Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 31/1987 г.

История

  1. — Добавяне

В един от онези вечерни часове, когато градският транспорт е претъпкан от бързащи след работа хора, по тясната уличка вървеше много подозрителен мъж. Носеше черна шапка, черни очила и мустаците му също бяха черни. Без да прави особено впечатление, той пресече улицата и се спря пред обявата, закачена на вратата на двуетажна къща. Буквите бяха големи колкото шапката му.

Подозрителният мъж се огледа, свали си очилата и прочете следния текст: „Внимание! Професор Стенли Моус показва кибернетични костенурки. Вход — 2 пизаро. Внасянето на фотоапарати и кинокамери е забранено“.

— Дявол да го вземе! — изръмжа подозрителният мъж, като надяна пак очилата върху носа си. — Професорът излага автоматите си на показ. Наистина е напреднал чувствително. Ако не се добера до някаква информация, шефът ще ме изяде жив.

След няколко минути той вече седеше в просторната зала на втория етаж. Посетителите не бяха особено много.

Иззвъня звънец. Сцената се освети и в същия миг през лявата врата бързо премина суховат около петдесетгодишен мъж. Това наистина беше професор Стенли Моус.

— Уважаеми господа! — звучно обяви професорът, опирайки се с юмруци върху масата. — Сега ще се запознаете с чудото на двадесети век — с живи машини.

Подозрителният мъж, скрит зад широките рамене на седящия пред него зрител, вдигна затвора на фотоапарата, монтиран в лявата леща на очилата му.

— Негро! — извика професорът, обръщайки се към вратата. — Пускай!

Тежката завеса се разклати и изпод нея бавно пропълзяха две костенурки. Черупките им отразяваха светлината от полилеите, като че ли бяха намазани с неизсъхваща боя.

— Господа! — говореше професорът, докато костенурките се придвижваха към сцената и тромаво се изкачваха по стъпалата. — Вътрешността на автоматите е изпълнена с микросхеми, но те се държат като живи същества. Реагират на светлината. — Професор Моус включи лампата под масата и костенурките незабавно измениха посоката на движението си. — Те изпитват чувство на глад. Наистина хранят се не с трева, а с цинк и въглища. Вместо вода — киселина.

Костенурките спряха в осветения кръг. Първата вдигна глава и изсвири продължително. Втората й пригласяше с един тон по-ниско и по-мързеливо. Професорът постави на пода две чинии. Костенурките започнаха бавно да ядат и пият. Подозрителният човек фотографираше всичко. Най-после автоматите запалиха в очите си зелени светлини и отстъпиха заднишком от чиниите.

— Представлението свърши — заяви професорът. — Благодаря за вниманието. Ако има въпроси, моля.

— А яйца не снасят ли? — попита пиянски глас.

— Все още не. Обаче по принцип това е постижимо.

Повече въпроси нямаше.

Когато залата опустя, полилеите угаснаха. След известно време около задните кресла се дочуха тихи стъпки. На сцената се изкачи познатият от преди подозрителен мъж. Той преобърна дремещата костенурка по гръб, свали долния капак, сръчно служейки си с отвертка. Чу се слабото щракане на скрития фотоапарат.

— Твърде примитивна схема — мърмореше подозрителният човек. — Не повече от три условни рефлекса. Аха, изглежда, тук е записан инстинктът за глад…

Внезапно лумна светлина. Иззад преградата изскочи професор Стенли Моус и закрещя:

— Кой е тук?! Стой, не мърдай!

Подозрителният човек бавно се изправи и се усмихна виновно:

— Скъпи професоре, защо вдигате толкова шум? Та вие ме познавате — аз съм Бари Френч, магистър на кибернетическите науки…

— Нямам честта! — свирепо извика професорът. — Негро, въже!

Бари Френч заотстъпва, измъквайки изпод мишницата си пистолет:

— Назад, черна маймуно!

Негърът скочи върху него. В този миг Бари стреля, наведе дулото и стреля още веднъж. Двете тела паднаха с глух шум.

„Дяволска работа — мислеше Френч. — Два живота заради информация. Трябва да се омитам…“

Той извади от вътрешността на костенурката няколко детайла и тръгна към изхода, прекрачвайки труповете. През това време главата на професор Моус се завъртя със скърцане и бавно се търкулна встрани.

— Що за чудо е това?

Френч опипа мършавото тяло на професора.

— Дявол да го вземе, та това е кукла, робот! Ето каква била работата… Излиза, че професор Моус е постигнал потресаващи резултати, а заблуждава конкурентите си с примитивните костенурки. Брей-брей…

Без да губи време, Френч започна да се рови из вътрешностите на робота, фотографираше, записваше. Лицето му приемаше все по-доволен израз. Накрая намигна сам на себе си, зави главата на робота във вестник и я пъхна под мишница. „Шефът ще бъде доволен“ — мина му през ума.

В този момент някой се нахвърли върху него. Без да успее да се опомни, Бари се оказа с вързани ръце и крака. Лежеше безпомощно на пода, а истинският професор Стенли Моус го беше възседнал.

— Е? — каза професорът, поемайки си дъх. — Хитрата сврака — с двата крака? А аз вече мислех, че конкурентите няма да се решат да изпратят шпионин… Я да видим какво са забъркали тук.

Професорът свали черните очила на Бари, с едно движение откъсна залепените мустаци. После извади от джоба си клещи, отвертка и ги приближи към ухото на промишления шпионин.

— За бога, професоре! — замоли се оня. — Какво правите?

— Я гледай — удиви се професорът. — Дори усеща болка. А аз щях да си мисля, че те са далеч по-назад.

— Ама боли! Честна дума, професоре, аз съм жив човек!

— Даже са ги научили да лъжат! — Професорът се почеса по тила. — Прекрасно. Но откъде ли се отваря?

Той взе най-големите клещи и стисна с тях носа на магистъра на кибернетическите науки.

Бари Френч заплака:

— Моля ви, пуснете ме! Нищо няма да скрия…

— Ах, какви безделници — каза професор Стенли Моус. — Да изпратят за такова нещо жив човек! Добре, добре, няма вече. Изтрийте си носа и разказвайте!

Край