Айзък Азимов
Какво е едно име? ^[0]

Ако смятате, че е трудно да се намери цианкалий, заключението ви е прибързано. Държах в ръцете си половинлитрова бутилка — тъмно стъкло, чист, грижливо залепен етикет с надпис „Калиев цианид ХЧ“ (обясниха ми, че последните букви означават „химически чист“), под който бе нарисуван череп с преплетени кости. Човекът, на който принадлежеше тази бутилка, изтри очилата си и примигна, гледайки с пълно безразличие и мен, и обстоятелството, че държа в ръката си отрова, достатъчна да изпрати на оня свят цял полк.

— Искате да кажете, професоре, че това просто ей така си стои на вашата етажерка? — попитах.

— В общи линии, да… — Той потри брадичката си. — Аз знам, че имам такава бутилка.

— А ако предположим, че някой влезе и си отсипе чаена лъжичка — бихте ли забелязали?

— Едва ли. — Професор Родни поклати глава.

— И защо, професоре, ви е необходимо такова количество, мишките ли тровите?

— Какво говорите, опазил бог! — Тази мисъл като че ли го шокира. — Калиевият цианид понякога се използува в органични реакции за образуване на междинни съединения, за осигуряване на основна среда, като катализатор…

— Разбирам, разбирам. И в другите ли лаборатории цианкалият е толкова достъпен?

— Почти във всички — отговори професорът, без да се колебае. — Дори в студентските. В края на краищата това е обикновен препарат, използуван при синтез.

— Но ето че днешното му използуване аз не бих нарекъл обикновено.

— Да, разбира се, така е — въздъхна той, после добави замислено: — Наричаха ги „библиотечните близначки“.

Произходът на този прякор бе очевиден, двете библиотекарки наистина си приличаха. Но не и ако ги разгледаш внимателно. Едната имаше малка остра брадичка и кръгло личице, а другата — правоъгълна челюст и дълъг нос. И все пак, когато двете се наведат над писалището, виждате еднакви меднозлатисти коси с път в средата и еднаква извивка. Ако хвърлите бегъл поглед на лицата им, вероятно веднага ще забележите раздалечените им очи в един и същ син цвят. Когато стоят на достатъчно разстояние от вас, ще кажете, че имат напълно еднакъв ръст и сутиени с еднакъв номер и модел. И двете имат тънки талии и стройни крака. А днес дори са облечени еднакво — в синьо.

Е, сега вече да ги сбъркаш е невъзможно: момичето с малка брадичка и овално личице е натъпкано с цианкалий и непоправимо мъртво.

Точно тази прилика ме порази най-много, когато дойдох на местопроизшествието със своя придружител Ед Хетуей. Едното момиче, мъртвото, с изцъклени очи, опънато върху стола, с отпусната ръка, а точно под ръката, като точка под въпросителен знак, счупена чаша. Наричали я, както се разбра, Луел-Мери Буш. И второто момиче (досущ като другото, но вече оживяло), с невиждащ поглед, стоеше неподвижно, за да не пречи сякаш на полицаите да я заобикалят. Името й бе Сюзън Мори.

— Роднини ли сте? — това беше моят първи въпрос.

Не. Дори не са втори братовчедки.

Разгледах библиотеката. За щастие имаше малко хора.

С равен безизразен тон Сюзън Мори разказа за случилото се. Възрастната мисис Нетлър, старшата библиотекарка, взела половин ден почивка и оставила двете момичета да работят сами. Дотук нищо необикновено. В два часа, плюс-минус пет минути, Луел-Мери се мушнала в малката стаичка зад гишето; там, освен новите книги, очакващи да бъдат каталогизирани, и купчините списания имало и малко котлонче, чайник и всичко необходимо за чай. Значи да се пие чай в два тук е нещо съвсем привично.

— И Луел-Мери ли правеше чая всеки ден?

Сюзън ме погледна със своите празни сини очи.

— Понякога и мисис Нетлър, но обикновено Лу… Луел-Мери.

Когато чаят бил готов, Луел-Мери я повикала и двете седнали да пият.

— И двете ли? — попитах рязко. — А кой е наглеждал библиотеката?

— Вижда се през отворената врата. Ако някой се приближи към писалището, едната от нас става.

— А някой приближавал ли се е?

— Никой. Сега почти никой не идва. Пролетният семестър вече свърши, а лятната сесия още не е започнала.

Почти нямаше какво да се добави. Пликчетата с чай били извадени от чашите, захарта била сипана…

— И двете ли го пиете със захар? — попитах.

— Да — спокойно отвърна Сюзън, — но в моята чаша нямаше.

— Нямаше ли?

— Отпих глътка, втора и точно посегнах да си сложа захар, когато…

Когато Луел-Мери издала странен сподавен вик, изтървала чашката и след минута била вече мъртва. Тогава Сюзън закрещяла, а след това сме пристигнали ние.

Всичко си вървеше в необходимата последователност: направихме снимки, взехме отпечатъци от пръстите, записахме имената и адресите на всички, които са били в сградата, и ги изпратихме да си вървят. Причината за смъртта бе очевидна — цианкалий, а ролята на престъпник изпълняваше захарницата. Взехме образци за официална експертиза.

В момента на убийството в библиотечната зала се намирали шестима. Петимата от тях бяха студенти; изглеждаха наплашени, смутени, болнави — предполагам в зависимост от характерите им. Шестият бе мъж на средна възраст, при това не местен, говореше с немски акцент и изобщо нямаше нищо общо с университета. Той изглеждаше и наплашен, и смутен, и болнав — всичко заедно. Моят придружител Хетуей точно ги извеждаше от залата, единият от студентите се откъсна от групата и мина край мен, без дори да ме погледне. Сюзън се хвърли към него и го сграбчи за ръкава над лакътя.

— Пит, Пит!

Пит беше скроен точно според мерките за играч на американски футбол, само профилът му беше някак прекалено красив. Пит погледна някъде край момичето, лицето му се изкриви и цялата му красота се разтвори в гримаса на тревога и ужас.

— Как това с Лоли… — каза той с хрипкав глас.

— Не знам… — Сюзън искаше да улови погледа му. Той така и не погледна към Сюзън, а все някъде над рамото й, докато не почувства ръката на Хетуей и се остави да го изведат.

— Приятелче ли ти е? — попитах. Сюзън едва откъсна поглед от излизащия студент.

— Какво?

— Ваш приятел ли е?

Тя погледна към неспокойните си ръце.

— Срещахме се.

— Доколко сериозно?

— Достатъчно сериозно — прошепна тя.

— А познаваше ли и другото момиче? Все пак я нарече Лоли.

Тя повдигна рамене.

— Ами…

— Дайте да го кажем така: той излизаше на разходки с нея, нали?

— Понякога.

— Сериозно ли?

— Че откъде да знам! — избухна тя.

— Моля ви, успокойте се. Тя ревнуваше ли ви от него?

— Какво искате да кажете?

— Някой е сипал цианкалий в захарницата и е сложил от тази смес само в едната чаша. Да предположим, че Луел-Мери ви е ревнувала много и е решила да ви отрови, за да не й пречите да излиза на разходка с вашето приятелче Пит. И пак да предположим, погрешно е взела другата чаша.

— Това е лудост! — възрази Сюзън. — Луел-Мери никога не би направила такова нещо.

Но устните й се превърнаха в тънка връв, очите й блеснаха. Пък и аз никога не греша, когато доловя в нечий глас нотки на ненавист.

В библиотеката влезе професор Родни. Беше първият, когото срещнах в тази сграда, и продължавах да се отнасям към него хладно.

— Мисис Нетлър е в моя кабинет — съобщи той. — Вероятно е чула за случилото се по радиото и веднага е дошла. Много е развълнувана. Ще поговорите ли с нея? — В устата му това прозвуча като нареждане.

— Доведете я, професоре. — Постарах се това пък да прозвучи като разрешение.

Мисис Нетлър не знаеше как да се държи — нещо типично за дамите на възраст. След като надникна в задната стаичка, тя рухна в креслото и се разплака.

— И аз си пиех чая тук — изстена тя. — Можеше и…

Казах тихо и доколкото мога успокояващо:

— Днес кога пихте чай тук, мисис Нетлър?

Тя се извърна в креслото и вдигна очи.

— Боже мой… боже мой… Да, според мен, малко след един… Помня също, че предложих чашка и на професор Родни. Беше съвсем мъничко след един, нали, професор Родни?

Върху лицето на професора пробягна сянка на недоволство. После ми каза:

— Изтичах тук за минутка, да направя една справка. Мисис Нетлър наистина ми предложи чашка чай, но бях много зает, за да приема поканата или да видя точното време.

Изпуснах едно „хм“ и отново се обърнах към старицата.

— Вие със захар ли го пиете, мисис Нетлър?

Тя кимна и отново се разплака. Изчаках да й мине и пак попитах:

— А не забелязахте ли в какво състояние беше захарницата?

— Тя беше… беше… — изненадана от този въпрос, тя скочи на крака. — Тя беше празна! Аз сама сипах захар от плика, помня също, че си казах: когато и да потърся захар, все няма, и съжалих, че момичетата… — И щом спомена „момичетата“, мисис Нетлър отново се разплака.

Очевидно между един и два някой беше изпразнил захарницата, а след това сложил мъничко захар, старателно размесвайки я с отровата.

Вероятно появата на мисис Нетлър върна Сюзън към обичайната библиотекарска строгост, защото когато Хетуей посегна към цигарите си — вече бе запалил клечка, — момичето рече:

— В библиотеката не се пуши, сър.

Хетуей така се сепна, че мигом духна клечката, а цигарата мушна обратно в джоба. Момичето бързо се насочи към една от дългите маси и протегна ръка към голям разтворен том, но Хетуей я изпревари:

— Какво искате да направите, мис?

Тя се изненада.

— Да върна книгата обратно на етажерката.

— Защо? Какво е това? — той погледна към разтворената страница. Аз също се приближих до масата и погледнах през рамото му. Книгата беше на немски. Аз не разбирам този език, но го познавам по текста. Шрифтът беше дребен, страницата бе нашарена с геометрични фигури и накъсани редове. Знанията ми бяха достатъчни да разбера, че са химически формули. Слагайки пръст между страниците, затворих томчето и погледнах корицата му.

— Том на Балщайн — каза професорът с равен глас, сякаш стърчи до катедрата с показалка и тебешир в ръка. — Нещо като енциклопедия на органичните съединения. Изброени са няколко стотици хиляди.

— В тази книга?

Професорът потупа томчето с приятелски жест.

— Ако имате работа с непознато вещество — рече професорът, — трябва първо да се справите с Балщайн. Тук ще намерите начините за приготвянето му, свойствата му, справочна литература и всичко останало. Веществата са подредени по ясна, но не видима на пръв поглед логика. В своя курс по органичен синтез аз отделям няколко лекции върху методиката за намиране на едно или друго вещество във всеки от тези шейсет тома.

Тъй като бях дошъл не за да изучавам органичен синтез, казах остро:

— Професоре, искам да разговарям с вас в лабораторията ви.

И ето сега стоя, държейки в ръцете си цял фунт калиев цианид, и разбирам, че всеки, когото не го мързи, може да си вземе колкото си иска от него, стига само да помоли, пък и дори без да моли. А професорът казва замислено:

— Наричаха ги „библиотечните близначки“.

— И какво?

— Нищо, само доказателство колко повърхностни са наблюденията на повечето хора. Те не си приличат по нищо освен в косите и очите. Вие може би предполагате, че починалото момиче само е замисляло убийство?

Изобщо нямах намерение да изказвам мислите си гласно.

— А вие не мислите ли така? — попитах.

— Не. Тя не е способна на това. Изпълняваше задълженията си вежливо и винаги беше готова да помогне. Освен това за какъв дявол да го прави?

— Заради едно студентче — отвърнах. — На име Питър.

— Питър Ван Норден — бързо реагира той. — Не е глупаво момчето, но като студент е кръгла нула.

— Момичетата оценяват хората по други мерки, професоре. И двете библиотекарки са били доста заинтересовани от него. Вероятно Сюзън е имала по-големи успехи и Луел-Мери е решила да действува.

— И след това погрешно е взела другата чаша? Не вярвам.

— Какво друго, професоре? Захарта е била отровена, след като мисис Нетлър е пила чай в един часа. Да го е направила мисис Нетлър?

Той бързо вдигна очи.

— Че какъв може да е мотивът й?

— Може би се е страхувала, че момичетата ще вземат мястото й.

— Абсурд. Тя излиза в пенсия преди началото на новата учебна година.

— Вие също сте били там — казах меко.

За моя изненада той прие думите ми съвсем спокойно.

— А мотив? — попита.

— Не сте толкова възрастен, професоре, Луел-Мери би могла да бъде интересен обект за вас. Да си представим, че ви е заплашвала да съобщи на декана за нещо, което вие сте казали или направили.

Професорът се усмихна горчиво:

— Как бих могъл да зная със сигурност, че цианкалият ще попадне точно в тази чаша, за която е предназначен? И защо една чашка трябва да бъде изобщо без захар? Аз може да съм забъркал сместа, но не аз съм варил чая.

Мнението ми за професор Родни започваше да се променя. Той дори не помисли да демонстрира възмущение, просто показа логическите кръпки в моето твърдение и аз веднага го оставих на мира.

— Какво е станало според вас? — попитах.

— Огледално изображение — рече Родни. — Точно обратното. Да предположим, че момчето е свалило Луел-Мери и това не се е харесало на Сюзън. Вероятно е било така, а не обратното. В такъв случай момичето, запарващо чая, взема необходимата чашка и остава невредимо. И всичко става логично.

Този човек стигна до същия извод, до който стигнах и аз, така че в края на краищата ми хареса, независимо дали съм искал това.

— Трябва да се докаже неопровержимо — продължих. — Но как? Въобразявах си, че достъп до калиевия цианид има само един, а не всеки, който си поиска. И какво да правя сега?

— Проверете кое от момичетата наистина е било в два часа на писалището, докато се е запарвал чаят — предложи професорът.

Разбрах, че чете детективски истории, и затова се доверява на твърденията на очевидците. Не се занимавам с такива работи, но все пак станах.

— Какво пък, професоре, така ще направя.

— Мога ли да присъствувам? — попита професорът, сякаш ставаше дума за абсолютна необходимост.

Замислих се.

— Защо? Отговорност пред декана?

— В определен смисъл. Искам всичко да свърши по-скоро.

— Да тръгваме — казах, — щом смятате, че ще помогнете.

Ед Хетуей ме чакаше в празната библиотечна зала.

— Разбрах — каза той — как е станало всичко. Стигнах по метода на дедукцията.

— Охо!

Не обърна никакво внимание на професор Родни.

— Цианкалият е донесен от друг. Кой го е направил? Ами онзи случаен посетител, който говореше с акцент, как му беше… — и започна да се рови в картончетата, на които бе записал данните за свидетелите.

Разбрах кого има предвид и казах:

— Нищо, името няма значение. Какво е едно име? Продължавай.

Това мое изказване доказа само факта, че и аз мога да бъда толкова глупав, колкото и всички останали.

— Той е немец, книгата е на немски. Сигурно му е била позната преди това. Той е сложил плика на предварително избраната страница според предварително известна формула… Професорът каза, че има начин да се намери всяка формула. Тъй ли е, професоре?

— Тъй е — студено отвърна Родни.

— Така. Библиотекарката е знаела формулата и затова е могла да намери страницата. Взима калиевия цианид и го сипва в чая. От вълнение забравя да затвори страницата…

— Слушай, Хетуей. Заради какъв дявол този човек ще се захваща с тая работа? Как обяснява присъствието си тук?

— Твърди, че е майстор кожухар и го интересували репелентите срещу молци и разни там инсектициди. Чували ли сте някога подобна глупост?

— Чувал съм, разбира се. Например твоята версия — казах. — Кой ще крие плик с цианкалий в книга? Ама че тайник, достатъчно е да свали тома от етажерката и той сам ще се отвори на необходимата страница!

Хетуей ме гледаше като абсолютен глупак, затова го разгромих безпощадно:

— Освен това няма никакъв смисъл цианкалият да се вкарва отвън по тайнствен начин, тук е наблъскано с цианкалий, цели тонове! Всеки може да си вземе колкото си иска, питай професора.

Хетуей зашари с очи, бръкна в джоба на сакото, откъдето извади плик с печатна страница на немски.

— Това е от немската книга, дето…

Професор Родни изведнъж стана червен като рак.

— Скъсали сте страница от Балщайн?! — изкрещя той пронизително и това ме изненада. За нищо на света не бих си помислил, че може така да крещи.

— Мислех — заоправдава се Хетуей, — че ще намеря върху нея отпечатъци от пръсти. А може би дори зрънца цианкалий…

— Дайте я! — изсъска професорът. — Неграмотен дърдорко!

Разгледа страницата от двете й страни и се убеди, че текстът е непокътнат.

— Вандал! — изръмжа професорът и аз бях сигурен, че в този момент може да го убие.

Професор Родни може би е убеден във вината на Сюзън, както е тръгнало — и аз… Но пред съдебните заседатели не минават убеждения, необходими са доказателства. Затова, без да се доверявам на свидетели, реших да нанеса удар, използувайки единствената слабост на възможния виновник.

Повиках Сюзън и й зададох нови въпроси. Ако въпросите не помогнат да я изоблича, мислех си, може би нервите ще я подведат.

Но първо разпитах дребничкия немец кожухар, който и без това беше страшно наплашен:

— Нищо не съм направил — мърмореше той. — Моля ви, имам работа. Колко време трябва да остана тук?

— Вие сте дошли малко преди два, нали?

— Да. Исках да прочета за репелентите срещу молци.

— Добре. Когато влязохте, вие тръгнахте към писалището, нали?

— Да. Казах името си, какъв съм, какво ми трябва…

— Кому го казахте? — зададох аз главния си въпрос.

Човечето заби поглед в мен. Имаше къдрави коси и хлътнала челюст, поради което изглеждаше беззъб. Но когато говореше, ясно се виждаха малки пожълтели зъбки.

— На нея — каза той. — На момичето, което седеше там.

— Точно така — с безцветен глас потвърди Сюзън. — Той разговаря с мен.

— Сигурен ли сте, че разговаряхте точно с това момиче?

— Да — потвърди кожухарят, — казах й името си, казах какво ми е нужно и тя се усмихна. Тя ми показа къде да намеря книги за инсектицидите. След това, когато си тръгнах от писалището, оттам се показа още едно момиче.

— Прекрасно! — казах. — Ето снимка на другото момиче. Кажете, значи говорехте с това момиче до писалището, а от задната стая се показа тази, която е на снимката? Или говорихте с момичето, което е на снимката, а от стаичката се показа момичето, което сега е до писалището?

Кожухарят доста време внимателно разглеждаше ту момичето, ту снимката.

— Те са съвсем еднакви.

Сам се наругах. Върху устните на Сюзън пробягна едва забележима усмивка, която мигом изчезна. Вероятно тя на това е разчитала. В библиотеката почти е нямало студенти, а външен човек едва ли ще се вглежда в библиотекарката — също такава принадлежност към залата, каквато са и етажерките.

Вече знаех, че Сюзън е виновна, но знанието още нищо не значи.

— И тъй, коя от двете? — попитах.

— Говорих с тази, която сега е до писалището — отвърна кожухарят с вид на човек, комуто е омръзнало да го разпитват.

— Точно така — невъзмутимо потвърди Сюзън.

Вече бях изчерпал всички надежди, че ще успея да се възползувам от слабите й нерви.

— А можете ли да се закълнете? — попитах аз кожухаря.

— Не — отсече той.

Професор Родни направи няколко крачки напред и ме хвана за лакътя.

— Защо тя му се е усмихнала, когато той й е казал коя книга му трябва? — прошепна той.

— А защо пък не? — прошепнах аз в отговор, но все пак зададох този въпрос на момичето. Веждите й леко потръпнаха.

— Обикновена вежливост. Нима е осъдително?

Тя направо ликуваше, готов съм да се закълна! Професорът поклати недоверчиво глава и отново ми прошепна:

— Не е от тези, които се усмихват на непознати. На масата сигурно е била Луел-Мери.

Повдигнах рамене, представяйки си как докладвам на комисаря подобни доказателства.

Четиримата студенти нищо не бяха видели и разпитът почти не отне време. Не са се задържали до писалището, не можеха да кажат кой и кога е седял до него. Никой не бил повдигал поглед от книгите, докато пронизителният вик не обърнал всичко наопаки.

Пети беше Питър Ван Норден. Беше се вторачил в големия пръст на дясната си ръка, нокътят бе съвсем изгризан, дори не погледна към Сюзън. Дадох му възможност да поседи, за да дойде на себе си. Накрая го попитах:

— Какво търсите тук през това време? Доколкото знам сега е ваканция.

— След месец ме чака кандидатски минимум. Занимавам се. Ако взема изпита, ще имам време да работя над дисертацията си, разбирате ли?

— Вероятно, влизайки тук, сте се задържали до писалището?

— Не. Не съм се задържал — отговори той все така тихо.

— Не е ли странно? Знам, че сте добър приятел и на Сюзън, и на Луел-Мери. Нима не им казахте дори „здрасти“?

— Бях развълнуван. Мислех си за изпита. Аз…

— Излиза, че сте нямали време дори за едно „здрасти“? — Погледнах Сюзън, за да разбера как ще й подействува това. Тя пребледня. Или така поне ми се стори. — Но вие сте били едва ли не сгоден за една от тях. Или не е истина?

— Не! — В очите му имаше смес от тревога и възмущение. — Не мога да се сгодя, докато не получа научна степен. Кой ви е казал, че съм сгоден?

— Казах „едва ли не сгоден“.

— Не. Срещали сме се няколко пъти, но какво са една-две разходки…

— Достатъчно, Пит — казах предпазливо. — Коя от двете беше ваше гадже?

— Казах ви, нищо подобно не е имало! — Той така усърдно измиваше ръцете си от цялата история, сякаш скоро пяната щеше да го скрие.

— И тъй? — попитах Сюзън. — Спря ли се на влизане до писалището?

— Само махна с ръка — каза Сюзън.

— Наистина ли, Пит?

— Не помня — отговори той унило. — Може и да съм махнал. И какво?

— Ами нищо — отвърнах. Вътрешно съжалявах Сюзън. Ако е убила човек заради този тип, всичките й старания са отишли напразно. Бях сигурен, че той повече никога няма да й обърне внимание, дори ако се стовари на главата му от покрива на двуетажна къща. Тя вероятно също го разбра. Ако се съди по погледа, който метна към Питър Ван Норден, той можеше да бъде смятан за втория кандидат за угощение с цианкалий. Ако, разбира се, тя успее да се измъкне. А нещата вървяха натам.

Беше вече около шест и нямах представа какво още трябва да се направи. Никой дори не се опита да опровергае твърденията на Сюзън. Ако имаше поне престъпно минало, можехме да изцедим истината — не стане ли с добро, с лошо. Но за нея тези методи са неподходящи. Обърнах се към професора, за да му кажа всичко това на глас, но той внимателно разглеждаше картончетата на Хетуей. Или поне едно от тях. Чувал съм да казват, че на някои хора ръцете им треперят от вълнение, но рядко съм виждал това. Ръцете на Родни трепереха като чукчето на стар будилник. Изкашля се.

— Разрешете ми да й задам един въпрос.

— Давайте — казах. И без това нямаше какво да се губи. Той погледна момичето и сложи на масата картончето с чистата му страна нагоре.

— Мис Мори — неуверено започна професорът. Стори ми се, че умишлено избягва да се обръща на име. За миг тя като че ли се изнерви, но съвсем скоро й мина.

— Да, професоре?

— Вие сте се усмихнали, когато кожухарят е казал какво му е нужно. Защо?

— Вече ви казах, професор Родни — обикновена вежливост.

— А може би в това, което той ви е казал, е имало нещо особено, нещо смешно?

— Стараех се да бъда вежлива — повтори тя.

— Може би ви се е сторила интересна неговата фамилия, мис Мори?

— Не особено — безлично отвърна тя.

— Какво пък, още никой не е споменал неговото фамилно име. Аз също не го знаех, докато не погледнах случайно картончето. И какво е фамилното му име, мис Мори? — възкликна той с развълнуван глас.

— Не помня — отвърна момичето след пауза.

— Не помните ли? Той каза ли си фамилията, или не?

В гласа й се долови раздразнение.

— И какво, като е казал? Фамилно име като всички фамилни имена. Едва ли след всичко случило се може да се очаква, че ще запомня някаква чуждестранна фамилия, която съм чула веднъж в живота си.

— Значи е била чуждестранна?

Тя рязко обърна на заден ход, избягвайки капана.

— Не помня. Струва ми се, че беше типично немска фамилия. Пък и ми е все едно как го казват, нека да е Джон Смит.

— Какво се опитвате да докажете, професор Родни? — попитах.

— Опитвам се да докажа — твърдо започна той, — а фактически вече го доказвам, че точно Луел-Мери е седяла до писалището, когато е влязъл кожухарят. Той е казал фамилното си име и то е накарало Луел-Мери да се усмихне. А мис Мори е излязла от задната стаичка, когато той си е тръгвал. Точно мис Мори, ето това момиче, което току-що е било сварило отровния чай.

— Вие градите своето твърдение на факта, че не мога да запомня името на някакъв човек? — остро изкрещя Сюзън Мори. — Това е направо смешно!

— Никак не е смешно — отвърна професорът. — Ако бяхте на писалището, вие бихте запомнили неговата фамилия, вие за нищо не света не бихте могли да я забравите. Ако, разбира се, сте били на писалището — и той повдигна картончето. — Името на този кожухар е Балщайн. Балщайн!

На Сюзън й секна дъхът, сякаш бяха я ритнали в корема. Пребледня като тебешир, а професорът вдъхновено продължи:

— Нито един сътрудник на химическа библиотека за нищо на света не би могъл да забрави фамилията на човек, който нарича себе си Балщайн. Тази шестдесеттомна енциклопедия, за която споменахме днес поне пет пъти, неизменно носи фамилията на нейния редактор — Балщайн. За сътрудник на химическа библиотека това е като Джордж Вашингтон или Христофор Колумб. За него няма по-привично име от Балщайн. Ако това момиче твърди, че е забравило фамилията, значи то изобщо не е чуло тази фамилия. А не я е чуло, защото не е било на писалището.

Станах и казах мрачно:

— И какво ще отговорите на това, мис Мори?

Тя така истерично закрещя, че щеше да ни пукне тъпанчетата. А след половин час призна всичко.

 

 

Бележка на редакцията. Фридрих-Конрад Балщайн (Байлщайн, 1838–1906) е роден е Петербург е семейство на немски емигранти. Учи при Бунзен, Либих, Бьолер и Вюрц. Още като студент започва да работи върху пълен справочник на всички органични съединения. Приживе прави три издания на енциклопедията си, като последното (1906) има около 12 000 страници с описанието на 80 000 съединения. От 1951 г. във Франкфурт на Майн е създаден специален институт „Балщайн“, който продължава полезната инициатива. Съвременният справочник е в 250 тома и съдържа подробни сведения за повече от 5 милиона органични съединения. Подробности можете да намерите във в. „Орбита“, бр. 29 от 1986 г.

Бележки

[0] „Какво е едно име?“ — Думи на Жулиета от „Ромео и Жулиета“ ↑