Збинек Черник
Най-заплетеното дело на комисаря

Домът на комисаря стоеше настрана от другите къщи в покрайнините на града. В тази пустош още не беше прокарано улично осветление, навсякъде бе тъмно и само едно прозорче на втория етаж светеше — изглежда, че там работеше комисарят. Шьонсберг излезе от колата, заключи я и се отправи към вратата, търсейки пипнешком бутона на звънеца. Аха, ето го. Позвъни. От вътрешността на къщата се разнесе гласът на стопанина:

— Влизай, Хари, вратата е отворена.

Комисарят — един от най-умните полицаи в страната, страшилище за всички мошеници, бродяги и крадци (нито един от тях не можеше да му избяга) — беше стар ерген. Любител на самотата, той нямаше навика да кани подчинените си вкъщи, дори и в случай на служебна необходимост. Но днес той направи изключение, като позвъни на Шьонсберг и го помоли да дойде незабавно при него. Случило се е, каза, нещо необикновено важно.

Шьонсберг се изкачи по дървените стъпала на втория етаж, където се намираше кабинетът на комисаря. Той вече го чакаше.

— Заповядай, Хари — каза комисарят. — Съжалявам, че бях принуден да те измъкна от къщи, но се страхувам, че делото, за което искам да ти разкажа, не търпи никакво отлагане. Нали знаеш, че служа в полицията от три десетилетия, собствено именно днес се навършват точно трийсет години, откакто постъпих в полицията — в същия този ден. През цялото това време никой никога не е успял да ме изненада, не ще успее и сега. (Това беше своеобразен увод, който неизменно и постоянно се повтаряше. С него комисарят започваше всяко дело, с което, откровено казано, раздразваше, макар и отчасти, своите, общо взето, верни и предани сътрудници.) Но и вярно е, че не може да се чака лека работица. И така на въпроса. Слушал ли си някога за опитите на професор Холм от Института по генетика? Едва ли, така си и мислех. Не е прието да се говори открито за тях, а камо ли да се пише. И аз нищо нямаше да зная, ако… Точно така, ако. Лично аз не съм специалист по тези неща, от биологията винаги съм странял, затова моля да бъда извинен за неточността. Та така че… Та този Холм и неговият асистент открили начин да се въздействува на човешките гени, вследствие на което същността на индивида може напълно да се измени. Както твърдят, резултатите от опитите са наистина зашеметяващи: става дума за създаване на човек, по-скоро на свръхчовек, който е способен да прави всичко, за което ние, простосмъртните, можем само да мечтаем. Представи си само: развитието на този мутант — така го наричат самите учени — от детската възраст до възмъжаването става само за някакви си две години. След двете години той вече е напълно оформена личност, способна да живее до двеста години. Но това още не е всичко… Чуй само на какво е способен той. Тук съм записал нещичко, за да не го забравя.

Комисарят отвори бележника си и започна да чете с монотонен глас, като съпровождаше текста с коментари:

— При ходене пеш мутантът е способен да развие скорост до петдесет километра в час (сякаш е с вълшебни ботуши); почти не се нуждае от сън — само някой и друг час на денонощието, превъзходно понася огъня, притежава способност към регенерация (отрежеш ли му крак, той отново ще израсне); рани, които са смъртоносни за обикновения човек, при него моментално зарастват; може да се храни с всякаква храна, дори с човешко месо. И накрая най-важното — мутантът е надарен със способността да влияе на съзнанието на другите хора. Може да убеди когото си иска например в най-абсурдното и невероятното, а после да използва това за свои цели. Забележи при това, че няма никакво значение дали общува непосредствено с един или друг човек, или го прави по телепатичен път — разстоянието не е от значение. Нищо не му струва да убеди някоя бедна старица пенсионерка, че преди седмица е взела на заем от него половин милион, а старата мома — че е нейната първа рожба; пешеходецът, който насмалко да попадне под колелата на камиона, че не е имало никакъв камион, и изобщо все в този дух.

Комисарят млъкна за малко, поизкашля се и продължи:

— Сам разбираш, че с тези си качества мутантът е не само чудо на века, но по цял ред причини представлява и огромна опасност за околните. Чифт такива „свръхчовеци“ е достатъчен, за да преобразуват човечеството, ако, разбира се, поискат това. Затова всички опити в Института по генетика засега са преустановени. Но един мутант, единствен представител на своята суперраса, е успял да се появи на божия свят. Няколко години са го държали в строга изолация, в нещо като затвор с всички удобства, но независимо от строгите мерки той е успял да избяга. И то тъкмо днес.

Шьонсберг неподвижно седеше на стола, внимателно слушаше шефа си и мълчеше.

— Според професор Холм, и това е разбираемо, мутантът ще се държи с хората агресивно — продължи комисарят. — Дявол, откопчил се от веригата, но той поне се бои от дневната светлина. А мутантът от нищо не се бои. За съжаление.

Комисарят имаше необичайно тревожен, дори разстроен вид.

— Във всеки случай това дело трябва да се пази в тайна — каза той. — Драскачите не трябва нищо да подушат, иначе сред населението ще настъпи паника. А ние сме длъжни да вземем всички мерки и да задържим потенциалния нарушител на спокойствието, докато той още не е направил пакости. Трудно е това дело, мутантът не е обикновен злодей или убиец, а човек, който по умственото си развитие е с една степен по-горе от нас. Затова исках, преди да започне разследването, да се посъветвам именно с теб. Знаеш, че ти вярвам и те смятам за моя дясна ръка…

Шьонсберг, който слушаше комисаря, без да мени позата си и без да го прекъсва, сега като че ли мимоходом отбеляза:

— Според думите ти мутантът притежава способността да влияе на съзнанието на другите хора. Тогава отговори ми, моля те, на един въпрос. Какво би направил, ако се окаже, че този мутант съм аз?

Комисарят нетърпеливо се отдръпна от него.

— Я остави тези шегички. Намери кога!

— Шеги ли? — повтори Шьонсберг. — Питам те какво би направил, ако избягалият мутант, този, както ти се изрази, единствен представител на своята суперраса на Земята, ти внуши по телепатичен път, че си набрал някакъв телефонен номер и си го поканил в дома си. Ти мислиш, че сега разговаряш със стария си сътрудник Хари Шьонсберг, а фактически това не е той. Мутантът е предприел това, за да сплаши онези, които се канят да плетат около него интриги.

Слушайки своя подчинен, комисарят загуби дар слово. За пръв път през тридесетгодишната си безупречна полицейска кариера, тридесет години тежка и опасна работа, тридесет години разплитане на невероятно сложни дела, от които той неизменно излизаше победител, макар че враговете му неведнъж се опитваха да го застрелят като вредно зверче, да го изпекат като заек, да го удавят като котенце, за пръв път през тези тридесет години му се стори, че е недооценявал своя събеседник. На лицето на Шьонсберг той зърна усмивката на победителя. Нима пред него наистина стои удивителният и опасен мутант? Глупости! Та той знае Шьонсберг вече толкова години! Но знае ли го?

Всичко това за част от секундата се мярна в главата на комисаря. Но така или иначе той нямаше право да рискува. Пистолетът лежеше в чекмеджето на бюрото, намиращо се в ъгъла на стаята. Бързо натам и колкото е възможно по-незабелязано. Външно запазвайки спокойствие, комисарят направи няколко крачки към писалището.

— Сега отиваш за пистолета — продума Шьонсберг, — но позволи ми да ти напомня, че мутантът притежава способност към регенерация (помниш ли: ако му отрежеш крак, тутакси отново ще израсте) и че раните, смъртоносни за простосмъртния, при него веднага зарастват.

— Виж какво, време е да сложим край на играта. Да започнем разумно да мислим — каза комисарят, макар и да разбираше отлично, че и дума не можеше да става за каквато и да е игра. Съмненията му се смениха със страшна увереност. Мозъкът му работеше напрегнато. Не трябваше да се губи нито минута — престъпно е да даде възможност на този супермен да нападне пръв, трябва незабавно да се предприеме нещо.

Той изведнъж се втурна през вратата към съседната стая и бързо завъртя ключа. Всичко стана за миг.

— Спасен съм! — с облекчение въздъхна комисарят, но веднага разбра, че това няма да е за дълго. Оказа се, че е попаднал в най-глупавата ситуация. В стаята нямаше телефон, а единствената врата беше тази, откъдето току-що успешно беше избягал. Нямаше откъде да чака помощ. Оставаше само една възможност: прозорецът. Наистина на неговата възраст щеше да му бъде трудно. Стената беше съвсем гладка, висока няколко метра и за нищо не можеше да се захване. Освен това навсякъде беше тъмно и изобщо можеше да се каже, че картинката щеше да бъде прекрасна — полицейският комисар напуска собствения си дом по пътя, който обикновено избират престъпниците! Но нямаше какво да се прави, нямаше друг избор. Напред!

— Разбира се, ти искаш да се измъкнеш през прозореца и да избягаш — обади се от съседната стая Шьонсберг, — но позволи ми да ти напомня, че мутантът върви със скорост петдесет километра в час (като с вълшебни ботуши), така че ще те хвана, преди да си направил и крачка. Напразни грижи, признай си.

Ще, не ще, комисарят не можеше да не се съгласи с такива солидни аргументи. „А имам ли изобщо някакви перспективи да се измъкна оттук?“ Сега шефът на полицията се озова в изключително трудна ситуация — като звяр в клетка. За пръв път през цялата си трийсетгодишна кариера комисарят не можеше да намери изход.

— Мутантът притежава и редица други изключителни свойства — отново се чу гласът зад вратата. — Така например той почти не се нуждае от сън — някой и друг час в денонощието, превъзходно понася огъня и… за десерт най-доброто — мутантът може да се храни с всякаква храна, даже и с човешко месо.

И тогава последва звук, сякаш изгладнял великан прогризва дървена врата. Светът се завъртя пред очите на комисаря.

Когато дойде на себе си, пред него стоеше инспекторът Хари Шьонсберг заедно с инспекторите Борн и Фитуси. Те се усмихваха, а Шьонсберг тихичко се кискаше.

— Ама че боклук — каза той с отвращение, плюейки тресчици, — трябваше наистина да гриза дървото, за да изглежда правдоподобно.

— Промяната на храната още на никого не е навредила — засмя се Борн и се обърна към комисаря: — Свести ли се вече?

Комисарят дълго не можа и дума да обели. Накрая успя да процеди:

— Какво означава всичко това?

— Това означава — весело отвърна Борн, — че ние дойдохме да те поздравим за трийсетгодишната ти служба в полицията. А колкото до това, което се случи тук, то е само… малка шега, игра, в която всички сме квит. Казахме си: ако за трийсет години никой не е успял да го свари неподготвен, защо да не опитаме пък ние? И виждаш ли, успяхме.

— Но как така? — попита комисарят, все още не проумявайки нищо. — Та мутантът действително съществува. Заявлението е постъпило от самия професор Холм.

— Разбира се, че съществува, но чудовището не е напускало своето убежище, а сладко си спи в топлата постеля в Института по генетика. А професор Холм е чичко на Хари, та затова го включихме в компанията.

В този момент в стаята влезе побелял мъж с очила.

— Холм — представи се той и подаде ръка на комисаря. — Мислех, че няма да се сърдите, комисарю. Какво можех да направя, когато вашите момчета дойдоха при мен с това доста забавно предложение. Обещах им, че ще дойда заедно с тях във вашата полицейска кола.

— Дяволчета недни — каза добродушно комисарят.

През това време Борн измъкваше бутилка шампанско, с която винаги се отбелязват всички тържества.

— Има ли някакви съдове в къщата, шефе?

В кабинета звънна телефонът. Комисарят излезе от стаята и няколко минути разговаря с някого, после повика Холм.

— Професоре, за вас е.

Холм се върна обезпокоен и дори потиснат.

— Избягал е — каза той. — Мутантът е избягал. Сега вече наистина.

Комисарят искрено се забавляваше.