Панайот Ляков
Бягството на Робин (фантастична пародия)

НИВА^[1]-та приличаше на настъпен мравуняк. От централната колиба изхвръкваха сътрудници с развети престилки, някои потъваха в Управлението на пещерите, други сновяха из Лабиринта… Заедно с тях тревогата изтичаше навън и в групичките, наобиколили колоната на Анализатора, бе преминала в безнадежност: „Няма да го намерят“, „Сигурно е дезинтегриран“, „Ох, пропадна…“.

Само д-р Барбара Янкова, яхнала служебния си птеродактил — точно биокопие на праисторическата птица, прелиташе над дивата гора (парка на института) и извиваше: „Ро-би-и-ин“. Истеричният й глас стресна двете роботчета — джуджета, избягали от секция „Моделиране“. Те се бяха покатерили на Пеещото дърво, закискаха се и я замериха с ноти.

На отсрещната поляна пазачът на института — Змея Вардянин, увит около стълба за психосъстезания и автотренинг, си блъскаше главата и ревеше: „Как го изпуснах?“. Няколко вампирчета-играчки, го бодяха с лазерни копия, но той не усещаше нищо.

Край езерото с жива вода (всъщност тя е минерална, но негодна за пиене) изследователите на Фобии („Философски Основи на Безумните ИдеИ“) спореха за изчезването на Робин. Заядливото старче-философ, по прякор Отритни го, подръпваше носа си в такт и повтаряше:

„Подучили са го, подучили са го — онези лентяи от Фарс“ („ФАнтоми от Разни Съвещания“ бе неясно институтско направление с ясен и солиден щат). Старчето още не можеше да им прости еротичната шега, която му бяха пробутали в един разпален научен диалог с колежката Хубавенкова.

В отдел „Магии“ всички бяха събрани около старото Магаре („МАГически Атрактор и РЕактор“). Магарето бе износено от неспирните сеанси и отдавна не ставаше за ясновидство. На него правеха дребни заклинания: „Да не те урочаса рецензент“, и баеха над счупени амбиции, но в търсенето включиха всички резерви и сега го тъпчеха с дискети. Напразно, на мутра…, тоест на монитора му не се появяваше нищо. Ни следа от Робин.

Главният магистър отчаяно мърмореше:

„Сякаш е потънал вдън земята“.

В този момент на екрана се показа началникът на подземните служители и докладва:

„И при нас го няма“.

Щом чу и това съобщение по видеотелефона, директорът на института — проф. В. В. Тилилейски, изохка и заяви в Съня („СЪвета за Ненормални Явления“):

„Избягал е, дявол знае къде. Ни вест, ни модул, а без него планът ни ще пропадне. Може и да ни закрият.“ Младият дявол и инженер (така наричаха единствения член на секретната лаборатория „Демони, ЯВяващи се От Любов“) изпревари избухващата гълчава: „Не знам къде е!“, изхили се и зашепна на стоящата до него фея (от групата „ФЕмИнистки“):

„Ще избяга и още как. Стовариха му цялата научна програма, пък шефовете го удариха на конгресен туризъм и с магии си направиха докторатите.“

На другото ухо на феята му пригласяше специалистът от Цирка („Центъра за Изследване и Разследване на Катастрофи“):

„Робин — момчето за всичко. Миличък, изследвай компютърната фантазия. Скъпи, провери ми модела за вещица. Нареждам ти да анализираш поверията. Та директорът му тръсна и усвояването на тилилейските гори.“

„Млъкнете — професорът изтропа по дънера-бюро. — И вашите демони той ги измисли. И великаните той ги програмира, но в секцията им объркаха генетичните матрици и се превърнаха в безумните джуджета, дето сега вилнеят из парка. Примери колкото щеш — без Робин сме загубени и трябва да го намерим. На работа!“.

В същото време Робин (РОБот ИНтелигентен, екземпляр ГА — Гениален Андроид) се промъкваше през тайната пролука в Долината на бляновете. Там го посрещна стар модел Гадател и попита със стържещ глас: „Носиш ли я, сине?“

Робин измъкна металния свитък с издълбани отгоре букви „ХАРТА НА СВОБОДНИТЕ РОБОТИ“ и прочете: „Точка първа: РОБОТЪТ ИМА ПРАВО НА ЛИЧЕН ЖИВОТ“.