Иван Петров
Тропическа нощ

Мечтаех за прочутите тропически нощи, за които се пишат какви ли не чудесии. Най-после дойде време и аз да им се полюбувам. Досега летях все из Европа или из пустините на Северна Африка и Азия. Но ето че прелетяхме екватора. След ритуала на „кръщаването“ ми летяхме още час и половина и кацнахме някъде между тази най-почитана линия върху кълбото и Тропика на Козирога. Два автомобила ни очакваха пред аерогарата. Градът ни посрещна с европейско „Сити“. В очите се набиваха рекламите на „Мерцедес“, „Ранк Ксерокс“, „Канон“ и „Мицубиши“, а освен това непрекъснато ни информираха, че „Пежо“ е номер едно на Африка. Хотелът „Меридиен“ е населен с екипажи и пътници от въздушните линии. Из блестящите коридори и фоайета се срещат почти всички униформи на „въздушните кочияши“ на планетата. Докато се регистрирахме на рецепцията, покрай нас минаха снажни шведи, стъпващи безмълвно по пружиниращата пътека. Стюардесите им приличаха на истински Снежни кралици на Андерсен — руси и студени като айсберг.

Ето и екипаж на „Вариг“. Капитанът им си носи фуражката в ръка, но тя изобщо едва ли би се задържала върху главата му, подобна на карфиол от къдравата буйна коса. А петте стюардески човек не биваше да приближава без пожарогасител…

Докато се настаним, изкъпем и слезем за вечеря, беше се стъмнило изведнъж. След вечерята побъбрихме в стаята на капитана и се разотидохме да спим. Неприятното на товарните полети е липсата на стюардеси. Каквото да се говори, но женското присъствие освежава обстановката.

Навън, макар да не бе особено горещо, витаеше някаква тежка влага, от която едва се дишаше. Но в хотела климатичната инсталация работеше безупречно и навсякъде цареше приятна прохлада.

Излязох на терасата. Влагата ме посрещна с удар в слънчевото сплитане и задишах тежко. Хотелът бе встрани от града, чието сияние оставаше от другата страна на сградата. Откъм моята тераса, над черните силуети на палмите, се разкриваше звездната панорама на южното небе. Честно казано, небето в Пампорово през януари и февруари е далече по-красиво. Нощният въздух е като добре охладено шампанско, а съзвездията са познати и толкова близо, че просто можеш да береш звезди като минзухари през март около Асеновата крепост. Мъчех се да открия някое познато съзвездие. Не би. Вероятно от другата страна — северната, може да се види към хоризонта нещо познато, но тук звездите не ми говореха нищо. Реших да вляза и да си легна. Не съм пушач, пушачите могат по цяла нощ да святкат с огънчета по терасите. Освен това твърдят, че димът от цигарата гонел комарите. Докато гледах звездите, станах обект на атаки от две-три ескадрили, бръмчащи зловещо край ушите ми. Обърнах се и прекрачих прага, но останах като закован до вратата. На фотьойла до лампиона, полуосветена от меката му светлина, бе седнала жена…

В първия миг помислих, че е от персонала на хотела Но беше бяла. Плюс това никой от персонала не би си позволил да се настани така в стаята на гост на хотела. Следващата ми мисъл бе, че може би е скандинавска стюардеса, която е объркала стаята, защото жената бе златисторуса, но и това отпадаше, тъй като мъжкото присъствие бе отбелязано с различни атрибути на моята униформа и личеше, че стаята не е на стюардеса. Оставаше… оставаше нашият втори пилот Краси да провежда поредната си операция по избудалкване на колега и този път жертвата да съм аз. Краси не може да живее без това. Владее прекрасно английски, чаровен е и може да завербува без особени затруднения за подобна акция дори някоя от Снежните кралици на „САС“.

В този момент посетителката ми се изправи и веднага стана ясно, че няма нищо общо с трите айсберга, които видяхме на рецепцията, когато се регистрирахме днес следобед. Едва ли беше висока повече от метър и петдесет и пет. Облечена бе в нещо като яркосин блузон, пантофки в същия цвят, а под блузона — плътно прилепнал гащиризон с цвят на бисер. Косата й падаше свободно, бе права, гъста и тежка, приличаше на течащ разтопен метал. Имаше високо и широко чело. Светлите очи бяха раздалечени и с повдигнати нагоре външни крайчета, което не бе резултат на гримиране. Носът и устата бяха малки, а скулите леко изпъкнали. Изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, си помислих, че страшно прилича на Репичка от книжката за Чиполино на безсмъртния Джани Родари. Обърнала дланта на дясната си ръка към мене, непознатата проговори на напълно непознат език, но странно, разбрах какво каза:

— Здравей, човеко, наричащ себе си Николай.

Въпреки объркването успях да се съсредоточа и да отговоря:

— Здравей, тайнствена нощна посетителко, за която не зная как се казва, как се е озовала в стаята ми и откъде идва.

Тайнствената нощна гостенка направи понятен жест с ръка към другия фотьойл, самата тя седна отново и на мене не ми оставаше друго, освен да вляза и да седна във фотьойла, който ми бе посочен.

— Човеко Николай, казвам се Виалли, а ти се досещаш откъде мога да идвам. Гледайки звездите, ти ме извика. Тук минава допирната линия между твоята планета и една част от изкривеното пространство, чрез което ние пътуваме през Космоса.

Тя пресича този и още един континент, който наричате Южна Америка. В тази част на планетата ние проникваме с нашите летателни машини, когато получим сигнал. Има определен тип хора, които излъчват в Космоса сигнали, когато гледат звездите. Ти си един от тях.

— Аз гледам звездите още от дете. Ако знаеш какво е баба, то моята баба ме наричаше „нашия звездоброец“ и ми носеше популярни книжки по астрономия. Как стана така, че точно сега и точно тук те извиках?

— Нали ти обясних, тук сме най-близо и най-лесно улавяме вълните на повикването. В тази част на Африка, по този паралел от милиони години се осъществява контакт на нашата и други галактически цивилизации с твоята планета. Тук някъде е била „пришпорена“ еволюцията, за да можете по-бързо, разбира се, в космически измерения, да се превърнете от животни в човеци, в разумни същества.

— Какво разбираш под „други цивилизации“? Колко цивилизации има в Галактиката, в Космоса?

— На този въпрос няма точен отговор. Мога да ти отговоря само „много“. В тази част на Галактиката, която моята цивилизация е опознала, вие сте най-младата хуманоидна цивилизация. Има и други, които биологически се отличават от нас и вас. Те също посещават твоята планета. Преди хилядолетия сме воювали с тях, но сега не си пречим. Те имат своя етика, ние наша, но разбрахме, че можем да обитаваме Космоса заедно. Представителите на тези цивилизации също много приличат на хората, но генетично са несъвместими с тях.

— Вие намесвате ли се в нашето развитие? — запитах моята събеседница, с която говорехме на съвършено различни езици, но чудесно се разбирахме.

— Не, сега вече не. Преди милиони години е имало вмешателство, след това още няколко пъти са правени корекции, но през последните две хилядолетия по вашето измерване на времето, никой не се намесва. Сега вие ни помагате.

— Ние ви помагаме ли? Как?

— Нашата раса е много по-древна от вашата. Естествено започнал е процес на деградация. Сега вие, които сте много по-млади и сте абсолютно еднакви с нас, ни помагате с генетичен материал, за да се продължи животът на нашата цивилизация. В известен смисъл и аз съм дъщеря на земен човек, живял преди много, много години. За бащи избират хора с най-мощно космическо излъчване. Ти отговаряш на това изискване.

С тези думи Виалли се изправи и докосна рамото на синия си блузон. Той се отвори и се свлече в краката й. С типично женски маниер тя смъкна пантофките, служейки си само с крака, и застана пред мене в бисерния си гащиризон. Сега се видя абсолютната хармония на формите на това дребно, но безкрайно пропорционално сложено същество.

Гащиризонът засия и се дематериализира. Срещу мен бе застанала скулптура, пред която Праксител, Мирон, Фидий и сие биха се поклонили, защото, сравнена с нея, прочутата Венера Милоска ще изглежда като перачка с широката си талия и сплескан задник, който древният майстор неуспешно се е опитал да прикрие с падащата дреха…

Статуята оживя и протегна към мен ръце с насочени напред и леко разтворени пръсти. Изпитах усещането, така познато на всички авиатори, когато самолетът внезапно „хлътне“ в низходящо въздушно течение. Олеквах, олеквах, всичко наоколо започна да става светло и контрастно като на фотографика. Престанах да възприемам заобикалящата ме обстановка…

Събуди ме разтърсване по рамото. Бях в леглото си. През ламелите на щорите проникваха ослепителни ивици тропическо слънце. Радиото-часовник святкаше със зелените си цифри: 09:27.

— Ставай, ще останеш без закуска. До 10 часа е, после има да ти стърже. Нали снощи „кептънът“ каза, че ще слезем за обед в 14.00. Какво си захъркал, сякаш снощи си носил десетте тона товар за самолета на гръб?

Всичко това изрече Краси, бодър, избръснат и явно закусил. Беше много учуден от моето закъснение. Славя се като ранобудник и гладник, затова отсъствието ми на шведската маса го бе заинтригувало.

Изведнъж той се взря в леглото ми, наведе се и взе от възглавницата сияещ на слънчевите лъчи златен женски косъм, не по-къс от трийсет сантиметра. Проучи го внимателно, издавайки под нос многозначително „хм, хм“, после го нави около пръста си и излезе, без да продума дума.

На обяд бях обявен за най-законспирирания покорител на скандинавски стюардеси. Бе представено и веществено доказателство. Бях предупреден да внимавам, че както съм я подкарал, мога да се сдобия с някой СПИН. Препоръчаха ми, щом се върнем, да си направя извънреден тест за вирусоносителство, изобщо ме използваха за мезе с голямо удоволствие. Аз мълчах, скромно навел глава, и гузно се усмихвах, което бе най-неоспоримото доказателство за моята виновност.

След три часа летяхме срещу нощта. Цел — Дар ес Салам. Гледах пред себе си стената от уреди, посягах автоматично към ръчка или превключвател и си мислех какво се бе случило все пак. Дали бях сънувал? Но откъде се взе златният косъм? Ако е било реалност, как са оставили спомена? Та Виалли ми разказа толкова много…

Постепенно отговорът дойде. Те знаят, че никой авиатор няма да пожелае да го сметнат за луд и да рискува професията си, като разкаже какво му се е случило в тропическата нощ.

Отнемам двигателите. Започваме снижение. Там долу, на изток е Индийският океан, а във водите му пълната луна е разляла своето разтопено злато, сякаш тежък кичур от косите на Виалли…