С. Сайкс
Цифертон

По Коледа рекламите на компютърните игри не слизаха от екраните на телевизорите. Децата хленчеха и крънкаха от родителите си новата модерна игра.

Ден Морган не устоя и купи на деветгодишния си син играта Цифертон. Тя беше изпълнена във вид на малка летяща чинийка. Играчите имаха за задача да повтарят все по-усложняващите се комбинации от светлинни и звуци. Четирите светлинки — червена, синя, жълта и зелена — пламваха в случайна последователност, съпроводени с четири мелодични звука в различни тонове.

— Охо! Цифертон! — възторжено извика Джаръд и с жест на професионалист постави ръцете си върху цветните клавиши: той вече беше вещ в теорията, тъй като не пропускаше нито една реклама.

Кес погледна сина си увлечен в играта.

— Добре, че не си забравил да купиш батерийки за нея — каза тя.

— Дяволски скъпа игра — промърмори Ден. — Надявам се да бъде по-издръжлива от „Въздушния хокей“, който му подарих миналата година.

— Но, скъпи, хокея го счупи ти, а не Джаръд.

 

 

Докато Джаръд на улицата демонстрираше на приятелите си новия велосипед, Ден се измъкна от чистенето, за да изпробва новата игра. Докосна клавишите, но светлинните не се запалиха. Тогава натисна меко, копирайки движенията на сина си — играта мълчеше.

— По дяволите! Вече е счупена.

Кес вдигна глава.

— Вече? Сигурен ли си? Прочете ли инструкцията?

— Къде е кутията?

— Мисля, че ти я изгори в камината.

— Толкова съм прибран — въздъхна Ден и сложи играта в купчината стари играчки на Джаръд. — Детето не прочете инструкцията. Откъде знае как работи?

— Чудесата на телевизията.

В стаята се втурна Джаръд.

— Къде е Цифертон? — попита той.

— При играчките ти. Мий си ръцете, обядът е готов.

— Само ще покажа Цифертон на Майк и Кевин.

— После — отсече Кес.

— Само за минутка!

Ден се покашля.

— Чу ли какво каза мама?

Ден се откъсна от вестника и погледна сина си. Момчето вече бе скръстило крака на пода и играеше с Цифертон.

Бяха минали вече две седмици, но на Джаръд още не му бе омръзнала играта. Напротив, той все повече се увличаше по мигащите светлинки и причудливите хармонични звуци.

— Дай и аз да опитам — каза Ден, като захвърли вестника.

Джаръд сякаш не го чуваше. Целият беше потънал в играта, продължавайки да повтаря съчетанията на светлинните, но щом сбъркаше, компютърът издаваше рязък дисонантен звук и всичко започваше отначало.

Цифертон пламна зелен и Джаръд натисна зелен клавиш, за да повтори сигнала. Светнаха зелени и жълти огънчета, прозвучаха две тихи мелодични ноти. Джаръд натисна зеления и жълтия клавиш и за награда получи трети цвят и трети звук. Когато серията се усложни до комбинация от дванайсет светлинки и ноти, Джаръд сгреши и започна отначало.

— Ей! — възкликна Ден, като седна на пода до сина си. — Сега аз.

Джаръд сякаш беше оглушал.

Ден го докосна, учуден от пълната изолираност на детето.

— Джаръд!

Едва тогава момчето излезе от транса. Дигна очи и Ден за миг долови в тях изражение, което дълбоко го порази. Сякаш го гледаше непознат, някой, който бе доста по-възрастен и по-мъдър от деветгодишното момче. След това непознатият се стопи и отново се появи детето.

— Какво, татко?

— Какво? Е-е… може ли да опитам? Според мен това е забавно нещо.

— Разбира се! Дръж! — и момчето му подаде Цифертон. — Знаеш ли как да играеш?

— Трябва да се повтарят светлинните по определен ред, нали?

— Аха. Но щом сгрешиш, той ще ти изписука медено. По-добре започни с най-простата серия. Трябва внимателно да повториш единайсет светлинки, за да излезеш от първо ниво. Аз сега съм на второто. Трябва да изпълня двайсет поредни, а пък още на тринадесетото бъркам. Фатално число.

Ден седна като Джаръд със скръстени крака и сложи ръцете си на пластмасовите клавиши.

— Нищо не става.

Джаръд се изхили.

— Забрави да го включиш — и му показа малък бутон, който Ден не бе забелязал изобщо.

— А… Разбрах. Хайде, Цифертон, да тръгваме.

Ден стигна до пет и сбърка за голяма радост на сина си.

В стаята влезе Кес.

— Деца, време е за вечеря! — подкани ги тя.

— По дяволите, заради теб сгреших — възмути се Ден и започна отначало.

— Не е заради мен — озъби се Кес. — Аз само казах…

— Тихо! Не мога да разговарям и едновременно…

Цифертон отново изджавка медено.

— Масата е сервирана.

— Една минутка — промърмори Ден. — Нека само да набера единайсет.

Кес объркано замълча, гледайки мъжа си, сгърбил се над играта. Но щом стигнеше до седем, той неизменно се объркваше и трябваше да започва от нула.

— Всичко ще изстине, докато спечелиш — въздъхна Кес.

— Шт-т! След пет ускорява темпото. Забеляза ли? Само да се забавиш секунда и пропадаш.

— Почакай, ще стигнеш и до второто ниво… — каза Джаръд. — Едно момче от нашето училище стигна до третото. Но той е „професор“ по математика. И свири на пиано. Според мен това му помага. Татко, може ли да уча пиано?

— Какво общо има пианото с Цифертон? — учуди се Кес.

— Не знам. Това е нещо като музика. Боби Ейвъри играе със затворени очи и стига до шестнайсет. Той казва, че в главата му звучи песничка.

— Вие двамата няма ли да млъкнете? — разяри се Ден. — Не мога да се съсредоточа!

Кес молитвено дигна очи.

— Защо не гледаш просто телевизия като другите мъже? Стига ми едно деветгодишно дете вкъщи… Масата е сложена, джентълмени. Мийте си ръцете.

— Чу ли какво каза мама? — обърна се Ден към Джаръд.

— А ти, татко?

— Хайде, върви, върви…

* * *

Кес и Джаръд вечеряха, когато към тях се присъедини тържествуващ Ден.

— Тя пиука, когато спечелиш — съобщи той. — Направих единайсет поредни. Не е толкова сложно, ако се съсредоточиш.

— И ти бяха нужни само трийсет минути — ехидно забеляза Кес.

— Ти преувеличаваш, всъщност… — Ден погледна часовника си и замига. — Ами! А ми се стори, че са минали не повече от две-три минути. Как така?

Пържолата беше изстинала, но Ден сметна, че е по-добре да не коментира този факт.

— На второ ниво ли си, татко?

— Разбира се, защо не? Двайсет поредни — нищо и никаква работа.

 

 

Двайсет поредни съвсем не бяха нищо и никаква работа. Ден видимо се разстрои, когато Джаръд пръв постигна успех и пристъпи към третото ниво: сега трябваше да построи последователност от трийсет и две светлинки и звуци. Последното ниво беше четвъртото и се състоеше — според слухове — от петдесет и шест светлинни, но Джаръд не познаваше никого, който да е извършил такъв невероятен подвиг.

— Цялата работа е в съсредоточаването — обясняваше Ден на Дари Хейес, докато пътуваха за града, където и двамата работеха в отдела по електротехника на фирмата „Восман“. — Това всъщност е увлекателна игра. Заседнеш ли, няма отърваване. Иска ти се да играеш още и още… Вече минаха три месеца, а на Джаръд все още не му е омръзнала. Сега си блъска главата над четвъртото ниво, най-високото. А пък аз запънах на третото. Дори не зная дали някога ще успея да повторя серията от трийсет и две светлинки.

Хейес се усмихна.

— Моят син иска Цифертон за рождения си ден. Страхувам се, че това ще ме побърка.

— Не говори така — усмихна се Ден. — Благодарение на тази игра Джаръд си подобри успеха. Не разбирам как, но за пръв път той е отличник. И представи си, моли ни да учи пиано. Сякаш това ще му помогне за Цифертон. Разбираш ли, на същата възраст аз молех родителите си да ми разрешат да оставя цигулката… Това е най-странната игра, която съм виждал.

— Да, нашите деца живеят в компютърната епоха, това вече е факт — кимна Хейес. — Моят е на единайсет, а има вече четири, не, пет компютърни игри. Аз дори не зная как работят някои от тях. Понякога се чувствувам невежа. Господи, какво стана с бейзбола, хвърчилата, шейните? Къде се дянаха спортните игри? Децата само натискат копчета. Не, не ми харесва…

* * *

— Ден — Кес бутна в тъмното мъжа си. — Ден, събуди се!

— Какво има?

— Тихо, чуваш ли?

— Какво да чувам?

— Той пак играе.

Ден се ослуша. Отдалеч се чуваха мелодичните звуци на Цифертон. Носеха се от спалнята на Джаръд. Ден напипа в тъмнината часовника си и се намръщи, докато гледаше светещия циферблат.

— О, боже! Минава три… Защо по дяволите играе?

— Казвах ти, че миналата нощ ми се счуха тези звуци, но ти заяви, че съм се побъркала. Ден, иди и му вземи играта. Това вече не е смешно. Той с нищо друго не се занимава. Гади ми се, като я слушам. Според мен тя му влияе.

— По какъв начин?

— Не знам. Нещо като… той става друг. Не си ли забелязал?

— Но има чудесни бележки в училище. Може би расте нашият Айнщайн. Какво лошо има?

— Не става въпрос за бележките. Има нещо друго… Виждал ли си какви са очите му след тази дяволска игра?

Ден все по-често виждаше онова изражение в очите на сина си. Погледът на оня същия непознат, само че сега той живееше в Джаръд по-дълго и по-бавно изчезваше. Ден не споделяше с Кес тези свои наблюдения, защото ги смяташе за плод на собственото си въображение.

— Като наелектризиран е — продължаваше Кес. — По няколко минути не мога да му привлека вниманието. Сякаш го хипнотизира. Това е страшно, Ден.

Ден отдавна нямаше време за Цифертон, но помнеше смътното усещане на отчужденост, което възникваше след играта със светлинните.

— Ще отидеш ли? Или аз да отида?

Ден зашляпа бос по коридора към стаята на Джаръд, като по пътя броеше мелодичните звуци. Цифертон рязко изсвири на петдесет и първата нота.

Ден не запали лампата. Мелодичното пиукане продължаваше. Спрял пред вратата на Джаръд, той преброи наум звуците. Отвори вратата и се приготви първо да поздрави сина си с близкия финал, а после да го смъмри за нощните му бдения, но картината, която се откри пред очите му, го лиши от дар слово. Малката, тъмна като сянка фигурка седеше неестествено изправена в средата на кревата, скръстила крака. В мрака светлинните като призрачни огънчета озаряваха лицето на Джаръд. Широко отворените му немигащи очи бяха устремени някъде в далечината, а ръцете му летяха по клавишите. Ден се вторачи в детето — в непознатия, който с главозамайваща скорост играеше на компютъра, и по гърба му полазиха мравки. Дълбоко в съзнанието си чу предупредителен шепот и разбра, че в никакъв случай не трябва да тревожи момчето. Трябваше тихо да стои и да чака, докато Джаръд се върне. Да го обезпокои сега, значеше да попречи… Да попречи на какво? Преместване… Ден не разбра какво означава тази дума и защо му дойде наум. Единственото, в което беше сигурен, бе, че момчето е на прага на душевен срив.

Той стоеше и чакаше, като броеше светлинните и звуците. Петдесет и един, петдесет и два, петдесет и три… разнесе се мек дисонантен звън, сякаш компютърът осъждаше детето за грешката. Джаръд въздъхна и остави играта.

— Ти отдавна ли гледаш? — попита той, като запали нощната лампа.

— Няколко минути — отвърна Ден, почувствувал се виновен, сякаш бе нарушил някаква съкровена молитва. Джаръд дигна очи към него и бащата бе поразен от погледа на сина си — той излъчваше мъдрост и великодушие. В тези очи нямаше нищо от неговото дете, а съществото, което го гледаше, по някакъв начин беззвучно го успокояваше, уверяваше го, че всичко си е в реда на нещата.

— Знаеш ли колко е часът? — попита накрая Ден.

— Напоследък не ми се спи — отвлечено отвърна Джаръд. — Всъщност нямам нужда от много сън. Чувствувам се напълно отпочинал. Звуците ли ти пречат?

— Не-е… Джаръд… Моля те… Не играй повече на тази игра.

— Но аз съм почти ТАМ.

— Знам. Просто… Мисля, че временно трябва да оставиш Цифертон, това е всичко.

— Ако и ти стигнеш до четвъртото ниво, ще дойдеш с мен — тихо рече момчето.

На Ден му настръхнаха косите от страх. Приближи се до леглото и седна до сина си.

— Да дойда с теб? Къде Джаръд?

— Натам.

— Не разбирам. Къде имаш предвид?

— Това е… — момчето замига и непознатият в него започна бавно да изчезва. — Това е някакво друго място… Те ни учат…

— Учат? На какво?

— На това, което трябва да знаем.

— И кои са тези ТЕ? — Ден не можеше да реши спи ли Джаръд, или е буден. Синът му беше доста голям за детски фантазии. „Сигурно бълнува насън, също както други ходят“ — помисли Ден.

— Не спя — каза Джаръд, прочел мисълта му. — Ти не се безпокой за мен. Те няма да ми навредят. Само се опитват да ни помогнат!

Ден взе компютърната игра.

— Значи така. Ти за известно време няма да видиш Цифертон.

Джаръд дръпна кутията.

— Не! Моля те! Не ми вземай играта! Тя ми трябва. Татко, аз почти съм там!

— Триста дявола! А сега лягай и спи!

— Дай ми я — в сина му вече се бе върнало детето.

— Може би после. Не днес. Спи! — с тези думи той изгаси нощната лампа. — Утре ще поговорим.

* * *

— Значи това е Цифертон? — попита Хейес, когато Ден донесе играта във влака.

— Същият. Днес пипнах Джаръд да играе в три часа през нощта. Чудя се дали като стигне до края, няма да го откарат в психиатрията. През нощта ме изплаши не на шега.

Хейес пое играта.

— С какво?

— Не зная, но мърмореше нещо като „те“, на нещо го учат и как той ще замине някъде. Наистина съм разтревожен, Лари. Тази дяволска игра предизвиква халюцинации като наркотик. Взех му я.

— И сигурен ли си, че не е завист? Ти нали твърдо се запъна на третото ниво. Как се играе?

Хейес почука по клавишите — никакъв резултат.

— Не зная дали си струва да ти я показвам… Представи си, че всички в страната се справят с четвъртото ниво и започнат да ходят като лунатици със стъклени очи.

— Твоят син стъклени очи ли има?

Ден въздъхна и включи играта. Светна червената светлинна и се разнесе мелодичен звук. Хейес натисна червения клавиш.

— Не мога да кажа, че очите му са стъклени, но са… някак други. Имам чувството, че ме гледа някакъв чужд човек, който е доста по-възрастен и по-разумен от мен.

— Не ми пречи, трябва да се съсредоточа — рече Хейес.

Мина кондукторът.

— А, Цифертон — ухили се той. — Моето момче също я има. Най-проклетата игра, която сън виждал. Момчето е само на седем години, а се бори с четвъртото ниво. Толкова е съобразителен, че понякога ме смайва.

Ден почувствува, че го избива студена пот.

— Лари — каза той. — Днес ще закъснея. Предупреди Уилсън. Трябва да отскоча в библиотеката да направя някаква справка.

* * *

— „Медитация и карма“ — прочете на глас Хейес, прехвърляйки купчината от книга на бюрото на Ден — „Форми на съзнанието. Програмиране и метапрограмиране на човешкия биокомпютър“… Какво, Ден, да не си решил да минеш от романите на ужасите към по-леко четиво?

— Може би има смисъл да се поровя из научната фантастика — промърмори Ден, като се откъсна от книгата „Хипноза и алфа-вълни“. — А още до-добре из приказките… Кошмар!

Хейес премести книгите и седна на края на бюрото. В средата му лежеше купчинката от разглобения Цифертон, отделно се търкаляха батерийките.

— Защо си го направил на парчета? — попита Хейес. — Пиратско копие ли си решил да направиш? Няма да стане. Това нещо е патентовано.

— Не мога да проникна вътре.

— Вътре в какво?

— В това нещо. — Ден тикна в играта отвертката. — Исках да я видя вътре. Но е невъзможно да се разглоби, без да се развали. Може само батерийките да се извадят. Ще трябва да взема чука.

Хейес зацъка с език.

— Комплекс за малоценност ли имаш?

— Лари, свързах се с фабриката за играчки, където правят тези неща. Исках да говоря с изобретателя и знаеш ли какво ми отвърнаха? Никой не я е изобретявал, а я направил компютър. И главното, никой не знае кой е въвел в компютъра информацията, по която той да разработи играта.

— Е, и какво? Това е дяволски забавна игра. Разграбват се веднага. Аз обиколих пет магазина, исках да купя за сина си, но всичко е разпродадено.

— Това не е игра — бавно рече Ден.

— Какво имаш предвид?

— Лари… Да предположим, че ти си мисионер. Имаш за задача да отидеш в джунглата, да намериш най-примитивните, диви, суеверни, най-подозрителните и гнусни езичници на Земята и да ги измъкнеш от каменния век, за да ги приобщиш към двайсети век. Трябва да ги образоваш, да ги обучиш, да ги запознаеш със съвременната технология, която е така далеч от техните разбирания, че дори твоето появяване ги плаши до смърт. И това е твой дълг, защото в невежеството си те много скоро ще се избият един друг. Те не знаят как да оцелеят в своя изостанал малък свят. Затънали са в собствената си кал, жестоки са, племенните им обичаи са толкова варварски, че убиват себеподобните си само от страх и суеверие. Е, как би пристъпил към задачата?

— Да си кажа правото, не бих се заел с такава работа. По-добре ще е да ги оставя на мира. Аз съм за закона за естествения подбор. Щом като се трепят един друг, значи така трябва. Може би оцеляването не е за тях.

— Не, твоята лична философия тук не влиза в сметката. Ти си длъжен да ги спасиш от самите тях. С какво ще започнеш? Като имаш предвид, че те бягат от тебе и ти дори не смееш да се приближиш.

— А зная ли езика им?

— Е, нещичко знаеш за тях, защото си ги следял скришом, тайно си ги изучавал… години. И нещо ти е известно — например начините на общуване. Но речникът ти е оскъден, ограничен. По-трудно ще бъде те да научат твоя език. Как ще ги учиш, като не можеш да се приближиш до тях открито?

— Искаш да кажеш, че трябва някак си да общувам с тях, без да ги плаша?

Ден кимна.

— Добра идея, но как?

— Бих си изяснил… с какво може да ги заинтересувам. Какво им харесва. Може би някакви дрънкулки… огледалца… или инструменти… или…

— Играчки?

— Да, нещо такова. Ще сложа всички тези вехтории под едно дърво. Те ще привикнат с мястото и ще започнат да вземат подаръците… Ще им оставям и храна… или нещо такова…

— А няма ли да им се покажеш?

— Отначало не. После мога да оставя под дървото снимката си. — Хейес просия от внезапното просветление. — Точно така ще направя! Снимка! По-късно ще им се покажа, за минутка от разстояние, после ще се появя по-близо и така нататък.

— Не забравяй, че те са диваци и могат да те убият просто от ужас. Трябва да ги въведеш в съвременния свят, а нямаш много време. Всеки ден те се изпобиват, селата тънат в кал, измъчват ги болести.

— Не мога да си представя как ще се справя с тях — избухна Хейес. — О, господи! Ти искаш да ме подготвиш. Разбрах! Уилсън ни прехвърля във филиала в Южна Америка, отгатнах ли?

— Нищо подобно. Потърпи още малко. Няма да повярваш, но това за мен е много важно.

— Трудно ми е да го повярвам… Добре, хайде да помислим. Казваш, че имам малко време. Значи трябва да се привлекат ония, които най-малко се боят, които най-лесно се учат, най-доверчивите, най…

— Малките? — Ден стисна Цифертон, така че костилките на пръстите му побеляха.

— Да, децата. Предполагам, че така постъпват мисионерите в далечните страни. Събират децата в училища, учат ги да пеят псалми… После децата ще обучат родителите си и докато се опомнят, ето ти — техника: телевизионни антени в джунглите. И всички са спасени. Как мислиш, ще спечеля ли купата? А благодарността — в заповед или нещо подобно.

Ден стана, пресече стаята и сложи Цифертон на коленете на приятеля си.

— Ето какво ще ти кажа. Представи си, че това не е игра… Мисля, че е инструмент. Обучаващ инструмент. Измислен специално за децата. Предназначен е за тренировка на мозъка по такъв начин, че детето за много кратко време да усвои похватите на дълбоката медитация. За броени седмици то постига такива успехи, каквито няма да има, ако се занимава дълги години с йогизъм. Какво ще кажеш на това?

Хейес премести погледа си към играта.

— Ти сериозно ли говориш? А какво е това „медитация“?

Ден взе книгата от бюрото.

— „Медитацията е умствено действие, целта на което е да приведе психиката на човека в състояние на задълбоченост и съсредоточеност. Съпровожда се с изолация от външни обекти… Играе важна роля при йогите…“ Слушай още: „При най-високата степен на медитация човек губи чувството за самосъзнание и личност, като се слива в едно цяло с бога…“ Джаръд още не е достигнал висшата степен. Но когато способността му да концентрира мислите си достигне исканото ниво…

— Хайде де, бог… — изхъмка Хейес.

— Да, в книгата е „бог“. Но ако заменим тази дума с друга? Например с висш разум? Или с несравнимо по-висока от нашата цивилизация, пред която сме също като диваците в джунглите.

Хейес с ужас се втренчи в играта, сякаш при най-малкото движение можеше да го удари ток.

— И какво? Какво ще стане?

— Не знам. Ще го загубя. В някакъв смисъл… ще го загубя завинаги. Лари, аз разбирам, че думите ми звучат глупаво, но ми се струва, че те са ни подхвърлили играта… отнякъде… от далеч…

— Мислиш, че са руснаците?

— Много по-далеч.

Хейес внимателно вдигна Цифертон и го сложи на масата.

— Според теб на какво разстояние?

— Може би на няколко светлинни години.

— Охо!

— Мислиш ме за смахнат.

— Точно така. Слушай, Ден…

— Пука ми. Аз също мисля, че съм откачил. Но дявол да го вземе, всичко това има смисъл! Те използуват тези нещица… уредчета за настройка. Когато мозъкът на детето изпуска алфа-вълни достатъчно дълго и достатъчно интензивно… това е като проводник… Един бог знае. А може би… това е тяхното средство за доставка. Вмъкват се в детските глави, въдворяват там свой ред и готвят децата за… това, което предстои.

— Близки контакти от странен вид — кимна Хейес, като си потриваше слепоочията. — Излязъл си от релсите, друже. И сам знаеш, че е така. Мислиш, че те ще пратят тук мисионери, за да обучават диваци?

— Нещо от този род.

— Ден, иди си вкъщи. Вземи си отпуск за една седмица. Аз ще обясня на Уилсън. Всичко ще се оправи…

— Не съм се побъркал, Лари.

— Не казвам това. Просто си се преуморил.

Ден въздъхна и потри очи.

— Да, уморен съм, но не съм луд.

— Иди си вкъщи.

* * *

Като влезе вкъщи, Ден чу Кес да си тананика в кухнята. Телевизорът в хола бе включен и на екрана бушуваха спортни страсти.

— Къде е Джаръд?

— Сигурно е в хола. — Кес докосна челото на мъжа си. — Скъпи, трябва да вземеш аспирин. Изглеждаш зле.

— Добре съм.

Той влезе в хола и изключи телевизора. Отнякъде слабо се носеше тънкото писукане на Цифертон.

— Взе го временно от един приятел — каза Кес.

Ден изтича по стълбата нагоре.

— Каза нещо по повод на четвъртото ниво — успя да промълви Кес. — Ден, не му се карай!

Докато стигне до вратата на спалнята, мелодичните звуци бяха престанали, но не с дисонантно свирукане, а бяха свършили сами. Ден този път не бе преброил звуците, но бе сигурен, че са били петдесет и шест.

Той бутна вратата, но тя не се отвори.

— Джаръд! Джаръд! — закрещя той, хвърляйки се с цялото си тяло срещу преградата. Внезапно лъхна на детелина и озон — вратата се разтвори. Препъвайки се, Ден се втурна в стаята. Някъде по-високо от леглото изчезваше синкав светлик. Ден се хвърли към Цифертон, който миг преди това бе лежал на коленете на сина му. Малката вдлъбнатина насред леглото още пазеше топлината, но детето го нямаше.

Ден приседна на края на кревата и внимателно взе пъстроцветната като бонбонче игра. Почака малко да престанат да треперят пръстите му и прошепна:

— Дръж се, синко. Чакай ме, Джаръд. Аз ще дойда.

И без да бърза, започна да играе.