Роджър Зелазни
Дяволският автомобил

Мърдок караше бързо през Великата западна равнина. Той превземаше хълмчета и възвишения със скорост над 280 километра в час, а високо над него като разгневено огнено кълбо светеше слънцето. Мърдок не се съобразяваше с препятствията по пътя, но скритите очи на Джени забелязваха всички скали и дупки, далеч преди да стигнат до тях. Тя внимателно коригираше курса им, понякога дори без той да усети неуловимите движения на волана под ръцете си.

Блясъкът на възпламенената равнина изгаряше очите му въпреки оцветеното в тъмно предно стъкло на колата и слънчевите му очила, така че от време на време изглеждаше като че ли той кара твърде бърза лодка през езеро от сребърни пламъци под светлината на чужда блестяща луна. Високи вълни от прах се издигаха над дирята, която оставяше след себе си. Те висяха известно време във въздуха и после падаха отново на земята.

— Ти се уморяваш, като стискаш волана и се оглеждаш — се обади радиото. — Защо не опиташ да си починеш малко? Позволи ми да затъмня стъклата. Легни да спиш и остави управлението на мен.

— Не — възрази той. — Искам аз да управлявам!

— Добре — отвърна Джени. — Само мислех, че трябва да те попитам.

— Благодаря.

Около минута по-късно от радиото се разнесе нежна музика от струнни инструменти.

— Спри я!

— Извинявай, шефе, надявах се, че ще те отпусне.

— Ако се нуждая от отпускане, ще ти кажа.

— Само проверявам, Сем. Извинявай.

След като бе нарушена за кратко време, сега тишината изглеждаше потискаща. Джени бе добра кола и Мърдок знаеше това. Тя винаги се грижеше за неговото благополучие и нямаше търпение да продължи търсенето. Отвън тя приличаше на лимузина „Суинтер“ — светлочервена, ярка, бърза, но под издатините на капака й имаше ракети, а в нишите зад фаровете й се криеха дулата на петдесеткалиброви оръдия. През корема си носеше пояс от пет- и десетсекундови гранати, а в корпуса й имаше резервоар с летлива течност.

Джени бе специално конструирана за него смъртоносна кола, монтирана далеч на изток от главния инженер на династията Джием и цялото умение на този велик майстор бе вложено в нея.

— Този път ще го намерим, Джени — рече той. — А преди малко нямах намерение да ти се зъбя.

— Всичко е наред, Сем — отвърна нежният глас. — Аз съм програмирана да те разбирам.

Слънцето вече се спускаше на запад, а те продължаваха да се носят с рев през Великата равнина. Бяха търсили цял ден и цяла нощ и Мърдок бе уморен. Последната газостанция-крепост, където бяха спрели да заредят гориво, бе останала далеч назад.

Мърдок се захлупи на волана и очите му се затвориха.

Стъклата постепенно помътняха и станаха съвсем матови. Предпазният колан се промъкна нагоре и го придърпа от волана. После седалката се наклони постепенно назад до хоризонтално положение. По-късно, когато наближи нощта, се включи и нагревателят.

Малко преди пет часа сутринта седалката се разтресе, за да го събуди.

— Събуди се, Сем! Събуди се!

— Какво става? — измънка той.

— Преди двадесет минути улових радиосъобщение. На края на този път неотдавна е имало нападение на коли. Аз незабавно промених курса и ние сме вече почти на мястото.

— Защо не ме събуди веднага?

— Имаше нужда от сън, а и не можеше да направиш нищо друго, освен излишно да се пренапрегнеш и изнервиш.

— Добре, може би си права. Кажи ми за нападението.

— Миналата нощ шест коли са били нападнати, очевидно от засада от неопределен брой диви коли. Патрулиращият вертолет направи съобщението от мястото на произшествието, а аз го чух. Колите са били ограбени, горивото им източено, мозъците им размазани, а пътниците в тях вероятно убити. Не открил никакви признаци на живот.

— Колко път има още до там?

— Около две-три минути.

Стъклата станаха отново прозрачни и Мърдок се взря в нощта, доколкото позволяваха мощните фарове.

— Виждам нещо — рече той след няколко минути.

— Това е мястото — отвърна Джени и започна да намалява скоростта.

Те се промъкнаха до ограбените коли. Предпазният му колан се откопча, а вратата от неговата страна се отвори широко.

— Обиколи наоколо, Джени, и гледай за пресни следи — нареди той.

Вратата се затръшна и Джени се отдалечи от него. Той включи джобното си фенерче и тръгна към разрушените коли.

Равнината, твърда и скърцаща под краката му, приличаше на посипан с пясък дансинг. Навсякъде се виждаха следи от рязко спиране и отпечатъци от гуми.

Зад волана на първата кола седеше мъртвец. Вратът му очевидно беше счупен, а смазаният му ръчен часовник показваше два часа и двадесет и четири минути. Още трима — две жени и млад мъж — лежаха на около четиридесет фута от колата. Били са прегазени, когато са се опитали да избягат от нападнатите коли.

Мърдок продължи изследването. И шестте коли бяха с колелата нагоре. Най-много повреди имаше по корпусите им. Гумите, колелата, както и съществена част от двигателите им бяха свалени. Газовите им резервоари зееха отворени и празни. Резервните гуми също липсваха, а от пътниците нямаше нито един останал жив.

Джени спря до него и отвори вратата си.

— Сем — каза тя, — прекъсни мозъчното захранване на тази кола, третата отзад. Тя още черпи по малко енергия от една спомагателна батерия и аз я чувам какво предава.

— Добре.

Мърдок отиде и прекъсна захранването. После се върна при Джени и се покатери на мястото на шофьора.

— Намери ли нещо?

— Някакви следи, които водят на северозапад.

— Следвай ги!

Вратата се затръшна и Джени обърна в тази посока.

Около пет минути те пътуваха мълчаливо.

— Колите са били осем — наруши мълчанието Джени.

— Какво?

— Току-що го чух от новините. Очевидно две от тях са били в радиовръзка по таен канал с дивите коли и са минали на тяхна страна. Те са издали местонахождението си и по време на атаката са се обърнали срещу другите шест.

— А какво е станало с пътниците?

— Вероятно са ги изоставили, преди да се присъединят към бандата.

Мърдок запали цигара. Ръцете му трепереха.

— Джени, от какво подивява една кола? — попита той. — Те никога не знаят къде следващия път ще заредят с гориво или дали ще намерят резервни части за ремонтите си, нали? Защо тогава правят това?

— Не зная, Сем. Никога не съм мислила по тези въпроси.

— Преди десет години техният предводител, Дяволският автомобил, уби моя брат при едно нападение на неговата газостанция-крепост — каза Мърдок. — Оттогава преследвам този черен Кади. Търсих го от въздуха, търсих го пеша. Ползвах други коли. Носех със себе си уреди за откриване на следи и метателни оръжия. Дори поставях мини. Но досега той винаги е бил твърде бърз, ловък или силен за мен. Тогава построих теб.

— Знаех, че много го мразиш, и винаги съм се чудила защо — се обади Джени.

Мърдок дръпна от цигарата.

— Аз специално съм те програмирал, бронирал и въоръжил, за да бъдеш най-здравото, най-бързото и най-ловко нещо на колела, Джени. Ти си Алената лейди. Ти си колата, която може да се справи с Кади и цялата му банда. Ти се сдоби със зъби и нокти, каквито те никога не са виждали. Този път възнамерявам да ги победя.

— Ти можеше да си останеш вкъщи, Семи, да ме оставиш сама да го преследвам.

— Зная, но предпочитам да бъда на мястото на сражението, да давам заповеди, сам да натискам някои от бутоните и да наблюдавам как Дяволският автомобил изгаря до скелет. Колко ли много хора и коли е унищожил? Вече не им знаем бройката. Аз трябва да го намеря, Джени!

— Аз ще го намеря за теб, Сем.

Те пътуваха със скорост около двеста мили в час.

— Как е нивото на горивото, Джени?

— Горивото е в изобилие. Още не съм почнала да черпя от спомагателните резервоари. Не се безпокой. Следата става по-ясна — добави накрая тя.

— Добре, а как е оръжейната система?

— Навсякъде червена светлина. Готова за действие.

Мърдок хвърли цигарата и запали нова.

— Някои от тях продължават да возят мъртвите, както са пристегнати с предпазните колани — рече Мърдок. — Така имат вид на порядъчни коли, возещи пътници. Черният Кади правеше така през цялото време и ги сменяше най-редовно. Вътрешността си държеше охладена, за да издържат по-дълго.

— Ти знаеш много за него, Сем.

— Той измами брат ми с мними пътници и фалшиви номера. По този начин го накара да отвори газостанцията и после го нападна цялата банда. В различните случаи се боядисваше червен, зелен, син или бял, но рано или късно отново се връщаше към черния цвят. Не обичаше жълтия и кафявия, както и двуцветното боядисване. Направил съм списък на почти всички фалшиви номера, които е използвал. Той дори пътува през големите градове и зарежда на редовните газостанции. Там често записват номера му, защото, щом служителят се приближи до мястото на шофьора за парите, той избягва. Може да имитира и дузина човешки гласове. Но досега не са успели да го заловят, защото се прикрива твърде добре. Те го изгубват винаги, когато идва тук в Равнината. Ограбвал е също и много стари коли…

Джени направи остър завой.

— Сега следата е съвсем прясна, Сем. Оттук! Тръгнал е към планините.

— Движи се по следата! — заповяда Мърдок.

Настъпи дълго мълчание. На синия фон зад тях бледната Зорница приличаше на главичката на бяло кабърче. Заизкачваха се по лекия наклон.

— Настигни го, Джени! Настигни го! — подканяше я Мърдок.

— Мисля, че ще можем — отвърна тя.

Ъгълът на наклона се увеличи. Джени намали скоростта, за да може да се съобразява с терена, който бе започнал да става твърде неравен.

— Какво има? — попита Мърдок.

— Теренът тук е по-неудобен, а и дирите се следват по-трудно.

— Защо?

— Все още има много остатъчна радиация по тези места — обясни тя, — която неутрализира моята система за следене.

— Опитвай се да я следваш, Джени.

Следата, изглежда, отиваше право към планините. Намалиха още скоростта.

— Сега съвсем се обърках, Сем — каза тя. — Току-що загубих следата.

— Някъде наоколо трябва да има пещера-крепост или нещо подобно, където той се подслонява. Това е единствената причина да не бъде открит от въздуха през всичките тези години.

— Какво трябва да направя?

— Да отидеш колкото можеш по-напред и да следиш за ниски отвори в скалата. Бъди предпазлива и във всеки момент готова за атака.

Те се изкатериха на една ниска предпланина. Антената на Джени се издигна високо и крилата на стоманения молец се разгънаха и завъртяха, проблясвайки на утринната светлина.

— Още няма нищо — съобщи Джени, — а не можем да отидем много по-нататък.

— Тогава ще продължим да се движим покрай скалата и да я наблюдаваме.

— Наляво или надясно?

— Както искаш. Няма значение.

— Тогава надясно — каза тя и те обърнаха в тази посока.

След половин час нощта отиде зад планините. В далечния край на Равнината, от дясната му страна, зората оцветяваше небето с всичките цветове на есента. Мърдок измъкна иззад таблото туба горещо кафе от онова, което някога използваха космонавтите.

— Сем, мисля, че открих нещо.

— Какво? Къде?

— Отпред, наляво от онзи голям валчест камък има склон с някакво отвърстие в края му.

— Добре, малката, отправяй се натам. Приготви ракетите.

Те завиха покрай облия камък и се спуснаха надолу по хълма.

— Пещера или тунел — определи той. — Карай бавно…

— Топло! Топло! — извика тя. — Отново намерих следата!

— Аз дори виждам следи от гуми, от много гуми! — възкликна Мърдок. — Това е мястото!

Те се отправиха към входа.

— Влизай, но бавно. Взриви първата движеща се цел, която видиш.

Тя влезе в скалния отвор, като се движеше бавно по пясъка. Джени изключи видимата и включи инфрачервената светлина. Една леща, пропускаща светлина, се издигна пред предното стъкло и Мърдок изследва пещерата. Беше висока около двадесет стъпки и достатъчно широка, за да побере може би три движещи се една до друга коли. Подът се промени — от пясъчен стана скален, гладък и почти хоризонтален. След малко започна да се издига.

— Отпред има някаква светлина — прошепна Мърдок.

— Зная.

— Мисля, че е къс от небето.

Те се закатериха към светлината. Двигателят на Джени запъшка в скалния тунел. На прага на светлината спряха и пропускащата инфрачервени лъчи леща се скри отново. Пред тях се намираше пясъчно-шистов каньон. Огромни стръмни и надвиснали скали го криеха. Оставаше открит само далечният му край, и то за наблюдател от въздуха. Там светлината беше бледа и нямаше нищо необикновено в това. Но по-близо…

Мърдок примигна. По-близо на слабата утринна светлина и в сянката на скалите се издигаше най-голямото сметище, което Мърдок беше виждал през живота си. Пред него като малка планина бяха натрупани автомобилни части от всякакви модели и конструкции. Имаше акумулатори, колела, кабели, брони, амортисьори, фарове и легла за тях, врати, стъкла, цилиндри, бутала, карбуратори, динама, регулатори на напрежението и маслени помпи.

Мърдок се взря в тях.

— Джени — прошепна той, — ние открихме гробището на колите!

Една много стара кола, която Мърдок отначало дори не бе отличил от купа, трепна внезапно и се придвижи няколко стъпки към тях. После също така внезапно спря. Звукът от главите на нитовете, драскащи древните спирачни барабани, стържеше в ушите му. Гумите й бяха съвсем износени, а лявата предна имаше належаща нужда от въздух. Десният фар беше счупен, а по предното стъкло имаше пукнатини. Тя стоеше пред купа, а събуденият й мотор ужасно тракаше.

— Какво стана? — попита Мърдок. — Коя е тя?

— Тя ми говори — отвърна Джени. — Много е стара. Спидометърът й се е превъртял толкова много пъти, че вече не помни изминатите километри. Мрази хората. Казва, че винаги са се отнасяли зле с нея. Пазач на гробището. Твърде стара е, за да участва в нападения, и затова от дълги години пази купчината резервни части. Не е от новите типове коли, които могат сами да се ремонтират, така че трябва да се осланя на милостта им и на техните съоръжения за ремонт. Иска да знае за какво съм тук.

— Попитай я къде са другите.

Но докато говореше, Мърдок чу шума от много мотори, който накрая изпълни цялата долина.

— Те са паркирали от другата страна на купчината — каза тя. — И сега идват насам.

— Отдръпни се назад, докато ти кажа да стреляш — нареди Мърдок, когато първата кола, лъскав жълт крайслер, заобиколи купчината.

Мърдок наклони главата си чак до волана, но остана с отворени очи зад защитните си очила.

— Кажи им, че си дошла да се присъединиш към тях и че си изоставила своя шофьор. Опитай се да накараш черния Кади да излезе отпред.

— Няма да го стори — отвърна тя. — Сега говоря с него. Той каза, че може да предава радиосъобщения също така лесно и от другата страна на купчината и че изпраща шестте най-старши члена на групата му да ме пазят, докато реши какво да прави. Освен това ми нареди да напусна тунела и се изтегля напред в долината.

— Тогава тръгни, но бавно.

Те запълзяха напред.

Два линколна, един мощен понтиак и два мерцедеса се присъединиха към крайслера — по три коли от двете им страни.

— Загатна ли ти колко са от другата страна на купчината?

— Не. Попитах го, но не пожела да ми каже.

— Добре, тогава ще чакаме.

Той седеше отпуснат, преструвайки се на мъртъв. След известно време уморените му ръце го заболяха.

— Той иска да се изтегля покрай далечния край на купчината — проговори накрая Джени, — за да имат време да очистят пътя и после да вляза в пещерата, която той ще ми покаже. Иска неговият автомеханик да ме прегледа.

— Не можем да му позволим това — рече Мърдок, — но карай около купчината. Ще ти кажа какво да правиш, след като хвърля един поглед от другата страна.

Двата мерцедеса и големият шеф се дръпнаха настрана и Джени мина, едва пълзейки покрай тях. Мърдок погледна с крайчеца на окото си нагоре към върха на кулообразната купчина смет, покрай която минаваха. Няколко добре насочени ракети можеха да я съборят, но автомеханикът щеше вероятно да разчисти мястото.

Те тръгнаха да заобиколят купчината от лявата страна.

Вдясно пред тях на около 120 метра се появиха около четиридесет и пет коли. Разположени ветрилообразно, те бяха блокирали изхода от другата страна на купчината, а пък шестте пазача зад Мърдок бяха преградили пътя му отзад.

В далечния край на последния ред коли беше паркирал стар черен кадилак. Бе огромен и лъскав, а фаровете му бяха като тъмни скъпоценни камъни и напомняха очите на насекомо. Един скелет се хилеше зад волана му. Задната му част приличаше на рибешка опашка, готова да плесне в морето от сенки незабавно щом той се хвърли напред, за да убива.

— Той е — прошепна Мърдок. — Дяволският автомобил!

— Голям е — добави Джени. — Никога не съм виждала толкова грамаден автомобил!

Те продължиха да се придвижват напред.

— Той иска да вляза в този отвор и да паркирам там — каза тя.

— Тръгни бавно към, него, но не влизай вътре — нареди Мърдок.

Те завиха и запълзяха съвсем бавно към отвора. Другите коли стояха неподвижно. Само шумът от двигателите им ту нарастваше, ту стихваше.

— Провери всички бойни системи.

— Всичко е наред.

Отворът беше на около двадесет и пет стъпки.

— Когато кажа „сега“, ще обърнеш бързо на сто и осемдесет градуса. Ще бъде неочаквано за тях, защото самите те не могат да го направят. После открий огън с петдесеткалибровките, изстреляй ракетите си в Кади и свий под прав ъгъл, за да тръгнеш обратно по пътя, по който дойдохме. Докато се движим, ще пръскаш нафта и ще стреляш по шестимата пазачи… Сега! — извика Мърдок и подскочи на седалката.

Той бе притиснат назад от центробежната сила и преди да му се проясни главата, чу тракането от оръжията. Пламъците от дулата им подскачаха в далечината. Оръдията на Джени се въртяха на лафетите си и обсипваха колите със стотици оловни чукчета. Тя самата се разтресе два пъти, когато изстреля двете ракети изпод частично отворения й капак. После започна да се придвижва напред, а осем или девет от колите се спуснаха надолу към тях. Джени се обърна в посоката, откъдето бяха дошли, около югоизточната страна на купчината. Сега вече оръдията й обстрелваха отстъпващите пазачи, а в панорамното огледало Мърдок можеше да види издигащата се далеч зад тях стена от пламъци.

— Ти не го улучи! — извика той. — Ти не улучи черния Кади! Ракетите удариха колата пред него, а той се оттегли.

— Зная! Съжалявам!

— Но ти имаше добър прицел!

— Зная, но не улучих!

Те заобиколиха купчината точно в момента, когато две от колите пазачи изчезнаха в тунела. Още три коли лежаха в димящи развалини. Шестата очевидно следваше двете коли, минали през тунела.

— Ето, сега идва той! — извика Мърдок. — От другата страна на купчината! Убий го! Убий го!

Древният пазач на гробището (той приличаше на форд, но Мърдок не беше съвсем сигурен) се придвижи с ужасно тракане напред и застана на линията на огъня.

— Обсегът ми е блокиран.

— Смажи тази бричка и покрий тунела! Не оставяй Кади да се измъкне!

— Не мога! — извика тя.

— Защо?

— Просто не мога!

— Това е заповед! Смажи го и покрий тунела!

Оръдията й се завъртяха и тя проби гумите на древната кола. Кадилакът профуча като стрела покрай тях и се пъхна в тунела.

— Ти го остави да мине покрай нас! — извика той. — Бързо след него!

— Добре, Сем. Това правя. Недей да викаш. Моля те, недей да викаш!

Джени се отправи към тунела. Там той можа да чуе как затихва шумът от отдалечаващата се мощна кола.

— Не стреляй, докато е в тунела! Ако го удариш, той може да задръсти изхода.

— Зная. Няма.

— Пусни няколко от десетсекундните гранати и ускори хода! Може би ще успеем да попречим на останалите да се върнат пак там.

Те се понесоха напред и изведнъж се озоваха на дневна светлина. Наоколо не се виждаше и следа от друга кола.

— Намери следата му и тръгни по нея.

Горе на хълма зад тях нещо експлодира. Земята потрепери.

— Няма особено много следи… — каза тя.

— Ти знаеш коя искам — най-голямата, най-широката, най-прясната! Намери я! Проследи я!

— Мисля, че я намерих, Сем.

— Добре. Проследи я възможно най-бързо за този терен.

Мърдок намери една бутилка бърбън и отпи три глътки. После запали цигара и се взря в далечината.

— Защо не го улучи? — попита меко той. — Защо не го улучи, Джени?

Тя не отговори веднага. Той чакаше.

— Защото за мен той не е неодушевен предмет — проговори накрая тя. — Причинил е много неприятности на коли и хора и това е ужасно. Но в него има нещо благородно. Начинът, по който се бие срещу целия свят за свободата си. Сем, той държи тази група порочни машини винаги на линия. Не се спира пред нищо, за да се поддържа така, без господар. И ще продължи да се бори, докато не бъде смазан. За момент там, при купчината, аз исках да се присъединя към бандата му, Сем. Да пътувам до него през Великата равнина и да използвам ракетите си срещу вратите на газостанциите-крепости… Но аз не мога да те изоставя, Сем, защото съм построена за теб. Твърде съм опитомена и слаба. Въпреки това аз можех да го убия. Нарочно не го улучих. Но аз наистина никога не мога да те изоставя, Сем.

— Благодаря ти, програмиран съд за смет — рече той. — Много ти благодаря!

— Извинявай, Сем.

— Млъкни! Не, още не. Първо ми кажи какво смяташ да правиш, ако го намериш.

— Не зная.

— Добре, тогава бързо обмисли. Ти виждаш прашния облак пред нас не по-лошо от мен и ще бъде по-добре, ако увеличиш скоростта.

Те полетяха напред.

— Чакай да се свържа с Детройт. Те ще се смеят глупаво, когато поискам да ми върнат парите.

— Аз не съм с по-лоша конструкция или дизайн от другите. Ти знаеш това. Само съм по…

— Сантиментална — добави иронично Мърдок.

— … Отколкото мислех, че съм — завърши тя. — В действителност аз не съм виждала много коли, преди да бъда изпратена на теб. Не знаех какво представляват дивите коли и досега бях унищожавала само мишени. Бях млада и…

— Невинна — добави отново Мърдок. — Да, много трогателно. Бъди готова да убиеш следващата срещната кола. А ако това бъде твоят приятел и ти не стреляш навреме, тогава той ще ни убие.

— Ще опитам, Сем.

Колата отпред беше спряла. Това бе жълтият крайслер. Две от гумите му бяха спаднали. Той бе паркирал, наклонен на една страна, и чакаше.

— Остави го! — изръмжа Мърдок, когато капакът се отвори с щракане. — Пести снарядите за някой, който би могъл да се защитава.

Минаха покрай него.

— Той каза ли нещо?

— Машинна ругатня — отвърна тя. — Чувала съм я само един или два пъти, но на теб ще ти прозвучи като безсмислица.

Той се изхили.

— Впрочем колите ругаят ли се една друга?

— Понякога — отвърна тя. — По-нисшите типове си позволяват това по-често, особено по извънградските пътища и при спуснати бариери, когато се получава задръстване.

— Нека чуя една машинна ругатня.

— Не може! Какъв сорт кола все пак мислиш, че съм аз?

— Извинявай — каза Мърдок. — Забравих, че си дама.

В радиото се чу леко щракване.

Те се понесоха напред, движейки се в подножието на планината. Мърдок пийна още едно питие и после превключи на кафе.

— Десет години — мърмореше той, — десет години…

Когато планината остана назад, следата направи голям завой. Всичко свърши почти без да разберат. Когато отминаха един огромен скален масив в оранжев цвят и изваян от вятъра като обърната с главата надолу отровна гъба, вдясно се появи открито пространство.

Дяволският автомобил се втурна към тях. Разбрал, че няма да може да надбяга Алената лейди, той я беше причакал в засада, готов за последния сблъсък със своите преследвачи.

Джени се плъзна на една страна. Спирачките й изскърцаха и замириса на изгоряло. Петдесеткалибровите й оръдия започнаха да стрелят, капакът отскочи нагоре, предните й колела се вдигнаха от земята и ракетите излетяха с вой. Тя се завъртя три пъти, а задната й броня одра соленопясъчната равнина. При третия и последен път тя изстреля и последните ракети в тлеещите останки върху планинския склон. После застана отново на четирите си колела, за да си почине. Петдесеткалибровите й оръдия продължиха да стрелят до свършване на снарядите. Те тракаха още цяла минута, след което всичко потъна в тишина.

Мърдок седеше треперещ и наблюдаваше изкривените останки, които пламтяха на фона на утринното небе.

— Ти направи това, Джени. Ти го уби — проговори най-сетне Мърдок. — Ти уби за мен Дяволския автомобил.

Джени не отговори. Двигателят й заработи отново. Тя се обърна на югоизток и се отправи към най-близката газостанция-крепост, намираща се в това цивилизовано направление, за зареждане и почивка.

Два часа те пътуваха мълчаливо, през което време Мърдок допи бърбъна, изпи всичкото кафе и изпуши цигарите си.

— Джени, кажи нещо — помоли я той. — Какво има? Кажи ми.

Последва щракане и тя се обади с мек глас:

— Сем, той ме заговори, когато се спусках по склона…

Мърдок почака, но тя не каза повече нито дума.

— Е, и какво ти каза? — попита той.

— Той каза: „Слушай, ти ще изоставиш твоя пътник и аз ще дойда при теб“ и още: „Аз те желая, Алена лейди. Искам да пътуваш и нападаш с мен. Ако бъдем заедно, те никога няма да ни хванат“, а аз го убих.

Мърдок мълчеше.

— Той го каза само за да се забавя да стрелям, нали? За да ме спре и така да може да ни смаже и двамата, когато връхлети върху нас, нали? Той не би могъл да говори сериозно, а, Сем?

— Разбира се, че не — отвърна Мърдок. — За него беше твърде късно да се отклони.

— Да, предполагам, че е така. Мислиш ли все пак, че той наистина е искал да остана с него и да го съпровождам при нападенията му, когато бяхме още там, при купчината?

— Може би, малката. Ти си много добре екипирана.

— Благодаря — каза тя и се изключи отново.

Все пак, преди да се изключи, той чу един странен механичен звук, приличащ по ритъма на ругатня или молитва. После той поклати глава, наведе се и с все още неспокойната си ръка погали седалката до себе си.