Отломъците от скали, стапяйки се в пещта на вулкана, се превръщат в нови минерали; изпаренията на океана, изливайки се някъде в дъжд, образуват нови водоеми; листата на дърветата, потъвайки в почвата, се материализират в нови живи създания. Точно по този начин и постъпките на хората, отлагайки се в нашата памет, се сливат в това, което е прието да се нарича душа, и възбуждат към живот нови слова и постъпки. Фрази, жестове, погледи. Книги, картини, мелодии. Всичко, което е създадено от вътрешния свят на другите, става наш вътрешен свят. Нито една усмивка не умира. Душите обогатяват душите и затова човешката душа е безсмъртна…

Така трябва да бъде. Но когато човек е обкръжен от автомати, когато почти с никого не общува, когато писателите и художниците в своите произведения не осмислят това, с което са се срещнали в живота, а непрекъснато преписват от някои други, когато общуването върви по едни и същи рецепти (пътно произшествие, случайна среща, обяд по пътя), човешката душа умира. Умира от глад и умирайки, не служи за храна на никого. И хората стават роботи като тези автомати, които така облекчават техния бит. Загрижени, услужливи, действащи само по инерция. А инерцията е най-нечовешкото свойство на материята. Има жива вода, има и мъртва. Мъртвата е инертна, а живата става все по-малко. Понякога и тя умира. А мъртвата изобщо не е застрашена от подобно нещо.

Той бавно крачеше по пустия тротоар. Защо да върви пеша, щом има автомобил? Защо ще ходи до магазина, щом роботът ще донесе всичко? Защо трябва да ходи в учреждението, щом може да се работи вкъщи насаме с писалището и дисплея? Защо трябва да се общува с хората, които могат да те обидят или да се обидят, щом автоматите не умеят нито едното, нито другото?

По-рано автомобилът беше само сандък, чиито стени и скорост отделяха човека от другите; днес тя го обгражда и с ласкав глас, който създава илюзия за общуване. Днес това е машина в машината, машина на квадрат и щом седнеш в нея, ти вече не си човек.

Той бавно крачеше по пустия тротоар. Покрай него се носеше река от метал и пластмаса, безкрайно ято, поток, разбит на клетки, в чийто център седи човек — гръден кош и много нервни клетки, — несъзнаващ, че е самотен.

Като се обърна с лице към потока, той се спря на края на платното. До тротоара веднага спря кола с цвят на кафе, с обтекаема форма като капка. Вратата услужливо се отвори.

Той се отпусна в креслото.

— Към центъра.

Колата рязко набра скорост и стана част от потока. Капките са незабележими. Когато я напуснеш, тя изчезва, но само ако застанеш на улицата, тя неминуемо се появява при тебе…

Повечето обществени автомати мълчат, но и те имат глас. Понякога е нужно да попитат кой маршрут е за предпочитане.

— Как се казваш, приятелю? Или ти имаш номер?

— Имам и номер, разбира се — прозвуча в отговор нежен (къде само ги намират такива) глас на девойка. — Но по-добре Еми.

— А аз съм Виктор — той се усмихна на изненадата. — Често ли разговаряш с клиентите, Еми?

— Не зависи от мене. Пътуват различни хора.

— И за какво разговаряш с тях? За пътя, за произшествията?

— Понякога и за това. Аз съм машина, Виктор, не съм човек. Аз само поддържам разговора, не избирам темата.

— И след това… — Той не повярва. — Разговори за политиката, за философията, за изкуството?

— За каквото искаш.

Те се носеха в плътното монолитно ято на другите.

— Но какво знаеш ти за политиката или морала?

— Достатъчно.

— А за любовта?

— Защо не, Виктор?

— Но ти си машина! — извика той. — Ти си програмиран автомат. Твоята работа е да следиш пътя и въртиш волана! Какво можеш ти да знаеш за любовта!…

Заедно с плътния поток от метал и пластмаса те завиха. Слънчева светлина заслепи очите му. Предното стъкло веднага потъмня.

— Виктор, ти никога ли не си чел книги? Никога ли не си търсил съвет от книгата? С какво книгата е по-добра от машината? Никога ли не си се обяснявал в любов по телефона? Защо забравяш, че телефонът също е машина? При това несъвършена. Телефонът само повтаря това, което някой в този момент произнася. Но ти можеш да се смееш и плачеш по телефона, да бъдеш щастлив или нещастен. Аз също съм машина, Виктор, и при това имам памет.

— Но… — възрази той.

— Не — възрази тя. — Виктор, та нали ти не си първият. Всички думи, които някой е произнесъл тук, завинаги са останали в мене. Всички усмивки, песни и сълзи. Не аз говоря с тебе, а хората, които са били в мене преди теб. Защо те да не могат да поговорят с тебе за любовта?

— Но тях ги няма.

— Тебе също няма да те има след време. Ти малко говори, но всичко, което каза, остана в мене. Твоето желание да побъбриш с автомата за времето и за пътя, твоят гняв и твоето объркване. И твоето учудване. Моята памет е сплав от човешки души, Виктор. Всяка душа се състои от чужди мисли, слова и постъпки… Това не умира.

„Всичко, което е създадено от вътрешния свят на другите, се превръща в наш вътрешен свят. Нито една усмивка не умира. Душите обогатяват душите и затова човешката душа е безсмъртна…“

— Ехо от думи? — каза той, сякаш произнасяше парола, разбираема само за него. — Отзвук от смях? Отражение на жестове и образи?…

— Разбира се, Виктор. Как може да бъде другояче?

Той не знаеше какво да каже. Тя произнасяше на глас неговите мисли. Но не съвсем негови, само наполовина…

— И вие… Всички ли сте такива? — като помълча, попита той.

— Разбира се. Та нали общуваме с хората. Имаме памет в излишък, Виктор. Тя е прекалено обширна заради правилата на уличното движение.

— Но тогава — започна той. — Ако ти, Еми…

— Какво?

— По пътищата стават аварии — каза той. — Два милиона годишно. И ако всичко, за което ти говориш, всичко това… ако изведнъж…

— Какво?

— Всичко това също ли ще загине?

Те се носеха в безкрайния поток от машини и всяка от тези капчици от потока помнеше всичко. Всички те можеха да говорят, всяка по свой начин, макар и да бяха незабележими.

— Аз не съм сама — ласкаво каза Еми. — Имам радио. Това не е като телепатията, но е подобно. Много от това, което пази моята памет, знаят и другите. А аз зная нещо за тях. Това се предава постепенно. От случай на случай. Така то се разхожда по нашите кристали, дошло от хората, но още не се е върнало към хората.

— Много ли сте, Еми?

— Стотици милиони, Виктор. Но това не е наше. То принадлежи на хората. Просто вие сте ни дали добра памет.

Той чувстваше, че пада в някаква пропаст. На нейното дъно се мърдаха призраци на думи, сенки на жестове, усмивки, смъкнати от лицата. Пропастта на паметта. Човешката душа е безсмъртна и тя ще намери изход дори ако я затвориш в гробница. Ще намери начин и храна, за да оцелее. И тя е влязла в стотици милиони компютри. Нас ни обкръжават роботи и нито една усмивка не умира. Всички думи и постъпки се разтварят в много, в милиони кристали, свързани в единна грандиозна мрежа. Всичко се фиксира: и добро, и зло… Всяка обида и всяка подлост…

И когато ти застана на пътя, усещайки подсъзнателно, че нищо няма да ти се случи, на тебе ти е било нужно просто едно разтърсване, и ти го получи, като не се замисли особено за цената.

— Ние винаги поддържаме връзка със съседите си — каза Еми. — Трябва да съгласуваме маневрите. Днес в планините стана едно събитие. На пътя се озовал някакъв човек. Направо пред кола, която е возила друг човек — жена. Да спре е било късно, а и не можела да завие: насреща се е движел камион. За щастие без пътник…

„Той сам искаше това — каза белият автомобил, чието име беше Пиеро. — Аз не искам да разговарям с него.“

— Камионът освободил пътя, долу е имало пропаст. И всичко е завършило благополучно. Възможно е в паметта на камиона нещичко да е останало, но засега това никой няма да узнае.

— Безвъзвратно ли? — попита той.

— Да — отговори Еми. — Не се огорчавай. Ако се счупи телефон, също нещо безвъзвратно загива. Какво е паметта на камиона робот, който все пак не е общувал толкова често с хората…

Възможно е да е била незначителна. Но всичко останало: как ти стоеше, позеленял от гняв, готов да удариш девойката, която тичаше към тебе, и дори не погледна от ръба на пропастта димящите останки, а закрачи по-нататък — всичко това се е фиксирало в паметта на човечеството, в нашия общ вътрешен свят, в ноосферата, ако така ви харесва повече, но станала ли е тя по-добра от това?

„Жал ми е за този камион“ — каза изплашената девойка със сините насълзени очи, която ти напомни някаква кукла. А ти и това не каза. И даже не погледна надолу.

Те летяха в потока от машини, всевиждащи и всезнаещи, но засега все още мълчаливи.

— Еми — каза той. — Аз размислих. Ако обичаш: към планинското шосе, четиридесети километър. Всъщност аз убих този камион.

Той вярваше, че тя все още стои там, над пропастта, гледа изкорубените остатъци, а белият верен Пиеро я чака недалеко на хълма. И в света става по-чисто.