Пино Пуджони
Да предвидиш всичко

Буквите на табелката бяха леко потъмнели — явно отдавна не са ги подновявали. Надписът гласеше: „Хуберт Капон — обществени отношения“.

Двама господа влязоха във входа, качиха се пешком до втория етаж и спряха пред вратата на щаб-квартирата на Хуберт Капон.

По-ниският леко докосна копчето на звънеца. Веднага светна зелен надпис „Влезте!“

Посетителите решително престъпиха прага на учреждението.

Хуберт Капон, среден на ръст с маслиненомургава кожа, скромно облечен, не им направи впечатление на енергичен човек. Но Капон си имаше принципи в това отношение — да не предизвиква интерес, да не бие на очи, да не привлича вниманието. Ако посетителите имат действително нужда от него, те няма да бъдат прекалено придирчиви към външността му.

— Синьор Капон?

— Същият.

Капон посочи два стола. Посетителите седнаха.

— Идваме по препоръка на наш общ приятел. За нас не е тайна, че вие преуспявате в обществени отношения… от определен род. И бихме искали да си осигурим вашата помощ.

— Разбирам — кратко отвърна Хуберт. Той още не беше наясно накъде клонят тези двамата, но че имат пари, личеше от пръв поглед. Лицето на единия му беше дяволски познато.

— Ние с моя приятел… — започна по-ниският, но Хуберт го прекъсна:

— Предполагам, че имате фамилно име?

Капон обичаше почтената игра. Имаше строго правило да си избира сигурни клиенти.

— Аз съм Жан Смит, а моят приятел…

— Теодор Рузвелт — наежи се Капон. Той плавно се надигна от креслото и се запъти към терминала на компютъра. Натисна два клавиша. Терминалът забръмча и подаде хартиена лента. Капон бързо я разгледа.

— И така, уважаеми господа, вие сте много известни лица: Артър Фейрвезер — президент на „Ейркрафт корпорейшън“ — той погледна посетителя с познатото лице — и Едуард Картрайт — генерален директор на същата корпорация — той преместя погледа си към по-ниския — Сега, след като се запознахме, можем да поговорим и за работата. Само имайте предвид, че хонорарите ми са високи.

Едуард Картрайт се опита да изобрази на лицето си усмивка.

— Синьор Капон, ние имаме намерение да ви платим добре. Стига само работата да се свърши.

Разговорът започва да се харесва на Хуберт.

— Слушам ви.

— Ние — намеси се поободреният Фейрвезер — сме готови да заплатим за вашата услуга 250 хиляди долара.

Охо! Това вече си струваше труда.

— Ако сделката, която предлагате, е от типа, за който се сещам, моят хонорар няма да бъде по-малко от 500 хиляди — уточни Хуберт, като ласкаво се усмихна.

За толкова пари можеше и повече да се потруди.

Нищо не трепна по лицето на Едуард Картрайт. Сега не е време да се спори за цената. Пари ще се намерят, стига само Капон да се заеме да им помогне.

— Синьор Капон, как го знаете, нашият бизнес е транспортът. „Ейркрафт корпорейшън“ произвежда широка гама от аеромобили: от товарни до персонални, предназначени за най-състоятелните ни клиенти. Няма да ви уморявам с излишни подробности. Наш конкурент е „Трансейрвейс корпорейшън“. Тази корпорация има намерение да пусне на световния пазар аеромобил с двигател от нов тип. Доколкото ни е известно, след една-две седмици в границите на земното кълбо няма да може да става и дума за конкуренция с тях. Проклетият апарат — това беше единственият некоректен израз, който си позволи Картрайт — почти не изразходва енергия. При нашите енергетични затруднения положението не се нуждае от по-нататъшни коментари.

— Какво трябва да направя? — Хуберт беше готов още в същия миг да започне да работи за този половин милион.

 

 

Облечен в официален костюм според традициите на нисшите кръгове от администрацията на „Трансейрвейс корпорейшън“, Хуберт Канон с чанта в ръка по нищо не се отличаваше от тълпата служители. Служебният пропуск съвсем не беше толкова сложен документ, че да не може да се подправи, и Хуберт спокойно се качи с асансьора до четиринадесетия етаж на корпорацията. В края на коридора той бързо се вмъкна в товарния асансьор и натисна копчето за мазето. Докато асансьорът се спускаше, Капон измъкна от чантата зелена престилка със значка на електронен техник и чевръсто я облече. Щом излезе от асансьора, той се запъти към компютърната зала и с уверена стъпка се отправи към блок 367-Алфа. Малобройният персонал, който се намираше а залата, не обърна никакво внимание на незабележимия техник, който правеше профилактика на някакъв блок.

Капон включи успоредния блок, извади от чантата си миниатюрна платка с клавиатура и въведе някакви данни в основната памет на компютъра.

После по същия маршрут той напусна сградата.

 

 

Най-главното беше да не се натоварва, а да вземе само най-нужното. Гениалността се състоеше в това да се предвиди всичко, да се предугади, да се осигури. Това бе и основният принцип на Хуберт и той се гордееше с него.

Според набелязания план точно в определен час на нощта Капон стоеше пред оградата на зданието, където се намираше експерименталната лаборатория на „Трансеъруейз корпорейшън“. В ръката си държеше плоско твърдо куфарче.

Хуберт се чувствуваше отлично. Всичко трябваше да завърши благополучно — той бе убеден.

Въздъхна дълбоко и натисна звънеца. Портичката се отвори и срещу него се задвижи масивен робот: нощем сградата се охраняваше от автоматика.

— Какво желае господинът в такъв неудобен час? — прозвуча приятен енергичен глас.

— Служба за специална инспекция. Спешна проверка на ефективността на някои електронни вериги.

Като каза това, Хуберт протегна на робота магнитна картичка. Оня я вмъкна в отвора на гърдите си. Отговорът постъпи веднага: „Алберт Мендос, заместник-директор. Специална инспекция. Обичайно контролно посещение“ — прочете роботът. Централният компютър потвърди данните, записани от Капон на магнитната картичка и въведени предния ден в електронния мозък.

Роботът отстъпи. Капон усмихнат влезе във фоайето. Всичко вървеше като по вода.

Картрайт го бе снабдил с точен план на сградата и му бе обяснил къде се намира аеромобилът, този единствен завършен екземпляр, от който щяха да бъдат направени копия.

Капон знаеше, че вътре охраната се състои от два робота-полицаи, въоръжени с лазери. Беше пресметнал, че за един час може да ги обезвреди. Единствената трудност бе, че не трябваше да ги търси. Те стреляха без предупреждение по всеки движещ се обект: през нощта в сградата не трябваше да има движещи се предмети.

Хуберт бавно се отправи към лабораторията, където се намираше аеромобилът. Ако информацията, с която разполагаше, бе вярна, роботите щяха да се появяват много често в това крило.

Внезапно зад завоя на коридора Капон чу лек шум. Той бързо измъкна бутилката и зачака спотаен в нишата на вратата.

Главното беше да не мърда.

Той видя робота, когато оня мина съвсем близо до него. В същия миг Капон насочи струята от полимерна пяна към фотоелектричните „очи“ на пазача и оня ослепя. Тогава Хуберт с парче леплива пластмаса запуши отворите на „ушите му“. Пазачът беше практически обезвреден, но за по-сигурно Хуберт с гама-пистолета изцяло разруши мозъка му.

Капон трябваше да чака цял час, преди да се появи вторият робот. И той бе обезвреден по същия начин.

Централният мозък щеше да забележи ликвидирането на полицаите точно след 30 минути. Време имаше достатъчно.

Вратата към лабораторията беше бронирана. Още от пръв поглед можеше да се прецени, че със сила не ще се отвори. Устройството на ключалката бе на принципа на поглъщане на определена порция гама-лъчи. Хуберт измъкна от куфарчето метален предмет с размерите на кокоше яйце. В заострения му край имаше малък отвор, старателно прикрит с бленда. Вътре яйцето бе кухо, но стените му бяха покрити с оловен слой. Капон насочи това апаратче към ключалката на бронираната врата и натисна копчето, което отваряше блендата. „Яйцето“ изпусна точно толкова гама-лъчи, колкото бяха нужни, за да може вратата да се отвори безшумно.

Хуберт се усмихна. Важното е всичко да предвиди, да предугади.

Пред него се откри къс коридор, в чийто край се виждаше друга врата. Точно през нея се влизаше в лабораторията, където беше аеромобилът.

Хуберт не бързаше. Той надяна очила с инфрачервени филтри. Така си и знаеше: коридорът беше „нашарен“ по всички посоки с топлинни потоци. В такъв коридор няма да можеш да се развъртиш.

Хуберт мислено се захили, дръзко и удовлетворено.

Той свали очилата и извади от куфарчето четири колелца с гуми, големи колкото юмрук. Сложи куфарчето на пода, надяна колелцата на изтеглените от ъглите му полуоси. Получи се малка количка. Колко пъти го бе спасявала! От ъглите на куфарчето той измъкна още четири оси и надяна на тях четири малки сфери. Оставаше дреболията — да ги съедини с мощна батерия и да затвори веригата. Хуберт надяна очилата и удовлетворен се убеди, че четирите сфери интензивно излъчват инфрачервени лъчи със същата дължина на вълната като източниците в стените на коридора. С този излъчвател му се наложи да се позанимава някой и друг ден, но резултатът напълно оправда загубеното време.

Хуберт се изтегна върху куфарчето като плувец върху спасителен пояс и с лек тласък търкулна количката по коридора. По този начин той прекъсваше топлинните потоци, които се кръстосваха от едната до другата стена, но веднага след него те се възстановяваха от лъчите на кварцовите сфери.

Да предвидиш, да предугадиш всичко, какво повече ти е нужно на този свят!

След броени секунди той се озова на другия край на коридора пред последната врата. Електрическата ключалка беше стандартна и свързана с алармена инсталация. Обезвреждането й не му струваше нищо.

След седем минути вратата се отвори.

Да, това беше той, същият аеромобил. Приличаше на голям сплескан сфероид, издаден отпред с широко панорамно стъкло. Малка стълбичка водеше до вратичката, точно същата както при другите аеромобили.

Машината се хареса на Капон. Той знаеше малко за устройството й. Картрайт и Фейрвезер му дадоха само онази оскъдна информация, получена от подкупения техник на конкурентната фирма. Аеромобилът работеше с невроенергия, тоест за сметка на мозъчните импулси на човека, които се усилваха с някакво необикновено устройство — резултат от многогодишна научна работа. Биоенергията даваше възможност на машината да се премества в хиперпространството в която и да е предварително избрана точка. Управляваше се с мисъл. Достатъчно бе мислено да определиш мястото и аеромобилът след две-три минути щеше да се материализира там.

Разбира се, че такъв аеромобил мигновено щеше да разори всички транспортни фирми, ако обаче неговите създатели бяха предвидили възможностите на човек като Хуберт Капон. Но те не бяха ги предвидили.

Хуберт с куфарчето в ръка изкачи четирите стъпала до салона на аеромобила. Влезе вътре и старателно затвори вратичката.

До общата тревога, свързана с ликвидацията на полицаите, оставаше още сума ти време — цели седем минути.

Хуберт се разположи на едно от двете кресла. Осветлението само се включи. Той измъкна от куфарчето предавателя. Имаше уговорка с Фейрвезер и Картрайт да се свърже с тях, преди да излети. Контактът се осъществи веднага.

— Аз съм в яйцето! — жизнерадостно съобщи Хуберт.

— Поздравявам ви! Имахте ли затруднения? — спокойно и удовлетворено се отзова Картрайт.

— Колкото искаш! — Хуберт не пропусна възможността да наблегне на цената.

— Помните ли хак трябва да постъпите?

— Разбира се. След две минути ще се видим.

Хуберт изключи предавателя. Беше готов за полет.

Шлемът за предаване на командата висеше над главата му. Кабелът му се проточваше към платката на тавана на кабината. Хуберт надяна шлема и погледна към пулта за управление. „Налягане в салона“, „Основна енергия“, „Вътрешна светлина“, „Аклиматизация“, „Мисъл“.

Мисъл! Добре са го измислили тези инженери. Енергична и делова дума — „мисъл“! Само дето не са предвидили някои неща. А пък Хуберт Капон успя да предвиди всичко.

Сега той мислено ще се пренесе в лабораторията на „Еъркрафт корпорейшън“ и ще се материализира пред възхитените погледи на своите клиенти, за да получи половин милион и да заживее човешки. И, честна дума, не напразно той, Хуберт Капон, строши костеливия орех!

Капон натисна клавиша „Мисъл“ и започна напрегнато да си представя, че се намира в лабораторията на „Еъркрафт корпорейшън“. Той специално посети тази лаборатория, за да е наясно къде да приземи аеромобила.

Нищо не стана. Само от другата страна на предното стъкло посивя. Да, те го предупредиха, че няма да е нито светло, нито тъмно. Хиперпространство… Що е то и къде е то? Хуберт не беше съвсем наясно с някои неща, пък и, честно казано, не се и опита да ги разбере. Не беше негова работа. Неговата работа бе да получи този половин милион.

„Трябваше да поискам милион“ — помисли си той, разположен в креслото, което го отнасяше към богатството.

Но двете минути изтекоха, а сивата пелена около аеромобила не изчезна. Що за дяволия? В хиперпространството е хубаво, но в пространството е още по-хубаво.

Хуберт пак взе предавателя. И щом го включи, чу гласа на Картрайт.

— Ало, Кап… — заекна той, защото си спомни, че не трябва да назовава името. — Как ме слушате?

— Чувам ви добре.

И Хуберт разказа какво вижда зад стъклото. После попита дали наближава краят на полета.

Последва кратко мълчание. Тогава Фейрвезер произнесе с нотка на съмнение:

— Според мен е допусната някаква грешка.

Той говореше явно уклончиво, сякаш искаше да премълчи нещо.

— Какво? — лицето на Хуберт се измени. — Каква е по дяволите тази грешка?

— Повторете точно каква команда дадохте на машината?

Хуберт се съсредоточи и повтори командата дума по дума.

— Пропуснали сте фактора време — прошепна Фейрвезер.

Капон изстина. След всичките роботи, ключалки и лъчи бе глупаво да забрави нещо. Той не бе съобщил на аеромобила времето на пребиваване, макар че за това стана дума.

— И какво? — гласът на Хуберт потрепери. — И какво ще стане сега?

— В хиперпространството командите на пътниците не се възприемат. Само от диспечера. Аеромобилът ще се движи по инерция дотогава, докато в кабината живее мисълта.

— Не разбрах! — изрева Хуберт. — Какво значи „докато живее мисълта“?

— Капон — Картрайт вече нямаше какво да крие, — ние не сме виновни, че вие не назовахте времето. Сега нищо не може да се поправи.

Разбира се! Да не би заради него да тръгнат да викат диспечера на чуждата фирма?

— Не, ти ми кажи — Хуберт забрави за учтивостта, — ти ми кажи какво значи „докато живее мисълта“?

— Съжалявам, Капон, но това означава, че аеромобилът няма да навлезе в триизмерното пространство, докато в салона има биотокове.

Хуберт, изстивайки, започна малко по малко да разбира накъде клони Картрайт.

— А по-точно?

Паузата се удължи.

— Виждате ли, Капон, биотоковете съществуват само в живото тяло. Кислородът в салона ще ви стигне за два часа. Когато биотоковете изчезнат, аеромобилът автоматично се завръща на мястото на старта. Така са го предвидили неговите създатели. Експлоатацията на аеромобила винаги предполага връзка с диспечера на отправния пункт. Ние не ви казахме това, защото и през ум не ни мина, че човек като вас ще забрави да назове времето.

— Вървете вие всички… — прошепна Хуберт и изключи радиото.

Зад стъклото имаше сива мъгла.