Род Сърлинг
Самотният

Пустинята приличаше на гигантска пещ. Тя се простираше като пламтящ килим между веригата от обрасли с ниски храсти планини и блестящите на слънцето солени блата. Тук-там случайни дюни или някое сухо дере прекъсваха жълтото еднообразие, но в по-голямата си част пустинята изглеждаше еднаква и безкрайна.

Бараката беше единственото нещо, чуждо на тази сцена. Тя беше разположена на около осемдесет мили от най-близката планина, построена бе от нагъната ламарина с плосък, леко наклонен покрив. До нея стоеше лимузина, модел 1943 година. Предното стъкло липсваше и вятърът нахлуваше с вой в купето, като че ли всеки момент щеше да го пръсне на хиляди парчета. На верандата пред входа на бараката седеше Джеймс Кори. Беше четирийсетгодишен, строен, с издължено лице и дълбоки светлосини очи. Косата му, някога кестенява, сега посивяла по слепоочията, висеше като сноп суха слама над челото му.

Кори пишеше бавно и старателно в големия си бележник. От време на време спираше и поглеждаше пустинята. В началото можеше да се занимава с различни неща и да забравя за нея. Навремето, когато сглобяваше старата кола, той работеше по три-четири часа без прекъсване. Това запълваше времето му и той не чувствуваше слънцето, горещината, пясъка и вятъра. Но това беше преди пет години, когато за първи път пристигна тук. Тогава воденето на дневника му доставяше удоволствие, а сега бе станало средство за убиване на времето. Постепенно животът му се беше превърнал в борба за оцеляване, в която човек се учи да управлява мислите си, да забравя горещината, да свиква със самотата и да направи някак си да мине денят, а след него и нощта, след нея още един ден… и още един ден…

Той беше на тридесет и пет години, когато се случи това на Земята. От време на време споменът завладяваше съзнанието му: точен, ясен, жив, с жестока последователност, направо непоносим. Той виждаше трупа на жена си, прегазен от бясно каращ шофьор. Тази невероятна красавица за един миг се беше превърнала в неузнаваема ужасна маса от плът и кръв, просната на улицата. Колата се удари в близката улична лампа.

Кори видя всичко от прозореца на апартамента си. След няколко секунди беше вече на улицата. Погледна жена си и се втурна към смачканата кола. Пияният шофьор току-що се измъкваше от нея. Лицето му беше пепеляво от ужас, стъписано от внезапното изтрезняване. В същия момент Кори беше върху него. Обладан от гняв и ярост, с безгранична злоба и омраза, той удуши мъжа с голи ръце пред погледите на пищящите от ужас минувачи и въпреки усилията на двама едри мъжаги, които напразно се опитваха да го откъснат от жертвата му.

Процесът беше кратък. Смекчаващите вината обстоятелства при убийството го спасиха от „освобождаващите хапчета“, които отдавна бяха сменили бесилката, газовата камера и електрическия стол. Сега често, седейки пред входа на пустинния си дом, с треперещи пръсти и опъната кожа, той си мислеше в кое наказание имаше повече съчувствие и състрадание — присъда от трийсет и пет години заточение на пустинен астероид или мигновен и безболезнен изход в черната бездна.

Не си спомняше точно кога престана да се забавлява с воденето на дневника и домакинската работа. Постепенно самотата на това място започна да му причинява физическа болка, която пронизваше тялото и съзнанието му.

„Изгнание“. Така наричаха наказанието му. Трябваше да прекара половината от живота си на един астероид, посещаван четири пъти годишно от продоволствен кораб, който оставаше само дванайсет минути между кацането и излитането. Пристигането на кораба беше глътка разум, с който съзнанието му се зареждаше, за да изпълнява нормалните си функции през следващите четири месеца.

Кори написа последния ред за днес и затвори дневника. Помисли с облекчение, че не след дълго продоволственият кораб ще пристигне отново. Той отиде до колата и се облегна на нея, усещайки горещината на метала с гърба си. Имаше чувството, че плътта му прилича на пясъка, по който ходи. Обзе го странно, нелогично желание да се изпари в знак на протест, срещу природните сили, създали този пустинен ад. Протегна ръка през зеещия прозорец и натисна клаксона, който издаде дълбок, неясен, стържещ звук, който бързо замря. След това се обърна бавно, облегна се на вратата и зарея поглед в пустинята. Помисли си, че и в самотата има някакъв ритуал.

„Благодаря на Алънби за колата и за часовете, които запълних с нея. Мога да я гледам, когато си поискам, знам, че е реална, а реалността е това, от което имам нужда сега.“

Поклати глава и прекъсна потока от мрачни мисли. Трябваше да си приготви вечеря. Имаше малко останал лед от предния ден. Щеше да си отвори една бира и да сложи леда вътре. Човек никога не прави това на Земята — да разрежда хубава бира с лед, но тук всичко по-различно беше желано.

Кори влезе в бараката. Стаята беше малка и квадратна. Имаше хамак и ламаринени рафтове. Върху металната библиотека лежеше шахматна дъска, направена от парче пластмаса с фигури от нитове и болтове. По стените имаше картини, рисувани с въглен. В началото рисуваше градски сцени, а после, когато спомените му избледняха, започна да рисува само това, което виждаха очите му или съзнанието му бе успяло да съхрани. Една цяла стена бе покрита с рисунки на пустинята, планините, солените блата и една-две на колата. Имаше и няколко опита за автопортрет и всеки с нещо приличаше на Кори.

Кори се втренчи в огледалото, висящо до прозореца. Лицето му бе придобило махагонов оттенък, но не беше се променило много, като се изключи изсветлялата му коса. Оставаха му още трийсет години изгнание, но вътре в себе си знаеше, че не би могъл да ги преживее или да остане нормален.

Продоволственият кораб кацна три дни по-късно. Той се появи на небето, проблясвайки за миг под лъчите на огромното бяло слънце, и се приземи с рев на няколко хиляди ярда от бараката, Кори гледаше от верандата как капитанът, следван от другите двама пилоти, се приближава бавно към него. Устата му бе пресъхнала, ръцете му трепереха. На два пъти беше готов да се втурне към тях и да ги посрещне, но успя да се овладее. Усещаше как нещо се надига в гърлото му, някакъв вик, признание за тази кратка отсрочка на изтезанието му. Но сякаш някакви скрити ръце задушиха порива и той остана на мястото си.

Капитан Уолтър Алънби, газейки през дълбокия пясък, погледна проницателно Кори. Отново забеляза колко бързо остаряват изгнаниците, как неусетно, само за четири месеца, всяко лице се променя. Алънби работеше като летец вече осемнайсет години. Беше управлявал всичко — от товарен кораб до пътнически лайнер. През милионите часове, прекарани в Космоса, беше преживял много неща, но това бе съвсем различно. Трябваше да прекарва по дванайсет минути четири пъти годишно с измъчени, полуобезумели хора, които го гледаха като месия. Имаше четири астероида по пътя му и този беше последният. При тази мисъл Алънби въздъхна с облекчение. След три седмици щеше да бъде отново на Земята. Миг след това образът на Кори го върна към действителността. Почувствува болка и съжаление.

— Как си, Алънби? — попита изгнаникът.

— Добре, Кори — отвърна Уолтър и махна с ръка към двамата си спътници. — Това е Джеймс Кори, господа. А това са Адамс и Йенсен.

Двамата пилоти кимнаха на Кори, като го оглеждаха внимателно. Беше първото им пътуване, а Кори — четвъртият изгнаник, когото виждаха. Веднага забелязаха приликата между четиримата — глада в очите и отчаяния вид на лицата.

— Страшно място имаш, Кори — каза Адамс.

Устните на Кори потрепераха.

— Радвам се, че ти харесва.

— Не съм казал, че ми харесва, тук вони!

Кори вдигна глава, гневни искри пробляснаха в очите му, но се овладя.

Капитанът се опита да се усмихне и се обърна към своя помощник:

— Слушай, Адамс, ако опиташ да поживееш 385 дни тук, ще се почувствуваш като печено, което напуска огнището.

Адамс се усмихна злобно.

— Да побързаме, капитане, остават ни още няколко минути.

Алънби кимна.

Кори се опита да прикрие молбата в гласа си:

— Никой не следи вашето разписание — каза той на Алънби. — Защо не направим една игра на карти или нещо друго?

Алънби с явно усилие запази гласа си твърд.

— Съжалявам, Кори, това не зависи от нас. Ако се забавим повече от петнайсет минути, ще попаднем в друга орбитална позиция и няма да можем да излетим. Ще трябва да останем тук цели четиринайсет дни.

Гласът на Кори стана по-висок:

— Е, какво са четиринайсет дни? Защо да не се позабавляваме? Запазил съм малко бира.

Думите извираха от него, прекъсвани от малки въздишки, а на Алънби му се струваше, че този зрял мъж се самобичува.

Капитанът погледна към небето.

— Бих искал да можем, Кори — отговори той, — но както казах, имаме само петнайсет минути.

Кори бързо го прекъсна:

— Добре… добре, какво са няколко дни за вас? Няколко игри на карти… — обърна се умолително към останалите двама. — Какво ще кажете, момчета? Мислите си, че ще ви убия или че ще ви скроя някой мръсен номер.

Йенсен се обърна настрани, стана му неудобно, но Адамс гледаше Кори с обвинение и отвращение.

— Съжалявам — каза тихо Алънби. След това хвана Кори под ръка. — Хайде да отидем в бараката.

Кори се дръпна отчаяно, но погледът на Алънби го накара да се подчини.

— Добре — изхленчи той. — Добре. Две минути вече минаха. Имате още тринайсет. Не бих искал да наруша разписанието ви, Алънби. — Той сведе поглед в краката си. След това бавно погледна Алънби като животно, хванато в капан, молещо за пощада. Вече не се прикриваше. Гордостта му беше изчезнала. Когато заговори отново, гласът му беше като на грешник, пропадащ в ада.

— Алънби — попита меко той, — какво стана с молбата ми за помилване?

— Помилване ли, Кори? — каза грубо Адамс. — Нямаш късмет, момче. Присъдата ти гласи трийсет и пет години, а те изобщо не преразглеждат случаи за убийства.

Капитанът направи бърз жест към Кори да го последва и тръгна към бараката. Изгнаникът бавно тръгна след него.

Алънби докосна ръката му с инстинктивна нежност и съчувствие. Гласът му беше тих:

— Съжалявам, Кори — каза той, — но ние не създаваме законите. Всичко, което правим, е да доставяме продоволствия и да предаваме информация. Миналия път ти казах, че у нас имаше големи протести срещу такова наказание. Много хора смятат, че е безсмислено жестоко. Никой не знае какво ще стане през следващите години. Общественото мнение може да надделее и законът да бъде отменен. Тогава ще излежиш присъдата си на Земята, а може и да те помилват. Трябва само да имаш търпение.

— Алънби, ще ти кажа нещо. Всяка сутрин, когато се събуждам, си казвам, че това е последният ден, в който съм нормален. По обед пръстите ми почват вече да треперят, в устата си усещам вкус на барут и горена мед, а някъде дълбоко в мен се явява тъпа болка, която пълзи, обхваща цялото ми тяло и къса парченца от него. В този момент си казвам, че трябва да издържа още един ден, само още един ден. — Той извърна поглед от Алънби и загледа отново бараката. — Но аз не мога да продължа да правя това ден след ден през следващите трийсет години. Аз откачам, Алънби. Кълна ти се — откачам.

Адамс се изкачваше по хълма и бе на няколко ярда от тях. Беше чул част от думите на Кори и поклати глава. Усещаше горещината въз врата си и се чувствуваше смазан.

— Господи — избухна той, — бог ми е свидетел, ти разкъсваш сърцето ми, Кори. Още малко и ще се разплача.

Кори се обърна. Лицето му беше спокойно. Изръмжа като животно, след това дълбоко от гърдите му се изтръгна вик. Хвърли се върху Адамс и го свари неподготвен. Телата им се претъркулиха надолу по хълма. След миг той беше вече върху него, нанасяйки му отчаяни удари по лицето, докато Алънби и Йенсен не го откъснаха от жертвата му.

Алънби застана между падналия мъж и неговия нападател.

— Спокойно… Спокойно, Кори. За бога, успокой се!

Постепенно Кори остави тресящото си тяло да се отпусне уморено, тежко и безизразно.

Адамс бавно се изправи на краката си. Усещаше раната на бузата си и пулсираща болка в челюстта.

— Аз нямаше да се притеснявам, че ще откача, ако бях на твое място, Кори — каза той. — Това вече е факт. Ти напълно си откачил.

Алънби направи крачка към него, за да е сигурен, че ще остане на мястото си.

— Назад, Адамс! — заповяда той. — Върнете се с Йенсен на кораба, свалете провизиите и ги донесете при бараката!

Адамс понечи да отвърне нещо, но само прехапа устни и хвърли отмъстителен поглед към Кори. След това се обърна и тръгна обратно към кораба, следван от Йенсен.

Алънби и Кори влязоха в бараката. Кори седна на хамака и се загледа в скръстените си ръце. Алънби отвори хладилника и извади контейнер с вода.

— Чаши? — попита той.

Кори посочи към рафта.

Алънби разви капака, помириса водата и направи гримаса.

— Имаме прясна вода на кораба — каза той. — Ще я донесат сега.

Кори кимна безмълвно. Алънби пое дълбоко въздух и придърпа един стол срещу хамака. Той изучаваше мъжа срещу себе си и се чудеше откъде да започне.

— Донесох ти няколко списания и микрофилми, стари хубави филми, научна фантастика. Ще ти доставят удоволствие.

Алънби облиза устните си, загледа се известно време в Кори, след това стана и отиде до прозореца.

— Донесох ти и нещо друго, Кори — каза той през рамо. — Ще ми струва работата, ако заподозрат… и главата, ако открият.

— Виж, Алънби — каза мрачно Кори. — Не искам твоите подаръци. Те ме карат да се чувствувам като животно в клетка, на което мила стара дама подхвърля фъстъци. Помилване, Алънби. Това е подаръкът, който желая. — Думите избликваха от душата му, завладяна от мъката, нуждата и пълната безнадеждност. — Аз убих едно животно, Алънби, едно животно, което нямаше работа на този свят. Добре, нека ме вкарат в затвора, но не това. Боже господи, Алънби, само не това.

— Знам, Кори. Съмнявам се, че ще те утеша, ако ти кажа, че и на мен не ми е лесно да изпълнявам подобно задължение — идвам тук четири пъти годишно — и да гледам агонията на един порядъчен мъж.

Алънби говореше истината. Думите му бяха искрени и съчувствени. Кори го разбра, но не можеше да спре изблика на мъката си.

— Ти си напълно прав, капитане. Това е твърде малко утешение.

Алънби се изправи срещу него.

— Аз не мога да ти върна свободата, Кори. Всичко, което мога да направя…, е да ти нося неща, които да запазят разума ти, неща, които ще ти помогнат да се пребориш със самотата.

Те чуха Адамс и Йенсен, които влачеха малка метална количка. Алънби виждаше добре съдържанието на количката. До сандъка с продоволствия имаше друг, по-голям, с дължина седем крачки и червен етикет.

— Капитане — извика Йенсен. — Да отворим ли големия сандък?

Алънби отговори бързо:

— Не сега. Чакайте вън, идвам веднага.

Кори погледна през прозореца и изненадано възкликна:

— Я гледай ти! Взе да става интересно. Какъв е подаръкът, капитане, какъв е този сандък?

Алънби се обърна много бавно към него:

— Това е… Това е нещо, което съм ти донесъл, Кори.

Кори се изсмя сухо:

— Ако това е запас от кръстословици и други загадки за близките двайсет години, няма що, голямо щастие. Ще трябва да откажа с благодарност. Нямам нужда от това, Алънби. Ако искам да решавам някаква загадка, мога да застана пред огледалото и да се опитам да си представя самия себе си.

Алънби отиде до вратата и сложи ръка на дръжката.

— Трябва да тръгвам вече. Ще се върнем след четири месеца. Чуй ме добре, Кори. Това, което ще ти кажа, е много важно.

Кори го погледна изпитателно.

— Когато отвориш този сандък — каза Алънби, — няма нужда да правиш нищо. А… предметът е вакуум пакетиран. Няма нужда от никакъв активатор. Въздухът ще свърши тази работа. Вътре има и упътване, което ще отговори на всичките ти въпроси. — Той посочи към прозореца. — Те не знаят какво е това. Ще ти бъда много благодарен, ако изчакаш да заминем, преди да го отвориш.

Кори вече не слушаше.

— Добре — промълви той. — Желая ти успешно пътуване. Предай много поздрави на Бродуей и на всяко друго място, което посетиш.

Алънби кимна, гледайки го втренчено.

— Разбира се, Кори — каза тихо той. — Ще се видим отново. — Отвори вратата и излезе навън.

През прозореца Кори видя как махна на останалите и те го последваха през пустинята обратно към кораба. Гледайки отдалечаващите се фигури, той изведнъж извика:

— Алънби!

Тримата мъже спряха и се обърнаха към него.

— Алънби! — извика Кори. — Не ме интересува какво е, но ти благодаря, благодаря ти за всичко.

Алънби кимна и изведнъж усети, че стомахът се сви на топка.

— Няма нищо, Кори — каза меко той. — Няма нищо.

Кори ги проследи с поглед, докато силуетите им се скриха зад линиите от дюни. След това безцелно, без определена посока, без определена мисъл излезе навън.

Кашоните с провизии бяха натрупани един върху друг около големия правоъгълен сандък с червения етикет. Кори го изучаваше с поглед, като се питаше какво ли може да бъде. Каквото и да имаше вътре: игри, карти, мозайки, книги, микрофилми, всичко твърде скоро щеше да се превърне в познат, досаден предмет, попълващ интериора на пустинния му дом.

Кори отвори сандъка, извади съдържанието му и зачете с любопитство упътването.

„Вие сте сега щастливият собственик — започваше първият параграф — на робот във вид на жена, изпълняващ всичките й функции. Той е пълно копие на съвременна жена. Физиологически и психологически тя е човешко същество с определени емоции, памет, способност за мислене, разум и говор. Не боледува и при нормални условия има продължителност на живота колкото на човек. Името й е Алиша.“

Много бавно Кори остави упътването да се изплъзне от ръцете му. Погледна безкрайните пясъци, след това сандъка и накрая съществото, което стоеше до него.

Тя изглеждаше като човек. Имаше дълга кестенява коса, дълбоки кафяви очи, малък правилен нос, леко издадени скули. Беше облечена в свободна светла рокля, която нито засилваше, нито намаляваше женствеността й. Но лицето й прикова вниманието на Кори. Очите й бяха безизразни, лицето безжизнено. Това беше маска, една красива маска.

Кори усети, че му се повдига. Изпита странно чувство на ужас при вида на това същество, което го гледаше със стъклените си очи.

— Махни се оттук! — каза тихо Кори и се приближи към нея. Гледаше я право в очите и усещаше тръпки на ужас да пълзят по кожата му. — Махай се, не искам никаква машина тук!

Роботът отвори уста и бавно заговори:

— Името ми е Алиша. — Гласът беше на жена, но имаше студенина в него. — Името ми е Алиша. Как е вашето?

Беше нелепо, невероятно, абсурдно. Тук, сред безлюдната пустиня, едно същество, една машина му говореше с човешки глас, изискано според етикета, все едно че бяха на прием.

Кори направи още една крачка към нея и каза с равен тон:

— Сега влизам вътре и когато изляза, не искам да те намеря тук. Разбра ли?

Без да чака отговор, той се обърна и тръгна към бараката, оставяйки съществото, което толкова приличаше на жена, само̀ на пясъка да го изпраща с празен поглед. Минаха три дни. Кори копаеше дупка за отпадъците. Той се облегна на лопатата. Избърса сухото си лице и погледна към слънцето, което бе стигнало върховете на планината. Сега от блестящо бяло то беше станало светлооранжево, но продължаваше да изпраща горещите си лъчи.

Алиша слезе от хълма. Носеше кана с вода. Остави я на пясъка на няколко крачки от него. Механичното й лице го гледаше безизразно.

— Е? — попита Кори.

— Донесох ви малко вода. Къде да я оставя?

— Остави я, където искаш, и изчезвай!

— Ще се стопли, ако я оставя тук — каза Алиша.

Кори взе черпака от каната и опита водата. Изплю част от нея и пусна обратно черпака. Погледна към Алиша и видя колко внимателно го наблюдава.

— Ти си знаела, а? — попита той.

— Какво да знам?

— Знаела си, че водата ще се стопли.

Ъгълчетата на устните й се извиха в нещо като усмивка:

— Аз мога да усещам жажда — каза тя.

Кори избърса уста с опакото на дланта си и отново се загледа в нея. Откри, че напоследък я наблюдава често, но това не беше интересът, с който мъжът гледа една жена, а по-скоро клинично изследване на учен върху непознат обект. Гледаше я неохотно, с неприязън, понякога с чувство на отвращение и въпреки това изпитваше болезнено привличане и любопитство. Тя беше нещо странно, необикновено, различно от цялата заобикаляща го пустош.

— Какво друго можеш да чувствуваш? — попита Кори. Въпросът беше реторичен.

— Не разбирам… — започна Алиша.

— Предполагам, че можеш да чувствуваш горещина и студ, нали? — прекъсна я Кори. — А болка? Можеш ли да усещаш болка?

Алиша кимна. Равният й глас прозвуча много меко:

— И това също.

Кори пристъпи крачка.

— Как така можеш? Ти си машина, нали?

— Да — промълви Алиша, — машина съм.

— Защо не са те направили да приличаш на машина? Защо не си направена от метал с нитове и стърчащи болтове? С жици, електроди и други такива неща.

Гласът му постепенно се повиши. Той вече крещеше, обзет от безпомощна злоба.

— Защо са направили от теб една красива лъжа? Защо са те покрили с това нещо, което изглежда като плът? Защо са ти дали лице?… Лице — продължи тихо той. — Лице, което, ако го гледам достатъчно дълго, ме кара да мисля,… кара ме да вярвам, че…

Той я хвана за раменете. Ръцете му бързо минаха през шията й и сграбчиха лицето й.

Алиша притвори очи от болка.

— Кори! — каза тя с умолителен глас.

— Ти ми се подиграваш — каза той. — Когато ме гледаш, когато ми говориш. Ти ми се подиграваш.

— Съжалявам — отговори Алиша. Ръцете й докоснаха неговите. — Причиняваш ми болка, Кори.

— Причинявам ти болка, а? Как по дяволите бих могъл да ти причиня болка? — В погледа му имаше омраза и отвращение. Пръстите му се впиха още по-силно.

— Как бих могъл да ти причиня болка? Това не е плът. Няма никаква кръв в нея, няма сухожилия, мускули и нерви.

Кори усети меката, гъвкава материя под пръстите си. За миг му се стори, че долавя леко ухание на парфюм, нежна и сладникава миризма, изпълваща въздуха около нея. Омразата го завладя отново. Почувствува, че трябва да унищожи това същество. От силната болка тя падна на колене. Неохотно той дръпна ръцете си от нея. Погледна я, коленичила с наведена глава и разрошена коса. В умопомрачение той взе лопатата, вдигна я високо във въздуха и изкрещя:

— Знаеш ли какво си ти?! Ти си като тази счупена бричка долу! Ти си парче метал с ръце и крака вместо колела. Слушай, чучело, писна ми вече да бъда подиграван от един призрак, който се гаври със спомена за една жена и ми напомня, че съм страшно самотен и скоро ще откача. Това си ти — призрак!

Той замахна с лопатата, но изведнъж спря движението си миг преди удара. Жената бе вдигнала лице към него. Очите й бяха мокри. По бузите й се стичаха сълзи. Много бавно ръцете му се отпуснаха. Не усети как лопатата се изплъзна от пръстите му и падна на пясъка. Той я гледаше с недоумение. Лицето й вече не беше безизразно и неподвижно. В него имаше дълбочина и чувство, изпълнено с нюансите на тайнствата, които излъчва жената. Беше красиво. Кори бавно коленичи до нея. Протегна ръка и докосна мократа й буза.

— Ти си можела и да плачеш?

Алиша кимна.

— Ако има причина. — Гледаше го право в очите. — Мога да чувствувам и самотата също.

Кори я хвана за ръката и й помогна да се изправи. Двамата мълчаха и се гледаха. Накрая той каза:

— Е, да се връщаме вкъщи. Време е за вечеря.

Тя кимна отново.

— Добре — и тръгна пред него.

— Алиша — извика Кори.

Тя спря и се обърна.

— Алиша — започна той. Гласът му беше особен. В тона му имаше нежност и съчувствие и нещо повече… Това беше мъж, говорещ на една жена.

— Да, Кори?

— Не ме интересува… не ме интересува как си родена или от какво си направена. За мен ти си от плът и кръв. Ти си жена. Ти си моят другар. Разбираш ли, Алиша? Единственият, когото имам. И аз страшно се нуждая от теб.

Тя му се усмихна. Усмивката й бе топла и красива.

— И аз имам нужда от теб, Кори.

Хванати за ръце, те тръгнаха към бараката.

Тя започна да приготвя вечерята. Кори не я изпускаше от очи. Чак сега откри, че тя беше една от най-красивите жени, които е виждал. Вътре в себе си реши, че никога няма да напусне тази жена. Винаги и навсякъде щеше да бъде с нея. Не можеше да изкаже всичко това, защото мислите и чувствата му бяха напълно объркани, но знаеше, че този път беше намерил спасението. То дойде под форма на жена. Джейм Кори беше влюбен.

* * *

Бяха изминали единадесет месеца. Единадесет невероятни месеца за Кори. Невероятни, защото всичко се беше променило. Самотата му се беше превърнала в тихо и щастливо уединение. Безкрайната пустиня беше придобила странна красота. Дългите звездни нощи сега криеха толкова очарование и романтика.

Вече мръкваше. Той седеше на верандата и пишеше в дневника си:

„Алиша е с мен вече почти година. Два пъти, когато Алънби донесе провизии с кораба, аз я бях скрил, за да не я видят другите. Всеки път виждах въпроса в очите на капитана. Това е въпрос, който и аз си задавам. Трудно е да се определи какъв е крайният резултат от тази толкова странна връзка, връзка между мъж и жена или между мъж и машина. Все по-често си мисля, че Алиша е просто Алиша, част от самия мен, моето второ аз. Чувам думите си, произнесени от нея. Моите чувства. Нещата, които тя се научи да обича, са нещата, които аз обичах.“

Кори спря да пише и се заслуша в гласа на Алиша, която пееше в бараката. Гласът й беше висок и ясен. Той се усмихна и продължи да пише:

„Вече преставам да анализирам себе си и Алиша. За себе си реших окончателно — тя е част от моя живот, неразделна част.“

Беше нощ и тя лежеше сгушена в прегръдката му. Гледаха звездите.

— Виж, Алиша, там е съзвездието Орион, а това е Голямата мечка с двете си звезди, които са на една линия с Полярната. А там е съзвездието Херкулес.

Той погледна към нея. Лицето й не се виждаше в тъмнината, само очите й блестяха на звездната светлина.

— Боже, колко е красиво! — промълви тя. Изведнъж тялото й потрепна. — А тази звезда? Коя е тази звезда, Кори?

Кори изучаваше малката точица, която прекосяваше нощното небе.

— Това не е звезда. Това е кораб, Алиша.

— Кораб!?

Точицата ставаше все по-ярка и по-голяма. Алиша се обърна към него:

— Какъв е този кораб, Кори? Нали няма курс сега? Последния път каза, че няма да ги има четири месеца, а мина само един…

Кори я прекъсна.

— Трябва да е корабът на Алънби — каза той замислено. — Той е единственият, който идва насам. Обикаля и другите астероиди и се връща на Земята. Ще бъдат тук сутринта. Чудя се защо ли?

Както обикновено, утрото беше душно и горещо. Тишината беше нарушена само от далечния глас на Алънби. Кори можеше да го види как тичаше към бараката между дюните, следван от другите двама пилоти, които се опитваха да се изравнят с него. Когато Алънби стигна до Кори, той едва си поемаше дъх. Лицето му бе пребледняло от изтощение.

— Къде по дяволите беше? — попита той.

Кори забеляза нещо особено в изражението му, нещо, което не беше виждал досега.

— Тук съм, какво има?

Капитанът се усмихна и сякаш умората изчезна от лицето му.

— Няма нищо, всичко е наред — каза той, вече по-спокоен и хвърли съучастнически поглед към останалите. Те също се усмихнаха, дори Адамс. Алънби сложи ръка на рамото на Кори. Искаше да му каже нещо, но не знаеше как да започне. Кори усети, че е станала някаква важна промяна, но не можеше да разбере нищо.

— Не се учудвай. Това е полет по разписание — каза Алънби.

— Имаме добри новини за теб, Кори — допълни Адамс.

Кори се вглеждаше изпитателно в лицата им.

— Много добре, но това съвсем не ме интересува.

Алънби примижа срещу слънцето и отново се усмихна.

— Ти по-добре чуй какво е.

— Алънби, каквото и да е, не ме интересува.

— Ще те заинтересува, сигурен съм.

Кори се вгледа внимателно в лицето му. Съмнение и тревога завладяха съзнанието му. Той отстъпи крачка назад.

— Алънби, остави ме на мира! Не искам да имам никакви неприятности.

Капитанът продължаваше да се усмихва.

— Ние също, Кори.

Адамс се обърна към Йенсен.

— Той става все по-зле. Ако бяхме дошли един месец по-късно, щеше да яде пясък или нещо такова.

Кори изведнъж почувствува, че трябва да избяга далеч от тези хора. Той се обърна и с престорено безразличие тръгна към бараката.

— Кори! — Алънби извика след него.

Изгнаникът вървеше все по-бързо. Чу стъпки след себе си и се спусна в отчаяно бягство.

Но Алънби беше вече до него и го хвана за ръката. Обърна го рязко към себе си.

— Слушай, идиот такъв. Не разбираш ли? Присъдата ти беше преразгледана. Помилван си. Идваме да те приберем вкъщи.

Кори гледаше с широко отворени очи. Отвори уста, но не можа да каже нищо. Не можеше да повярва на това, което чу. Алънби забеляза погледа му и избухна в смях, смях на облекчение.

— Но ще ти кажа и още нещо — продължи Алънби. — Ние трябва да излетим оттук най-късно след 21 минути. Не можем да се бавим повече. През целия път насам се борихме с метеоритни бури и сме почти без гориво. Ако закъснеем, ще пропуснем момента за излитане и не знам дали някога ще можем да го направим. Какво, онемя ли?

Кори притвори очи. По бузите му се стичаха сълзи.

— Алънби… Алънби, почакай само минутка — той отвори очи, — какво каза? Би ли го повторил?

— Помилване! — Алънби се смееше през сълзи. — Не разбираш ли, глупчо, ти си помилван. Свободен си.

— Но това няма да помогне на никого от нас, ако продължаваш да се бавиш и не си приготвиш веднага багажа. Взехме останалите трима от другите астероиди — изгнанието е вече отменено като присъда. Има място само за 5–6 килограма багаж, така че събери набързо каквото имаш и да тръгваме.

Гласът на Кори трепереше от вълнение.

— Багаж? Та вещите ми не тежат и два килограма.

Започна да се смее. Това бе смях от сърце, смях на облекчение и благодарност.

— Ще си взема ризата, чифт обувки, молива и дневника. Това е всичко, което имам. — Той погледна към старата кола. — Сега тя ще остане сама тук. Ще бъде най-отдалечената гробница на коли в света. С Алиша ще й махнем, когато излитаме. Ще погледнем през илюминатора и ще изпратим по една целувка за сбогом — на колата, на бараката, на солените блата, на планините, на проклетата пустиня. Ние с Алиша само ще…

Той спря изведнъж, усещайки тишината и мрачния поглед на Алънби. Капитанът изглеждаше блед и печален. Зад него Адамс стоеше в недоумение.

— Кой, Кори? — попита Адамс. — Кой?

Алънби прехапа устни и затвори очи.

— О, мили боже! — промълви той. — Аз съвсем я бях забравил.

Кори огледа отново всички лица и накрая спря погледа си върху капитана.

— Алънби, та това е Алиша! Как можа да я забравиш?

Йенсен прошепна на Адамс.

— Той май не е с всичкия си, а?

Адамс тръгна бавно към Кори.

— Коя е Алиша, Кори?

Кори се усмихна, клатейки глава. Беше просто абсурдно. Как могат да не знаят коя е Алиша, как могат да не се досещат за присъствието й.

— Коя е Алиша!? — той продължаваше да се смее. — Адамс, глупак такъв! Коя е Алиша!! Та вие я доведохте. Тя е жена… — той долови погледа на Алънби и гласът му стана по-тих. — По-точно робот, но почти като жена — допълни той. — Тя ме запази жив.

Адамс погледна към командира си.

— Това значи било в сандъка с червения етикет?

Алънби се извърна.

— Съжалявам, капитане — каза Кори, — но трябваше да го кажа.

Алънби махна с ръка.

— Всичко е наред, Кори. Всичко това е минало. Но за жалост има друг проблем…

Кори отново се разсмя, силно и невъздържано.

— Проблем ли? Какъв проблем? Няма никакви проблеми. Няма вече нито на земята, нито на небето. Ние ще си съберем багажа, ще се качим на вашия кораб и когато се върнем на прекрасната зелена Земя… — той спря рязко. Нещо проблясна дълбоко в съзнанието му. Устните му безгласно промълвиха — пет-шест килограма — после по-силно — пет-шест килограма. Пет-шест килограма — изкрещя накрая. Протегна ръце и сграбчи Алънби. Лицето му беше изопнато, очите молещи. — Трябва да имате място за повече, Алънби! Изхвърлете част от багажа. Изхвърлете част от екипировката! Алиша тежи повече от пет-шест килограма.

Много бавно Алънби се освободи от Кори. Гледаше пясъка в краката си. Започна да говори бавно, търсейки подходящите думи.

— Това е проблемът — каза тихо той. — Ние сме изчерпани, Кори. Имаме място само за теб и нищо друго освен дневника и молива ти. — Поклати бавно глава. — Ще трябва да оставиш робота тук!

Кори го гледаше ужасен. Гласът му трепереше.

— Тя не е просто робот, Алънби. Ти не разбираш. Вие… вие всички не разбирате. Ако я оставите тук, това е… това е убийство.

Алънби отново поклати тъжно глава.

— Съжалявам, Кори, но нямаме друг избор. Господи, не разбираш ли, че няма друга възможност?

Кори отстъпи назад. Усети студена пот да избива по челото му.

— Не, Алънби, ти просто не разбираш. Не можеш да я изоставиш тук. — Изведнъж се обърна и извика. — Алиша, ела тук! — обърна се към тримата мъже. — Вие ще видите! Вие ще видите защо не може да я оставите тук. Алиша! — извика отново той. След това се обърна и побягна към бараката, изкачвайки стъпалата с един скок. Блъсна вратата и влетя в празната стая. Алънби беше зад него. Другите двама останаха на верандата.

— Къде е тя, Кори? — попита Алънби.

— Не знам, но когато я видите, ще разберете защо не може да я оставите тук.

— Виж какво, Кори — обади се Адамс от верандата. — Ние искаме да си приготвиш възможно най-бързо багажа и да се махаме оттук — и като погледна нервно часовника си, добави: — Остават ни само десетина минути. Какво ще кажеш, капитане?

Алънби пое дълбоко дъх.

— Хайде, Кори! — каза нежно той.

Кори отстъпи навътре в стаята.

— Аз няма да тръгна, Алънби. Казвам ти, не мога да замина.

Той стоеше до стената. Беше просто невероятно, че не могат да го разберат. Просто абсурдно, как не можеха да проумеят това, което изглеждаше толкова проста истина! Човек не може да остави една красива жена сама на пустинен астероид. Не такава като Алиша.

Алънби прочете мислите му. Стисна зъби. Пръстите му се свиха и разпуснаха. Пристъпи към него.

— Кори, това е нашето последно пътуване до този астероид. Никой повече няма да идва тук. Това значи, че няма да има храна и изобщо нищо. Ако останеш тук, ще умреш. И ще дойде ден, когато ще се молиш смъртта да дойде по-бързо.

Кори поклати отрицателно глава. Той не можеше да проумее думите му. Нямаше логика в тях. За него имаше само една истина.

— Аз не мога да оставя тук Алиша. Ти не искаш да я вземеш. Значи аз оставам тук.

Той се хвърли към прозореца и извика:

— Алиша… Алиша, не идвай. Стой надалеч!

Алънби бързо прекоси стаята. Сграбчи Кори за раменете и го обърна към себе си. Всичко трябваше да се реши сега или никога.

— Кори — каза той. — Аз видях това… това нещо, как се създава и как се поставя в кутия.

— Не ме интересува — прошепна Кори.

— Това е машина, Кори. С мотор и жици, с цилиндри и батерии.

— Тя е жена — каза тъжно Кори. — Боже, Алънби, тя е жена. Тя е моята жена.

Гласът на Йенсен се чу от верандата:

— Сър, имаме само четири минути. Трябва да тръгваме, сър.

Адамс влезе в стаята. Лицето му беше напрегнато и изплашено.

— Какво ще кажете, капитан Алънби? Да го оставим тук, а?

Алънби поклати глава.

— Не можем да го оставим тук. Болен, луд или полумъртъв, ние трябва да го върнем обратно. Такива са нарежданията.

Той отново се обърна към Кори:

— Сега това не се отнася само за теб, Кори. Отнася се за всички нас. Това значи, че не можем да говорим повече, че не можем да спорим повече с теб. Ние просто трябва да те вземем със себе си.

Алънби усети силна болка в корема след удара на Кори, който се беше хвърлил към него. Адамс също не можа да реагира, получи силен удар в челюстта и се свлече на земята. Кори излетя от бараката пред смаяния поглед на Йенсен. Чуха го как викаше, бягайки през пустинята:

— Алиша! Алиша!

След миг Алънби беше на крака и изскочи от бараката, следван от Йенсен и Адамс. Алънби чувствуваше, че смисълът на целия му живот е вложен в това преследване. Той трябваше да върне обратно този човек. Трябваше да го спаси. На стотина ярда пред себе си той видя, че Кори спря и след това изчезна в една яма. Алънби стигна мястото, но спря, страхувайки се да погледне надолу. Йенсен и Адамс го настигнаха и той чу възклицанията им. Погледна в ямата. Кори беше коленичил до една женска фигура, която ги гледаше с очи на изплашено дете.

Кори видя трите фигури на височината. Обзе го отчаяние.

— Алиша, говори ми! — молеше я той. — Кажи им, че си жена! Обясни им!

Алънби се спусна бавно в ямата. На колана му висеше кобур с ракетен пистолет. Разкопча го, вървейки.

— Кори, ти трябва да разбереш. — Спря на няколко крачки от тях. Гласът му се беше превърнал в агонизиращо шептене. — Аз просто нямам друг избор.

Той извади пистолета от кобура. В този момент Кори се обърна към него все още на колене.

— Алънби, тя е човешко същество. Не разбираш ли, Алънби? Алиша е човек. — Той запълзя към капитана, като продължаваше да говори през сълзи. — Алънби, Алънби, тя е човешко същество, тя е човек, човек като теб и мен.

Гласът му бе заглушен от пищящия изстрел на ракетния пистолет. Кори усети как кръвта му се смразява. Нещо го накара да се обърне и да погледне назад.

Алиша беше улучена в лицето. Ударната вълна я беше отхвърлила настрани. Лежеше върху дюната като кукла. На мястото на красивото й лице, оградено от кафяви къдрици, зееше ужасна дупка, от която се подаваха преплетени жици и една пръсната тръбичка, над които се издигаше тънка струйка дим. На края на една от жиците висеше остатък от око. Стържещ метален глас повтаряше: „Кори… Кори… Кори…“ След това се чу щракане, сякаш плочата свърши, грамофонът изключи, после — тишина.

— Капитане — каза Адамс, — трябва веднага да тръгваме.

Алънби кимна, гледайки пистолета си.

— Да тръгваме — каза меко той. След това погледна Кори. — Хайде да вървим, Кори. Време е да се прибираме вкъщи.

Четиримата мъже вървяха през пустинята към космическия кораб. Кори се движеше като автомат.

— Всичко свърши вече, Кори — каза Алънби, като наближиха кораба. — Всичко свърши. Беше само лош сън, кошмар. Когато се събудиш, ще бъдеш на Земята. Ще си бъдеш вкъщи.

— Вкъщи? — гласът на Кори звучеше странен и празен.

— Точно така — каза Алънби и го докосна по ръката. — Това, което оставяш тук, е самотата.

Кори спря и се обърна назад към блестящата метална барака. Погледът му беше прикован в открояващото се на пясъка парче зелен плат, което някога беше женска рокля. Очите му бяха влажни, но не можеше да плаче. Някаква сила задържаше сълзите му дълбоко в него и той усещаше болезнено тежестта им.

— Аз няма да я забравя! — каза той. — Аз никога няма да я забравя.

Той остави Алънби да го хване за лакътя и да го поведе към огромния метален цилиндър, който сочеше нетърпеливо с върха си звездите. Минута по-късно сред грохот и пламъци корабът се издигна в небето. Долу на микроскопичния пясъчен остров, който обикаляше пространството, беше останала част от един човешки живот. Домът, в който беше живял, машините, които беше ползувал, щяха да се разпаднат от вятъра, пясъка и горещината. Но този малък свят щеше да се запази завинаги в съзнанието на Кори заедно с жената, създадена от неговото въображение и обезсмъртена от любовта му.

Над пустинния астероид падаше нощта. Вятърът бе затрупал с пясък дъното на ямата. Само една оголена жица с парче стъклено око стърчеше като цвете от пясъка и поклащайки се тъжно, напомняше за една човешка драма.