Оригинално заглавие
The Timed Clock, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
gogo_mir (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 38,39,40/1989 г.


— Женитбата — ще каже Тери Мейнард, когато е настроен благодушно — е свято дело. Аз ли не знам това. Два пъти се жених — през хиляда деветстотин и пета и през хиляда деветстотин шестдесет и седма. За толкова години всеки ще си даде сметка каква е работата.

И след тези думи ласкаво ще погледне жена си Джоан.

През същата онази вечер, когато разговорът тръгна за пореден път, тя въздъхна, запали цигара, намести се удобно в креслото и промърмори:

— Ах, Тери, просто си непоносим. Пак ли започваш?

Тя отпи от чашата с коктейла, погледна събралите се гости с невинни сини очи и каза:

— Тери се кани да разкаже за нашия роман. Тъй че ако някой вече е слушал това, сандвичите и другите неща за ядене са в трапезарията.

Двама мъже и една жена станаха и излязоха от стаята. Тери извика след тях:

— Хората се надсмиваха над атомната бомба, докато не им се стовари на главите. И все някой някога ще разбере, че аз ни най-малко не фантазирам и онова, което се случи с мене, може да сполети всеки от тях. Страшно е дори да се помисли, но тук се откриват такива възможности, че взривът на атомната бомба в сравнение с тях е просто мигащо пламъче на свещ.

Един от гостите, останали в стаята, отбеляза с учудване:

— Нещо не мога да разбера. Ако сте били женен през хиляда деветстотин и пета година и ако оставим настрана, разбира се, въпроса за раздразнението, което би трябвало да изпитва очарователната ви съпруга, защото няма възможност да впие дългите си ноктенца в нежното личице на древната си съперница, какво общо има тук атомната бомба?

— Сър — каза Тери, — говорите за първата ми жена, нека почива в мир.

— Никога — заяви Джоан Мейнард. — Ето тъкмо това ще се постарая да не допусна.

Въпреки това тя седна по-удобно и изчурулика:

— Тери, мили, продължавай.

— Когато бях на десет години — започна разказа си нейният съпруг, — бях направо влюбен в старинния часовник на дядо ми, който висеше в хола. Между другото, като си тръгнете, можете да му обърнете внимание. Веднъж отворих долната му вратичка и започнах да разклащам махалото. В очите ми се набиха някакви цифри. Те започваха в горната част на дълга ос — първото число беше 1840 — и стигаха до самото дъно, където пишеше 1970. Това се случи през 1950 година и помня колко бях учуден, като видях, че малката стрелка върху кристалната тежест сочи точно чертичката срещу 1950. Тогава реших, че най-после съм направил велико откритие за това, как работят всички часовници. След като вълнението ми стихна, естествено започнах да въртя тежестта и помня как тя се плъзна нагоре, до чертичката 1891.

В този миг почувствувах силно виене на свят и пуснах тежестта. Краката ми се подкосиха и паднах. Когато ми попремина и вдигнах глава, видях някаква непозната жена, а и всичко около мен изглеждаше необичайно. Вие, естествено, разбирате, че става дума за обстановката: мебелите и килимите — все пак този дом принадлежеше на нашето семейство повече от век.

Но бях на десет години и не е чудно, че се изплаших, особено когато видях тази жена. Тя беше на около четиридесет години, носеше старомодна дълга пола, устните й бяха присвити от негодувание, а в ръцете си държеше пръчка. Когато се изправих, треперейки от слабост, тя заговори:

— Джо Мейнард, колко пъти съм ти казвала да стоиш по-далече от този часовник?

Когато ме нарече по име, замрях. Тогава още не знаех, че моят дядо се е казвал Джоузеф. Изплаши ме и това, че тя говореше английски твърде чисто и разбираемо — дори не мога да предам, как точно. Но когато разбрах, че на лицето й все по-ясно различавам познати черти — това беше моята прабаба, чийто портрет висеше в кабинета на баща ми, — си глътнах езика от страх.

З-з-з-з! Пръчката ме плясна по крака. Завъртях се и се хвърлих към вратата, като изревах от болка. Чувах как тя вика след мене:

— Чакай само да се върне баща ти… Джо Мейнард.

Когато избягах от къщата, се озовах, като в приказките, в малко градче от края на деветнайсти век. След мен залая куче. По улицата пасяха коне, вместо тротоар имаше дървена настилка. Привикнал да лавирам между автомобилите и да пътувам с автобуси, не можех да възприема тези внезапни промени. Така и не помня нищо за онези дълги часове, които прекарах на улицата. Постепенно се стъмни и аз се прокраднах обратно към голямата къща. Вторачих се в единствения осветен прозорец в трапезарията. Никога няма да забравя онова, което видях. Около голямата маса седяха прадядо ми, прабаба ми и момче на моята възраст, почти точно мое копие, ако не се смята страшно изплашеното изражение на лицето му — надявам се никога аз да нямам такова. Прадядо ми беше толкова сърдит, че прекрасно чувах през прозореца всичко, което говореше:

— Така значи! Ти направо наричаш собствената си майка лъжкиня. Почакай, ще ти дам да разбереш след вечеря.

Разбрах, че заради мене Джо ще си изпати. Но за мен тогава беше важно, че в момента в хола около часовника нямаше никого. Треперейки целият, се промъкнах в къщата, макар и да нямах никакъв определен план за действие. На пръсти стигнах до часовника, отворих вратичката и преместих тежинката на чертичката до 1950 г. Извърших всичко това, без да мисля: мозъкът ми беше като вледенен.

Следващото нещо, което помня, бе някакъв мъж, който ми крещеше. Познат глас. Вдигнах глава и видях баща си.

— Проклето хлапе — викаше той. — Колко пъти ти е казвано да стоиш по-далеч от този часовник!

За пръв път боят ми донесе явно облекчение и докато бях малък, повече не се доближих до този часовник. Наистина любопитството ме накара да започна внимателно да разпитвам за моите прадеди. Баща ми отговаряше много уклончиво. Погледът му се устремяваше някъде далече и той казваше:

— Самият аз твърде много неща не разбирам от детството си, синко. Някой път ще ти разкажа всичко.

Той умря внезапно от пневмония. По онова време бях навършил тринадесет години. Смъртта му беше за нас не само душевен удар: с парите също не всичко беше наред. Заедно с други вещи майка ми продаде и старинния часовник, започнахме да мислим да даваме стаи под наем, когато неочаквано поради развитието на промишлеността доста се повиши цената на земята, която притежавахме в другия край на града. Помнех стария часовник и онази случка, но животът ме завъртя: първо колежа, после онази глупава война във Виетнам. Бях, както се казва, героично момче за всичко при щаба с чин капитан, тъй че успях да се заема с търсенето на часовника чак в началото на 1966 година. От купувача на стари вещи, който навремето го получи от нас, разбрах къде се намира и го купих на тройна цена, но часовникът си заслужаваше.

Тежинката при махалото се беше спуснала до чертичката 1966. Това съвпадение просто ме потресе. Но по-важното бе, че под долната дъсчица на дъното открих цяло съкровище: дядовия дневник.

Той започваше на 18 май 1904 година. Застанал на колене пред часовника с дневника в ръка естествено, реших да проверя дали детските ми спомени са реални, или са само плод на моето въображение. Тогава дори не помислих, че ще се озова в миналото в същия онзи ден, от който започваше дядовият дневник, но ръката ми неволно постави тежинката на чертичката 1904. В последния момент за всеки случай пъхнах в джоба си 38-калибровия си пистолет, след което хванах кристалната тежест.

Тя беше топла и усетих нещо като вибрация.

Този път не ми прилоша и тъкмо се канех да се откажа от тази приумица, съзнавайки колко е глупава, когато погледът ми попадна на обкръжаващата ме обстановка. Диванът в хола стоеше на друго място, килимите изглеждаха по-тъмни, по вратите висяха старомодни завеси от тъмно кадифе.

Сърцето ми заби лудо. В главата ми трескаво пулсираше само една мисъл: какво ще кажа, ако ме открият? Но скоро разбрах, че в къщата цари тишина, чува се само часовникът. Изправих се на крака, като все още не вярвах на очите си, още неосъзнал напълно, че чудото стана отново.

Излязох на улицата. Градът се бе разраснал от времето, когато го бях видял като момче. И все пак това беше всичко на всичко началото на двадесети век. Крави в задния двор. Курници. Недалеч се простираше дива прерия. Истинският град все още не беше израснал и нямаше никакви признаци, че това някога ще стане. Спокойно можеше да бъде 1904 година.

Не бях на себе си от възбуда, закрачих по дървения тротоар. Срещнах двама минувачи: първо мъж, после жена. Те ме погледнаха, както разбирам сега, с учудване, но тогава почти не им обърнах внимание. И чак когато по тесния тротоар едва не се сблъсках с две жени, се справих с обзелото ме вълнение и осъзнах, че пред мен наистина бяха живи хора от плът и кръв от началото на двадесети век.

Жените носеха дълги до земята поли, които шумоляха при ходене. Денят се случи топъл, но вероятно скоро бе валял дъжд, защото по краищата на полите им имаше засъхнала кал.

По-възрастната жена ме погледна и каза:

— О, Джоузеф Мейнард, значи все пак успяхте да се върнете за погребението на клетата ви майка. Но що за странни дрехи носите?

Девойката до нея не каза нито дума. Просто стоеше и ме гледаше.

Едва не ми се изплъзна от устата, че съвсем не съм Джоузеф Мейнард, но се усетих навреме. Освен това си спомних написаното в дядовия дневник от 18 май:

„Срещнах на улицата мисис Колдуел и дъщеря й Мариета. Тя страшно се учуди, че съм успял да се върна за погребението.“

Малко смаян от такова развитие на събитията, си помислих: „Ако това е мисис Колдуел и тъкмо това е онази среща, то…“.

А междувременно жената продължаваше:

— Джоузеф Мейнард, искам да ви представя дъщеря си Мариета. Току-що говорехме с нея за погребението, нали, скъпа?

Девойката продължаваше да ме гледа.

— Наистина ли, мамо? — попита тя.

— Ама разбира се, нима не помниш? — сприхаво каза мисис Колдуел. — Ние с Мариета вече се приготвихме за утрешното погребение — добави тя прибързано.

— А на мене ми се стори — спокойно отбеляза Мариета, — че се уговорихме утре да отидем до фермата на Джонс.

— Мариета, как можеш да говориш така? Това е за вдругиден. И изобщо, дори и да съм се уговорила, ще се наложи всичко това да се отмени. — Изглеждаше, че тя отново си бе възвърнала самообладанието. — Винаги сме били добри приятелки с майка ви, мистър Мейнард, нали, Мариета? — дружелюбно добави тя.

— На мене винаги ми е харесвала — каза Мариета, поставайки почти неуловимо ударението на първото местоимение.

— Е, значи ще се видим утре в два часа в църквата — произнесе мисис Колдуел прибързано. — Хайде, Мариета, да вървим, душичке.

Отстъпих назад, за да им направя път, след това обиколих целия квартал и отново се озовах в своя дом. Претърсих го от горе до долу в смътната надежда да намеря тялото на покойницата, но явно вече се бяха погрижили за него.

Не бях на себе си. Моята майка умря през 1963 година, когато се намирах в далечен Виетнам, и за погребението й се бе погрижил семейният ни адвокат. Колко пъти през задушните вечери в джунглите въображението ми рисуваше картината на безмълвния дом, където тя лежеше болна. Това, което ставаше сега, много приличаше на онова, което изпитвах тогава и сравнението ме гнетеше.

Заключих вратата, навих часовника, спуснах тежестта до чертичката 1966 и се върнах в собственото си време.

Усещането за мрачната атмосфера на смъртта постепенно ме напусна, затова пък ме развълнува следната мисъл: наистина ли Джоузеф Мейнард се е върнал вкъщи на 18 май 1904 година? А ако не е така, то за кого се отнася записването в дядовия дневник на 19 май:

„Днес бях на погребението и пак разговарях с Мариета.“ Пак разговарях! Това беше написано там. А тъй като първия път разговарях с нея именно аз, означаваше ли това, че ще бъде така и на погребението?

Прекарах цялата вечер в четене на дневника и търсех някаква дума или фраза, които да ми подскажат, че съм на верен път. Не намерих никъде да пише за пътешествия във времето, но след известни размишления разбрах, че в това няма нищо чудно: нали дневникът би могъл да попадне в чужди ръце.

Стигнах до онова място, където Джоузеф Мейнард и Мариета Колдуел обявяват годежа си, а малко по-късно и до изречението под една от датите:

„Днес се ожених за Мариета!“

Развълнуван оставих дневника настрана.

Целият въпрос се заключаваше само в едно: ако ставаше дума именно за мене, какво ли се е случило с истинския Джоузеф Мейнард? Нима единственият син на моите прабаба и прадядо е загинал на една от американските граници и за това така и никога не са научили в родния му град? От самото начало това ми се струваше най-правдоподобното обяснение.

Бях на погребението. И сега вече за мен нямаше никакво съмнение: аз бях единственият Мейнард, присъствувал там, разбира се, ако не се смята покойната ми прабаба.

След погребението имах разговор с адвоката и встъпих официално в правата на наследник. Наредих да купят акции за земята, което след половин век даде възможност на мен и майка ми да не предлагаме стаи под наем.

Сега предстоеше да се осигури раждането на баща ми.

Да завоювам сърцето на Мариета се оказа удивително трудно, въпреки че твърдо знаех, че женитбата ни трябва да се състои. Тя имаше поклонник, млад човек, когото с радост бих удушил със собствените си ръце, и то не един път. Той беше от рода на бъбривците, но без пукната пара и родителите на Мариета бяха настроени явно против него, което впрочем очевидно никак не вълнуваше дъщерята.

В края на краищата се наложи да се реша да играя нечестно — нали не можех да си позволя да я загубя. Отидох при мисис Колдуел и направо в очите й заявих, че искам тя да започне да поощрява Мариета да се омъжи за моя съперник. Според моето предложение тя трябваше да твърди пред дъщеря си, че на мене не може да се разчита, че всеки момент мога да се отправя на пътешествие накрай света и да я замъкна със себе си, и че бог знае какви трудности и лишения ще трябва да преживее тогава.

Както и подозирах, тази девица дълбоко в душата си жадуваше за приключения. Не зная дали се дължеше на майчиното влияние, но Мариета изведнъж започна да се отнася по-благосклонно към мене. Дотолкова се увлякох в ухажването й, че съвсем забравих за дневника. Прелистих го, след като се сгодихме, и всичко, което се случи с мен, беше описано там точно така, както си беше.

От всичко това някак не бях на себе си. А когато Мариета определи нашата сватба, за същия ден, който бе посочен в дневника, съвсем се стреснах и по-сериозно се замислих за своето положение. Нали ако настина се оженим, аз ще се окажа своят собствен дядо. А ако пък не — какво ще стане тогава?

Дори не можех да преценя трезво положението, защото мислите ми веднага започваха да се бъркат в главата ми. Въпреки това си купих точно такъв старинен дневник, подвързан с кожа, преписах там дума по дума всичко от стария дневник и го сложих под долната дъсчица на часовника. В действителност, както подозирам, това беше един и същи дневник, същият онзи, който по-късно намерих.

В определения ден се венчахме с Мариета и скоро на двама ни стана ясно, че баща ми ще се появи на бял свят тогава, когато му е отредено — макар че, естествено, Мариета възприемаше раждането на детето в по-различен смисъл.

Тук Мейнард беше прекъснат:

— Трябва ли да се разбира, мистър Мейнард — попита с леден тон една от слушателките, — че наистина сте се оженили за тази клета девойка и че сега тя чака дете?

— Но нали всичко това се е случило в началото на двадесети век — отговори Мейнард миролюбиво.

С пламтящо от негодувание лице жената заяви:

— Според мен това е най-гнусната история от всички, които съм чувала.

Мейнард огледа гостите си с насмешлив поглед:

— Всички ли смятате така? Излиза, че съм нямал никакво морално право да осигуря своето собствено раждане?

— Виждате ли… — със съмнение в гласа започна един от присъстващите.

— А може би първо ще доизслушате разказа ми, а после ще говорим? — каза Мейнард. — Почти веднага след сватбата — продължи той — започнаха неприятностите. Мариета искаше да знае къде изчезвам през цялото време. Беше дяволски любопитна и непрекъснато ме разпитваше за моето минало. В кои страни съм ходил? Какво съм видял там? Защо изобщо съм заминал и съм тръгнал да пътешествам? Съвсем ме изтормози и нали не бях истинският Джоузеф Мейнард, не можех да отговоря на въпросите й. Отначало възнамерявах да живея с нея, докато се роди детето, като се появявах само понякога в моето време. Но тя все ходеше по петите ми. Два пъти едва не ме залови около часовника. Това ме разтревожи и накрая разбрах, че Джоузеф Мейнард трябва да изчезне от онова време завинаги.

В края на краищата, какъв смисъл имаше да осигурявам собственото си раждане, щом не ми предстоеше да направя нищо по-нататък? Имах свой живот след 1967 година. Също така трябваше да се оженя втори път, за да могат децата ми да продължат нашия род.

Тук го прекъснаха за втори път.

— Мистър Мейнард — каза все същата жена, — не намеквате ли, че просто сте зарязали горкото бременно момиче?

Мейнард безпомощно разпери ръце.

— Какво друго ми оставаше да направя? В края на краищата, за нея се грижеха прекрасно. Дори си казвах, че след време тя вероятно ще се ожени за същия онзи млад бъбривец — макар че, да си призная, това никак не ми харесваше.

— Защо не я взехте със себе си?

— Защото — каза Тери Мейнард — исках детето да остане там.

Лицето на жената стана бяло и тя проговори, леко заеквайки от ярост:

— Мистър Мейнард, не желая повече да остана под един покрив с вас.

Мейнард я погледна учудено.

— Но, мадам, значи вярвате на моя разказ?

Тя премига с недоумение.

— О! — промълви тя, облегна се в креслото и смутено се разсмя.

Няколко души я погледнаха и също се засмяха, но някак неуверено.

* * *

— Вие дори не можете да си представите — продължаваше Мейнард — колко виновен се чувствах. Всеки път, щом видех хубавичка жена, пред очите ми заставаше Мариета. И положих големи усилия да убедя себе си, че е умряла някъде през 40-те години, а може би и преди това. И все пак след по-малко от четири месеца аз вече не можех да си представя ясно как изглежда тя.

След това на една вечеринка срещнах Джоан. Тя веднага ми напомни за Мариета и мисля, че точно това повлия на по-нататъшното развитие на събитията. Трябва да призная, че тя прояви изключителна енергия в стремежа си да спечели моята благосклонност, а пък аз донякъде дори се радвах на това, тъй като никак не бях уверен, че бих се осмелил да се оженя, ако тя през цялото време не ме подтикваше.

След сватбата я пренесох на ръце през прага на старата ни къща, какъвто е обичаят. Когато я пуснах на пода, тя стоя дълго време, гледайки ме с доста странно изражение. В края на краищата каза тихо:

— Тери, трябва да ти призная нещо.

— Да?

Нямах понятие какво може да означава това.

— Тери, има причина, поради която така бързах да се омъжа за тебе.

Усетих слабост в коленете. Нямаше нужда да ми се обяснява онази определена причина, поради която младите момичета бързат да се омъжат.

— Тери, ще имам дете.

Като каза това, тя се приближи и ми удари плесница. Не мисля, че друг път през живота си съм бил по-изумен.

* * *

Той прекъсна разказа си и огледа стаята. Гостите се споглеждаха и явно се чувстваха неловко. В края на краищата жената, вече неведнъж възмущавала се от неговия разказ, произнесе с удовлетворение:

— Така ви се пада.

— Смятате, че съм си получил заслуженото?

— Когато човек постъпва лошо… — започна тя.

— Но, мадам — запротестира Мейнард, — нали точно изясних, че, ако не бях станал свой собствен дядо, никога не бих се появил на света. А вие как бихте постъпили на мое място?

— А според мене това е многоженство — заяви един от гостите. — Не, само да не помислите, че се опитвам да защитавам жените, които даряват мъжете си с чужди деца. И въобще, Джоан, просто нямам думи.

Това беше стар приятел на Мейнардови, който чуваше разказа за пръв път.

— Всяка жена може да се окаже в отчаяно положение — промърмори Джоан.

— Какво общо има тук многоженството — каза Мейнард, — ако първата жена е умряла едва ли не цяло поколение по-рано? — Той помълча, а после продължи. — И освен това не можех да не се замисля за съдбата на цялото човечество.

— Какво имате предвид? — възкликнаха в хор няколко от гостите.

— Опитайте се да си представите силите, които действат в процеса на пътешествие във времето — каза Мейнард вече сериозно. — Не съм учен, но мога ясно да си представя картината на нашия материален свят, който се движи във времето, подчинявайки се на всеобщия закон на енергията. В сравнение с тази сила взривът на атомна бомба не е нещо повече от слабо мъждукащо пламъче на свещ в безкрайната тъмнина. Да предположим, че в определен момент от развитието на пространство-времето не се ражда дете, което е трябвало да се появи на света. Тъй като детето, за което говорим, е трябвало да стане мой баща, възниква въпросът: ако той не беше се родил, бихме ли продължили ние с него да съществуваме, или не? А ако не, ще се отрази ли неочакваното ни изчезване на развитието на Вселената?

Мейнард се наклони напред и каза тържествено:

— Предполагам, че ще се отрази. Предполагам, че цялата Вселена просто би изчезнала, изпарявайки се мигновено, все едно че никога не я е имало. Равновесието между живота като такъв и съществуването на индивида е извънредно крехко. Ако то се измени съвсем леко, като се наруши най-слабото звено, всичко ще рухне като картонена къща. Тогава можех ли, имайки предвид тази възможност, да постъпя по друг начин?

Той сви рамене, гледайки въпросително гостите, и се облегна в креслото.

Настъпи мълчание. След това един от присъстващите каза:

— А на мене ми се струва, че всеки от вас си е получил заслуженото. — Той намръщено погледна Джоан. — Познавам ви вече от около три години, но нещо не си спомням никакво дете. Умряло ли е? Тогава въобще не разбирам защо изтърсвате мръсното си бельо пред хората.

— Джоан — каза Мейнард, — според мене ти трябва да завършиш този разказ.

Жена му погледна часовника.

— Мислиш ли, че ще успея, мили? Дванадесет без двадесет е. Нашите гости сигурно искат да успеят да отпразнуват Новата година.

— Карай по-накратко — каза Мейнард.

* * *

— Страховете на Тери за това, че любопитната му жена ще види как той се отправя в бъдещето и се връща обратно — започна Джоан, — бяха напълно обосновани. Случи се така, че тя видя как той изчезна. Ако го беше заловила на връщане, тя сигурно щеше да изпадне в истерия и да му направи скандал, а така имаше време да помисли и да се оправи от шока.

И няма нищо чудно в това, че тя ходеше по петите му като уплашена кокошка. Много й се искаше да поговори с него, но не смееше и мълчаливо страдаше. Видя няколко пъти как изчезва, а после да се появява. Всеки път се плашеше все по-малко и по-малко и в един прекрасен ден любопитството й надделя. Една сутрин, когато той стана преди нея, оставяйки на възглавницата бележка, че заминава за два дни, Мариета се облече като за пътуване, взе всичките пари, които имаше в къщата, и се приближи до часовника. Преди го беше изучавала неведнъж и по принцип знаеше как работи. Като се приближи, веднага забеляза, че тежинката стои на чертичката 1967.

Мариета хвана с ръка кристалната тежест, както правеше това съпругът й, и за миг й прилоша. Макар и да не разбра това веднага, тя вече беше в бъдещето. Когато излезе от къщата, я хвана страх: едва тръгна да пресича улицата и някакво механично чудовище, което се носеше към нея, изведнъж изскърца и рязко спря. От прозорчето се показа сърдит мъж и я наруга.

Трепереща, почти изгубила съзнание, Мариета се добра до тротоара. Постепенно свикна с непривичната обстановка и стана по-внимателна, нали беше способна ученичка. След по-малко от половин час се намери пред магазин за конфекция. Влезе вътре, извади от портмонето си пари и попита продавачката може ли да купи нещо с тях. Продавачката повика управителя, който изпрати парите в най-близката банка за проверка. Всичко мина много добре.

Мариета си купи рокля, костюм, бельо, обувки и всякакви дреболии. Излезе от магазина, потресена от собственото си безразсъдство. Изпитваше срам при вида на дрехите, които й се наложи да облече, но настроена най-решително. Беше много уморена, затова се върна обратно вкъщи, а после и в своето собствено време.

Дните минаваха и постепенно Мариета стана по-смела. Тя подозираше мъжа си в лоши намерения, нали нямаше откъде да знае какво точно жените от бъдещето смятат за съвременно и позволено. Научи се да пуши, макар че в началото едва не се задуши. Научи се да пие, макар че след първата чаша се напи и спа цял час като пребита. Постъпи на работа в един магазин: управителят реши, че старомодните й маниери ще привлекат купувачите. Обаче я уволниха, преди да мине и месец — главно защото прекалено усърдно подражаваше на младичките продавачки с техните най-модерни думички, но също така и защото не ходеше на работа всеки ден.

По това време тя вече не се съмняваше, че чака дете, а тъй като тогава мъжът й все още не възнамеряваше да я изостави, каза му за това. Според мене вдън душата си тя се надяваше, че той веднага ще й разкаже всичко. Впрочем не се наемам да твърдя това със сигурност: трудно е да се съди какво определя постъпките на мъжете или на жените в един или друг момент. Както и да е, това не се случи. Скоро той си отиде и не се върна повече.

Отгатвайки намеренията му, Мариета изпадна в ярост. И все пак я разкъсваха противоречия: от една страна, оказа се в ролята на изоставена жена, от друга — беше в състояние да измени създаденото положение.

Тя закова вратите и прозорците на къщата с дъски и обяви, че възнамерява да тръгне на пътешествие. Пристигна в 1967 година, намери си работа и нае стая, наричайки се с моминското име на майка си Джоан Крейг. Накара да я поканят на една вечеринка, където срещна Тери Мейнард. В нова рокля и с нова прическа, в нея трудно можеше да се познае предишната Мариета.

Тя се омъжи за него и за наказание, че той постъпи с нея така, не му призна нищо до последната минута, изплашвайки го до смърт. Но след това… а и какво можеше да направи? Когато мъжът се жени за една девойка два пъти, без да подозира втория път коя е тя, това е любов… О, господи, вече е дванадесет без три минути. Време е да нахраня моя дебеланчо.

Тя скочи от креслото и избяга в хола.

* * *

Измина около минута, преди един от гостите да наруши настъпилата тишина.

— Дявол да го вземе! Излиза, че не само сам на себе си сте дядо, но се явявате и мъж на собствената си баба! Не ви ли се струва, че това донякъде усложнява работата?

Мейнард поклати глава.

— Нима не разбирате, че това е единственият изход. Имаме дете, което се намира там, в миналото. То ще ми стане баща. Ако се родят други деца, ще останат тук и ще продължат нашия род. При мисълта за това ми става по-леко да живея.

Някъде далеч заби часовник. Мейнард вдигна чаша.

— Дами и господа, да пием за бъдещата… 1971 година и за всички хубави неща, които ще ни се случат.

След като пиха, една от жените плахо попита:

— Кажете, жена ви… Джоан… в миналото ли се отправи сега?

Мейнард кимна.

— Тогава не разбирам — продължи тя. — Нали казахте, че числата на оста свършват до чертичката 1970. Но току-що настъпи 1971 година.

— А! — каза Тери Мейнард. На лицето му се изписа недоумение. Надигна се от креслото, като за малко не разля чашата си. След това отново седна бавно и промърмори:

— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. Съдбата не може да ми се подиграе така.

Жената, която преди това се отнасяше към разказа на Мейнард твърде критично, стана от креслото, свивайки устни.

— Мистър Мейнард, нима не възнамерявате да отидете да проверите?

— Не, не, сигурен съм, че всичко ще бъде наред. Там, под тежинката, има място за нови числа. Не се съмнявам в това.

Един от гостите стана и преднамерено натъртвайки крачка, излезе в хола. Когато се върна, беше намръщен.

— Вероятно ще ви бъде интересно да научите — каза той, — че часовникът ви е спрял точно в полунощ.

Мейнард както по-рано седеше в креслото.

— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред — повтаряше той.

Две жени станаха от местата си.

— Ще отидем горе и ще потърсим Джоан! — каза едната от тях.

След известно време се върнаха.

— Няма я там. Разгледахме навсякъде.

В стаята влязоха тримата гости, които се бяха отделили в трапезарията, когато Мейнард започна своя разказ. Един от тях весело каза:

— Е, полунощ настъпи, така че, мисля, всичко свърши. — Той погледна Мейнард. — Казахте ми, разбира се, че номерацията свършва с числото 1970?

Гостите се размърдаха, нарушавайки тягостното мълчание. Мъжът се обърна към тях с все същия весел тон:

— Когато за пръв път слушах тази история, последното число беше 1968 и точно в полунощ часовникът спря.

— И Джоан ли изчезна три минути преди това? — попита някой.

— Точно така.

Няколко души излязоха в хола да погледнат часовника. До гостната достигаха възбудени гласове:

— Я вижте, последното число наистина е 1970… Интересно, дали Мейнард всяка година добавя ново число?

— Ей, Пит, хвани тежестта!

— А, това не. Някак не съм на себе си от тази история.

— Мейнард винаги ми е изглеждал странен.

— Но добре разказваше, нали?

По-късно, когато гостите започнаха да се разотиват, една жена попита жално:

— Но ако всичко това е шега, защо Джоан не се върна?

Нечий глас прозвуча в тъмното зад вратата:

— Такава забавна двойка са Мейнардови, нали?

Край